I was broken to pieces. You broke me. And then you put the pieces back together. || Zachary. and Beth.

First topic message reminder :

Заключвайки малката книжарница, закрачих забързано по улицата, вървейки към вкъщи. Скришом се оглеждах, надявайки се този път да не видя никакви духове, а и те да не ме видят. Исках поне малко спокойствие, особено след напрегнатия ден в работата, който имах. Почти всичко ме болеше, бях толкова скапана и едва гледах от умора, но болката и аз вече отдавна бяхме стари приятели, така че това не беше нищо ново под слънцето за мен. Примижавайки пред внезапно разразилия се вятър, почти подтичвах по улицата, на която само тук-таме се виждаше по някой човек. А и градчето ни беше малко, не вярвах да е възможно улиците наистина да бъдат претъпкани, след като и броя на жителите не беше особено голям. Обгръщайки раменете си с ръце, не ми отне много, за да наближа къщата си. Беше същото място, където живеех с родителите си. След пожара му бях ударила един основен ремонт, но настрана от това, всичко си беше по старому, точно както беше и в миналото. Заключвайки два, три пъти зад себе си за по-сигурно, най-накрая въздъхнах от облекчение. Е, надали вратата щеше да е кой знае каква пречка пред един дух, след като мъртвеца можеше лесно да изникне право пред теб от нищото, но все пак малко предпазливост никога не беше излишна, нали така? Оставяйки покупките в кухнята, бързо се преоблякох в много широк анцуг и тениска, което считах за доста удобно и всъщност представляваше моя вариант на пижама. Завивайки се на дивана, се сгуших с чаша горещ шоколад пред телевизора, който се опитвах да гледам, но всъщност мислите ми се рееха и бях толкова разсеяна, че почти не му обръщах внимание. Обгръщайки пръсите си около топлата чаша, въздъхнах със задоволство, наслаждавайки се на усамотението си. Бях отпусната, един от редките моменти, в който си позволявах да съм безгрижна, преди да се стъмни и духа на баща ми да се появи като по часовник.
Внезапното почукване по вратата ме накара да се стресна, изваждайки ме от мислите ми. Замръзнах, погледа ми отправен към дръжката - знаех, че нямаше кой да ме търси, тъй като не канех никой в дома си и като цяло си бях сама. Обзе ме страх.
Изправяйки се бавно, постепенно се запътих да отворя. Окей, Бет, не откачай - може би беше някой доставчик, или друг човек от града, търсещ ме за нещо. Опитвайки се да убедя сама себе си в това и да се успокоя, застанах пред вратата и хванах дръжката. Май започвах да се вманиачавам .. Не отвсякъде щеше да изникне някой психопат, така че беше крайно време да се стегна.
Отваряйки вратата, лицето ми придоби изражение на огромната изненада, която ме заля. На прага ми стоеше последният човек, който очаквах да видя. И макар да беше променен, бих го познала навсякъде. Сякаш миналото отново се връщаше .. в буквалния смисъл на думата.

Действията му бяха .. необичайни. Беше такава рядкост Зак да покаже подобна нежност, че когато го правеше, дори не знаех как да реагирам. Бях се сковала леко в ръцете му, но прегръдката беше лека и изпълнена с уверение за думите му. Сякаш тя беше тази, от която имах нужда в банята .. само че се питах доколко беше вярна. Не, че не виждах в очите му искреността, която си личеше по-рано и в думите му, но все пак се колебаех. Добре, той беше искрен сега, но по-късно .. какво щеше да стане, когато после отново го ядосам толкова много? Тази искреност щеше да отстъпи пред гнева и той пак можеше да стори нещо .. ужасно. И по тази логика на цялото ми лице се беше изписала нерешителност, докато той ме гледаше в очите. Изражението ми разколебано, го наблюдавах мълчаливо за момент. Извръщайки поглед, се запитах какво да правя. Това, за което ме молеше, не беше никак лесно за мен. И знаех как най-точно да му го покажа. Връщайки погледа си на неговия, отвърнах на думите му
-Това, за което ме молиш, е доста сериозно, Зак. И адски трудно .. Сигурна съм, че можеш да ме разбереш, защото .. - правейки кратка пауза, преглътнах, събирайки кураж и с несигурен тон продължих, питайки
-Ти би ли простил на момичето на Пол?
Знаех отговора. Бях наясно, че не би и всичко, което той искаше, беше да я намери и да я накара да си плати за смъртта на Пол, без да знае, че тя в момента се намира на първия етаж на къщата, разговаряйки с Пол. Което щеше да помогне на Зак да разбере защо и на мен не ми беше лесно да преодолея това, което ми беше причинил. Защо не можех току така да му кажа, че поне ще опитам, ще помисля или нещо такова. Прошката беше трудно нещо .. и да, той ме молеше за нея, но беше ли сам способен да прощава?

Потиснах смеха си. Ама разбира се .. Значи Зак все още не беше забравил за това. Не се беше отказал да търси Тами. Макар и да имаше напредък - нямаше да я убива, а да говори с нея .. Какво постижение само. Просто чудесно. И на всичкото отгоре, той не беше готов и нямаше да й прости за смъртта на Пол, но молеше мен за прошка .. Той ме беше попитал как можеше да й прости. А как можех аз да простя на някой, който ме е изнасилил? Само че разбира се, той не се усещаше за това .. Каква ирония само. Отново се уверявах, че той показваше нежност, само когато поискаше и то не защото мислеше за мен, а защото мислеше за себе си. Просто не искаше да се чувства виновен .. Нещастник.
Пристъпвайки към него така, че да го погледна в очите, за момент просто мълчах. В погледа ми този път нямаше омраза. Но имаше осъждане. Свивайки ръце в юмруци, го гледах ядно и накрая тихо и твърде спокойно, промълвих
-Ти самия не си способен да прощаваш, и въпреки това егоистично молиш мен да го направя? Да забравя, сякаш не се е случило ..
Поклатих глава, отново прокарвайки погледа си от главата до петите му и обратно, сякаш той не струваше нищо. И в моите очи беше така. Усмихнах се.
-Затова ме прегърна, нали? Затова беше цялата тази нежност. Просто е имала за цел да ти простя, не е била отправена към мен ..
За Бога, колко още можех да бъда унижавана от него? Гледах го ядосано и осъдително. По дяволите, нямаше ли край всичко това? Бях толкова ядосана .. 
-Казваш, че ще направиш всичко, което те помоля? Не ме разсмивай .. Единственото, за което бих те помолила някога е да се държиш малко по-човешки с мен. Само че не си способен на това, нали, чудовище такова? Честно казано, уморена съм да ме третираш като предмет, Закари! Върви по дяволите!
Изсмях се, гневно заравяйки ръка в косата си и като поклатих глава, завърших
-Махай се. Не искам да те виждам повече. Никога. Върви си!
Обърнах му гръб, пресичайки стаята и като застанах в другия й край, знаех от какво имах нужда. Беше доста крайно като действие, но все пак .. Хванах ножицата, прокарвайки я по вътрешната страна на ръката си - физическата болка, която да замени душевната. Беше за предпочитане пред това, което чувствах в момента .. Свивайки ръката си в юмрук, просто наблюдавах как кърви, след което разтворих пръсти, вглеждайки се в червената течност по ръката ми. Струваше ми се, че трябваше да се боря за всяко вдишване.

Защо го правеше?
Дори не бях сигурна. Именно сега не бях сигурна в нищо. Още по-малко пък в действията на Закари - един път беше твърд и груб, в следващия нежен .. Не можех да го разбера. Какво се предполагаше да направя? Да му вярвам за всичко, да му простя и всичко да е цветя и рози? И двамата знаехме, че не беше толкова просто. Нито толкова лесно, колкото да се каже. На теория всичко изглеждаше по-просто .. Но в действителност цялата тази работа ставаше все по-объркана.
Дръпвайки кърпата от ръката си, просто оставих кръвта да се стича и извърнах поглед. Отказвах да го погледна. Накрая казах тихо
-За Бога, причини ми достатъчно .. искам просто да ме оставиш .. но пак искам твърде много .. - преглътнах с усилие, вдигайки поглед към него -След като няма да си тръгнеш, Зак, можеш поне да имаш смелостта да се държиш с мен както трябва.
Вдигнах здравата си ръка и погалих бузата му. За момент просто го гледах, без да казвам каквото и да било и отметнах малък кичур от косата му назад. Щеше ми се и с мен да можеше да бъде приятеля, който е бил с Пол .. за съжаление знаех, че никога нямаше да ми покаже тази си страна. Не и доброволно. А и след смъртта на най-добрия му приятел да го моля за това вероятно нямаше да е редно. Знаех, че щеше да му е тежко. Не знаех защо, но се замислях за него, вместо за себе си, въпреки всичко, което ми стори. А и какво точно се предполагаше да направя? Омразата ми към него не го караше да си тръгне, така че дали нежността щеше да го постигне? Не бях сигурна.
-Е, тогава ще те помоля за едно .. - дори не знаех дали бях способна на това, но думите ми се изплъзнаха, преди да успея да ги спра или пък да помисля малко повече
-Ще ми бъдеш ли приятел?
Не знаех дали щеше да се получи. Не знаех и дали той щеше да се съгласи. Нямах и представа дали той разбираше какво имам предвид под "приятел". Просто исках да спре да ме пречупва, ако ще и поне за няколко минути. Само за малко ..
-Хайде, докосни ме, Зак. Няма да се счупя или разтреперя както по-рано. Защо винаги те е страх да го направиш? Ако ще сме приятели .. - повдигнах рамене, наблюдавайки го нерешително, но с очакване. По дяволите, дори сама не знаех какво правя. Беше ли този правилният подход? След всички други, които се оказаха погрешни и неефикасни .. Просто исках болката да спре, било то и за броени секунди. Пуснах Зак, веждите ми съвсем леко потрепващи нагоре и нерешително прехапах долната си устна, чакайки го да заговори.

Постарах се да се усмихна на Зак, макар и с известно усилие.
Явно .. явно беше проработило. Или поне засега. Явно .. поне не бях сбъркала. За първи път той се обръщаше напълно нормално към мен. Това беше .. толкова странно. И ново. Не знаех какво да сторя, какво да кажа, докато Закари също ме гледаше някак нерешително. Предполагах, че това е ново и за него.
-Да, така е .. добре. - накрая кимнах, чувствайки се някак .. скована. И двамата плавахме в непознати води, така че не се учудвах, че атмосферата беше неловка. Затова реших да му предложа обяснението.
-Момичето, което видя преди малко .. - преглътнах, надявайки се да не правя огромна грешка, като се връщам на тази опасна тема и продължих -Виж, Зак, тя е .. тя е от малкото ми близки приятели. Аз .. знаеш, че не съм като теб. Мога със сигурност да кажа, че близките ми се броят на пръсти. Просто .. тя не е като мен. Невинна е. Не исках да я нараниш .. Беше ме страх, това е.
Не ми беше лесно да му призная всичко това. И макар да беше само половината от цялата история, то си оставаше вярно, затова и се надявах той да ми повярва. Но все пак не знаех как щеше да реагира и затова просто напрегнато и колебливо го наблюдавах. След известно време, пуснах ръката му и като застанах до вратата на стаята ми, се провикнах надолу
-Хей, Тами, сега е момента да се качиш тук. Искам да те запозная с някого. - Добрее, искрено се надявах всичко това да минеше без инциденти. А и знаех от Пол, че й беше обяснил да не издава пред Зак коя е и да не му споменава за дребния факт, че също като мен виждаше духове - със сигурност Зак имаше мозък и можеше да свърже нещата, така че ако разбереше за това, щеше да стане твърде подозрителен, а това не беше добре. Не и точно сега. Надявах се .. Искаше ми се Зак да я поопознае, както аз бях и това да му помогне да не я обвинява твърде много .. Аз също не разбирах защо беше постъпила така, но след като Пол й беше простил, не повдигах темата пред нито един от двамата. Поемайки си дълбоко дъх, хвърлих поглед през рамо към Зак и въведох Тами в стаята, подръпвайки я леко за китката да влезе.

-Здравей. Аз съм Тамара, приятно ми е. - гласът й беше изпълнен с притеснение, но тя гледаше към Зак, въпреки колебанието, изписало се по лицето й. В същия момент се замислих за Закари и неговите действия. А думите му .. звучеше   толкова странно. За момент като че ли ми се стори, че той е този, които се нуждае от подкрепа и уверение, а не Тами. Обзе ме внезапен импулс да го докосна, а тъй като и двете бяхме чули какво беше казал той сам на себе си, сега в стаята цареше неловка тишина. Погледнах приятелката си, недоумяваща и като се питах какво да правя, се канех да кажа нещо незначително. Само че Тами само ми се усмихна и като стисна ръката ми уверяващо, се наведе и ми прошепна
-Върви. Иди при него - той се нуждае от теб. С Пол ще ви чакаме долу. - след което се обърна и безмълвно се изниза от стаята. Гледах след нея невярващо, намръщена. Не знаех кое ме беше учудило повече - реакцията и думите на Зак, или пък тази на Тами и нейните думи към мен. Преглътнах с известно усилие, наблюдавайки Зак неразбиращо и като пристъпих към него, пресичайки стаята, клекнах до леглото пред него. Хващайки ръката му, наклоних глава леко на една страна, просто гледайки го известно време безмълвно. Не знаех какво да сторя, а и честно казано не бях особено опитна в тези неща ..
-Какво има, Зак? - каква глупост .. сякаш нямаше милион неща, които да не са наред в момента. И все пак .. Наистина ме беше грижа - и това, може би, беше точно нещото, което ме изуми. Че ми пукаше .. особено след като все още го обвинявах за постъпката му спрямо мен. Беше ми трудно да се раздвоявам между негативните ми чувства, породени от това, което ми беше сторил, и тези, новите, които пораждаше в мен и които усещах, опитвайки се да бъда негов приятел. Сякаш стоях между две крайности. А и двамата бяхме така разделечени един от друг .. как се предполагаше да преодолеем това разстояние и да се сближим като приятели? Всичко това нямаше смисъл .. май усложнявах нещата. Или ги бях направила още по-трудни, молейки го за приятелството му, вместо да ги поправя. По дяволите, защо всичко с него трябваше да е толкова объркано? И сложно? Двамата никога ли нямаше да можем да постигнем разбирателство?
Протягайки ръка, хванах неговата, както той беше направил по-рано и без дори да го съзнавам, го погледнах с доза нежност.

Наблюдавах Зак, леко смръщена. Той не беше проговорил известно време, което ясно ми показваше, че нещо все пак го тормози. И ако това не беше достатъчно очевидно, то фалшивата му усмивка след това беше достатъчна, за да ме убеди напълно, че всъщност му има нещо. Той просто го криеше.
-Лъжец. - започнах, наблюдавайки го съсредоточено и като поклатих леко глава, погледа ми омекна 
-Забравяш ли, че съм експерт по фалшивите усмивки? Мога да позная, когато някой се е замислил над нещо. Просто не искаш да ми кажеш, това е. Но щом е така, кажи ми го директно, вместо да ме лъжеш, Закари.
Наклоних леко глава на една страна и зарових пръсти в косата си. Потискайки една въздишка, премълчах това, което щях да кажа .. Че ако щяхме да сме приятели, щеше да е добре да споделяме един на друг. Е, след като обаче той нямаше желание да го прави, нямаше как да го накарам насила, нали?
Повдигайки рамене, се постарах изражението ми да е безразлично, когато се обърнах към него
-Ти ако искаш слез, аз трябва да се погрижа за това първо. - вдигайки ръката, по която все още имаше кръв, му обърнах гръб и се запътих към банята, за да я превържа. "Това наистина бе лоша идея", мислех си през цялото време .. Не трябваше да искам да сме приятели, не трябваше да съм така уязвима пред него .. И да ми пука, да поискам той да ми сподели, само за да бъда отхвърлена отново. Колко пъти се бях опитвала да се държа нормално с него, само за да бъда отблъсната от Закари накрая? Отново и отново .. Честно казано, това болеше. Бях се уморила да съм играчката му, която и без това щеше да захвърли, щом загубеше интерес или пък му доскучее. Може би с мен наистина му беше скучно .. Не знаех. Нямаше как да съм сигурна, но от всичко това започваше да ми писва. Честно казано колкото по-рядко го виждах, толкова по-добре. Сякаш нещата не бяха достатъчно оплетени и без това .. Защо ми беше да му предлагам нежност, след като той щеше да я отблъсне? Защо, след като не я искаше? Е, щом бях нежелана, тогава щях да се държа нормално, но дръпнато и това беше. Или може би той се обвиняваше, но пък това в крайна сметка му пречеше да поправи нещата? Да ги нормализира? Може би беше възможно, но бях твърде уморена, за да обмислям този вариант. Нямаше да ме е грижа повече. Нямаше да се опитвам да полагам усилия с него повече. Беше ми достатъчно.

Не казвах нищо, докато Закари действаше над раната, превързвайки ръката ми. Каква ирония, че той споделяше и се държеше нормално, едва когато се бях отказала от това .. Поради тази причина просто кимнах и избягвах да го поглеждам. Единственото изключение беше, когато казах
-Благодаря. - И извърнах поглед. Прибирайки аптечката и след като оправих нещата в банята, поведох Закари към първия етаж, където ни чакаха Пол и Тами. Разбира се, Зак мислеше, че тя е сама. По пътя се вгледах в бинтованата си ръка, питайки се дали това ще е единственото мило действие на Зак спрямо мен. Не казвах нищо, като понечих възможно най-шумно да отворя вратата. Двамата влязохме в хола, където двете с Тами пиехме горещ шоколад, преди Закари да се появи на вратата ми и приятелката ми побърза да млъкне, за да не стане Зак свидетел на това как тя си говори сама - нещо, което беше виждал аз да правя и сега все още беше твърде опасна тема за него, тъй като лесно можеше да открие истинската самоличност на Тами по този начин. Погледа й блуждаеше между двама ни, спирайки се от мен на него и обратно.
-Какво се е случило с ръката ти, Ани?
-Нищо особено, не се тревожи. Беше само малък инцидент. - усмихнах й се топло, само че се чувствах ужасно за лъжата, тъй като мразех да крия от нея. Обаче просто не исках да я тревожа именно сега, когато имаше достатъчно на главата си със Закари и притеснението спрямо него. Двете се настанихме на фотьойлите една до друга, а той седна на дивана.
-Да направя ли още горещ шоколад? - изправих се още преди някой от тях да ми е отговорил и въпреки уверенията на Тами, че няма нужда, се запътих към кухнята. Едва когато бях с гръб, попитах -Ти ще искаш ли нещо, Зак?
Влизайки, се запътих към мивката, сипвайки вода, която да заври, след което извадих и шоколада под формата на прах, който просто обожавах. С много захар .. Съсредоточавайки се върху това, което правех, вместо върху обърканите си мисли, видях една прозрачна ръка върху моята.
-Смяташ ли, че те двамата ще се оправят там?
-Не знам, Пол. Не е хубаво да го лъжем обаче, макар и да разбирам защо. Зак е .. непредсказуем. - в най-добрия случай, а в най-лошия .. Потреперих съвсем незабележимо и въздъхнах. Пол ми се усмихна, прегръщайки ме въпреки факта, че нито той, нито аз можехме да усетим допира и аз затворих за момент очи, радвайки се, че беше тук и благодарна за присъствието му.

Влизайки в стаята, забелязах неловката тишина, настъпила между двамата. Повдигнах вежди, когато Зак се пошегува - не знаех как да реагирам на това. Честно казано, за мен беше толкова ново това той да се държи нормално, че чак ми изглеждаше странно. Което си беше необичайно, но предвид всичко, случило се .. Не знаех какво да кажа. Усмихнах се на Зак, канейки се просто да повдигна рамене, когато се обърнах към Тами. Тя ме гледаше притеснено и в очите й се четеше такава уплаха, че не се сдържах и просто се протегнах, хващайки ръката й.
-Колко грубо от моя стр .. - канех се да кажа с лековат и ведър тон, взимайки чашата си с горещ шоколад в другата ръка. Обаче вдигнах поглед и виждайки духа на разгневения си баща насреща си, чашата се изплъзна от пръстите ми, строшавайки се на пода. По дяволите .. Той изникна пред мен, стоварвайки ръката си върху лицето ми. Улучи точно скулата малко над бузата ми и усетих как лицето ми сякаш запулсира цялото.
-Как смееш! Малка уличница такава .. - викайки с всички сили, той замахна отново. Чух възклицанието на Тами, която също го виждаше и отчаяния й вик "Пол!!"
Той, разбира се, веднага изникна от нищото и последваха редица странни събития - да наблюдаваш сблъсъка на два призрака не беше нещо, което да видиш всеки ден. Бях изплашена - не само за Пол, тъй като не исках баща ми да му стори нещо, но и за Тами и Зак. А и Закари я беше чул да вика името на най-добрия му приятел .. Да му се не види. Точно, когато нещата се бяха нормализирали и потръгваха, сега всичко отиде по дяволите. Беше ме страх, наблюдавайки ужасена случващото се. Само че незнайно защо не издържах, свличайки се в безсъзнание и всичко потъна в мрак.

Малко по малко идвах в съзнание, премигвайки объркано. Какво, по дяволите, стана?
Озъртайки се, дочух гневните думи на Закари и не ми трябваше много, за да се досетя за случилото се. Прокарах ръка през косата си, борейки се с една уморена въздишка. Знаех какво се е случило, а се чувствах толкова отпаднала..
Полека се изправих, бавно - донякъде, защото все още не се бях съвзела, но и донякъде заради състоянието, в което се намираше Закари. Мълчаливо направих жест на Тами да ни остави и тя и Пол побързаха да излязат, ръка за ръка. Видях, че Пол гледаше ту мен, ту Зак боязливо през рамо, докато излизаше с Тамара.
Клякайки пред Закари, обгърнах лицето му с ръце. Преглъщах усилено, неспособна да кажа каквото и да било и го гледах със страх и съжаление.
-Шшт.. Недей, Зак. Моля те. Страх ме е.. - преглътнах, изговаряйки думите пресипнало и безпомощно. Заклатих глава, гледайки го с колебание, но най-вече с разкаяние. Знаех, че не трябваше да го лъжем, и все пак го бях направила.
-Знам, че не заслужава това .. Пол ме .. той ме накара да се запозная с нея .. да не ти казвам .. 
Гледах Зак тъжно, отчасти заради това, което тримата му бяхме причинили, отчасти и заради това, което се канех да кажа.
-Зак, Пол се е примирил със случилото се .. И не иска отмъщение за станалото. Той е щастлив .. виждам го всеки ден и се уверявам с очите си, че е вярно. Защо ти не можеш? Знам, че не е лесно да го преглътнеш .. не е и задължително да го правиш, но да отмъщаваш за някой, който не иска това, не ми се вижда редно. Знам, че си ми ядосан. Удряй ме, насилвай ме .. Причини ми всичко, каквото поискаш. Моля те .. само не я наранявай. Моля те ..
Замолих го, отчаяна. И все пак .. Не очаквах да ме послуша. Не очаквах да се замисли над думите ми. Не очаквах и да го интересува, особено сега, след като го бях излъгала. Нещата може би бяха достигнали етапа на непоправимост.
-Съжалявам, Зак. Толкова съжалявам .. 
Придърпах го към себе си. Прегърнах го. Макар да бях почти убедена, че той ще ме отблъсне от себе си всеки момент, все пак трябваше да го направя. Надявах се само да не се отдаде на гнева си към Тами .. тя беше невинна. Предпочитах да си отмъсти на мен. И не се и съмнявах, че той щеше да го стори...

Очите ми бяха широко разтворени от изненада. Наблюдавах Зак и с всяка изминала секунда се питах защо все още не ме е ударил.
А когато той започна да удря стената, наранявайки себе си в процеса, а не мен.. ръцете ми се вдигнаха учудено към устата ми и аз я закрих с длани. Наблюдавах Закари безмълвно, някак изумена. Факта, че той се опитваше да се контролира, просто не можеше да ми го побере ума. И малко по малко можех да предположа защо го правеше.. беше обещал.
Преглъщайки, объркана от собствените ми чувства, пристъпих към него. Сложих ръката си върху неговата, спирайки ударите му в стената. Не казах нищо, точно както ме беше помолил. Просто го гледах, погледа ми изпълнен със съжаление. Хващайки ръката му, исках да я превържа, но може би той нямаше да ми позволи .. Честно казано не бях сигурна. Знаех, че ме обвинява.. без да откъсвам погледа си от неговия, съвсем леко и с безкрайна нежност целунах ръката му точно над разранените му кокалчета. Внимавах да не закача раната, която със сигурност болеше и без аз да я докосвам, така че..
Поклатих глава.
-Заклевам се, че когато ти обещах да я намерим, не знаех коя е. Зак ме запозна с нея след като ти.. след като си тръгна, след.. Както и да е, с нея се сближихме съвсем наскоро. Не исках да те наранявам, Зак. Не целях и да ставам толкова близка с Тами.. със сигурност не беше нарочно. Не ти казах коя е, единствено защото знаех, че това ще те нарани.
Предложих му обяснението си отново, макар той да не искаше да говоря. Знаех, че нямаше да ме разбере, беше и в правото си, но бях длъжна да опитам. Защото наистина съжалявах, че го бях излъгала. И ме беше страх какво щеше да стори той в гнева си сега - не на мен, а на себе си. Беше ме страх за него. И трябваше някак да го изкарам от транса..
-Обичам те.
Придърпвайки главата му с ръце към себе си, впих устните си в неговите.

Наблюдавах го безмълвна, очите ми следящи всяко негово движение. Да, следях го с поглед, но не казвах нищо. Какво можех да кажа? "Недей да мислиш така?", "Защо не ми вярваш?"
Нито едното не ми се струваше достатъчно добро, а и реакцията му ме беше изумила достатъчно. Той се дърпаше от мен.. при това съзнателно. И това ме човъркаше и жегваше повече, отколкото бях очаквала. Защо?
Да му се не види, обърквах сама себе си. Но знаех, че той наистина се беше дръпнал - не ме искаше. И не можех да не си задам ироничния въпрос дали не го привличаше в мен само това да ми причинява болка и да ме удря. Да ме насилва в леглото .. Уплаших се от собствените си абсурдни мисли. Нее, той не беше такъв .. По-скоро просто аз бях.. липсваща. Знаех, че ми липсва нещо, знаех, че не чувствам, не и като нормалните хора .. И знаех, че никога няма да съм обикновена, както на мен ми се искаше.
Обгръщайки раменете си с ръце, имах чувството, че го направих сякаш за да се задържа цяла. Завладяваше ме натрапчивото усещане, че като че ли всеки момент щях да се разпадна и не бях сигурна дали чувството беше предизвикано от случилото се преди малко или от отблъскването на Закари. Но като се замислих, имаше ли значение? Всъщност, чувството си беше факт, без значение какво го е породило.
Гледайки Зак твърдо, въпреки сълзите, които блестяха в очите ми, но абсолютно не позволявах да се стекат, преглътнах с известно усилие и с още по-голяма доза упоритост, за да овладея гласа си, казах тихо, но ясно и твърдо
-Не ми казвай какво чувствам.
Даа, той нямаше право да го прави. А и нямаше представа какво изпитвам и щеше да го нацели погрешно всеки един път, в който се опиташе сам да ми каже какво усещам. Освен това не ми харесваше, да не говорим, че и твърдението му, че съм казала нещо, което не чувствам, си беше и абсолютно грешно. А и така ли реагираха нормалните хора, когато някой им кажеше, че ги обича? Нямах абсолютно никакъв опит с това, поради което и нямаше как да знам със сигурност, но имах натрапчивото усещане, че неговата реакция не беше точно типичната нормална след подобен вид думи. И все пак.. Какво толкова? Защо се обсебвах над всяко негово действие? Извърнах се от него, замисляйки се над поредното сложно положение относно мен и Зак. По дяволите, нещата винаги ли щяха да бъдат така помежду ни?

Когато той отново удари стената, подскочих, но след това замръзнах, усещайки ръцете му върху лицето си. Той ме гледаше, а в погледа му се четеше такова объркане, че гръдния ми кош се сви, докато го гледах така пред себе си.. Думите му бяха горчиви, почти толкова, колкото и съжалението, личащо си в погледа му. Толкова много болка.. и толкова много вина.
Усмихнах се на иронията на думите му и без да се дърпам, без да помръдвам и без да правя каквото и да било, само казах
-За бога, Зак.. Питаш ме защо? Не мога да ти кажа. Това не идва отведнъж, нито пък можем да избираме кога да стане. Повярвай ми, за мен е точно толкова странно и непонятно, колкото и за теб.
Отправих му бегла и колеблива, но искрена и топла усмивка. След което заклатих леко глава, докато беше все още в ръцете му и погледа ми стана малко по-сериозен, връщайки се към иронията, която щях да се опитам да му обясня
-Недей.. не ми пробутвай това.. Не искаш да ме нараниш? Вече си го правил.. по дяволите, та ти ме изнасили, и все пак стигнахме до тук.. Като ме гледаш, все още съм цяла, след като си ме наранявал. Така че ми кажи директно, че не ме искаш, вместо да си играеш да ми казваш такива нелепи и глупави причини.
Гледах го, без да пропускам иронията на всичко това. И самата аз и чувствата ми.. Кой се влюбваше в човека, причинил му толкова много ужасни неща? Даа, наистина нещо не беше наред с мен. Може би трябваше да ида да се прегледам скоро, защото мозъка ми определено не работеше както трябва. Или пък чувствата ми, в това число..
Гледайки Закари все още с насълзени очи, които обаче следяха всяко негово движение, пристъпих крачка назад и като грабнах салфетка от масата с чашите, хванах наранената му ръка, стараейки се доколкото мога да почистя разранените му кокалчета.

Закари не откъсваше очи от нея. Очите й продължаваха да са насълзени и това го караше да се чувства ужасно. Не искаше да я вижда с насълзени заради него очи.. Тя мислеше, че той не я иска. Това не беше така. Той я искаше толкова много. Просто наистина не искаше да я наранява повече, а знаеше че ако бъде с нея щеше да я наранява през всяка една минута в която са заедно. Знаеше че тя никога нямаше да забрави това което той й бе причинил. Но как да забрави. Самия той не спираше да де обвинява. Но това тя да мисли че той не я желае..това не беше така. Тя му беше много скъпа. Беше му много важна, въпреки че с нищи не й го бе показал.
Загледа се в ръцете й който се опитваха да почистят раните по ръката му. Не искаше тя да го прави но въпреки това не отдръпна ръката си. Не искаше да я отблъсква отново. Тя не го заслужаваше. Искаше да й даде само всичко най добро за нея, но не можеше. Искаше да може да я направи щастлива, но беше ли възможно точно това. Можеше ли точно той да направи някого щастлив.
Взираше се в нея още малко след което хвана ръката й със своята и я придърпа към себе си превръщайки я. Не знаеше как ще реагира тя. Може би я объркваше. Но и самия той беше много объркан. Просто я притисна към себе си като не каза нищо. След като постоя малко така леко се отдръпна като отново обви лицето й с ръце визирайки се право в очите й, като отново започна нежно да я гали.
-Ти си ми много скъпа Бет. Не казвай че не те искам. Не е така. Далеч не е така...-шепнеше докато я гледаше право в очите.