I was broken to pieces. You broke me. And then you put the pieces back together. || Zachary. and Beth.

Заключвайки малката книжарница, закрачих забързано по улицата, вървейки към вкъщи. Скришом се оглеждах, надявайки се този път да не видя никакви духове, а и те да не ме видят. Исках поне малко спокойствие, особено след напрегнатия ден в работата, който имах. Почти всичко ме болеше, бях толкова скапана и едва гледах от умора, но болката и аз вече отдавна бяхме стари приятели, така че това не беше нищо ново под слънцето за мен. Примижавайки пред внезапно разразилия се вятър, почти подтичвах по улицата, на която само тук-таме се виждаше по някой човек. А и градчето ни беше малко, не вярвах да е възможно улиците наистина да бъдат претъпкани, след като и броя на жителите не беше особено голям. Обгръщайки раменете си с ръце, не ми отне много, за да наближа къщата си. Беше същото място, където живеех с родителите си. След пожара му бях ударила един основен ремонт, но настрана от това, всичко си беше по старому, точно както беше и в миналото. Заключвайки два, три пъти зад себе си за по-сигурно, най-накрая въздъхнах от облекчение. Е, надали вратата щеше да е кой знае каква пречка пред един дух, след като мъртвеца можеше лесно да изникне право пред теб от нищото, но все пак малко предпазливост никога не беше излишна, нали така? Оставяйки покупките в кухнята, бързо се преоблякох в много широк анцуг и тениска, което считах за доста удобно и всъщност представляваше моя вариант на пижама. Завивайки се на дивана, се сгуших с чаша горещ шоколад пред телевизора, който се опитвах да гледам, но всъщност мислите ми се рееха и бях толкова разсеяна, че почти не му обръщах внимание. Обгръщайки пръсите си около топлата чаша, въздъхнах със задоволство, наслаждавайки се на усамотението си. Бях отпусната, един от редките моменти, в който си позволявах да съм безгрижна, преди да се стъмни и духа на баща ми да се появи като по часовник.
Внезапното почукване по вратата ме накара да се стресна, изваждайки ме от мислите ми. Замръзнах, погледа ми отправен към дръжката - знаех, че нямаше кой да ме търси, тъй като не канех никой в дома си и като цяло си бях сама. Обзе ме страх.
Изправяйки се бавно, постепенно се запътих да отворя. Окей, Бет, не откачай - може би беше някой доставчик, или друг човек от града, търсещ ме за нещо. Опитвайки се да убедя сама себе си в това и да се успокоя, застанах пред вратата и хванах дръжката. Май започвах да се вманиачавам .. Не отвсякъде щеше да изникне някой психопат, така че беше крайно време да се стегна.
Отваряйки вратата, лицето ми придоби изражение на огромната изненада, която ме заля. На прага ми стоеше последният човек, който очаквах да видя. И макар да беше променен, бих го познала навсякъде. Сякаш миналото отново се връщаше .. в буквалния смисъл на думата.

Вече бе започнало да се стъмва. Закари крачеше по уличките, като дори не усещаше студа който го заобикаляше. Всъщност той бе свикнал със студа. Просто такъв бе живота му. Студен. Но ако трябваше да обръща внимание и да се тревожи за всички проблеми които го заобикалят, то нямаше да свърши добре, затова и младежа се бе научил да не се влияе много от всичко което го заобикаля.
Докато вървеше в този смразяващ студ в главата на Зак се въртеше само едно нещо. Думите на онова момиче, което се опитваше да го убеди в това че е разговаряла с приятеля му. Да, тогава категорично не й повярва, но откакто научи някои неща за съществана обитаващи този град той много започна да се замисля над ддумите й. Това не означаваше че й вярваше, но просто реши че може да й изслуша без да я напада. Е поне така възнамеряваше да направи.
Някак несъзнателно или не чак толкова несъзнателно, Закари се запъти към мястото на което мислеше че можеше да намери онова момиче. Когато стигна до работното й място нея вече я нямаше, затова и се насочи към къщата й. Дори не усети кога вече бе стигнал пред вратите на дома й. Застана пред тях и се зачуди дали да почука или да си тръгне и в крайна сметка почука. Минаха няколко минути преди вратата да се отвори и да се появи русокосата. По лицето й се изписа изненада, която беше оправдана. Едва ли очакваше да го види точно сега. За разлика от нея, по лицето на Закари не трепна нито един мускул. То си остана все същото и до някъде смразяващ.
-Мисля че трябва да поговорим.-каза Закари като не дочака отговора й, а я избута така че да може да влезе в къщата.

Студен, груб и властен.
На кой ли ми напомняше? Беше досущ като личния ми дух, посещаващ ме всяка вечер, за да вгорчи живота ми. Накланяйки леко глава на една страна в недоумение, бутнах вратата и тя се затвори, а аз се обърнах към него със студено изражение. Скръствайки ръце, се намръщих и казах с немалка доза сарказъм
-Интересно .. за какво ли може да иска да говори някой като теб с една откачена?
Наблюдавайки го недоволно, го погледнах в очите и едва се удържах да не потръпна от студенината в погледа му. И въпреки това не се издадох, нито пък отстъпих, гледайки го твърдо. Когато се опитах да говоря с него и да му предам съобщението от мъртвия му приятел, той ме отблъсна и не повярва дори и на една моя дума. И сякаш това не стигаше, ами сега и нахлуваше в дома ми, отново държейки се по същия начин. И още по-лошо - ако баща ми го свареше тук .. После щеше да ме посини цялата, нещо, с което никак нямах желание да се справям в момента, да не говорим за досадата от това как да покрия натъртванията след това. Прехапвайки гневно устни, го наблюдавах ядосано с огромното желание да му отворя наново вратата, пращайки го през прага ми обратно навън. Не стига, че целия град ме смяташе за побъркана, а сега и той и дори не можех да изпълня една проста молба на дух, заседнал в Рейвънсууд вероятно завинаги. По дяволите.

Можеше ли да стане по-вулгарен?
Трудно .. и все пак, на него му се отдаваше. Властния му тон и начина, по който не ме изпускаше от поглед, наблюдавайки ме студено, никак не ми харесваха. Ама честно, сериозно ли щеше да се държи така? И най-вече, какво си мислеше, че ще постигне с цялото това нещо?
Лицето ми каменна маска, го изгледах с недоволство, надявайки се той да забележи враждебността в погледа ми, която беше в отговор на неговата. Стискайки устни, просто повдигнах рамене и с хладност в тона си сякаш запращах яростно думите към него, говорейки с настоятелност
-Ти не отговори на въпроса ми, защо аз да отговарям на някой от твоите, които без съмнение се въртят из главата ти в момента?
Мръщейки се насреща му, го подминах с безразличие, крачейки обратно към хола. Той или щеше да се тръгне, или да ме последва. Честно казано за мен нямаше никакво значение кое от двете щеше да избере, макар и значително да предпочитах да реши да напусне дома ми.
След като му бях дала гръб, погледа ми се върна към димящата чаша горещ шоколад на масичката пред дивана. Погледа ми изпълнен с копнеж, мислите ми се върнаха към приятната топла течност и аз вдигнах чашата наново, канейки се да отпия. Две настоятелни ръце я изтръгнаха от пръстите ми обаче, като ядосано я поставиха обратно на мястото й със замах и силно тропане. Срещнах студения му поглед наново, извръщайки се към него и видях в очите му, че беше ядосан и щеше да настоява за отговори докрай.
-Яростта надали е един от най-добрите начини да си обясниш нещата. Имаш въпроси, нали така, Зак? И двамата знаем, че именно те те доведоха тук.
Накланяйки леко глава на една страна, го наблюдавах, присвивайки враждебно очи насреща му. Виждах и решеността и гнева в неговите, но те си оставаха студени.
-Как според теб например знам, че ти и Пол сте имали навика всяка сутрин да играете баскетбол заедно?
Решавайки, че с тези си думи или ще го ядосам още повече, или ще успея да го изненадам дотолкова, че поне да се успокои, продължих да го наблюдавам твърдо. Бях твърде изтощена, за да съм в настроение за всичко това в момента, но застаналият насреща ми гневен мъж не го интересуваше, разбира се. Явно беше твърде много в този град да поискаш малко почивка и уединение .. Да му се не види, никога ли нямаше да имам поне малко спокойствие с всичките тези духове?

Закари  просто не издържаше. Това момиче се опитваше да го подлуди и да го ядоса. Колкото и да бе решен да не се ядосва докато е тук, просто усещаше как малко по малко тя го предизвикваше да го направи. Правеше се на разсеяна, а това изобщо не се харесваше на момчето. А и начина по който го подмина. Просто това момиче вървеше по много тънък лед, който скоро можеше да се счупи и тогава щеше да си изпати.
Когато му каза, че знае че той и приятеля му всяка сутрин играели баскетбол, Зак просто не знаеше какво да каже. Онемя, защото това беше самата истина. Те двамата всяка сутрин играеха баскетбол. Но от къде знаеше тя това. Това което му каза не можеше да го убеди да повярва в думите й. Можеше просто да ги е виждала.
Студени тръпки преминаваха по тялото на Закари, а той просто не знаеше какво да каже или направи. Гнева започваше доста бързо да се разпростира в тялото му, а това не беше добре. Когато ставаше дума за приятеля му той бе доста чувствителен, а когато се ядосаше бе способен на неща, които не би направил при други обстоятелства.
-Да, всяка сутрин играехме, но това какво доказва. Нищо. Може просто да си ни видяла и сега да се опитваш да използваш това.-изрече всичко това, като се опита да изглежда спокоен, но не му се получаваше много много. Но в него започнаха да навлизат съмнения. Дали тя не казваше истината?.. Не, той бързо прогонваше това от главата си. Просто не искаше да повярва че това е възможно. Но тогава защо беше тук. Щом изобщо не вярваше защо бе дошъл? Дори и той сами не знаеше. Просто сякаш нещо го беше накарало да дойде, за да потърси отговори, на въпроси които не знаеше.
-Бет, просто ми кажи това което имаш да ми казваш, докато все още имам търпението.. А дали ще повярвам или не, не е твоя работа.-каза като яростта си пролича в думите му. Не обичаше да го разиграват, а това момиче правеше точно това и то като използваше толкова болна тема за Зак.

Присвивайки очи, го наблюдавах студено и като стиснах пръсти в юмруци, за да овладея непреодолимото желание да го зашлевя, го изгледах от глава до пети, сякаш е нещо мръсно в краката ми и с треперене в гласа си от усилието да не му се развикам, казах бавно, но и много твърдо, натъртвайки всяка дума
-Никога повече не ми казвай това. Не бих го направила, няма и да го направя. За разлика от теб, аз уважавам достатъчно желанията на един дух, за да не ги върша наполовина. Никога няма да ти предам последните думи на някой, който те цени ужасно много, само за да ги отметнеш пренебрежително като маловажни и дори да не се замислиш над тях, защото отказваш да повярваш. Мисли ме за луда, бъди ми ядосан, но никога, и наистина имам предвид никога, няма да постъпя с такова неуважение към желанията на една личност, още повече когато е мъртвец. Разбрахме ли се? Да сме наясно, Зак - не искам, не мога и няма да сторя това, каквото и да направиш.
Последните ми думи казани тихо, но ясно, се взирах в него с новооткрита ярост. Едва ли можех да не го харесвам повече от това. Как се осмеляваше, при това с такава наглост, да ми отправи исканията си, при все, че не вярваше на нищо от това, което казвах? Не беше толкова важно дали ще ми е ядосан, ще ме мисли за побъркана или ще ме удари, но нямаше да понеса някой да се отнесе така към духа на едно невинно момче, което беше мъртво и бе преминало през достатъчно и без това. Бях ядосана, че някой, който беше толкова близък за Пол, нямаше да повярва на съобщението му - той не заслужаваше това. Осъзнавайки за първи път, че чувствах нещо, освен болка, се отдадох на гнева, който бушуваше в мен все по-силно от името на мъртвото момче, с което бях говорила и не се сдържах .. замахнах, за да ударя Зак право в лицето, но за съжаление не успях да постигна желаното действие, тъй като той хвана ръката ми, стискайки китката ми и възпирайки ме от това да го зашлевя хубаво, така, че чак да види звезди посред бял ден. Бях толкова бясна .. за първи път. Бях ядосана. Не за себе си, а за мъртвия му приятел, който може би така и нямаше да успее да се свърже със Зак след смъртта си, въпреки опитите, които правеше.

Само думите на ммомичето успаха да разгневат Закари, а опитвайки се да го удари тя просто прекрачи всички граници. Какво си позволяваше? За каква се мислеше тя, че да му посяга? От къде по дяволите намираше смелост да направи опит да го удари? Въпреки намеренията си да не се разгневява, Закари просто не се сдържа. Избухна. Или с други думи му падна пердето. Очите му се разшириха, а пръстите на ръката му яростно се впиваха в нейната ръка. Не го интересуваше дали я боли или не. Вече не можеше да се контролира. Търпението му вече се изчерпа. Това момиче се подиграваше с него. Нямаше да й го позволи. Никой не го беше правил, а тя нямаше да е първата. Вдигна ръката си, като я стовари с цялата си тежест върху нея, а тя от своя страна едва не падна. Студения му смразяващ поглед не се отделяше от нейния, сякаш я пронизваше с поглед. Направи няколко крачки като отново се намираше до нея а ръцете му отново намериха нейните притичвайки ги към стената като не й даваше възможност да се измъкне.
-Ти какво си мислеше че правиш? Как дори можа да си помислиш да ме удариш? От къде намери тази смелост?-говореше през зъби като и едновременно с това й се пресмиваше на глупавото решение.-А и какво си мислеше, че аз ще ти позволя да ме удариш. Нее..тук не позна..-каза отново с насмешка като притисна тялото си в нейното, докато я гледаше право в очите..
-Знаеш ли че си много красива.-пусна едната й ръка като премина със ръка по лицето на Бет.-Мисля че сега ще трябва да ми се реваншираш за глупавата си постъпка.-добави като понечи да я целуне.

Той беше опасен.
Беше истина, която, ако не бях толкова бясна, може би щях да забележа още в момента, в който го видях да стои на прага ми.
Притисната към стената, бях като между чука и наковалнята. Стискайки зъби обаче, яда ми помагаше да не се поддам на коварната му игра. По дяволите него и баща ми! Беше ми писнало да подскачам при всяко тяхно движение, страхувайки се от последиците, ако направех дори и една грешна стъпка. Приключих с това и вече не бях жалкото малко момиче от миналото. Гледах Зак в очите с омраза, която беше запазена марка само за един друг човек, или по-скоро дух - баща ми. Стискайки зъби, виждах студенината в погледа му, която ако не бях така ядосана, бих приела като заплаха и запратих думите троснато в лицето му
-Махни си гадните ръце от мен и да не си посмял да ме докоснеш. Повдига ми се само като усетя допира ти.
Едва се контролирах, за да не викам в лицето му. Закари беше просто една по-млада версия на баща ми, в друга личност и тяло. И честно казано това наистина можеше да изкара омразата ми на повърхността.
Той имаше приятел, който го ценеше, макар и мъртъв, целия град го обожаваше и още в училище беше центъра на внимание, а не можеше да оцени това. Дори не осъзнаваше какво има. Напротив, беше студен, безчувствен, егоистичен и арогантен - точно като баща ми. Правеше каквото си поиска, когато и където си поиска, въпреки това обаче нямаше да му се дам. По дяволите, бях готова да ме пратят право в ада, вместо отново да позволя да ме третират като прост предмет. Факта, че ме беше ударил, само усили гнева ми и сега в негово лице виждах баща си. Виждах чудовището, което насиняваше тялото ми и вечер се възползваше от факта, че физически бях по-слаба от него - нещо, което за щастие вече не можеше да прави, понеже беше мъртъв, но за сметка на това пък напълно го компенсираше с удари. Изплъзвайки се от желязната хватка на ръцете му около китките ми, го изблъсках бясно от себе си и заслепена от страха, побягнах към старото си убежище, а именно стаята ми.

Закари отговори на думите й с усмивка. Просто тя не можеше да го учуди с нищо, и ако си мислеше че с думите си щеше да го изплаши, то тя много се лъжеше. Малката си го просеше и сега щеше да си го получи. Нищо нямаше да е така ако тя не бе решила да се прави на много смела, но нали знаете, всеки сърба това което си бе надробил. А в случая Бет с действията си изобщо не улесняваше нещата.
Когато го отблъсна и се затича нанякъде, Зак дори не си направи труда да тича след нея. Просто с бавна крачка я последва, като застана пред вратата на стаята в която бе влезнала и направи няколко опита да я отвори, но тя я бе заключила.
-Хайде Бет, отвори проклетата врата. Не ме карай да използвам сила и да влезна отново при теб. Защо не ме пуснеш сама.-започна с добро Закари, като леко потропваше по вратата с пръсти подканвайки я да отвори. Тя разбира се не склони да отвори, затова с едно малко по силно движение той отвори вратата изблъсквайки момичето настрани от нея. Погледа му отново се спря върху момичето като той отново закрачи бавно към нея, когато я хвана и я издърпа отново в ръцете си като я притисна силно, така че този път да не можеше да избяга.
-Защо се държиш толкова грубо с мен? Не ме ли искаш така както аз теб? Само не ми казвай че не ме харесваш..-засмя се леко като отново понечи да я целуне. Въпреки че тя доста се дърпаше устните му все пак успяха да се докоснат до врата й като започнаха да се разхождат по него. Избута й към леглото като я блъсна за да легне след което се настани върху нея, така че да не може да се измъкне от хватката му. Ръцете му зашириха по тялото й като докосваха всяко едно местенце, и едновременно с това повдигаха блузата й нагоре, за да има по добър достъп до тялото й. Безуспешните й опити да се измъкне дори го забавляваха до някаква степен. Яростта му не изчезваше, като дори го подтикваше да прави това което беше започнал. Просто вече нямаше връщане назад.

Защо го правеше, по дяволите?
На този въпрос никога не можех да си отговоря, дори и когато баща ми беше този, който бе върху мен. Със Зак беше същото и колкото и да се дърпах, колкото и да се съпротивлявах, не можех да отърся зловещото и отвратително усещане за безпомощност. Той контролираше нещата и мразех това. Мразех да виждам баща си в него, в същите постъпки и ужасни неща, които и той, и Закари ми причиняваха. Трябваше ли да го правят? Какво ли ми имаше, че предизвикваше такива действия, да му се не види? Не знаех дали беше нещо с външния ми вид, или пък характера и начина, по който говорех. Каквото и да беше обаче, то не променяше ужасните факти. Затисната твърдо под тежестта на Зак върху леглото, миналото заплашваше да ме завладее. Благодарение на смъртта му, това не се беше случвало с баща ми, откакто той умря, за разлика от ударите и сега не само мразех Закари заради това, което ми причиняваше, но ме беше яд и на мен си, задето бях позволила да се случи отново. Мамка му, не се ли научих първия път от нощите с баща ми, които бяха толкова много? Не знаех защо се бях оставила уязвима пред Зак, може би заради добродушния дух, представляващ неговия близък приятел.
Борейки се, мразех задушаващото чувство на ръцете му около мен, които ме държаха здраво. Мразех усещането на устните му по врата си, целувките му, които караха кожата ми да настръхне от отвращение. Начина, по който той обхождаше тялото ми, изучавайки го и допира му, който ме караше да се чувствам мръсна. Ръцете му бяха груби, търсещи, невнимателни .. и ме караха да се задавя от ужасното усещане. Гадеше ми се, че тялото ми сега беше на негово разположение и той щеше да ме използва точно като някой предмет, който след това ще захвърли. Исках да го махна от себе си, исках да изтрия ужасния допир на ръцете му от кожата си и да не го усетя повече. И твърде отчаяно се опитвах да го избутам от себе си, въпреки нулевия резултат, тъй като съдържанието на стомаха ми значително заплашваше да се надигне, докато уплашено и безпомощно осъзнавах случващото се.
-Мразя те.

Усещах ръцете му по голото си тяло, докато се дърпах. Дяволите да го вземат! Не можех да понасям това. Бях толкова ядосана – беше ме яд и на него, и на баща ми, но и на мен си. Да му се не види. Мятах се под ръцете му, опитвайки се всячески да го избутам, да го ударя или по какъвто и да било друг начин да го махна от мен, без значение как щях да го постигна. Естествено, не успявах, което само усилваше яростта в мен и чувството за безпомощност. Проклятие, сякаш миналото не ми беше достатъчно, а сега и това .. отдавна отминалите спомени просто трябваше да се повторят. Явно наистина бях прокълната, помислих си, без да ми убягва иронията на това.
Дърпайки се, усетих Зак да прониква в мен. Заболя ме, заради принудителното проникване, но не болката беше това, което още повече разгаряше гнева ми. По-скоро бе усещането на отвратителния му учестен дъх върху кожата ми, ръцете му, които изучаваха и най-интимните кътчета на тялото ми и ме беше яд, че щеше да ме познава така интимно, при това против волята ми. Мръсният му кучи син не си и помисляше да се съобрази с мен – всъщност, той едва забелязваше, че съм тук, погълнат от собственото си удоволствие и в стремежа си да ме използва изобщо не очаквах и да му мине мисълта за това какво бих чувствала аз, или някой друг, в това число. Все пак егоистичното, арогантно и безчувствено копеле върху мен просто нямаше как да се види отстрани, нали така?
Усетих сълзите, стичащи се по бузите ми. Бяха сълзи на яд и гняв, тъй като отдавна бях свикнала с болката. Бяха сълзи на гневно обръщение към него, тъй като той напълно игнорираше изпълнените ми с омраза към него думи.
-Проклето копеле! Махай се от мен, по дяволите! – усещането на движението му върху мен и чувството на хълбоците му, допрени до моите, съвсем скоро можеше да ме довърши. Исках да се боря, да успея най-накрая да го махна от мен и да спра това, но знаех, че както всичко останало, и това ми желание си беше напълно безполезно. Исках да заблъскам гърдите му с всичка сила, да го удрям и ритам, докато по тялото му се появят най-малко два пъти повече синини, отколкото имаше по моето сега, но имайки предвид, че физически си оставах по-слаба от него, това също нямаше как да стане. Мътните да ме вземат, бях просто бясна! Бях ядосана и наранена, макар никога да нямаше да призная второто, дори и пред себе си. Стискайки отчаяно очи, затваряйки ги запратих мълчалива молба с единственото ми желание в момента – всичко това да се свърши колкото се може по-скоро. С пресипнал глас от виковете, които се изтръгваха от мен досега, задъхано и тихо казах, като започнах забързано да го повтарям

-Пусни ме, Зак, остави ме, моля те .. – никога не се бях молила, колкото и пъти баща ми да бе идвал в спалнята ми през нощта. Никога. Сега обаче миналото, спомените и случващото се в момента бяха твърде много и успяха да ме пречупят така, че да успея да стигна дори и до това.

Закари отказваше да осмисли нито една нейна дума. Сякаш не я чуваше. Отказваше да приеме съпротивлението на тялото й. Просто сякаш всичко случващо се беше нормално. Забравяше за болката унижението което й причиняване и се опитваше са се наслади на момента. Толкова много се бе променил след смърта на приятеля си. Сякаш вече беше съвсем друг човек. Не искаше да се интересува за другите. Искаше да причинява болка и страдание. Сякаш се опитваше така да компенсира страданието си.
Закари не искаше да я слуша. Писна му от хленченето й. Постави ръка върху устата й опитвайки се да спре виковете й. Студения му поглед отново се впи в нейния опитвайки се да й покаже че иска да замълчи.
-Престани да крещиш. Не разбра ли че няма кой да те чуе. Тук сме само аз и ти.-придружи студения си поглед с още по смръзяващите думи опитвайки се да й обясни че всичко което правеше е безсмислено и просто се хаби.
Тялото му отново се задвижи грубо и безчувствено. Тялото му сякаш започваше да се движи още по бързо и по бързо, а от устните му се изплъзваха приглушени стенания. Темпото му ставаше все по бързо и грубо докато и последния стон не излезе от устата на мъжа, след което той се отпусна от едната й страна.

Усещах движенията му срещу мен, докато беше върху ми. Грубата му ръка върху устата ми беше поредния бонус към ужасното преживяване, карайки ме за пореден път да се чувствам безсилна. Начина, по който затискаше устата ми, беше груб и едва можех да дишам, радвайки се, че не беше затиснал цялото ми лице с отвратителните си пръсти. Сълзите се стичаха по бузите ми, но бях сигурна само в едно - че после ще имам още повече синини и натъртвания. Вече се бяха заформили, най-вече по бузата ми от неговия удар по-рано. Грубите му движения се забързаха. По дяволите, това сякаш никога нямаше да свърши и имах чувството, че мъчението ще продължи цяла вечност. За щастие, забързаното му темпо даде резултат и след редица стенания, той се отпусна от едната ми страна. Усещах влагата между краката си, синините около китките ми, където ме беше стискал, разбърканата ми коса от съпротивлението на тялото ми под неговото и мокрите ми от сълзи страни. Свих се на топка и в първия момент сякаш трябваше да се боря за всяко вдишване. Усетих гаденето и светкавично изтичах към банята в стаята ми, изпразвайки съдържанието на стомаха си. Избърсах устните си с ръка и едва сега забелязах, че треперя. Бързо пуснах душа, като затворих и заключих вратата, макар вече да знаех от опит, че тя не беше в състояние да спре Закари. Боже Господи, ако ми връхлетеше пак, сякаш това досега не му беше достатъчно, бях готова да се самоубия. Не можех да понасям повече. Трепереща и безсилна, пристъпих към душа и бързо взех гъбата, насапунисвайки я. Започнах да търкам тялото си с такава сила, че бях готова да обеля слоя на кожата си, само и само да махна усещането от допира му по мен и неговото ухание, което сякаш се беше врязало в кожата ми и сега не искаше да се изтрие. Дяволите да го вземат! Исках да викам, исках да се обадя в полицията, но кой щеше да ми помогне? Целия град ме смяташе за откачена и както през целия си живот, и сега бях сама.
Сапунисвайки и измивайки цялото си тяло веднъж, два, три пъти, още не бях удовлетворена. Сякаш никога повече нямаше да съм достатъчно чиста. Щях да повторя измиването и четвърти път, но вратата на банята рязко зейна и широката фигура на Зак изпълни прага й. Свих се в един ъгъл, спирайки душа и обвих тялото си в голяма и широка кърпа. Погледа ми срещайки неговия, го пронизвах с цялата омраза, която изпълваше гърдите ми веднага щом го погледнех.
-Какво сега, идваш за втори рунд ли, проклето копеле такова? - вирвайки брадичка, бях готова да му извикам думите в лицето, но гласът ми беше прегракнал и вместо това прозвуча накъсано, но все така гневно. Осъзнавайки, че въпреки това обаче все още треперех, тялото ми обзето от неконтролируеми конвулсии, го гледах с омраза, добавяйки
-Ти си чудовище, Зак.
Поклатих глава, прилепена към студените плочки на банята, треперейки, но не от страх и гледайки го с омразата, която ме изгаряше, въпреки унижението, което заплашваше да ме превие на две. За Бога, надявах се да е доволен вече и да си тръгне - исках го възможно най-далече от себе си и дори и сега той да беше на другия край на Земното кълбо, пак нямаше да е достатъчно далеч за мен. Мразех това същество, но мразех и себе си за проклетата безсилност срещу него, заради това, че не можех да направя нищо и бях като проклета играчка в ръцете му, сякаш оставяйки се доброволно да ме използват, въпреки съпротивата, която бях оказала. По дяволите него и целия свят! Да му се не види, всичко това просто край нямаше.

Закари я проследи с поглед когато се затича към банята. Цялата трепереше. Сега когато гнева беше отминал, можеше да разбере какво всъщност бе направил. Това което бе направил беше отвратително и той го осъзнаваше. Не разбираше как си бе позволил да направи подобно нещо. С какво му бе виновна тя. Да, поведението й го разгневи но той сам бе дошъл тук. Та нали си бе обещал че няма да се ядосва каквото и да става. А какво бе направил. Много по ужасно нещо и вече съжаляваше. Той не бе такъв. Не можеше да е такова животно. А като си представеше че преди се отвращаваше от хора които правят подобни неща. Сега и той се бе превърнал в един от тях.
Изправи се в седнало положение като прокара ръка през косата си. Огледа се.. Дрехите им бяха навсякъде из стаята. Дрехите които той бе свалил от тялото й насила. Изправи се обличайки се. Тя вече бе в банята доста време. Закари не знаеше какво й се върти в главата сега затова отиде да правери да не е направила някаква глупост. Когато го видя тя сякаш започна още повече да трепери. Очите й бяха зачервени от сълзите които бяха изтекли от тях, а по лицето й имаше и синини. Огледа тялото й което сякаш беше цялото синьо. Погледа й пълен с омраза го накара да потрепери, а думите й сякаш допълваха омразата още повече. Гледаше я и искаше да каже нещо но не можеше. Сякаш нещо беше застанало в гърлото му и дори не му даваше да диша. Стисна ядно зъби на себе си и сви ръцете си в юмруци. Не можеше да каже нищи затова просто излезе от стаята. Имаше нужда да пие нещо силно затова разтърси кухнята. Когато я намери започна да отваря всички шкафове докато не намери бутилка алкохол. Отвори бутилката и отпи няколко големи глътки от нея. Опитваше се да премисли всичко. Чувстваше се ужасно, макар и да не го показваше.

Въздъхнах облекчено, когато Зак просто напусна банята, без да каже нищо. Цялата се бях напрегнала, когато сви ръцете си в юмруци, очаквайки всеки момент да пристъпи към мен, възобновявайки ударите си. Сякаш тялото ми не беше посинено достатъчно. За щастие обаче, той само се извърна, запътвайки се нанякъде. Разбира се, както и по-рано, беше игнорирал думите ми, тъй като изобщо не му пукаше. Какво ли го интересуваше, след като правеше каквото и когато си поиска, винаги и по всяко време. Безчувствен, егоистичен, долен кучи син. Бях готова да го обиждам до безкрай, но бях и твърде заета с това да се овладея, за да спра трепереното на тялото си. По дяволите, мускулите ми сякаш изобщо не ме слушаха. С бавна стъпка се върнах в стаята си, благодарна извън граници, че Закари го нямаше там. Пристъпих към гардероба си и бавно се облякох, дреха след дреха, съсредоточавайки се върху всяка една, за да координирам движенията си. Когато бях готова, треперенето поне беше намаляло. По дяволите, сякаш нямах никаква власт над тялото си .. Прокарвайки пръсти през мокрите си кичури коса, се заиграх с тях - открих, че това ми действаше леко успокоително.
Погледа ми се спря върху разпилените ми из цялата стая дрехи, които Зак беше свалил по принуда от мен. По-голямата част от тях бяха разкъсани на места или разтегнати. Знаех, че трябваше да ги махна от очите си, но дори не можех да се накарам да ги докосна, въпреки внезапно обзелото ме огромно желание да ги изгоря. Решавайки, че ще свърша това по-късно, се свих в любимия си ъгъл в стаята. Гърба ми беше притиснат към стената и аз бавно се плъзнах надолу по нея, обгръщайки колене пред гърдите си. Навеждайки лице надолу, затворих очи, съсредоточавайки се върху дишането си. Виждах картини на Зак върху мен, докато се дърпах, усещах ръцете му, принудително докосвайки ме и дъхът ми секна. Вдишай, издишай .. Трябваше да се събера наново. Усилията ми обаче бяха прекъснати, когато го чух долу в кухнята. По дяволите, мислех, че си беше тръгнал .. дочувайки тракането, знаех защо беше отишъл там - без съмнение е изровил бутилката алкохол, която беше на баща ми и стиснах зъби. Явно той сега щеше да обърне вниманието си към чашката, но когато бутилката се изпразни, щеше да се качи наново тук .. Мамка му, тази мисъл почти беше достатъчна, за да ме задуши. Беше ме яд, бях унижена, едва се траех, чувствайки се некомфортно в собствената си кожа и гнева все още изгаряше гърдите ми, едновременно с огромната омраза към него, настанила се там от момента, в който той ме удари.

Закари се настани в кухнята, като почти не оставяше на бутилката поне малко спокойствие. Чувстваше се много гадно. Не можеше да я погледне. Как можа да й причини подобно нещо. Това беше отвратително. Чувстваше се така сякаш не бе той. Сякаш бе друг човек. А дали можеше да се нарече човек. Може би по точното определение бе животно. Може би ви е чудно как може сега да съжалява, като когато тя го умоляваше да спре той дори не забелязваше думите и виковете й. Но как да ви обясня. Просто онзи Закари който тя сега ненавиждаше, не беше истинския. Но как можеше да й обясни той това нещо, след като й бе причинил тази гадост.
Зак не оставяше бутилката, докато не я изпразни. Тогава поразтършува отново шкафовете, но там нямаше друг алкохол. А й той вече беше доста пиян и това му беше достатъчно, но не искаше да спира. Не знаеше колко време бе стоял тук. Вероятно не малко. Мислеше си че като се напие ще забрави за това което беше направил, но не стана така както очакваше. Дори отвращението което изпитваше от себе си стана още по голямо. А и как можеше да се примири човек с такова нещо. Да, вероятно имаше и такива на които не им пукаше, но той не беше от тези хора. Въпреки че беше сигурен че Бет е на съвсем различно мнение от неговото.
Закари се изправи насочвайки се към спалнята на момичето. Едвам стоеше на краката си, представете си как ходеше. Всъщност това неговото беше по скоро опит за ходене. Сякаш бе малко момченце, което едва сега правеше първите си крачки. Отвори рязко вратата, но не беше нарочно. Просто не можа да се задържи на краката си и щеше да падне. В първия момент не видя момичето, но след като се поогледа я видя свита на кълбо в единия ъгъл на стаята. Когато я видя се почувства още по виновен. А очите й които излъчваха само омраза, го караха да се смрази. Придвижи се до леглото, което все още беше с намачкани чаршафи, и седна. Не отделяше погледа си от нейния, но не поглеждаше в очите й. Не можеше. Гледаше я и не знаеше какво да каже. А искаше толкова много неща да изкаже, но просто сякаш не можеше да говори.
-Съжалявам.-каза някак заваляно, а в очите му си личеше вината която изпитваше точно в момента.

Когато той отвори вратата, блъскайки я, подскочих. Вдигайки глава, се уверих в мисълта, която ми беше минала по-рано - че той ще се напие, след което ще се качи обратно .. Виждайки го пиян на прага ми само засили уверението ми в това, което ще се случи и автоматично се напрегнах. Треперенето на тялото ми се засилих, докато просто стисках колената си с ръце и можех да изразя омразата си към него единствено чрез убийствени погледи, тъй като той със сигурност щеше да пренебрегне думите ми за пореден път, защото никак не го интересуваше какво казвам. Трябвах му само за едно, очевидно ..
Гледайки го с омраза, но и напрегнатост, следейки всяко едно негово движение, очаквах всеки момент да пристъпи тежко към мен, да ме вдигне от земята за косата и да се върне към любимото си занимание да използва тялото ми за собствено удоволствие против волята ми.
Учудването ми беше огромно, когато обаче това не стана и той просто седна тежко на леглото, клатушкайки се леко от алкохола и ме наблюдаваше безмълвно. А когато той се извини, веждите ми се стрелнаха нагоре, след което беззвучния ми смях разтърси тялото ми. Той ме виждаше как се смеех и студено го гледах с омраза. Поклатих глава.
-Да не си посмял да кажеш това отново, чу ли ме? Не смей да го казваш, нещастник такъв!
Изправих се, бясна и заставайки изправена пред него, му завъртях такъв шамар, че вероятно се бе чул из цялата къща. Разбира се, той нямаше как да го усети, а и беше пиян, но все пак изпитах съвсем малко мрачно задоволство, че бях направила поне нещо, без значение колко малко, за да му покажа омразата си. Стискайки устни, го гледах с ярост, погледа ми граничещ с лудост.
-Хайде, започвай, проклет кучи сине. Знам, че го искаш пак. Затова дойде, нали? Баща ми винаги се връщаше, не му стигаше по веднъж на вечер, така че .. И тъй като с него толкова си приличате, то знам какво ще направиш. Все пак и ти си същото животно!
Говорейки с гняв, виках думите в лицето му с прегракналия си от виковете по-рано глас. Накрая свалих блузата си с треперещи ръце, чакайки той да възобнови действията си от по-рано, удължавайки мъчението ми. Все пак, по-скоро света щеше да се свърши, преди той да се замисли какво ми е причинил, нали така? Та защо да не го повтори, или пък потрети .. Знаех как работи мозъка му, затова и очаквах именно нещо подобно, не смеейки да се надявам, че той е твърде пиян за нов рунд с мен. Колкото и да ми се искаше да се окаже така, знаех, че доста често човек не получава това, което иска - така стояха нещата и толкова.

Гняв.
Исках да го бия, исках да го удрям и ритам. Когато ме зави със завивката от леглото, която все още миришеше на секс, потръпнах от отвращение и отблъснах допира му, сваляйки я. Пристъпих крачка назад, обгръщайки раменете си с ръце и го гледах с омраза и яд.
-Казах ти повече да не повтаряш това, мамка му! - промълвих ядно през стиснати зъби, присвивайки очи, докато го наблюдавах. Сякаш "съжалявам" щеше да компенсира това, което ми беше сторил .. сякаш щеше да върне времето назад и да оправи нещата. Ха. В кой свят живееше той? Виждайки вината в очите му, дори не можех да започна да възприемам, че е възможно той наистина да се чувства гузно. Просто не беше възможно с един такъв арогантен .. безчувствен ..
Треперейки, се върнах към гардероба си и навлякох с отнесени движения един потник. Погледа ми се върна на Зак и омразата ми си беше все така в очите ми.
-Разбира се, че си като него .. двамата сте си лика прилика - аз ли не знам?
Засмях се горчиво и празно, присвивайки очи, докато гневно му говорех.
-И защо? Заради няколко ядни думи ли, Зак? Защо, по дяволите? Ако можеше Пол да те види сега ..
Поклатих глава, изцъквайки с език. Нещо ме караше да го измъчвам, нещо ме тласкаше да извадя най-болната за него тема и да го нараня поне малко така, както той беше наранил мен. Китките ми бяха със сини линии около тях, които ги обгръщаха като гривни, а синините по тялото ми ме караха да се чувствам така, сякаш ме е прегазил камион. Разбира се, не това имаше значение - бях свикнала с болката. Спомените бяха това, което заплашваха да ме пречупят, реалното изживяване на миналото отново - това беше, което ме караше да го мразя. Изживяването на страха, унижението и кошмара на изнасилванията отново. Закари го беше сторил веднъж, но баща ми не и докато той беше върху мен, бях преживяла всяко едно. Бях се върнала към всеки един път, в който просто трябваше да стисна зъби и да се примиря със случващото се. Нищо чудно, че бях празна, но не беше като да исках това - бяха ме направили такава. И все пак .. сама си бях виновна. Сама бях оставила това да се случи, наивно оставяйки се уязвима. Как, по дяволите, бях допуснала да сваля гарда си около Закари? Това да ми е за урок ..

Закари не искаше да я слуша повече. Не искаше да чува отново че той е като баща й. Не искаше тя да го сравнява с такъв човек. Той не беше такъв. Не можеше да е такъв. Какво бе направил по дяволите. Как си бе позволил да направи нещо толкова извратено.  Усещаше как студени вълни преминават по тялото му. Изтръпваше когато си помислеше какво всъщност бе направил. И той искаше да си отговори на въпросите които тя му бе задала, но не можеше. Сякаш разума му бе блокирал и той просто се бе отдал на първичния инстинкт.  Сякаш се бе оставил гнева да го завладее и да го води. Усещаше как  нещо се бе спряло на гърлото му и го душеше. Опитваше се да го убие. Може би това нещо беше чувството за вина което изпитваше. Но това чувство не можеше да го оправдае. Не можеше да оправдае постъпката му и да изкупи вината. Това беше само едно чувство което можеше само той да изпита. Нямаше как Бет да усети че той наистина съжалява. Нямаше как отново да му повярва. Тя го мразеше. Ненавижда ше го и това се виждаше в очите му. Очите в които Зак се страхуваше да погледне.
Пол..Това беше разочарование за паметта му. Сигурно сега го ненавиждаше и той. Сигурно не можеше да познае приятеля си в какво животно се бе превърнал. Само ако той беше сега тук.. Никога нямаше а му позволи да се превърне в такъв. Щеше да бъде до него и да го насочва в правилния път. А той толкова много му липсваше. Пол..неговия брат.
-Бет.. стига.. Аз не съм като него. не ми го казвай. –шепнеше, защото дори нямаше сили да говори с малко по висок тон. Не знаеше тя от къде намираше силите да му крещи.
-Кажи ми.. Кажи ми какво искаше Пол да ми предадеш. Ти.. ти наистина ли говори с него. Защо аз не мога да го правя. Защо не се появи пред мен а пред теб?-толкова много въпроси и една проста молба. Точно тази която бе станала на брутализма който се бе извършил в тази стая. Молбата която накара Зак да се погнуси от себе си и от това на което е способен. Но сега повече от всичко искаше да разбере какво всъщност бе казал приятеля му. А дали сега нямаше да му се появи и да му каже колко е разочарован от него. Но това беше ли изобщо възможно?

Ярост.
Наблюдавах Закари с омраза, която нарастваше все повече в гърдите ми. Затова ли ми казваше, че съжалява? Затова ли се преструваше, че се разкайва за изнасилването? Само и само да му предам думите на Пол .. Не беше заради мен, не беше и заради истинска вина - той просто не беше способен да я изпита. В моите очи Зак наистина изглеждаше като чудовище - не заради думите си, а заради действията си. Все пак човек е чудовище, само когато се държи като такова. И ето, че Зак наистина беше постъпил чудовищно, причинявайки ми всичко това. За бога, чувствах се мръсно и некомфортно в собствената си кожа!
Това трябваше да спре.
Знаех, че е крайно грешно, знаех и че ще си платя, ако го направя, но не можех да се спра. Не можех да позволя той да ме вкара в леглото против волята ми втори път. Може би бях водена от омразата и гнева, които изпитвах не само към него, но и към себе си. Не бях сигурна. Дори не бях усетила единствената сълза, стекла се по бузата ми и без да й обръщам каквото и да било внимание, грабнах ножицата от бюрото в стаята ми и вдигайки ръка, скочих към него, замахвайки и целейки се в гърдите му.
Това трябваше да спре.
Бях готова да платя цената, без значение каква щеше да е, но предпочитах той да е дух. Дори и да ме преследваше до безкрай като баща ми, дори и да ми посягаше като него, поне нямаше да може да ме изнасили отново. Същото нещо, което спря и баща ми да посещава леглото ми вечер - смъртта. Тя беше единственото ефикасно нещо, което знаех, за да спра това. Защото не издържах повече. Имах чувството, че не мога да дишам и сякаш се задушавах - беше ми дошло в повече. Замахвайки с ножицата, яростно връхлетях отгоре му, целейки да я забия в гърдите му, или по-точно право в сърцето ..

Гледах Зак с разширени от учудване очи. Бях чула думите му, регистрирайки ги, но не можех да ги осмисля, не можех да приема, че казва истината. По-скоро просто целеше да ме спре. Зарових ръка в косата си. Погледа ми се зарея, връщайки се назад в миналото. Баща ми също беше такъв - държеше се нормално, но в момента, в който направех и най-малката грешка, започваше с ударите и побесняваше за секунди. Поклатих глава - исках да се отърся от спомените, погледа ми връщайки се върху Закари, който стоеше срещу мен. Присвих очи.
-Ти, коварно чудовище такова .. - говорех тихо, на пресекулки, като бавно се плъзвах по стената малко по малко надолу -Да ти простя?? Да ти простя?!
Преглътнах, гледайки го невярващо, гласът ми извисяващ се с по една октава след всяка следваща дума.
-Защо, Зак? Дори и да успееш да получиш прошка от мен, какъв е смисъла? Ще бъде, докато не те ядосам и не се нахвърлиш отново отгоре ми без да се съобразяваш, че всъщност изобщо не съм го искала. Че не съм желала да ме докосваш ..
Преследвана от духовете на миналото, поклатих глава и обгърнах раменете си с ръце. Кожата ми все още беше синя почти навсякъде, но въпреки това започнах да я търкам с пръсти. Бях мръсна .. толкова мръсна. Исках само да махна чувството на нечистота, спомена на ръцете му по мен, докато ме натискаха и държаха здраво. Исках да го махна .. защото въпреки факта, че се бях измила неведнъж в банята след това, не спирах да го усещам върху кожата си. Сякаш се беше сраснало с тялото ми .. чувството на дискомфорт не ме напускаше.
Погледнах Зак.
Може би сега щеше да каже за пореден път, че съжалява. Може би щеше да се ядоса. А може би щеше да се преструва на виновен .. за да му кажа последните думи на Пол към него. Въздъхнах. По дяволите, този кошмар започваше да ме влудява. Може би трябваше да предам на Зак съобщението от приятеля му, само и само той да си тръгне и да ме остави намира ..