I was broken to pieces. You broke me. And then you put the pieces back together. || Zachary. and Beth.

First topic message reminder :

Заключвайки малката книжарница, закрачих забързано по улицата, вървейки към вкъщи. Скришом се оглеждах, надявайки се този път да не видя никакви духове, а и те да не ме видят. Исках поне малко спокойствие, особено след напрегнатия ден в работата, който имах. Почти всичко ме болеше, бях толкова скапана и едва гледах от умора, но болката и аз вече отдавна бяхме стари приятели, така че това не беше нищо ново под слънцето за мен. Примижавайки пред внезапно разразилия се вятър, почти подтичвах по улицата, на която само тук-таме се виждаше по някой човек. А и градчето ни беше малко, не вярвах да е възможно улиците наистина да бъдат претъпкани, след като и броя на жителите не беше особено голям. Обгръщайки раменете си с ръце, не ми отне много, за да наближа къщата си. Беше същото място, където живеех с родителите си. След пожара му бях ударила един основен ремонт, но настрана от това, всичко си беше по старому, точно както беше и в миналото. Заключвайки два, три пъти зад себе си за по-сигурно, най-накрая въздъхнах от облекчение. Е, надали вратата щеше да е кой знае каква пречка пред един дух, след като мъртвеца можеше лесно да изникне право пред теб от нищото, но все пак малко предпазливост никога не беше излишна, нали така? Оставяйки покупките в кухнята, бързо се преоблякох в много широк анцуг и тениска, което считах за доста удобно и всъщност представляваше моя вариант на пижама. Завивайки се на дивана, се сгуших с чаша горещ шоколад пред телевизора, който се опитвах да гледам, но всъщност мислите ми се рееха и бях толкова разсеяна, че почти не му обръщах внимание. Обгръщайки пръсите си около топлата чаша, въздъхнах със задоволство, наслаждавайки се на усамотението си. Бях отпусната, един от редките моменти, в който си позволявах да съм безгрижна, преди да се стъмни и духа на баща ми да се появи като по часовник.
Внезапното почукване по вратата ме накара да се стресна, изваждайки ме от мислите ми. Замръзнах, погледа ми отправен към дръжката - знаех, че нямаше кой да ме търси, тъй като не канех никой в дома си и като цяло си бях сама. Обзе ме страх.
Изправяйки се бавно, постепенно се запътих да отворя. Окей, Бет, не откачай - може би беше някой доставчик, или друг човек от града, търсещ ме за нещо. Опитвайки се да убедя сама себе си в това и да се успокоя, застанах пред вратата и хванах дръжката. Май започвах да се вманиачавам .. Не отвсякъде щеше да изникне някой психопат, така че беше крайно време да се стегна.
Отваряйки вратата, лицето ми придоби изражение на огромната изненада, която ме заля. На прага ми стоеше последният човек, който очаквах да видя. И макар да беше променен, бих го познала навсякъде. Сякаш миналото отново се връщаше .. в буквалния смисъл на думата.

Гледах Зак безмълвна. Той отново държеше лицето ми в ръце, така че и да искам не беше възможно да извърна поглед. Май сега беше мой ред да съм объркана. Защо го правеше? Нямаше смисъл да си противоречи така.. Казваше, че ме иска, но не отвръщаше на чувствата ми. Не посягаше да ме докосне. Не ме беше целунал нито веднъж. И твърдеше, че ме желае?! Нее, по-скоро просто се чувстваше виновен заради това, което ми стори. Думите му бяха породени от съжаление. Каква ирония, че не исках това, не исках той да се чувства виновен.. Но нямаше как да контролирам чувствата му. Нямаше как да му кажа да не се обвинява. Нещата не бяха толкова прости, че да се оправят само с думи. Затваряйки очи, не позволявах на сълзите да се стекат и за момент просто се отдадох на усещането. На нежността.. беше минала цяла вечност, откакто някой изобщо ме беше докосвал със симпатия. Всъщност, не си спомнях дали някой изобщо ме беше докосвал по този начин.. Затова си позволих да остана така още малко.
Отваряйки очи, се вгледах в тези на Зак. Заклатих съвсем леко главата си, като си поех дъх и овладяно казах
-Не казвай неща, които не чувстваш.. - повтаряйки неговите думи, не можах да сдържа частицата ирония в тона си. Може би беше заради цялата ситуация.. но не беше, защото той ме беше наранил. Не се чувствах така, не. По-скоро беше просто заради отблъскването, което твърде ясно се беше набило в главата ми, а това не беше на добре. Дръпнах се от него, но все така не откъсвах погледа си от неговия, дори и след като пристъпих крачка назад. Усмихнах се едва едва, като вдигнах ръка, погалих бузата му и се опитах да му кажа нещо, което си беше вярно вече от известно време, но знаех, че той нямаше да повярва
-Всичко е наред.. всичко е наред, Зак. Не се обвинявай.. просто, недей.. Щеше ми се да можех да те убедя, че ти казвам истината, макар да знам, че няма да ми повярваш..
Наклоних леко глава на една страна и повтаряйки жеста си от по-рано, обвих раменете си с ръце и му обърнах гръб. По дяволите.. чувствах се толкова безпомощна. Не ми харесваше. А ми се щеше да можех да оправя всичко..

За първи път думите му кънтяха в главата ми, повтаряйки се отново и отново. Беше ми трудно да повярвам какво ми беше казал току що, и все пак можех да усетя, че той мислеше това, което казва. По дяволите .. Можеше ли да е истина..?
Усетих как съм сдържала дъха си, не смеейки дори да дишам. А когато той застана пред мен, гледайки ме сериозно, но и твърдо, видях искреността и в очите му, не само в тона. Преглътнах, усещайки се сякаш в гърлото ми е заседнала някаква буца и за момент дори не можех да проговоря, като просто го наблюдавах шокирано, загубила гласа си. Можеше ли той да ми казва това, което си мисля? Бях ли го чула правилно, или може би бях разбрала значението зад думите му погрешно? Горещо се надявах да не е така.. Надеждата се надигна в гърдите ми, изпълвайки ги и увеличавайки се с всеки следващ удар на сърцето ми. И след безкрайната пауза от моя страна, през която просто го гледах глупаво, накрая кимнах, прошепвайки тихо, но ясно
-Ако не го исках, нямаше да ти го казвам, Зак. - гледайки го, му отправих нежна усмивка, която усещах някак странно на лицето си. Сякаш досега не се бях усмихвала така .. И сякаш за първи път го гледах наистина. Беше ми трудно да се осъзная .. И всяко вдишване ми беше като за първи път. Усещах всичко толкова .. различно. А всъщност дори не се беше променило нещо, поне не и физически. Наблюдавах Закари, без да осъзнавам, че го гледам сякаш с някакво очакване да видя какво щеше да направи. Защото въпреки думите си, не бях пристъпила към него, не бях помръднала и със сантиметър и дори все още бях обгърнала раменете си с ръце. Единственото, което правех, беше да го гледам упорито в очите, надеждата събуждайки се и в погледа ми, но истината беше, че не смеех да се надявам, както не смеех и да дишам. Защо? Какво очаквах от него?
Не беше като да целя нещо, или да искам конкретно нещо определено от него .. Защо тогава го гледах с такова очакване? Знаех, не - бях сигурна дори - че не искам отново да бъда отблъсната .. И все пак не смеех дори да помръдна, тъй като не исках да разваля момента. Не исках той да отмине и да свърши, особено след казаното от него .. По дяволите, бях пълна глупачка, нали?

Целувката му беше .. толкова нежна. Когато се отдръпна, се усмихнах и наново вдигнах ръка, като погалих лицето му. След което палеца ми премина по устните му, докосвайки ги. Бяха толкова меки .. гледах го в очите и кимнах съвсем леко, все още усмихвайки се, като знак, че съм приела обещанието му. Вярвах му. Бях потънала в моментна нежност, когато, признавам си, следващите му дими ме изненадаха. И постреснаха. Усещах как ме изпълва несигурност и аз не знаех какво да му отговоря. Беше ли ме страх, че той ще й стори нещо? Че ще се ядоса, както с мен, и в яда си ще.. Нее. Трябваше да имам повече вяра в него. Беше грешно от моя страна да съдя така прибързано. Нямаше да го обвинявам за миналото. И не трябваше и да позволявам на него да влияе на доверието, което имах към Зак. Канех се да кимна, леко неуверено, когато погледа ми се плъзна зад Закари. Изненадах се да видя Пол там, но не го показах, тъй като той вдигна пръст към устните си и се усмихна. Накрая каза нещо, което бях чакала от доста време. Чаках Пол да го изрече, заради Зак ..
-Шшт. Не му казвай, че съм тук все още. Обаче мисля, че е време.
С него се бяхме разбрали за това. Всичко беше по желание на Пол .. и по онова време аз нямах избор, освен да се съглася с желанията му. Връщайки погледа си към Зак, радвайки се на това, което предстои, му отправих топла усмивка и с нежност казах
-Малко по-късно ще говорим за това. Има нещо, което трябва да ти обясня. И някой, който най-накрая иска да ти се покаже.
Стисвайки ръката му в своята, започнах да обяснявам внимателно на Зак
-Духовете могат да се показват на живите в Рейвънсууд. За съжаление обаче това изисква доста енергия от тяхна страна и те не могат да се показват за дълго. Знам, че трябваше да ти кажа това, Зак, но преди да ме обвиниш трябва да ти кажа, че Пол поиска да не ти казвам. А и като сравнително нов в смъртта си той не успяваше да събере нужната енергия за това досега ..
Посочвайки с глава зад Закари, му казах съвсем нежно, но радостно
-Сега обаче .. Виж там.
Зак се извърна рязко, и този път можех сама да се уверя, че той виждаше Пол. Формата на най-добрия му приятел беше неясна и изглеждаше като мъглива, но Пол най-накрая успяваше да му се покаже. Стискайки ръката на Закари за подкрепа и преплела пръстите си с неговите, не изпусках от поглед лицето му, следейки смяната на израженията му ..

Ласките и милите й усмивки изпълваха душата и сърцето му с топлина. Определено не мислеше че ще може да я накара да му се усмихне по този начин и затова толкова и много се зарадва когато това се случи. Обаче разказа й направо го стъписа и той остана без думи. Не знаеше как да реагира. Отново се почувства объркан, защото това което му казваше тя му звучеше някак нереално. Не можеше да си представи че отново може дс види приятеля си. Но определено го искаше и то много. Толкова много му липсваше..
Когато Бетани му посочи с поглед да се обърне Зак рязко се извърна и тогава го видя. Видя Пол на няколко крачки от себе си. Погледа му се разшири от изненада въпреки че Бет го бе предупредила. Усети се как леко се разтрепери докато просто го гледаше без да казва каквото и да било. В очите му блеснаха сълзи, които той не пусна на свобода. Искаше да му каже толкова много неща, но сякаш в момента в който го видя и всичко се изпари от главата му и той остана безмълвен.
-Съжалявам Пил. Съжалявам за всичко което направих откакто теб те няма. Съжалявам че те разочаровам постоянно братле.-най накрая проговори и това беше единственото което успя да му каже. Чувстваше се много виновен пред него защото бе сигурен че той знаеше за абсолютно всичко. Знаеше че много го бе разочаровал д глупавите си постъпки и действия. Нараняване абсолютно всички около себе си и за това се мразеше. Никой не заслужаваше да страда заради него..

Наблюдавах Закари, ставайки свидетел как той трудно сдържаше емоциите си. Личеше си твърде ясно, че да види Пол го разтърси силно - в очите му блеснаха сълзи и той целия трепереше. Стисках ръката му, имайки желанието да му бъда някаква опора, но знаех, че надали можех да му помогна особено. В гласа му се четеше такава вина.. Извръщайки погледа си към Пол, видях как той не казваше нищо и просто наблюдаваше Зак, наклонил леко глава на една страна. Последва момент на тишина, в който Пол безшумно си пое дъх, но не издиша. Накрая само леко се усмихна, при това за кратко и когато усмивката му падна, той хвана ръба на тениската си и я вдигна нагоре. Не го бях виждала досега, но точно според думите на Зак, на гърдите му, на същото място като тази на Зак, имаше татуировка под формата на надпис. Знаех какво пишеше на нея, тъй като я видях върху гърдите на Закари, което ме накара да се усмихна. Пол вдигна другата си ръка и потупа с юмрук върху татуса два пъти. Усетих Зак да трепери малко по-силно и загалих ръката му, която държах в моята с палеца си. Исках да го прегърна, да го утеша някак и да му помогна, но не исках да прекъсвам момента между двамата или да отнемам от него безценните минути, в които той можеше да види Пол. Знаех, че когато енергията му беше на привършване, Зак отново нямаше да може да го вижда, тъй като той щеше да има нужда да възстанови силите си известно време след това. Поради тази причина просто стисках ръката на Зак, без дори да казвам каквото и да било и ако можех, щях да ги оставя само двамата, да поговорят и да наваксат с всичко, пропуснато, но Зак стискаше ръката ми с известна доза сила и като че ли не беше способен да ме пусне. Не знаех дали наистина беше така, но идеята ми допадаше, като изключим желанието, което имах да ги оставя сами, поради което се опитвах да направя присъствието си възможно най-незабележимо, тъй като момента определено беше твърде емоционален и за двамата.
-Пол, скъпи? - главата на Тами се показа на прага, като тя едва надникваше в стаята. Тона й беше изпълнен с колебание, но вниманието й беше изцяло насочено към него. Погледа й беше изпълнен с любов и виждайки в какво състояние беше той, тя изтича към него и го прегърна, въпреки че не можеше да усети допира му. Той зарови лице във врата й, след което вдигна глава и върна погледа си на Зак, докато все още прегръщаше Тамара, погледа му изпълнен с безмълвна молба Зак да го разбере.

Наблюдавах Зак, някак стъписана. Бях изненадана, че се обръщаше към Тами така спокойно, но и в същото време може да се каже, че се гордеех с него. Думите му не ме учудиха - той просто искаше обяснение от нея за смъртта на най-близкия му приятел. Нещо, за което аз никога не бях питала - нито нея, нито Пол. Извръщайки се, я погледнах чакайки отговора й. Тя се дръпна от Пол, но хвана ръката му, докато погледа й беше отправен към Зак. Изминаха няколко минути на тишина, след което Тами ме индикира с глава и каза
-Ти защо изнасили Бет? - дъхът ми секна рязко в гърдите и аз стиснах ръката на Зак до болка, без дори да го съзнавам, втренчена невярващо в нея. Не усетих как съм се сковала, докато се опитвах да се овладея. Не можех да повярвам, че тя повдигаше тази тема. Беше жестоко от нейна страна, а и някак нечестно. След което обаче погледа й омекна и в очите й също блеснаха сълзи
-Закари, мога да ти се закълна, че това не беше нещо, което съм искала. И знам, че няма да ми повярваш, но можеш да го наречеш инцидент.. за мен беше точно това. Защото бих умряла вместо Пол, ако искаш ми вярвай вече за това, но то е самата истина. Толкова много съжалявам за това... Само че аз вече бях сключила пакта, когато...
Тя млъкна рязко, а Пол обгърна раменете й с ръка и се опита да я приласкае. Той въздъхна, след което проговори за първи път
-Виж, братле, за мен наистина е окей.. Мисля, че съм от малкото, които могат да кажат, че са умрели за някой, който обичат. Точно както бих умрял и за теб. Така че е окей.. не обвинявам никого и не търся отмъщение. Май е време да забравим миналото. - той просто повдигна рамене, като вметна -Ти също си правил грешки, спрямо Ани, например. Никой не е идеален. Само че тя ти прости, нали? Надявам се и ти да можеш.
Пол го гледаше, хванал Тами в прегръдките си. Наблюдавах и двамата, загубила гласа си. Мисля, че бях не само объркана, но и изумена. Не смеех дори да дишам. Знаех, че понякога миналото можеше да е твърде болезнено, тъй като картините на стореното от Зак бяха трудни за забравяне. Затова и можех да разбера, ако той не успееше да прости на Тами. Обаче в същото време и осъзнавах, че човек трябва да върви и напред - все пак бях застинала на едно място достатъчно дълго под формата на една празна обвивка, която не чувстваше нищо освен болка. Точно Зак беше този, който успя да събуди емоциите ми.. Дали щеше и той да успее да превъзмогне миналото? Нямах представа какво щеше да реши ..

Ако в началото, когато срещнах Зак, някой ми беше казал, че той е способен на такава нежност, щях да му се изсмея в лицето.
Наблюдавах Закари безмълвно, докато той ме защитаваше. А устните му върху ръката ми по-рано .. Настръхнах, при това от такъв малък и лек допир от негова страна. Твърдите му думи обаче накараха Пол да се намръщи.
-О, за Бога! Това не ми изглежда като опит да й простиш! По дяволите, аз бях този, който я целуна. Аз бях.. - Тами го дръпна да замълчи, докато напрегната тишина се настани в стаята след думите му за съвсем отрицателно време. По дяволите .. ако това, което Пол казваше, беше истина .. не можех да повярвам.
Вдигайки поглед към Зак, се втренчих в изражението му, което ме стресна и аз действах инстинктивно - задърпах го навън от хола, качвайки се обратно в моята стая. Настоятелно, но нежно съвсем леко го побутнах, така че да седне на леглото ми и както бях права пред него, го прегърнах. Главата му беше на гърдите ми, докато просто го притисках към себе си. Това, което Пол беше казал .. усещах как той започна да трепери. Или може би бях аз?
-О, стига, Ани, това е самата истина. Мисля, че е време всички да я научат .. - за първи път от началото на познанството ни стрелнах Пол с остър поглед.
-По дяволите, Пол! И си крил това от нас досега?! Вие сте го крили! Виж, до този момент винаги се съобразявах с желанията ти, но това .. жестоко е. Не само към Зак, но и към Тами, да я оставиш да бъде обвинявана така .. Какво ти става, да му се не види? Съобразявах се винаги с теб заради ненавременната ти смърт, но това е нередно, Пол. Ти си мъртъв, да, за съжаление .. Не се ли замисляш обаче за нас, живите? Когато някой умре, най-тежкото нещо е хората, които оставя след себе си. Живите. Никога ли не ти хрумна какво му е на Зак?
Духът на приятеля му ме изгледа невярващо, след което се намръщи и аз усетих осезаемо едно очевидно и безмълвно "Млъквай", преди той да се стопи във въздуха. О, мамка му .. сега я бях свършила - да прогоня най-близкия приятел на Зак, при това когато той най-сетне можеше да види Пол ..
Извръщайки се към Зак, срещнах сконфузено погледа му, изражението ми изпълнено с вина, докато чаках реакцията му, чаках той да избухне и аз да подскоча .. Чаках осъдителните му думи - които, честно казано, напълно бях заслужила.

Зак гледаше невярващо към Пол когато той му каза, че всъщност не Тамара го е убила с целувка, а той самия го е пожелал. Как трябваше да реагира разбирайки че приятеля му едва ли не се е самоубил? Усети как Бет го задърпа изказвайки го от стаята, а той дори не осъзна какво всъщност се опитваше да направи тя. Сякаш Зак беше в шок. Просто все още се опитваше да осъзнае какво всъщност му бе казал Пол. Докато се усети и вече се намираха в стаята на Бет, която го прегръщаше докато той бе положил глава на гърдите й. Радваше се че тя в момента ббеше с него. Че се опитваше да го успокои. Но не беше никак лесно. Сякаш със всяка минута той трепереше все повече и повече. Искаше да може да каже нещо, но сякаш някой го стискаше за гърлото и не му позволяваше да говори. Усети присъствието на Пол отново в стаята, или пи точно го видя да стои точно пред тях. Но това което го изуми бяха думите на Бетани. Тя за пореден път показваше на Зак че е с него и че.го подкрепя. На Пол явно не му се харесаха думите й и затова си тръгна. Но това беше самата истина, защото той не бе излъгал само приятееля си, а и Бет. Закари се ччувстваше някак предаден от постъпката на Пол. Ами ако не се беше спрял и беше навредил на Тамара и то без да има причина.. Тогава щеше да се чувства много по зле. Но и сега не се чувстваше по добре. Единственото което успяваше да го успокои беше Бет. Спря погледа си на нея поглеждайки я някак мило. Не знаеше дали щеше да види отново Пол, но и сега не можеше да й се сърди за това което му бе казала. Той самия искаше да му каже някои неща но просто не намираше думите.
-Той... Той си е играел с нас през цялото време. Играел си е с теб въпреки всичко което ти направи за него.. Ами..ами ако..-дори не успя да довърши. Само мисълта за отмъщението което искаше го побъркваше. Гледаше я все още треперещ, като прокара ръка през косата си опитвайки се да осмисли случилото се.

Взирах се в Зак със съжаление, болка, но най-вече със съчувствие. Той изглеждаше толкова объркан .. това си личеше не само по лицето му. Сякаш беше от стъкло и се беше пропукал .. Преглътнах с усилие, наблюдавайки как Закари силно трепереше. Гърдите ми горяха, изпълнени със състрадание към него и аз пристъпих, заравяйки едната си ръка в косата му, а с другата галех бузата му.
-Шшт .. недей. Не се измъчвай сега .. Не го мисли сега. Не сега, Зак. - взирайки се в обърканото му и изпълнено с гняв лице, се опитвах да го успокоя само с поглед. Изглеждаше ми като дете, което досега е било все още с детските си представи за света и някой внезапно и неестествено му е отворил очите, заливайки го с твърде много информация .. Пол не трябваше да казва това. Не трябваше да се отнася така към Зак. За жалост единственото, което виждаше той сега, беше Тами. Дали беше някакво странно призрачно качество? Нямах представа .. Само че сега бях твърде погълната от това да поразсея Закари, че да го мисля точно сега. Както бях казала и на Зак, размишленията оставаха за по-късно, не сега. Прилагайки вече стария си метод да отвлека вниманието му, впих устни в неговите. Честно казано силата на целувката ме изплаши. Влиянието й над мен също. Над тялото ми .. по дяволите. Прекъсвайки целувката, се отделих от него, дишайки учестено. По дяволите .. какво точно се случваше? Бях не по-малко объркана от него - Пол, Тами, миналото ми, Зак, възможността да съм бременна .. май нещата се трупаха едно след друго и аз не знаех как да се справя с всичко това, или с кое по-напред, в това число. Обаче топлината на Закари ме успокояваше, и макар и само с присъствието си той ме правеше по-спокойна. Съмнявах се същото да важи и за него, имайки предвид как той силно трепереше, но отчаяно се опитвах да го успокоя колкото се може по-добре и възможно най-много, само че не мисля, че успявах .. Като че ли бях загубена кауза що се отнасяше до носенето на утеха за някой. И не само това .. Всъщност, бях загубена кауза като цяло.
-Не мисли, Зак. Не точно сега .. - успях да прокарам палеца си по долната му устна, стремейки се да го отвлека от посоката на мислите му. Само че рано или късно той щеше да обмисли станалото. Какво щях да правя тогава? Как щеше да реагира той тогава? И щеше ли да гледа на мен по различен начин от досегашния?

Закари се вслушваше в думите й и май наистина беше пи добре да се успокои. А и за негово щастие тя успяваше да му даде това спокойствие от което се нуждаеше. Ласките й, целувката й..всичко това караше по тялото му да преминат тръпки, които той започваше все повече да харесва. Тя пробуждаше в него чувства които не бе изпитвал до сега. Даваше му да усети подкрепата й. Толкова много му бе липсвала тази подкрепа, защото откакто Пол бе умрял Зак не бе усещал никаква подкрепа. И сега след като се чувстваше някак предаден от Пол се радваше че Бетани е до него. Че тя е с него.
Зак поклати в глава показвайки й че е съгласен с нея и че сега не иска също да мисли за случилото се. Сега след като бяха останали сами трябваше да поговорят за тях. Имаха нужда да поговорят за тях. За всичко което се случваше. Повдигна ръката си поставяйки я върху нейната, която галеше бузата му, хвана я насочвайки я към устата си като я целуна няколко пъти, след което я спусна надолу преплитайки пръстите си в нейните. Леко я дръпна така че да й покаже че иска да седне до него, като през цялото време не пускаше ръката й.
-Знаеш ли..? Аз не съм човек който обича да споделя, особено що се отнася до чувства. Но сега мисля че трябва да ти кажа какво всъщност си ти за мен. Ти.. Ти си ми много скъпа и това не е от скоро. Може би още откакто те познавам..-говореше някак затруднено с пресипнал глас, като погледа му ширеше ту в нея ту някъде из стаята. След като приключи се приближи и я целуна някак нежно след което се отдръпна поглеждайки я.
-Бет мисля че трябва да поговорим за нас. Трябва да поговорим за всичко което се случи. За това дали си бременна или не.-гледаше я с вина в погледа, знаейки че подхваща болна и за двамата тема. Не знаеше дали е подходящ момента, но искаше тя да знае, че той е наистина заинтересован от нея и че иска тя да е добре. Че иска сами най доброто за нея и бе готов на всичко за да я направи поне малко щастлива. Ръката му не пускаше нейната като така искаше да й покаже че е до нея и я подкрепя, така както и тя него.

Не казвах нищо. Какво можех да кажа, след като буквално бях изумена? Той отново беше успял да ме изненада с думите си и аз просто не знаех как да постъпя или реагирам. Беше странно, наистина. Той винаги успяваше да ми въздейства ..
Преглъщайки с усилие, седнах до Зак и стиснах съвсем леко ръката му, както пръстите му бяха преплетени с моите. Докосването ме уверяваше и успокояваше едновременно. Не знаех как да отвърна на думите му... Първата ми мисъл, след като той изрази, че съм му скъпа, беше „Защо ме изнасили тогава?” Само че не беше честно от моя страна да го обвинявам така, а и той се измъчваше достатъчно и без това. Знаех, че за него е тежък факта, че наранява тези, които са му близки и не исках да тая някакво недоволство към него, въпреки факта, че ме беше наранил. Не исках да съм жестока, като му припомням стореното от него... Не исках и да го измъчвам с вината, която го разяждаше и без аз да казвам каквото и да е.
-Това .. какво имаш предвид с това? И мога ли да го разбирам по начина, по който си мисля? – беше ми трудно да повярвам, че знача нещо за него, при това още преди да се срещнем в дома ми отново .. Свеждайки леко глава надолу, реших да сменя темата
-Знам, че трябва да говорим за това. Аз.. не съм ходила на доктор, но мога да позная симптомите и сега. Обаче все още не съм сигурна дали съм бременна .. честно казано не знам какво да мисля, особено с всичко, случващо се. – умишлено не споменах името на Пол, макар да знаех, че той ще усети, че говорех и за това. Стискайки ръката му малко по-силно, се извърнах към него, наблюдавайки го колебливо, но мълчаливо. Исках да чуя мнението му, да разбера как той гледа на нещата .. Да ми сподели своите виждания. Честно казано не бях сигурна как щеше да реагира Зак, ако се окажеше, че чакам дете. Като се замисля, не бях сигурна и как ще реагирам аз, пък какво остава за него ..

Повдигнах вежди, докато го гледах в очите. Честно казано бях объркана - какво имаше предвид с това, че ще ме накара да му повярвам? Доверието не се печелеше насила, нито пък току така .. Потиснах въздишка. Не разбирах Зак. Не разбирах как се бяхме забъркали във всичко това - как нещата бяха станали така сложни... Прехапах долната си устна, за да не му отговоря хапливо. Знаех, че все пак и на него не му е лесно, а виждах, че въпреки че му е трудно, той се опитваше по някакъв, дори и малък, начин да оправи нещата. Преглътнах, наблюдавайки решеният му поглед, отправен към мен и ме завладя признателност. Не знаех защо... внезапно обаче бях благодарна, че поне се опитваше. Дори и да не станеше нищо в края на краищата .. щях да съм му признателна, за всичко.
Наблюдавайки как той отмести поглед, знаех, че му е неудобно. Честно казано може би подозирах, че му е неудобно да обсъжда именно тази тема и това ме наведе на мисълта, че той не иска дете. А и защо ще иска? Пък и в крайна сметка то само щеше да го обвърже, свързвайки го по този начин с мен, а всеки обичаше свободата си... Не исках да му я отнемам. Всъщност, не исках да го лишавам от каквото и да било. Въпреки нещата, които ми причини, Зак беше преминал през достатъчно с Пол, не исках аз също да го обременявам. Не исках да му тежа... А и досега се бях справяла и сама, при това достатъчно добре. Все пак, щом настояваше да ме прегледат... Повдигайки рамене, внезапно се почувствах изтощена. Сякаш нещо ми тежеше твърде много и притискаше раменете ми. А дали не беше, защото сега всичко просто беше твърде сложно?
Наблюдавайки Закари, накрая казах примирено
-Добре... Щом искаш, ще отидем да ме види лекар. Но не сега.
Правейки няколко крачки, бавно се запътих към банята, но този път не затворих вратата. Вместо това се надвесих над мивката, чувствайки се ужасно изморена. Въздъхнах. Всичко беше твърде объркано в момента... Пускайки струята вода, наплисках лицето си с няколко шепи, след което се подсиших с хавлия. Очаквах това да ме разведри, но всъщност умората като че ли ме завладяваше още повече. Усещах тялото си странно натежало и ми се гадеше, но за мен това не беше нищо ново. Вместо това усетих как внезапно загубих равновесие, пред очите ми причерня и неусетно се свлякох на земята, като всичко потъна в мрак.