I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

by **Anabell ♠** Вто Апр 08, 2014 7:11 pm

Реене. Това бе нейното съществуване след смъртта й. Безболезнено реене. Ту тук, ту там. Не бе срещнала пречки до това да стигне до онази светлина. Свобода. Каквото и да е. Бе приета там. В Рая. Бе приета като жертва, като тяло. Бе приета и не, не бе почитана. Но все пак всички по един или друг начин я уважаваха.
Анабел бе срещнала родителите си и наистина... Те сякаш дори не знаеха какво е направила. Бяха щастливи и тъжни от факта че я виждаха. Но в очите им нямаше укор. Нито веднъж не я обвиниха или осъдиха. Нито веднъж не повдигнаха болезнена тема. Майка й дори се гордееше със нея. Със силата й.
И така.. В реенето в този Рай се появи загубването. Забравата. Появи се носталгията по нещо, което съзнанието й забравяше. Отказваше да си спомни, защото сякаш бе недостойно за този „свят”. Бели петна обгръщаха всяка нейна мисъл. Досаждаха й. Дразнеха я. И така всеки ден. В света без време и в света без налични материални или физически нужди Анабел стоеше седнала върху скала, наблюдавайки океан който бе сякаш не само безкраен, но и свързващ се с началото на млечния път. Бе толкова красиво, толкова завладяващо, а Макафи не можеше да разбере защо изпитва тази душевна болка. По-силна от всяка друга възможна. Сякаш трябваше да сподели с някой тази гледка, но не знаеше с кой.
В съзнанието й изникваха спомени от време на време. Сини очи. Усмивки. Болка. Сълзи. Скандали. Любов. Но нищо, нищо особено. До деня в който Макафи буквално изпищя и започна да удря с длани гладката повърхност на скалата. Нямаше кой да й обърне внимание, за това викаше с цяло гърло.
Искаше да си спомни, да си върне това което е забравила. Не можеше да забрави подобно важно нещо. Не можеше. Полудяваше. Дори лудостта й я изтощаваше. Неведението.
Макафи виждаше пак и пак сините очи. Наблюдаваха я. Мъж. Шепнеше й, говореше й. Спасяваше я. И не само веднъж. Тя се свлече от скалата на земята и проплака. Но тук дори нямаше нещо наречено сълзи.
Ана се загледа в отражението си във водата и въздъхна. Прокара едната си длан по нея и водата й даде отговор, който съзнанието й отказваше да й даде.
Видя лицето му, суровата челюст. Погледа. Този убийствен поглед. Тя се усмихна, а сърцето й сякаш запя като славей. Анабел отново прокара ръка по повърхността на водата, опит да помилва лицето му. От устните й се откъсна името му. Шепот звучащ неправилно на това място. Тя вдигна поглед към небето над себе си и забеляза как тъмни облаци се спускат над главата й. Тя отново повтори името и небето бе разцепено на две от светкавица. Гърмежа последвал светлината разтърси земята под нея.
-Натаниел!-почти извика. Може би дразнеше някой като повтаряше името, защото от черните облаци започна да вали. Макафи се изправи, а бялата роба в която бе облечена полепна по тялото й. Тя се засмя и разпери ръце под дъжда. Спомняше си, водата отмиваше петната пречещи й да си го спомни. Ан пристъпи към водата и прехапа устни.
-Анабел! Спри!- гласа на майка й се долови в далечината, но тя поклати глава. Гмуркайки се във водата сякаш не само потъна, ами и изчезна. И тя наистина изчезна. Поне тази физическа форма, която имаше на това място.
Изчезна, за да се появи на друго. Първото появило се в мислите й.
Макафи бе едва ли не прозираща, докато оглеждаше старата си стая. Публичния дом или каквото там се водеше. Тя се доближи до леглото, а бялата й одежда би се влачила по мръсния под ако не бе.. Ами.. Несъществуваща?
Макафи се сепна като чу ахване.
-Ана?-тя се обърна и видя една от бившите си приятелки. Момичето бе побеляло от ужас и изненада
-Жасмин.- тя се усмихна и вдигна ръка хващайки един кичур от кестенявата си коса.
-Мислех че... Нямаше те почти година. Помислихме, че онзи мъж те е убил.-думите й накарах Ан да се сепне. Тя вдигна глава и отново се огледа. Едно „Оуу” се отрони от устните й и тя буквално изчезна като се появи на друго място, което й бе до болка познато. Въпреки че не можеше да вдиша аромата, защото не притежаваше бели дробове или нещо подобно тя искаше да изпищи от радост. Чувстваше се като у дома.
Очите й минаха по стените, по вещите и всички предмети. Спря поглед на електронния часовник и погледна датата. Нима бе минала половин година? Половин година от смъртта й? Макафи преглътна и се запита дали да не си тръгне? Ами ако той бе с друга жена? Не.. Не трябваше да го вика. Но не можеше. Искаше да го види.
Тя сякаш се плъзна, не ходеше. Плъзгаше се, носеше се върху пода и търсеше Мейфилд в дома му. Спирайки пред вратата на спалнята се опита да я бутне, но вместо това мина през нея. Изругавайки на ум го видя. Тила му. Точно срещу нея. Очите й буквално щяха да паднат от орбитите.
-Натаниел?-дали я чуваше? Дали я усещаше? Майната му. Нали поне го виждаше. Но как й се искаше да се хвърли към него... Да го прегърне.

by **.Nathaniel.** Чет Апр 10, 2014 7:46 pm

Познато ли ви е онова чувство на празнина? Сякаш бяха издълбали дупка в сърцето ви, сякаш бяха ровили докато стигнат до същината и просто бяха отскубнали всичко важно. Мейфийд – демона, той нямаше душа, поне не би трябвало да има, той не смяташе, че неговата душа съществуваше, но когато видя умиращата Макафи сякаш душата му бе измукана от тялото. Сърцето му дори бе забавило ритъма си почти до минимум, ако изобщо имаше сърце между гърдите си. Имаше чувството, че ако може сигурно щеше да получи инфаркт, сърцето му просто щеше да спре изведнъж да бие и да се строполи мъртъв на земята до Макафи, но не можеше и дори и да се самоубиеше той пак нямаше да е с нея, защото бе демон, а те отиваха в Предверието при останалите изверги като него, докато тя – финната и нежна Макафи, чиито грехове бяха изчистени от присъствието на ангела в тялото и’ – бе отишла в Рая най – вероятно, а това бе единственото място до което мъжа нямаше достъп, единственото в което не можеше посмъртно да влезе никога.
Имаше чувството, че дори изпитваше физическа болка след нейната смърт, сякаш нараненото му сърце пращаше сигнали към всеки един мускул на тялото му карайки го да се свива, да причинява неимоверна болка. Усещаше я дори в кокалите си, буквално се чувстваше като наркоман, който не можеше да вземе дозата си и в момента бе изпаднал в абстиненция. Крясъци, викове, изпочупени мебели, изгубено съзнание – точно това бяха последиците. Дори не знаеше дали е била истинска или съзнанието му си правеше поредната шега с него, точно както преди. Единствените му спомени, единствените му наистина ясни спомени от онова време бе как отиде да навлажни кърпа, да изчисти тялото и’, да го облече в нови дрехи, за да направи ... какво? Подобаващо погребение като за нея? Да, точно ... той искаше всички да и’ изразят почестите си, защото Макафи беше прекрасен човек, единственият истински човек, който бе успял да замае главата на демона, но дори сега той не знаеше дали е била истинска или поредната илюзия на съзнанието му, заради състояниеето му. Той помнеше, все още помнеше как бе влязъл в стаята, бе погледнал към леглото на което бе оставил младата Макафи и погледа му не успя да я съзре. Да, защото я нямаше. Може би всичко се повтаряше, може би съзнанието му бе прекалено уязвимо, беше се поддал на някаква илюзия, поредният номер може би. Вероятно просто някой от ангелите които му имаха зъб, а повярвайте те наистина бяха много и щом преди са му крояли това, защо да не повторят.
И все пак ... дори и илюзия, Натаниел бе влюбен в тази шибана илюзия, той не можеше да си я избие от главата. Нямаше желание дори да задоволява плътските си нужди с някоя курва, всъщност в съзнанието му дори не бе изниквала идеята за секс, единственото за което можеше да мисли бяха убийствата. Хора, ангели, деца, демони, котки, мишки, хибриди, прокълнати, вещици, вампири – не го интересуваше какво убива, важното е, че си запълваше времето. Важното е, че правеше нещо значимо, всяваше страх. Всяваше страх сред онези които бяха дори на път да си помислят, че са негови врагове, той естествено им доказваше че няма как да са му врагове, защото за това се считаше, че и той трябва да изпитва известен страх, но той вече бе лишен от всякакви емоции и чувства. Омраза, любов, обич, щастие, скръб – нищо. Всичко за него бе просто едно черно петно. Мъгла. Сякаш дори не бе той, та той една думичка не обелваше, просто най – безскупулно убиваше всичко наред. Убиваше по най – бруталните начини. Може би бе точното превъплащение на Фреди Крюгер, Джейсън и Томи, може би дори Ханибал, тъй като обичаше да показва на хората вътрешностите на които бяха притежатели, дори се бе пробвал да обеси един който го бе погледнал на криво със собствените му черва, но за жалост човекът имаше слабо сърце, което се бе пръснало от страх преди демона да успее да направи каквото и да е.
А сега? Сега ли? Той отново бе в онази тъмна стаичка, към които прозорци бе залепен дебел пласт стериопор и вестници, че да няма пряка слънчева светлина, дразнеше го, той излизаше само нощем, за да търси поредната жертва. Стаята бе обляна в червена светлина, имаше кръв на всякъде по пода. Дори бе откраднал една операционна маса от изоставена клиника за психично болни, бе си взел дори и електрошок, а в момента дори го използваше върху поредната жертва. Някаква курва, която работеше на мястото на което и Макафи работеше преди ако изобщо всичко не е било просто в съзнанието му. И защо в момента я убиваше бавно и мъчително ли? Лесно – носеше нейните ботуши, онези от нещата които не бе взела, но все пак.
Бе пуснал ток в слепоочията на момичето. Извратената му усмивка, показваща че изпитва неимоверно задоволство озаряваше цялото му лице, особено когато от устните на блондинката бе започнало да излиза пяна, но той се усети, че ще я убие, а не искаше. Не трябваше да и’ е толкова лесно, не трябваше да е прекалено безболезнено. Той взе триона, започвайки да маха кожата от дясното и’ бедро, като пръстите му минаха по повърхността на мускула и’ впивайки ги грубо, разделяйки тъкънта от кокала и’ с помощта на демонската си сила. Той хвърли парчето месо на кървавия под поглеждайки отново към блондинката и осъзнавайки, че след оглушителният и’ писък най – вероятно е умряла от шока. Демона съвсем небрежно повдигна рамене в знак на примирение със случилото се, като почисти набързо и излезе от стаята.
Тръпки побиха цялото му тяло, имаше чувството, че всичко около него замръзна, дори тиктакането на часовника не можеше да чуе, имаше някакво предчувствие, усещаше и чуждо присъствие тук, но не на накълцаната на парченца и складирана в черен найлонов човал блондинка в съседната стаичка, ами нещо ... живо, може би не живо, но все пак ...
Обърна се толкова рязко чувайки познатият глас като в началото дори не можеше да възприеме образа, не успя да го съзре, мозъкът му се опитваше да го предпази, но фокусира ... Фокусира я. Анабел Макафи. Не, това не беше възможно, нямаше как.
- Какво по дяволите? Ти не истинска, не можеш да си ... – първите му думи от може би след предполагаемата и’ смърт . И да бе предполагаема, защото Мейфийлд дори не вярваше, че е била жива някога, че е била истинска.

by **Anabell ♠** Пет Апр 18, 2014 3:22 pm

Съзнанието й бе объркано, съществото й бе объркано. Всъщност дори това е малко. Анабел не знаеше защо, но сякаш целият свят й се виждаше объркан. Всичко. Дори самият той. Глупости. Натаниел винаги е бил объркан-побъркан. Зависи как гледате на нещата. Но какъвто и да е погледа ви над света.... Той отново би ви се сторил някак си сложен. Неразбираем. Неразгадаем.
Анабел бе там, но сякаш бе не само там, но и в съзнанието му. Не знаеше дали това е възможно, но усещаше... Усещаше целият ужас, целият му кошмар. Болката му и не само. Усещаше и чуждата й. Ако имаше кожа тя би настръхнала.
Това, което наричаше свое тяло трепна и тя отстъпи назад, а белите поли на роклята й се оплетоха около краката й. Тя поклати глава. Какво беше това? Всичко това което Натаниел правеше? Той бе полудял. Тя го виждаше. Виждаше го в очите му, виждаше го в поведението му. Той бе загубил разсъдъка си не само напълно, но може би дори безвъзвратно?
-Какво си направил?- бе първото, което прошепна още преди реакцията му. Погледа му. Той се обърна към нея и я изгледа все едно... Все едно тя бе илюзия или холограма. Все едно.... Никога не е била истинска. Този поглед я накара да потрепери и сърцето й да се свие от ужас, че той не я възприема. Ами ако тя бе част от лудостта му? Господи... Нима можеше да е нещо такова? Толкова бе объркана. Объркана от всичко, което се бе случило. От цялата им връзка, от цялата им въображаема или истинска връзка.
Макафи преглътна и въпреки че се ужасяваше от него тя се доближи и вдигна ръка към лицето му. Може би би трябвало да е ужасена от това, което Мейфилд бе сторил. Да бъде ужасена от всяка част от него. Дори само от цвета на очите му, защото той се превръщаше и се бе превърнал в същински психопат. Но тя не беше. А и защо й е да е ужасена? Все пак вече бе мъртва. Какво повече можеше да й причини? Нищо. Е само да я нарани с думи и да се случи така че тя да не се върне никога повече при него. Да намери начин да унищожи и духа си и да сложи край на това „тях” което може би дори не бе съществувало. Но как може да не е съществувало при положение че той бе полудял. И бе полудял от мъка. Тя бе сигурна в това бе полудял от мъка по нея, от липсата й. Лудостта му която винаги е била там се бе изразила още по-силно и още по-ясно, защото тя бе умряла. И бе починала в ръцете му. Помнеше го. Цвета на сините му очи. Последното нещо от самостоятелния й човешки живот. Нямаше как да го забрави въпреки че някъде там в небесата. На мястото наречено Рай се бяха опитали да й отнемат това. Но както всички банални истории и песни от миналото твърдят, Какво би попречило на истинската любов?
Ако всъщност това тяхното изобщо бе любов а не синдрома на Стокхом.... Въпреки че може би бе именно това? Сещате се жените привързали се към похитителя си. Дори някой се влюбвали в него. А Натаниел бе... Отвлякъл? Анабел. Може би да? Може би не, зависи. Всъщност е доста сложно, но в среда на лични взаимоотношения. Появата на стокхолмския синдром е вследствие на пълната зависимост. А Анабел Макафи бе напълно зависима от своя.... Похитител и дори не го приемаше за такъв и неговия отказа да я приеме за „истинска” я ужасяваше и обиждаше от части. Та той я обичаше, как нямаше да я приема? Тя се бе върнала за него, а той се държеше като бебе?! Що за детинщина.
Макафи привлече лицето му към себе си и алтернативните й устни минаха по неговите, а факта че го усещаше изобщо не й правеше впечатление. Не я плашеше. Само я радваше. Тя отърка долната си устна у него и се подсмихна.
-Истинска съм.- прошепна и се вгледа в очите му. –Върнах се. Върнах се при теб.-тя прехапа устни за момент и потискайки усмивката си впи устни у неговите.

by **.Nathaniel.** Пет Апр 18, 2014 6:00 pm

Лудост. Да, определено Мейфийлд бе притежател на лудостта, той бе неин притежател от преди много време. Десетилетия, може би дори векове, защото демона бе живял наистина доста дълго време, може би по – дълго от повечето демони, та той бе един от първите, след настоящият Дявол и Принца на Ада. Но до сега лудостта му не се бе изразявала толкова силно, не всъщност това беше лъжа. Беше се проявила, преди известно време, е добре де може би малко повече. С онази илюзия в главата му, онази магия която му бяха направили или поне той така си мислеше, защото не можеше да обясни лудостта си по никакъв друг начин освен магия. Но тогава той бе успял да се осъзнае, да се овладее, докато сега... той имаше чувството че ще получи някоя нервна криза, някой психически срив. Може би щеше да изпочупи всичко в апартамента само с голите си ръце, може би щеше да излезе на улицата и щеше да почне да убива всеки който минеше през него независимо дали е мъж, жена, дете, бебе, куче, котка, костенурка дори. Щеше да вземе един автомат от оръжейната зад кухината на гардероба му и да разстрелва всичко живо, може би дори и помпа, че да отскачат назад и да му създават известно настроение с нелепата си смърт.
Да, беше способен да направи всичко това, можеше да го направи на секундата само и само, за да успокои нервите си, да изкара яда и съмненията от себе си, но не искаше, не можеше. Беше непосилен пред образа и’, дори и да не е истинска той не можеше да я остави, не и отново. Не го интересуваше дали е само в главата му, дали беше истинска или просто илюзия в съзнанието му, защото той беше влюбен в тази илюзия, не можеше да живее без нея. Беше съсипан, той не живееше, просто съществуваше след нейната смърт, отмъщаваше на всеки останал ангел на който попаднеше.
- Не, не може да си истинска, не ти вярвам. Не може ... Не е възможно.. – погледът му бе празен, толкова типичен за един мъченик, беше някак си стъклен дори, очите му гледаха лицето и’, бяха фокусирали точно на нейните, не отместваше поглед, не беше възможен дори и на това. Тези очи ... Беше ги сънувал пред последната половин година, всяка нощ в която бе успял да заспи, сънуваше очите и’, но не с типичния и познат жизнен отенък, той сънуваше умиращите и’ очи, изстудялата кожа, кръвта която покриваше тялото и’. Не можеше да спре да мисли за това ... и после ... Всичко изглеждаше като сън, но това тук. Това тук не беше сън, тя беше пред него или може би му изглеждаше така заради наркотиците, които го държаха буден през последната седмица, може би бе толкова уморен, че вече му се привиждаха образи ... Отново. Но не, не беше уморен, чувстваше се толкова бодър макар че приличаше на парче боклук. Толкова безжизнен.
- Не. Не! НЕ! Лъжеш. – тонът на гласа му постепенно се засилваше докато в последствие не наподоби вик. Вик, крясък ... Какво друго можеше да се очаква от него при това положение? Да подскача от радост, защото очевидно си изгубваше ума? Да, всъщност точно това правеха лудите, те не страдаха като него, може би трябваше да се стегне. Да полудее качествено, а не да прилича на някой с би полярно разстройство. Може би дори да разпери ръце и да подскача пеейки „аз съм волна пеперуда” – това беше типичната лудост, онази весела лудост, защо и неговата не беше такава?
Ръката му трепна към лицето на брюнетката, съвсем леко допирайки опакото на дланта си и милвайки бузата и’. Това докосване – толкова истинско, събуди нещо в него. Носталгия. Сякаш някаква празнина, която отдавна вече бе образувана в душата му започна да се запълва. И да в душата, защото сърцето му ... то не беше негово, то и’ принадлежеше... на нея, на Макафи. На мъртвата, която дори не знаеше дали е истинска, но в момента дори не го и интересуваше.
Следващите движения които извърши бяха толкова спонтанни. Ръката му грубо се преплете в косите и, докато другата му обгърна талията и’, притискайки Анабел плътно до себе си. Сега той я целуна, всяка капка нежност в него се бе изпарила, дори в самите му движения можеше да се познае това, та той не беше същият човек ... или по – скоро демон. Той беше различен в доста аспекти вече.
- Не е възможно да си истинска ... тялото ти.. то изчезна, беше тук и изчезна. Но не ме интересува, дори и да не си истинска те обичам толкова много, няма да допусна отново да си тръгнеш, няма да го допусна в никакъв случай!

by **Anabell ♠** Пет Апр 18, 2014 7:11 pm

Умопомрачение се разля по лицето й, когато той буквално изпадаше в криза пред очите й. От части Макафи искаше да го зашлеви. Силен шамар, точно като тези които се удряха на хората изпадащи в хистерия. Не, че Натаниел изпадаше в хистерия, но Ан би го ударила... Въпреки всичко. Просто да го удари, един запомнящ се шамар. Но не го направи. Тя просто го гледаше и усещаше как всичко, старото й Аз се завръща в тялото й. Тя затвори очи и се подсмихна. Не, нямаше да се съмнява в себе си, заради него. Тя бе истинска, а той.. Той просто бе луд и имаше нужда от помощ. А в такава ситуация, тя ли бе правилната помощ? Можеше ли да помогне на лудия си любим? Да.... Ако му направи лоботомия... Може би... Не, най-вероятно щеше да има нужда и от електрически стол... Или от негъра от Зеления път... Да му изсмуче всички „болести” или лудости от ореховия мозък.
Анабел въздъхна и дори очакваше той да се срине на колене, да зарови лице в роклята й и да заплаче тръшкайки се „Защо дядо Коледа не е истински?!” , но естествено това не последва. Когато ръцете му-груби, точно каквито ги помнеше, се вплетоха в косата й, придърпаха я към него.
Устните му, жестоки и корави се впиха в нейните,а тя простена. Тялото й сякаш се възпламени. Анабел се отдръпна леко назад и поклащайки глава го зашлеви. Точно така както искаше. Вкара цялата си сила в този шамар. Тя го отблъсна от себе си и застанала срещу него бе задъхана, зачервена, а косата й бе разрошена от ръцете му.
-Истинска съм! Аз съм ИСТИНСКА. Винаги съм била истинска копеле, осъзнай го! Не си луд! Добре луд си, но в други аспекти и да и аз те обичам... Но ако не спреш с това....- Анабел присви сините си очи и вдигна ръце към белият плат. Дърпайки го надолу, роклята се свлече в краката й и тя вдигна гордо глава.Добре де.. Това не бе част от заплахата, но.. Ехооо нуждата от секс е опасно нещо.
-Искам да ме чукаш, сега и тук! Без повече хистерични пристъпи Мейфилд иначе ще си тръгна! А повярвай ми като дух ще ти се изплъзна като пясък между пръстите! – тя отново се доближи до него. Движеше се по-бързо от преди. Не както, когато бе обладана, но доста по-бързо от човек. Дланите й минаха зад тила му и придърпвайки го близо до себе си тя впи устни в неговите.
И въпреки че явно бе пълна самоубийца, за да го зашлеви и дори да се осмелява да му говори така Ан знаеше едно. Ако Натаниел бе станал по-луд от преди, а също и по-груб или жесток.. То това щеше да й достави ооогромно удоволствие. Все пак в последната година? Бе мъртва, преди това я бе чукал архангел, нещо което дори не помнеше и на всичко отгоре й бе отнета девствеността, която дори не помнеше че съществува. А сега нямаше нужда от това. Не, искаше стария груб секс Натаниел. Анабел захапа долната му устна и изчезна, като „тялото” й се материализира на леглото. Тя изви тялото си и го погледна. Какво правеше? Дразнеше ли го? Явно да, Макафи прокара едната си ръка по тялото си, пръстите й преминаха между гърдите й, спусна ги надолу по корема си и разтваряйки леко бедра спря дланта си между тях. Ан прехапа устни и й се прииска да се засмее, не бе правила това от както бе приключила „работата” си. А ето я тук, опитваща се да прелъсти психясан демон, докато тя самата е.. Дух? Очарователно.

by **.Nathaniel.** Нед Апр 20, 2014 7:48 am

Натаниел Мейфийлд, наистина бе луд, точно както брюнетката каза, но не чак толкова луд. Да, преди беше, но това беше преди наистина много време в което Мейфийлд се бе оправил на психично ниво. Психиката му бе сравнително нормална, поне нормална доколкото можеше да се каже за неговата същност. Но имаше ли значение? В момента не го интересуваше дали е луд, дали тя е истинска или плод на въображението му, не го интересуваше дали ще се окаже, че си е говорил сам през цялото време, защото не го интересуваше хорското мнение що се отнасяше до него, не го интересуваше нищо, освен тя, защото бе влюбен в нея, не можеше да си я избие от ума, дори през цялото време в което отсъстваше, той не можеше да си я избие от мислите. Не можеше да мисли за друга, да бъде с друга или дори да чука друга без да си представя синеоката Макафи. Тогава би я приел дори и като Амитиил, би я приел като всяка само и само да беше до него. И сега, този момент. Струваше му се толкова невероятен, нереален и дори перфектен ако не беше шамара и отекващият звук от него.
Да, обикновенно той се палеше лесно, прекалено лесно дори, но този път не се надигна онази присъща за него ярост, може би леко раздразнение, съвсем леко, което напълно бе изтрито от възбуда, последвала от думите и’ и действията и’. Защо тази жена го подлудяваше така, дори и след смъртта си. Боже, беше толкова странно, нима щеше да чука мъртво момиче? Което дори нямаше тяло, но той беше демон, можеше да я докосне, да я усети. Да почувства устните и’ под своите собствени, да почувства допира на кожата и’ до неговата. След всичките години през които Мейфийлд бе живял, това все още му беше странно – осъществяването на контакт с мъртвите. Особено физически.
Беше готов да я награби, да я събори на земята и да я чука цяла нощ, дори в момента бе забравил за шамара, бе забравил за раздразнението си, бе забравил изобщо за това, че тя бе мъртва за известно време, не всъщност тя и в момента беше мъртва, но това определено не пречеше на следващите му действия. Мейфийлд се телепортира на леглото, над нея. Ръцете му подхванаха ръбовете на сивата му тениска повдигайки я и захвърляйки я на пода. Направи същото с дънките и боксерките, докато устните му обхождаха врата и.
Едната му ръка се настани върху талията и’, като грубо я преобърна по корем. Устните му се настаниха върху гърба и’, оставяйки влажни следи след себе си. Ръцете му обхождаха тялото и’, докато едната не се вплете в косите и’, дърпайки я по – грубо, за да извие главата и’ назад и да я целуне. Езика му мина по линията на устните и’, проправяйки си път измежду тях и търсейки нейния за „страстна игра” (тва прозвуча много дебилно :д:д:д:д). Целувайки я, проникна в нея с едно добре отмерено движение, започвайки да се движи грубо и бързо в нея, докато ръцете му се настаниха на задника и’.

by **Anabell ♠** Нед Апр 20, 2014 8:21 pm

„Молех се аз и ти да се озовем заедно.
Това е все едно да си пожелая дъжд,
стоейки насред пустинята.
Но аз те държа по-близо от всякога,
защото ти си моят рай.”
И в края на краищата винаги стигаха до тук. Без значение какво се случваше между тях, без значение дали не са се виждали ден, месец или близо година... Анабел и Натаниел не можеха да си кажат по-добре „Здравей” ако не се награбят. Дори и чисто физически Макафи да нямаше тяло. Но какво по дяволите им пукаше? Нали имаше усещане? Тръпка? Наслада и най-вече. И двамата горяха от желание. И това бе не само ясно, но и повече от осезаемо. Стенанията й отекваха в стаята. Тялото й го поемаше, като всеки негов тласък предизвикваше приятни и същевременно болезнени спазми в нея.
Пръстите на ръцете й се вкопчиха в чаршафите на леглото, а кожата й гореше на местата които бе докосвал Мейфиилд. Ан отговаряше на всяка една от неговите целувки. Устните й се впиваха жадно в неговите, искаше да си върне това усещане. Да навакса пропуснатото време. Господи искаше го. Искаше й се да променят позата, да застане отгоре й и да може да впие нокти в кожата му. Да целува врата, раменете и гърдите му. И въпреки че Макафи обожаваше секса на задна в момента не му се наслаждаваше изцяло. Не че не й харесваше. Как да не й хареса това проникване. Дълбоко и цялостно. Сигурно члена му стигаше до срамната й кост. Анабел изви тяло към него в опит да го поеме дори по-дълбоко и тогава по кожата й премина хладна вълна.
Усещаше как кожата й настръхваше. Усещаше дори как зърната й се втвърдиха още повече от полъха и се надигна, като уви едната си ръка около врата на Натаниел и в този момент го видя.
В първият момент Макафи щеше да изпищи. Буквално. Тялото й замръзна, докато мъжът зад нея продължаваше да се движи. В главата й премина въпрос „Защо усещам топлината му?” но не бе сега момента да пита нещо подобно. Осъзнавайки че е напълно гола, че буквално прави животински секс с... Умопобъркания си може би приятел или какъвто там й се води, а в стаята има друг... Човек? Демон? Дух? Какво по дяволите. Тя буквално сложи едната си ръка върху бедрото на Натаниел и се отдръпна от него. Дланите и се насочиха към чаршафа и го придърпа към гърдите си. Сините й очи гледаха ококорено към мъжа който ги наблюдаваше. Тя преглътна и крайчеца на окото й трепна към Натаниел. Въпреки че се съмняваше дали това не е просто поредния враг на гаджето й Анабел отвори уста и заговори.
-Кой си ти?
Отговорът дойде почти моментално и я накара да ахне.
-Аз съм като теб. Усетих те и дойдох да се запознаем. Въпреки че може би момента не бе подходящ. Не ми пречехте.- мъжът сви рамене и тя усети как ченето й увисна. Той сериозно ли? Не му били пречели. Боже ако бе възможно дух да бъде убит, този определено вече щеше да е мъртъв.
Макафи премина с поглед по себеподобния си. Среден на ръст, руса коса, сини очи. Небрежно облечен, сравнително сладък, но определено не особено неин тип... Мамка му защо изобщо го преценяваше дали е неин тип? Ако Натаниел можеше да уе мислите й докато е дух определено и на нея самата й бе спукана работата. На всички им бе спукана работата.
-По-добре си върви.-прошепна убедена че духа няма да я послуша.
-Как дойде тук? Пазител ли те освободи? Сещаш се това с тези глупости които държат и така нататък. Прокълната ли беше?
-Не... Не знам как дойдох... Аз дори не бях прикована тук....- тя се усети какво прави и поклати глава.
-А сега наистина си върви... –освен ако не искаш да умреш повторно, продължи на ум и буквално се сви на леглото.
-Не вярвам да ме нарани.-момчето сви рамене и огледа Анабел. В този момент Макафи си пожела само едно. Натаниелд а не чува мислите на духовете.

by **.Nathaniel.** Вто Апр 22, 2014 6:11 pm

Беше забравил това. Да именно това чувство, не удоволствието от самият секс, ами удоволствието от секса с нея. С Анабел. Това му липсваше, липсваше и’ топлината на тялото и’, която всъщност и в момента не усещаше, не всъщност я усещаше, но не беше възможно защото тя беше мъртва. Илюзия – помисли си. Но не го интересуваше наистина. Важното беше, че е тук. Липсваше му също допира на устните и’, нежното и’ крехко телце под неговото, докато извършваха този ..”акт”!? Да, да, същото. Липсваше му уханието и’, очите и’, усмивката и’, дори разговорите с нея, макар че той не беше общителен човек, харесваше му да се затвори в себе си и да измъчва горките хора на спокойствие. Точно както беше станало и след смъртта и’, той продължи старият си нещастен начин на живот, точно като „чичо Скрудж” само дето чичо Скрудж на дали е имал стая за мъчения, много опит от Инквизицията и доста уреди, откраднати именно от онези времена и довлечени точно тук, където първоначално е било къща, но постепенно постройката променила вида си. С малко помощ и намеса естествено.
Мейфийлд се отърси от мислите си благодарение на удоволствието, което му доставяше .. всичко това. Струваше му се сякаш е по – тясна от последният път. Възможно ли беше след като е станала дух, да е отесняла, не беше невъзможно нали!? Би трябвало, нямаше никаква логика. Движенията му в нея забързваха, удоволствието му се увеличаваше. Ръцете му се бяха настанили на дупето и’ като постоянно го придърпваха към тялото му, правейки проникването по – лесно, по – дълбоко, по – сладостно. И цялото това удоволствие като че ли се изпари, за един кратък момент се изпари. Изчезна от него, пуф и го нямаше. Когато Анабел го отдръпна от себе си, беше готов да се развика дори, той беше луд, можеше да се кара с нея за всичко, можеше да и’ вдигне скандал дори защото не му е направила свирка или защото спи от неговата страна на леглото, можеше да и’ се скара защото не дишаше като хората...По дяволите!? Но забрави целият си гняв към нея поне временно щом видя силуета, който ги наблюдаваше. Мейфийлд рязко стана от леглото, взимайки дървена бухалка, която се намираше точно до леглото. Дори не знаеше защо е там, това приспособление не му бе нужно, то бе за онези които се страхуваха, че ще бъдат обрани нощем, но надали някой щеше да се осмели да ограби Мейфийлд или набързо щеше да си тръгне виждайки стаята му за мъчения, защото той нямаше против още опитни зайчета, все пак имаше толкова много неща, които не е пробвал, а определено му се искаше.
Удара на дървената бухалка бе насочен към краката на духа, беше странно, че можеше да го докосва изобщо, да го бие? А дали можеше да го убие, да всъщност беше чувал, че щом някой убие дух те отиват в Предверието, а от там малко по – трудно ще се измъкне човек, по – точно дух. Той хвана мъжа за врата след като се свлече на пода и отново го вдигна, помъквайки го на някъде, като преди това се обърна към Анабел.
- Ти да не си мръднала от тук! Да не си посмяла да мръднеш, после ще се разправям с теб! – почти го извика, сочейки я с пръст и правещ и знак да не мърда от стаята, докато той самият излезе от нея насочвайки се именно където беше преди нейната поява, точно онази стаичка, която толкова често се споменаваше тук, точно онази която Анабел никога не бе виждала и нямаше и да види. Защото в противен случай .. всъщност не бе мислел какво ще направи в противен случай. Но той беше добър в импровизирането , така че..
Демонът хвърли духа като непотребен боклук върху металната маса, взимайки просто един нож, не му беше нужно повече, всъщност мислеше си за нещо от сорта на кожен маркуч, който да пъхне в устата му наливайки вода, поне да му създаде илюзията за давене или да го изгори, може би да махне ноктите от пръстите му и да слага горящи кибритени клечки по месото, но вместо това днес реши да е щедър. Реши наказанието да не отнема прекалено много време, защото имаше и други с които да се разправя, всъщност един човек, а за това му трябваше сериозна психическа подготовка. Мейфийлд прокара ножа по кожата на мъжа, спирайки се на мускулестата му гръб и режейки части от нея. Първо отряза едната му гърда захвърляйки я на пода като нещо мършаво и непотребно, нещо заразно дори. След това ръката му започна да се заискачва на горе към лицето спирайки ножа върху окото. Острието мина нежно под веждата, докато пръстите на свободната му ръка грубо разтвориха клепача. Ножът мина по края на очната ябълка, забивайки острието на вътре като в следващият момент го извади с все ябълката. Бе толкова погълнат от работата си, от творчеството си, защото за него беше именно това, творчество, изкуство и в момента бе толкова навътре в него, че писъците и виковете на клетника изобщо не стигаха до слуха му, изобщо не можеше да им обърне внимание.
- Нали обичаш да наблюдаваш, копеле мръсно, сега да видим как ще наблюдаваш.. – не той нямаше нужните нерви да се разправя повече, нямаше нервите да се занимава с него, защото направеше ли го тогава как щеше да се разправи с Анабел, сигурно щеше да я убие без да иска. За това просто отново взе бухалката и силно я заби в другото му око, като нервно напусна стаята връщайки се отново при Макафи.

by **Anabell ♠** Вто Апр 22, 2014 6:36 pm

Точно както бе очаквала. Как по друг начин би могъл да реагира Натаниел? Да му подари рози и кутия бон бони? Анабел се сви, когато чу удара и затвори очи извръщайки глава в другата посока. Ръцете й притиснаха сатенените чаршафи към голите й гърди и прехапа устни стараейки се да не издаде ужаса си. Как можеше да наранява вече мъртъв човек? Как изобщо бе способен на това? И Макафи бе сигурна, че не само тя мисли това. Чувайки влаченето тя отвори очи и видя момчето. Гледаше я ужасено, Ан поклати глава и чу думите на Натаниел. Да. Естествено. Кой друг би могъл да й заповядва освен Натаниел? Макафи обаче нямаше да го послуша. Не и този път. Изчаквайки го да напусне стаята влачейки нещастният мъртвец тя се пресегна и застина. Какво? Можеше ли да облече дрехата му? Надали. Тя не бе от нейния свят. Бе нещо материално, а тя. Тя изчезваше с повея на вятъра. Очите й се спряха на белият копринен плат на земята и стъпвайки на земята се насочи към него. Вдигайки подобието на рокля се облече и с благодарност за даденото й безплътие последва Натание. Нямаше нужда да се оглежда или нещо подобно. Та все пак виковете на болка започнаха почти мигновено.
-Господи.- прошепна го толкова тихо, че думите й изчезнаха в прашният въздух. Анабел буквално мина през затворената врата, за да стане свидетел на това... Извращение. Макафи вдигна ръце към устните си и очите й се разшириха от ужаса. Докато Натанил се бе вглъбил в играчката си правейки се на доктор, момчето на масата агонизираше. Интересното обаче бе че не бе.. Кърваво. Просто бе жестоко. Прекалено, дори за Натаниел.
Мейфиилд се движеше с такава сигурност, бе умел в това което прави. Разрезите бяха прецизни, а изражението му. Маска на лудост, която дори Господ не би забравил.
Макафи отстъпи назад, и усети лекия повей. Повей за края на един вече приключил живот. Преди скъпият й Натаниел да обезобрази напълно събрата на Анабел, духа се обърна към нея. Погледа му бе празен, нещо в него обещаваше мълчание и показваше примирението му. Той не се бореше въпреки че можеше да изчезне. Сякаш искаше да се самоубие от този „живот” ако изобщо това бе живот.
Краят на изтезанието бе толкова блестящ колкото и самото му начало. С прецизност и точност. Осъзнавайки какво ще последва и на какво е способен любимия й, Анабел отстъпи крачка назад, като излезе от другата страна на вратата. Тя гледаше към вратта чувайки приближаващите стъпки. Какъв бе избора й? Какво трябваше да направи? Да избяга? Да изчезне и да позволи още толкова създания и нейни приятели или просто хора да загиват докато той си прави опити върху тях? Не... Нямаше да го позволи. Как би могла? Дори самата тя да бе луда в някои аспекти. Това не променяше факта,че Натаниел бе. Обезумял. Приемайки формата си обратно на леглото в което бе притисната от тялото му преди минути, Анабел се обърна с гръб към вратата и трепна при отварянето й.
-Защо го уби?- попита без да се обръща сигурна, че ще изпита може би по-жестока болка от тази, която бе изпитал и духа преди нея.
Макафи стана от леглото и бързо се озова до една от стените притискайки гърба си към нея. Бе способна да отстъпи още една крачка и да премине през стената. Така нямаше да бъде убита. Но това щеше да е резервният й вариант ако Натаниел решеш все пак да си прави опити и с нея „Да но този преди теб не се измъкна” напомни й нещо и тя преглътна.
-Той търсеше себеподобни.-прошепна и погледна към Натаниел. В погледа й се четеше страх и сила едновременно. Той нямаше да я убие. Поне не и веднага. А ако решеше да я убие щеше отново да размисли. Защото в него не съществуваше подобна сила. Да убие единственото за което живееше. Или поне от части. Бе я открил.. Тя бе открила него. Дали щеше да рискува да я загуби отново? „Надали” отговори сама на въпроса си Макафи чакайки целият гняв на ада да се стовари върху й.

by **.Nathaniel.** Сря Апр 23, 2014 4:02 pm

По принцип демоните бяха доста избухливи като цяло, но като че ли Мейфийлд надминаваше всички тях в това отношение, беше повече от всеки останал. Той се палеше от най – малкото, точно като в момента. Сигурно дори нямаше основателна причина да се ядосва на Анабел, та тя нищо не бе направила, но въпреки всичко имаше някаква малка злоба която се отприщваше в него, някаква агресия която просто искаше да излее върху нея, имаше нужда от това. Имаше нужда да я вини дори и когато не беше виновна, да се кара с нея, когато дори не му бе казала нищо, когато говореше най – мило и спокойно с него, но това беше той – един луд, побъркан. Не бе наред с главата и това си проличаваше в момента. Дори не му направи впечатление, че тя очевидно бе стресната от него, от действията му, от онова убийство. Но какво можеше да направи? Та той трябваше да накаже всички онези, които са си го заслужили, а един воайор определено заслужаваше подобна смърт. Дори и по – жестока, но не ... той пазеше сили и за нея, пазеше сили за предстоящите разправии. Естествено.
Какво му ставаше? Защо по дяволите се опитваше да нарани единственото значимо нещо за себе си? А, да може би защото беше такъв, трябваше да унищожи всичко, което го правеше дори и малко щастлив, защото това му бе в природата. Такива бяха демоните, като цяло не трябваше да обичат, да чувстват, да държат на някой, да са щастливи дори. Всъщност дори не трябваше да знаят границата между щастието и нещастието, но уви ... Мейфийлд го бе направил и сега без да се усети малко по малко съсипваше всичко.
- Ще застанеш на негова страна?! Сериозно? Какво да не е някое твое приятелче от Рая или Ада или където по дяволите си била? С него ли се чукаш вече? За това ли беше тук , гледайки те гола ? – искаше да удари нещо, искаше да пребие някой, докато не счупи черепа му от тупаници, да крещи и удря като ненормален какъвто всъщност беше, защото това.. тази неконтролируема ревност, тази мания да я държи само и единствено за себе си, да я пази като най – скъпоценната си вещ го убиваше, предпочиташе смъртта дори пред тази негова параноя, че някой ще му я отнеме.
- Търсел е себеподобни? Как ли пък не. Тези ги пробутвай на някой заблуден, който наистина ще се върже. Но и така да е било, да ги е търсил другаде, не в шибаният ми дом, по дяволите. Е явно му направих услуга, защото сега ще види доста себеподобни в Предверието, няма да му е особено добре обаче, но на кой ли му пука!? – гласът му беше толкова ... подигравателен говорейки за покойния ... покойник!? Да, определено беше прекалено странно.
Демона приближи Макафи, облягайки ръка на стената точно до тялото и’ или духа и’ или каквото се водеше, той не можеше да си го обясни точно.
- Или може би на теб ти пука? – буквално го изкрещя удряйки с другата си ръка стената, може би удара бе на милиметри от главата и’, точно преценен, все пак не искаше да я нарани физически или поне нямаше да го направи.

by **Anabell ♠** Чет Апр 24, 2014 3:35 pm

Умопомрачение я обгърна като плътна дреха. Наблюдавайки само и единствено погледа на Натаниел тя осъзнаваше, че тези очи можеха да ужасят и психиатър с дългогодишна практика. Любимият й бе побъркан. Неговата лудост не бе поправима, тя бе идеална. Завършена лудост. Дори усъвършенствана на едно ново ниво. И ако тази лудост се отприщи би причинила щети в глобален мащаб. А безсмъртието и силата на Натаниел. Е може би скоро ще има нов владетел на подземното кралство. Но май Мейфиилд изобщо не бе помислил в тази посока. Той се бе насочил само и единствено към убийствата. Масови, единични.... На смъртни или безсмъртни той просто искаше да убива и явно искаше да направи това и на самата Анабел. Нещо, което Макафи нямаше намерение да преживява заради него. Не отново, не и от него. Бе умряла два пъти. Добре един път. Но нямаше да има втори официален или трети. Ако броим онзи път в който отново издъхваше в ръцете му. А и в допълнение. Анабел нямаше намерение да чува отново думите „Ще се променя” и след време, евентуално да бъде отново жертва на психопатията на Натаниел. Тя присви очи и сигурна че ще го дразни максимално много с думите си прошепна.
-Да, да чукала съм се с него, но за твое сведение Натаниел не бе нито в Рая, нито в Ада! Чуках се с него докато работех това. Сещаш се бях проститутка защото ти уби семейството ми. Естествено това е само една жалка подробност, няма нужда да й се впрягаш.- тя се усмихна на криво и вдигна едната си ръка улавяйки неговата ударила ръката точно от страни на главата й. Любопитното при този удар бе само че Макафи не само не трепна, ами и не се впечатли. Очакваше го. Очакваше и много повече от него. Може би да крещи с цяло гърло и да се опита й отхапе гръкляна. Но защо? Тя го лъжеше. Не бе спала с това момче. Изобщо не бе виждала човек който поне малко да прилича на него. Просто дразнеше и лъжеше Натаниел. Искаше някак си да му покаже, че не е прав, но избираше много, много грешен подход.
Пръстите й се стегнаха около ръката му и почти допирайки устни до неговите тя прошепна
-За твое сведение предверието не е място за срещи! Той бе мъртъв и не бе преминал, защото явно някой не си върши работата, но естествено ти го уби. Повторно. Чувстваш ли се като голям мачо Натаниел? Уби дух, който не бе сторил никому нищо, освен да погледне тялото на гаджето ти. Ако изобщо съм такова. Може би съм просто поредната курва, която ще убиеш и вакумираш в пликчета прибирайки я като зимнина?- Макафи и нейния парлив език. Какво правеше? Пускаше раздразнения лъв от клетката? Все едно да даде автомат на убиец и да го вкара в стая пълна с хората тормозели го някога в детството му. Всъщност тогава може би щеше да има поне някой и друг оцелял.... Или не? Анабел отдръпна глава от него и буквално изчезна, а стойката на Натаниел не препречваше пътя й. И въпреки възможността си да избяга тя се отпусна в едно от креслата и кръстоса крака. Бе преминала онзи период на страх. Знаеше и познаваше Натаниел достатъчно добре, за да разбере на какво е способен докато безумната му ревност го води. Тя вече не се учудваше на нищо. Нито заплахи, нито предположения, удари или викове щяха да я изненадат. Пресягайки се Макафи взе една кутия с цигари и несигурна само в това дали би могла изобщо да пуши извади една цигара от кутията и я пое между устните си. Взе запалката и запали внимателно, като пое дълбоко въздух. Усещането определено не бе каквото трябваше, но.... Доставяше поне някакво удоволствие и помен за никотин. Тя издиша дима и изви глава назад на облегалката.
-Хайде Натаниел. Няма ли да убиеш и мен? Или да ме пребиеш? Виждам колко нещата са се променили. Определено изпълняваш обещанията си. Кажи ми Натаниел „Ще съм по – добър за теб.” Значеше ли, че ще избиваш наред или просто трябваше да ме успокой преди да умра?- тя отново си дръпна от цигарата и затвори очи.

by **.Nathaniel.** Съб Апр 26, 2014 5:14 pm

Мейфийлд бе едно коравосърдечно безчувствено копеле. Не, той не можеше да изпитва чувства и емоции, но като че ли Тя го бе променила, да всъщност бе така. Чувстваше се толкова привързан към нея, обичаше я, би и’ дал всичко, но това естествено си имаше цена, а в неговия случай бе ревностното защитаване. Той не беше от онези които се притесняваха да не направят нещо не както трябва пред гаджетата си, не го интересуваше особено мнението на Анабел, особено що се отнасяше до отнемането на нечий живот. Всъщност тогава не зачиташе мнението на никой, дори и на самият Дявол, въпреки че после можеше да си има огромни проблеми, но той просто подхождаше с такъв непукизъм. Нямаше да го интересува кой убива стига да защити достойнството си, дори и накрая да се окаже, че Дяволът ще е пратила всички демони по петите му, за да и’ занесат главата му. Той беше такъв. Не му пукаше от смъртта, от нищо. Само от удоволствието да изцапа ръцете си с кръв, кръв която заслужава да бъде по пръстите му, по дланите му, а този случай. Този случай беше точно това, заслужен. Смъртта на духа си беше напълно заслужена. Всъщност не беше точно смърт, защото нямаше да отиде нито в Рая , нито в Ада, може би щеше да е в Предверието или просто щеше да спре да съществува, но имаше ли значение? Важното беше че копелдакът си бе получил заслуженото, другото нямаше никакво значение.
Думите на Макафи успяха обаче да го откъснат от дългите му размисли, което може би не беше особено добре, поне не и за нея, а след това и за съвестта която той дори не подозираше че има до преди известно време. Но защо тя винаги трябваше да прави така? Защо трябваше да го докарва до степен в която просто не можеше да контролира гнева си, не че имаше степен в която бе способен на това де, но не това беше от значение в момента.
Изпитвали ли сте онова чувство на топлота заливаща тялото ви, понеже гневът не се е трупал и трупал у вас, ами изведнъж е настанал. Имали ли сте чувството, че сякаш кръвта ви е заменена от лава тъй като е кипяла заради настаналия адреналин, заради онова чувство, което не отминава освен ако не почнеш да чупиш, да убиваш, да блъскаш по стената, да събориш цяла къща дори, защото в момента Мейфийлд сигурно можеше да направи и това, нищо чудно. Когато Макафи се отдръпна, той все още седеше опрян на стената , опитващ се да овладее дишането си, да забави пулса си, който в момента препускаше, да успокои нервите си но не можеше. Чувстваше се като бик пред който са размятали червен флаг и този флаг беше Анабел и въпреки желанието му да не я наранява, тази ярост беше по – голяма от него. Не можеше да я контролира, а може би и не трябваше. Все пак направеше ли го, щеше да се остави да бъде нищо освен един глупак, защото точно на това се опитваше да го прави Анабел. На глупак, но не той не беше такъв, нямаше да и’ позволи да се подиграва с него и да в момента това не бяха неговите мисли, бяха мисли породени от бушуващото и прогарящо чувство което като че ли разтърсваше тялото му.
Земята под краката му изчезна, тялото му се дематериализира в нещо като черно пространство и в следващият момент той отново стъпи на твърда земя, точно пред силуета на Макафи, надвесен над нея, стиснал ръцете си в юмруци, а погледа му – луд. Да, само това можеше да се каже за него. Сигурно ако се намираха в анимационен филм, той щеше да е злодеят който като се ядосаше целия почервеняваше и от ушите му започваше да излиза пара, дори можеше и да се замозапали от целият този гняв, точно както ловеца от Бъгс Бъни, но естестено той загазяше огъня по дрехите си само с едно духване, докато ако измервахме яростта на Натаниел, неговият огън нямаше да може и с пожарен кран да се загаси, нито дори ако скочи в езеро.
Ръката му внезаптно улови брюнетката за косата, дърпайки я от фотьойла и събаряйки я на земята. Демонът приклекна над нея, като грубо я обърна по гръб. Юмрукът му почти веднага се сблъска с лицето и’. Но имаше ли значение, че я бие .. че я налага, да щеше да изпита физическа болка, но нямаше да остане нито една следа сигурно, защото все пак тя беше дух, нямаше да има кръв, рани, белези, синини. Онези мизерници отново щяха да я заглеждат и щеше да се наложи отново да убива, но това не му пречеше. Това всъщност беше нещо като хоби за Мейфийлд.
- Може би щях да се променя ако не беше такава курва Анабел, да ми казваш кой те е минавал ... никога не е било добра идея. – от гласът му струеше раздразнение, лудост дори. Лудостта му можеше да се усети дори в начина по който изговаряше думите. Той я хвана за гърлото повдигайки леко главата и’, като след тва рязко я засили към ламинираният под и отново сблъска юмрукът си със скулата и’. Не това беше малко, прекалено малко. В представите си той я размяташе, разкъсваше на парчета, не спираше да я удря с палки, бухалки, но можеше ли и в действителност да и’ го причини!?

by **Anabell ♠** Нед Май 04, 2014 6:51 pm

Болката е относително понятие, когато си мъртъв. Тя е нещо, което съществува, но не за да остане или за да продължи. Тя съществува за момент. Един относително кратък момент преди да изчезне напълно. Поне в нейния свят. Ако преди няколко месеца, преди ангела да влезе в тялото й сигурно щеше не само да я боли, но и да се чуди от къде й е дошло, защото Натаниел винаги е бил груб и брутален, но напоследък явно ставаше по-зле. Тя преглътна докато се чудеше дали ще спре да йс е върти свят или ще й мине и се засмя. Усещаше как пулсира болката навсякъде по лицето й. Тя се опита да се вземе в ръце, но вместо това просто си пое дълбоко въздух. Щеше да й мине.
-А ти си такъв нещастник. Вярваш на всичко. Вярваш на лъжите, но не и на истините. –тя се засмя и се изправи, като тръсна глава. Искаше й се да го удари, но вместо това само сви устни. Дали трябваше да продължи да говори? Да си изпроси само още бой или нещо подобно? Беше ли разумно? Не, със сигурност не беше. Но тя никога не е била от разумните.
-Е чувстваш ли се добре мачо? Как е сега състоянието? Доволен си? Давай набий ме пак.- тя се засмя отново и го приближи. Колко беше очарователен. Готов на всичко, за да я нарани. Да докаже сам на себе си кой е и какво може. Дали това бе хубаво или лошо изобщо? Всъщност бе все едно. Поне за Анабел, вече не й пукаше. Нищо не й правеше впечатление. Поне не и от негова страна. Бе забравила страха си от другата страна. Или поне се опитваше да направи нещата така. Тя преглътна и погледна към роклята си върху която имаше капка от кръвта й. Тя прокара език по устните си.
-Чудя се, кое те дразни повече.. Факта че не ме плашиш вече или факта че без значение какво правиш няма да ме нараниш. Няма как да ме нараниш вече. –тя поклати глава и се протегна, като се доближи до едно огледало и се загледа в раните си. Тя вдигна длан и ги докосна. Усещаше как избледняват и изчезват. Сините й очи се присвиха докато го наблюдаваше от огледалото.
-Благодаря за разкрасителната процедура.-засмя се отново и се обърна към него и скръсти ръце пред гърдите си.
-Какво постигаш с това Натаниел? Защо не можеш да се зарадваш на мен? Защо не можеш да бъдеш с мен поне веднъж? Без да бъдеш този психопат който си? Защо.... В мен ли е шибаната вина? –почти извика последните думи. Искаше да почне да пищи като малко дете и да тропа с крак.

by **.Nathaniel.** Пон Май 05, 2014 10:28 am

Натаниел никога не бе един от онези, които можеха да сдържат гнева си, дори и в момента усещайки че я нараняваше не можеше да го нправи, дори и заради нея не можеше, защото то бе по – големо от него. Тази ярост ... тя бе първична, през целият си живот той бе воден само и единствено от нея. Чувството, че трябваше да и’ даде урок, че трябваше да я научи как да се държи подобаващо с него бе толкова силно, че бе способен да премине всякакви граници. Да я нарани по всевъзможни начини и после да я гледа съсипана. Може би щеше да съжалява, не със сигурност щеше да съжалява, но това не можеше да възприеме това сега, защото умът му бе замъглен от изначалният гняв. Бе го погълнал целият, всякаш не бе той, но всъщност така най – много се приближаваше към истинската си същност.
Мейфийлд виждаше, че нямаше смисъл да и’ причинява физическа болка. Раните и’ щяха да заздравяват, тя щеше да се присмива още повече мислейки си че няма как да я нарани повече. Но всъщност точно тук много грешеше и точно за това от устните му се откъсна подигравателен глас щом му го софлира.
- Колко си жалка, наистина си готова да изгубиш всичко, за да ме издразниш нали? – отново се засмя, а смехът му наподобяваше онзи зъл смях от анимациите.
Тихите му стъпки се приближаваха все повече и повече към Макафи, заставайки точно зад нея. Той отметна косата и’ на една страна като леко прокара устни по врата и’.
- Помниш ли в началото, когато не знаех че си Макафи ... Времето в което исках да избия всеки един член от този клан, е ти си мъртва което прави отмъщението ми почти завършено. – Мейфийлд я хвана за ръката като грубо я извъртя към себе си и впи устни в нейните. Целувката му показваше цялата тази ярост която бе насъбрал към нея, целият неприязъм, желанието му да я нарани по всевъзможни начини.
- Но както казах почти. – той се отдръпна леко от нея подпирайки чело на нейното. – Сбогувай се със сестра си, Анабел. – прошепна и се телепортира. След смъртта на Ан, той се грижеше за сестра и’, точно както и’ бе обещал. Всяка седмица пращаше чекове със солидна сума пари, написана върху тях. Грижеше се да не и’ липсва нищо, пращаше свой довереници, за да наглеждат, да се грижат за нея и това бе единственото добро което бе правил от както любимата му умря. Защото и’ бе обещал, бе дал думата си, но пред гнева пред който бе изправен в момента тази дума не значеше абсолютно нищо. Би убил и самата Абадон, ако знаеше че това щеше да раздразни Макафи, но уви тя не я познаваше дори. Но всъщност имаше ли значение? Важното беше, че беше способен на всичко, за да я накара да страда истински. За да я научи. Да му бъде покорна дори, да бъдат точно както преди.
Демонът се материализира в къщата на Хелън Макафи. Стъпките му бяха бавни, внимателни докато търсеше осакатената сестра на Анабел и въпреки това създаваха известно напрежение. Пода под краката му скърцаше с всяка изминала крачка която правеше, но това не му пречеше. Хелън не можеше да избяга дори и да го чуе, дори и да усети присъствието му. Хората му не бяха тук, но дори и да бяха, те бяха неговите довереници и дори да се бяха привързали към другата Макафи нямаше да я защитат, защото страхът им от него беше по – голям от всичко. Да Мейфийлд знаеше как да изгради респект у останалите.
Още няколко крачки и се намираше пред някаква дървена врата, побутвайки я съвсем лекичко като в същият момент усмивката се настани върху лицето му. Ето я, съвсем крехка и спокойна – Хелън Макафи, но имаше ли смисъл да не е спокойна? Та той щеше да я избави от мъките и страданието и’. Е можеше просто да каже на Анабел мислите на Хелън, желанието и’ да умре или поне да се излекува, всъщност той самият можеше да я излекува като я превърне в същото същество като него, да я вземе сред редиците на Абадон .. но не, не искаше да доставя радост на Анабел, искаше точно обратното. Да и’ отнеме и последното нещо, което и’ доставяше такава.
Заставайки пред нея, той я улови за гърлото надигайки я от инвалидната колички и опирайки я до стената.
- Покажи се! – изкрещя гневно, знаейки че и Анабел е някъде тук. Усещаше присъствието и’. – Казваше, че не мога да те нараня? Нека да проверим това.. – този път тонът му бе спокоен, гласът му звучеше като зловещ шепот, който изграждаше напълно визията му на психопат. Той видя нещо подобно на нож върху нощтното шкафче, нещо като кама и дори не се зачуди какво правеше до леглото на Хелън, не го интересуваше. Замахна леко и преряза гърлото и’ толкова дълбоко, че тялото и’ се строполи безжизнено на пода, а главата и’ остана в ръката на Мейфийлд, обливайки я в кръв.
- Не го приемай като убийство... По – скоро я избавих от мъките и’. Но както и да е. – подметна и главата на пода, която се търкулна точно към краката на показалата се вече Анабел Макафи.
- Не си прави труда да си тръгваш. Няма да я видиш в отвъдното, тя беше просто човек , а те просто изчезват. Спират да съществуват. – повдигна небрежно рамене след което подмина силуета на Анабел отивайки към кухнята, за да си налее питие.

by **Anabell ♠** Пон Май 05, 2014 6:25 pm

Ужаса който я заля бе като кофа студена вода. Тя вдигна ръка към устните си и поклати глава. Не. Той нямаше да й го причини. Нямаше.... Не можеше. Всичко друго, но не и това. Тя нямаше нищо друго на този свят. Нямаше нищо. Родителите й които бяха починали бяха изперкали напълно в така наречения Рай. Нямаше други роднини благодарение на него. Нямаше други освен Хелън която бе пазила с цената на живота си почти до края. Бе използвала възможно най-много наркотици, за да запази съзнанието си замъглено. Бе продала тялото си на сводници и боклуци, за да може сестра й да преживява, а той... Той искаше да й отнеме единственото близко нещо. Единствения човек, който Анабел не само обичаше, но и ценеше, боготвореше. Анабел буквално се затича към мястото на което стоеше Натаниел и щеше да падне в мига в който той изчезна. Макафи изпищя от ярост и веднага направи същото. За разлика от Натаниел обаче тя не успя да се телепортира като него право в къщата,а а извън нея. Осъзнавайки че това само ще нарани Хелън веднага се телепортира отново право в стаята й, но той вече бе там. Анабел се появи в мига в който видя как се пресяга за ножа на нощното шкафче тя извика и се хвърли към него. Безуспешно. Видя как очите на Хелън се обръщат към нея и как премигват в мига в който я позна, а след това погледа й изгасна. Анабел извика с цяло гърло и падна на колене, когато Натаниел буквално хвърли главата на сестра й в краката й. Анабел усети сълзите стичащи се по страните й. Тя вдигна ръце към устните си и погледна към кафявите къдрици в краката й, към кръвта. Очите й трепнаха към тялото на сестра й,а думите на Натаниел. О, думите му. Искаше да заплаче с цяло гърло. Всъщност го правеше. Като пълна глупачка тя буквално издърпа тялото на сестра си към главата й опитвайки се да... ги съедини? Да, май това се опитваше да направи. Застанала над тялото на сестра си тя усещаше как трепери. Всяка част от нея трепереше. Вдигна едната си ръка и затвори изцъклените очи на Хелън.
Анабел остана до сестра си докато в стаята не се стъмни напълно. Плака с цяло гърло сигурно часове наред преди да се изправи. Не знаеше къде се намира, но през времето в което бе останала до тялото на последната си роднина бе осъзнала едно. Тя го мразеше. Мразеше го от все сърце. Мразеше го до болка. Искаше само да го напусне. Да не го види никога повече. Макафи оправи покритата си с рокля кръв и излезе от стаята. Интересното бе, че излезе от стаята изключително спокойна. По лицето й си личаха следите от сълзите й, бе бледа и хладна. Но не бе ядосана. Напротив. Отивайки там където усещаше Натаниел спря на известно разстояние и знаейки че той ще я чуе заговори.
-Никога не съм вярвала че ще те намразя. След като разбрах кой си, след като понесох всичкия онзи бой. Всичко. Уби родителите ми.... Един вид заради теб станах проститутка,з а да пазя единственото си останало семейство.... Не вярвах. Мислех си че бих ти простила всичко. Борех се за теб, за да си добре ти. Опитвах се да... Бъдем аз и ти. Завинаги. Аз съм твоя, както ти си мой. Имахме хубави и лоши моменти и аз... Някак си се надявах и се борех с това че си луд, но нещата ще се подобрят защото ме обичаш. Превърнах се в теб. Показвах ти какъв си ти, как се държиш с мен, с надеждата да го промениш, но ти... Ти само се влоши. Дори по-зле.-тя се подсмихна и въздъхна. Обърна се към него и поклати глава.
-Но през цялото време съм грешала. Ти успя да ме накараш да те намразя. Аплодисменти за това. Умрях обичайки те. Сега ще се върна към живота, далеч от теб, мразеща те с цялото си сърце. Надявам се да си щастлив.- тя буквално прошепна последните думи и му обърна гръб като изчезна във въздуха. Не знаеше какво ще прави от тук нататък. Но и нямаше значение. Вече не. Бе останала безцелна и самотна. За първи път без никакво семейство. Напълно сама. Без дом, работа, приятели или нещо подобно. Просто тя. Невидима.
Когато Анабел отвори очи видя пред себе си нещо, което някак си хем я учуди хем я зарадва. Тя бе далече. Прекалено далече от Натаниел. Идеално.
-Госпожице.. имате ли нужда от помощ?-долавяйки руската реч лееща се около нея се усмихна и кимна с глава.
-Да.... Заведете ме до най-близката.. Църква?- обърна се към мъжа, който бе хем уплашен от вида й, хем пленен от него.
-Какво ще правите в църква? Нямате ли нужда от медицинска помощ?- попита, а Анабел поклати глава.
-Не.... Нямам тяло, което да се лекува. За това имам нужда от църква. За да си намеря някой бездушен задник да ми помогне.-тя сви рамене и въпреки че се чувстваше като празен чувал се засмя при следващите думи идващи зад нея.
-Значи бих могъл да ти помогна.- тя се обърна и видя черни очи, впити в нея.
-Да, би могъл.- тя тръгна към създанието като осъзнаваше че слага край и начало. Край на миналото си и начало на бъдещето си. Или по-точно живот за който не бе сигурна че би могла да води. Или поне щеше да опита.

by **.Nathaniel.** Сря Май 07, 2014 5:24 pm

Раздразнение. Отново това чувство бе завладяло Мейфийлд чувайки думите и’. Не можеше да повярва, наистина ли имаше наглостта да му каже това? Да му каже, че го мрази. Искаше му се да изпотроши всичко тук, искаше да изпочупи всичко с голи ръце, защото нямаше да я нарани, нямаше смисъл да я бие или изнасилва, да и’ причинява физическа болка, защото тя вече нямаше да я усети, нямаше смисъл да се опитва дори, защото знаеше какво ще последва. Непукизъм, може би смях, просто игнориране дори, но това не го впечатляваше, защото в момента дори нямаше желание да я нарани. В момента единственото му желание бе да я върне до себе си, да е негова отново. Защото в крайна сметка това бяха те. Нараняваха се всячески, физически, психически, но винаги си прощаваха, защото бяха ... ами те. Сякаш им бе отредено да бъдат заедно. Демона психопат и човека, чийто семейство бе избил. Една толкова невъзможна, но същевременно и толкова простичка любовна история.
Искаше му се да улови ръката и’, да изкрещи срещу нея хиляди обиди и ругатни след което да я целуне, да я има по всякакъв начин който можеше да мине през главите ви. Но тя просто изчезна, а той остана на място гледайки като попарен. Не това не се случваше нали? Не можеше да си тръгне от него. Не можеше да го остави. Това бе просто ... недопустимо. Нямаше да го позволи, та тя бе негова и знаеше, че не го мрази наистина. Да, бе убил сестра и’, но за това вината бе напълно нейна. Бе виновно държанието и’, нуждата и’ да го дразни, точно това бе довело до тук.
Отне му може би няколко минути докато осъзнае какво в действителност стана. Болният му мозък дори не можеше да обработи случилото се от преди малко – веднага, но въпреки това когато най – накрая успя, чашата с алкохол която държеше, стана на миниатюрни парчета, някои от които се забиха в плътта му. Алкохолът като че ли допълнително раздразни раните му, които щом махнеше стъклата щяха да заздравеят, но той не искаше да го прави. Искаше да усеща нещо, макар това дори да не бе равностойно на истинска болка, пак бе някакво усещане на раздразнение, защото ако спреше да усеща и това щеше да се превърне точно в това което бе след смъртта и’. Безчувствен непукистичен демон, който убиваше всяко живо същество усмелило се да застане пред него.

***
Стъпките на Мейфийлд отекваха сред шума от проливният дъжд. Той се движеше измежду сенките, прикривайки силуета си и опитвайки се да остане незабележим, поне до толкова до колкото можеше, все пак бе от демоните които бяха сключвали прекалено много сделки с хора от всяко едно кътче на планетата, е добре де може би не точно всяко, но тук ... В Русия, Мейфийлд имаше доста сделки. А вече бе срещал няколко човека с които бе сключил сделки и естествено се наложи да ги убие, защото не можеше да си позволи да се разглася новината за присъствието на демона тук и определено никой не трябваше да го познае точно в момента, не можеше да се стигне до Макафи за присъствието му, така брюнетката щеше да напусне страната моментално, само и само за да го раздразни, само и само, за да не го вижда, да го отбягва и може би имаше право, но ... Не, не бе направил нещо кой знае какво.
А не можеше да си позволи това, едва бе успял да я намери. Бе обхождал оживените улици сам и с нейна снимка в ръка, единствената която имаше – разпитвайки дали някой я е виждал и след това манипулираше съзнанията на хората така че да забравят, че са го видели. Не можеше да допуска грешки, но пък очевидно жена като нея се забелязваше, тъй като бе научил доста. Знаеше целият и’ дневен график. Знаеше точното кафене от което си взимаше кафето сутрин и винаги бе наблизо наблюдавайки я, знаеше къде излиза да се разхожда и в колко часа сутрин минаваше покрай жилището, което бе придобил по малко насилствен начин, всъщност леко бруталистичен направо, но го бе направил именно заради това, за да може да я наблюдава и изчакваше момента, просто чакаше подходящият момент, макар че за неговата поява едва ли щеше да има такъв. И ето подходящият момент очевидно бе настъпил, защото той вървеше зад нея, готов да се разкрие, готов да си я върне, като за момента все още спазваше дистанция, но ... майната му. Тя не можеше да избяга, а и дори да избяга той щеше да я хване, да я вземе насила дори, да я скрие от света и да я държи само и единствено за себе си. Натаниел усети как земята под краката му изчезва и се материализира точно пред момичето.
- Липсвах ли ти? – добре, не беше най – доброто което можеше да и’ каже, но той не си падаше особено мислител, всъщност изобщо не беше добре, може би просто трябваше да не казва нищо, да остави на нея тази задача.

by **Anabell ♠** Сря Май 07, 2014 5:52 pm

Колко по-лесен бе живота така. Без напрежение, без проблеми. Без съображения или нещо подобно. Колко по-лесно бе отново да усеща и да изпитва каквото и да е. Всичко. Да усеща вятъра, да усеща земята под краката си. Да усеща всичко. Себе си, аромата си. Сякаш бе жива отново. Жива, но мъртва в един нов, различен начин и свят.
Промяната в нея и връщането на тялото й, й доставиха сякаш еротично удоволствие. Караше я да се радва, да забравя. Естествено... Не бе само хубаво. Бе идеално. Но с цена. Тя нямаше какво да предложи, нямаше душа, нямаше пари или семейство. Нямаше нищо освен думата си. А тя бе дала нея. Бе се заклела. А тази клетва не бе отменима. Вярна на някой, който дори не бе срещала Макафи бе върнала всичко в живота си, като започваше едно ново, чисто начало. Живот какъвто бе искала винаги. Естествено, като демон тя имаше и доста задължения, но най-голямото сякаш бе да се забавлява. Можеше да манипулира всички, да получи всичко. Да прави каквото иска и да има достатъчно сила за това. А също така и да бъде сама в тялото си. Сам, сама. Без досадно чуждо присъствие, без борба за надмощие. Само тя и... Тя.
Макафи се усмихна при самата мисъл докато вървеше с пластмасовата чаша кафе в ръката си. Тя оправи леко бялата си шапка и се загледа във витрината на един от магазините. Не, че имаше нужда от нещо. Все пак имаше мезонет почти до Червения площад. С гледка по-красива от всичко останало. Имаше всичко. А в замяна трябваше само да бъде изпечена убийца. Надали това щеше да я затрудни. Особено след връзката която бе прекратила само преди дни. Добре де, може би повече време. Не я съдете че не брой часовете свобода които има.
Бе й прекалено сладка, но и някак си й горчеше. Досаден горчив вкус който не й оставяше мира. Може би подсъзнателно не искаше да забрави Натаниел? Не го преживяваше,а новото й тяло не бе съгласно с мисълта да има чувства или нещо подобно? Все тая. Не й се занимаваше. Задника не заслужаваше дори картичка с надпис „Ако можеше да умреш бих дошла на гроба ти, за да се изплюя на него.” Не заслужаваше тя да мисли за него или дори по някакъв начин или в странен случай да го спомене. Дори би прескочила на другата страна на Ада, за да не е в близост до това създание. Което обаче бе толкова добре планирано и толкова добре вървеше за момента, че Макафи трябваше да се осъзнае, че нещо не е наред. Прекалената сладост винаги докарва някоя болест. Диабет или кариес. Нещо, което да ти прави намеци и да ти досажда. Като досаден комар.
По гърба й пробягаха ледено студени тръпки и шестото й чувство я накара да застине в очакване, когато усети. Буквално усети как въздуха се раздвижва и пред нея се материализира тяло. Бе толкова добре запозната със собствената си телепортация и бе толкова по-силна и здрава от преди, че забелязваше как сякаш молекулите на създанието се нареждат една след друга, за да извикат формата му в цялост.
Очите й се присвиха, а чашата с кафе падна на земята. Дъжда изливащ се върху й не й правеше впечатление. Дори сякаш не я мокреше. Правеше й впечатление само едно. Той. Той и наглата му физиономия. Анабел поклати глава при думите му и дори не си направи труда да му отговори. Той не заслужаваше думите й. Не заслужаваше нищо. Тя се отдръпна от него и буквално го подмина като демонстративно вдигна едната си ръка в любимия й жест включващ свити четири пръста и средния издаден ясно нагоре. Тя се затича и се дематериализира в движение, като когато краката й отново стъпиха на земята бе в апартамента си. Е явно щеше да отиде някъде другаде, на някое топло местенце, скрита в пещера. Тя извади един куфар изпод леглото си и го отвори като провери съдържанието му. Имаше всичко нужно в него. Пари и злато. Нямаше нужда от друго. За всеки случай извади чисто новия си черен бански от едно от шкафчетата и го пъхна в един от джобовете и затвори куфара дръпвайки ципа. Сините й очи се плъзнаха към прозореца и потъмняха като ги спря на великолепната гледка.
-Жалко...-прошепна и поклати глава.

by Sponsored content

I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel

Re: I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel