I was broken to pieces. You broke me. And then you put the pieces back together. || Zachary. and Beth.

First topic message reminder :

Заключвайки малката книжарница, закрачих забързано по улицата, вървейки към вкъщи. Скришом се оглеждах, надявайки се този път да не видя никакви духове, а и те да не ме видят. Исках поне малко спокойствие, особено след напрегнатия ден в работата, който имах. Почти всичко ме болеше, бях толкова скапана и едва гледах от умора, но болката и аз вече отдавна бяхме стари приятели, така че това не беше нищо ново под слънцето за мен. Примижавайки пред внезапно разразилия се вятър, почти подтичвах по улицата, на която само тук-таме се виждаше по някой човек. А и градчето ни беше малко, не вярвах да е възможно улиците наистина да бъдат претъпкани, след като и броя на жителите не беше особено голям. Обгръщайки раменете си с ръце, не ми отне много, за да наближа къщата си. Беше същото място, където живеех с родителите си. След пожара му бях ударила един основен ремонт, но настрана от това, всичко си беше по старому, точно както беше и в миналото. Заключвайки два, три пъти зад себе си за по-сигурно, най-накрая въздъхнах от облекчение. Е, надали вратата щеше да е кой знае каква пречка пред един дух, след като мъртвеца можеше лесно да изникне право пред теб от нищото, но все пак малко предпазливост никога не беше излишна, нали така? Оставяйки покупките в кухнята, бързо се преоблякох в много широк анцуг и тениска, което считах за доста удобно и всъщност представляваше моя вариант на пижама. Завивайки се на дивана, се сгуших с чаша горещ шоколад пред телевизора, който се опитвах да гледам, но всъщност мислите ми се рееха и бях толкова разсеяна, че почти не му обръщах внимание. Обгръщайки пръсите си около топлата чаша, въздъхнах със задоволство, наслаждавайки се на усамотението си. Бях отпусната, един от редките моменти, в който си позволявах да съм безгрижна, преди да се стъмни и духа на баща ми да се появи като по часовник.
Внезапното почукване по вратата ме накара да се стресна, изваждайки ме от мислите ми. Замръзнах, погледа ми отправен към дръжката - знаех, че нямаше кой да ме търси, тъй като не канех никой в дома си и като цяло си бях сама. Обзе ме страх.
Изправяйки се бавно, постепенно се запътих да отворя. Окей, Бет, не откачай - може би беше някой доставчик, или друг човек от града, търсещ ме за нещо. Опитвайки се да убедя сама себе си в това и да се успокоя, застанах пред вратата и хванах дръжката. Май започвах да се вманиачавам .. Не отвсякъде щеше да изникне някой психопат, така че беше крайно време да се стегна.
Отваряйки вратата, лицето ми придоби изражение на огромната изненада, която ме заля. На прага ми стоеше последният човек, който очаквах да видя. И макар да беше променен, бих го познала навсякъде. Сякаш миналото отново се връщаше .. в буквалния смисъл на думата.

Наблюдавах Зак, прилепена за стената. Беше прав - не му вярвах. Бях направила грешката да сваля гарда си и да го допусна в къщата си .. И какво стана? Не, надали бях нито толкова глупава, нито толкова наивна, че да допусна същата грешка втори път. Гледайки действията му, той сякаш беше изпаднал в някакъв транс. И макар никога да не бих го признала на глас, а и ми беше трудно да го призная даже и пред себе си, действията му сега ме плашеха. Закари беше в ужасно нестабилно състояние и му трябваше съвсем малко, за да смени посоката на яростта си и да я насочи от него към мен.
С лъвски усилия на волята бавно и полека успях да се изчагъркам от стената и пода, където се бях свлякла. Пристъпих към бюрото си и извадих от там бяла кърпа. Клекнах пред него и взех дланта му в ръцете си, като вързах кърпата около нея в непохватна превръзка. Пръстите ми трепереха, докато докосвах ръката му, но продължих да я връзвам. Когато приключих, вдигнах празен поглед, срещайки неговия и казах
-Пол искаше да знаеш, че винаги ще е до теб. Как го каза .. "Братя завинаги".
Извърнах поглед, дръпвайки ръцете си надалеч от него и треперенето им намаля.
-Искаше също така да ти разкажа всичко .. Как е възможно да общувам с него, защо духа му е останал тук след смъртта му и да ти кажа истината за Рейвънсууд.
Знаех, че му предлагам отговори на милионите въпроси, които без съмнение се въртяха из главата му, но за съжаление бях почти сигурна, че той нямаше да ми повярва. Половината град ме смяташе за откачена, така че думите ми нямаха никаква тежест - защо ще ми вярва? И въпреки това, бях готова да му кажа. Заради Пол. Бях готова да му разкажа всичко, за да си тръгне колкото се може по-скоро и да ме остави на спокойствие, макар и при мен то да беше рядкост.

В първия момент, когато той свали блузата си, едва устоях на импулса да не се дръпна рязко от него, обгръщайки раменете си с ръце. Усещах, че тялото ми се бе напрегнало и дори потреперваше леко, тъй като се опасявах да не би Закари да връхлети отгоре ми отново. Когато обаче той продължи да стои на мястото си, започнах да си отдъхвам и едва след това осъзнах, че той всъщност ми показваше нещо - татуировка на гърдите му под формата на надпис. Вдигнах учудено вежди, когато я видях, тъй като досега не бях подозирала докъде се простира приятелството им с Пол. Честно казано се учудвах - личност, способна на такава близост и такъв краен и постоянен знак на вярност да извърши нещо толкова чудовищно. Май никога нямаше да разбера Зак. Обаче като опреше до него, всъщност, първата ми мисъл беше просто как не искам той да повтори действията си, насилвайки ме в леглото си отново. Тялото все още ме болеше от това, и по-точно едно доста определено място. Прехапвайки долната си устна замислено, се колебаех. Накрая обаче просто повдигнах рамене с безразличие и като обвих раменете си с ръце отново, погледнах Зак и започнах да обяснявам
-Града е прокълнат. Води се, че жителите са сключили пакт с някакъв .. демон, за да може войниците им да се връщат живи и здрави от войната. В замяна обаче се принасят жертвоприношения под формата на тийнейджъри. Те се водят прокълнати и понеже са определени да умрат, могат да призовават, виждат и общуват с мъртвите. Аз бях като тях - за щастие вече не мога да призовавам духове, но все пак все още ги виждам. Това е заради единствения начин, по който ние прокълнатите можем да избегнем смъртта - като прехвърлим проклятието на някой друг. Става чрез целувка.
Закари отвори уста, готов да каже нещо, но вдигнах ръка и го спрях.
-Пол да е целувал някой наскоро? Той не беше прокълнат по принцип, което ще рече, че някой просто му е прехвърлил проклятието си и приятеля ти е умрял на негово място - просто е. Намери кой и ще намериш отговорника за смъртта на Пол. Със сигурност не съм аз, тъй като моето проклятие беше поето от баща ми. Но е някой от града, това е сигурно.
След обясненията си просто въздъхнах, наблюдавайки реакцията на Зак без да мигна. Не го изпусках от поглед - може би отново щеше да се ядоса, а може би и щеше просто да се срине. Или пък просто нямаше да ми повярва. Което и да беше обаче, надявах се да е удовлетворен и да не съм му от полза повече, за да реши да си тръгне и да е възможно най-далеч от мен ..

Очите ми се разшириха от изненада. След което гневът ме завладя. Присвих очи, като преглътнах с усилие, свивайки ръка в юмрук.
-Да ти помогна?! Това трябва да е някаква шега .. След всичко, което ми причини, имаш нахалството сега да молиш за помощта ми!
Поклатих глава. Мъжкото его просто нямаше край. Зак беше абсолютно абсурден в момента. Което не беше и учудващо, предвид това, което му бях казала току що, но да стигне чак дотам .. Бях възмутена. И ядосана. Дишайки тежко, се опитах да се овладея. Мисли, Бет, мисли .. В крайна сметка, можех и да се възползвам от цялата тази ситуация, нали така? Можех да си отмъстя за всичко, което ми причини. Планът ми беше оформен и завършен още преди да довърша последната си мисъл. Гледайки Зак в очите, чакащ отговора ми, се усмихнах студено.
-Хмм .. да видим сега - може и да се съглася да ти помогна. Да сме наясно - правя го само и единствено заради Пол, защото колкото се отнася до теб, можеш да вървиш право в ада. Обаче...
Пристъпвайки към него, вдигнах ножицата от земята, където той я беше пуснал по-рано, след като се беше нарязал с нея.
-Помощта ми си има цена - забивайки ножицата върху бюрото, така че да застане права, доуточних -В замяна искам да ми позволиш да правя с теб каквото поискам. Не се притеснявай, няма да те убивам, защото сега като се замисля, смъртта би била твърде леко наказание за теб. Така че ..
Бях се учила на брутализъм от най-добрите - него и баща ми. Затова просто наклоних глава, на лицето ми изобразена студена и обещаваща усмивка, която не вещаеше нищо добро.
-Е? Приемаш ли условията ми? Иначе обаче оставаш сам. Ти решаваш, Закари.
Връщайки каменната си маска, просто го наблюдавах безизразно. Нито го гледах очаквателно, нито предизвикателно, нито студено, макар вътрешно да правех точно това. Външно обаче просто се взирах в него, пронизвайки го с празния си поглед.

Първоначалната й реакция изобщо не го учуди. Точно това и бе очаквал Зак. Но какво можеше да направи за да промени мнението й. Нищо. Дори да й беше направил отново нещо пак нищо нямаше да постигне. Но и не би си позволил да направи такова нещо независимо какво се случваше.
Но това което му каза след това определено успя да го изненада. Закари се ококори поглеждайки я въпросително. Какво я накара да си промени толкова бързо решението? Отговор на този въпрос Зак намери веднага след като чу следващите й думи. Бетани просто искаше да си отмъсти за това което Закари й бе причинил. Искаше да го накара и той да изпитва същата болка която и тя е изпитвала. Сега Закари трябваше да реши дали е готов да приеме предложението й в името на Пол. Зак вдигна погледа си насочвайки го право в този на Бет. В погледа й ясно си личеше че ще си го върне. Но Зак трябваше да се жертва заради приятеля си. Знаеше че ако тя не му помогне той ннямаше да успее. Затова нямаше какво повече да мисли. Погледна я решен като в погледа му не се долавяше никакво колебание, не защото хи прикриваше а защото такова чувство изобщо не се долавяше в него.
-Добре. Ще направя каквото искаш., но и ти ще ми помогнеш.-каза взирайки се в нея. Знаеше че няма да му е лесно с нея и гнева й но все щеше да успее да се справи с нея. Трябваше да го направи.

Присвих очи, за момент наблюдавайки го преценително. Ако той лъжеше .. е, знаех, че не можех да се преборя с него, тъй като си оставаше по-силен от мен, но със сигурност нямаше да стоя безучастно, в случай че се окажеше накрая, че Зак ме е излъгал.
Кимвайки отсечено, сякаш потвърждавайки сключения помежду ни пакт, се запътих към гардероба си. Дръпнах дрехите по закачалките в двете страни по края и като клекнах, отметнах няколко дъсчици по пода там. Отдолу извадих голяма кутия и след като я поставих извън гардероба, върнах всичко на мястото му и занесох тежката кутия до бюрото си, поставяйки я тежко там. От врата си свалих верижка, която използвах, за да я отключа и връщайки я на врата си, започнах да изваждам различни документи - статии, исторически записки и всякакви други подобни текстове, всички свързани с Рейвънсууд. Нареждайки пет статии, всяка от тях описваща смъртта на различен тийнейджър в града, ги посочих без да ги докосвам. Бяха стари, пожълтели и изключително крехки.
-Това са първите прокълнати, умрели като жертвоприношение. Можем да започнем от тях, ако поискаш, а можем да започнем и от последните, сам си реши. Това засяга теб. Но документите са мои и остават при мен.
Пронизвайки го с поглед, го наблюдавах с известна доза гордост, изписана на лицето ми - исках да му покажа колко точно изобретателна можех да бъда в откриването на информация. Е, а и да имаш близка приятелка в местния вестник си казваше думата. За всеки случай следях всяко движение на Закари, когато той пристъпи към бюрото, заставайки до мен и навеждайки се над извадените от мен документи, вестници и записки, някои от които лично мои, други не.

Погледнах Закари с присвити очи. При последния му въпрос картината как той стои на един стол гол до кръста, а аз правя дълги, бавни и болезнени разрези по тялото му със същата ножица, с която той се поряза по-рано, изникна в главата ми съвсем неочаквано. Не бях планирала точно да го измъчвам, но знаех твърде добре откъде точно идваше желанието в крайна сметка да направя именно това .. Да му покажа какво е да трябва да изтърпиш най-лошия си кошмар отново, превръщайки реалността и дадения момент в жив Ад за теб. Накланяйки леко глава на една страна, игнорирах въпроса му и като се поразрових из вестниците, взех най-новите статии, вместо най-старите. С няколко крачки се озовах пред него и ги протегнах пред лицето му, ръката ми за щастие треперейки съвсем леко, а не осезаемо.
-Виж какво, миличък, няма да се разберем така. Що се отнася до мен, не мисли, че ще се отметна от думата си - щом съм казала, че ще направя нещо, считай, че ще го сторя. Не очаквай обаче ти само да стоиш и да гледаш, а аз да върша цялата работа. Аз ще ръководя процеса, за да ти докажа, че ще изпълня думата си, но ще трябва да ми помагаш. Започваме от най-новите статии и последните загинали, вървейки назад във времето. За съжаление умрелите от проклятието не са малко и ще ми помогнеш да изчетем всички статии за тях - търси за някой от нашето училище, разбира се, като е очевидно, че можем да изключим момчетата. Виж дали няма да попаднеш на име, което Пол да е споменавал, или да е било във вашето обкръжение. Гледай само фамилиите, тъй като това са статии на мъртвите от проклятието, а и двамата знаем, че тази, която го е прехвърлила на Пол, си е все още жива.
С отсечено движение разпилях част от статиите на леглото до Зак. Връщайки се до бюрото, взех останалата част и се настаних по най-удобната за мен поза за проучване - пръснах документите по пода в кръг и като седнах в средата им, вдигнах първата статия и като сбърчих леко вежди, за да се съсредоточа, започнах да чета, насочвайки вниманието си към текста.
-Не трябваше да му казваш това.
Подскочих цялата, вдигайки рязко глава и виждайки Пол пред себе си, от устните ми се изтръгна едно изненадано възклицание
-О, по дяволите! - да му се не види, какво правеше той тук, при това именно сега??
-Той не биваше да разбира за нея. Не искам да я убива. Не искам да съм умрял напразно.
Захапах долната си устна от усилието да не му отговоря троснато. Обаче Зак ме гледаше, а да стане свидетел на това как си говоря сама щеше да разпръсне и малкото вяра, която той имаше в призраците, пакта и цялото това налудничаво нещо, свързано с Рейвънсууд. Намръщих се на Пол, нещо, което не бях правила досега, в опит да му кажа безмълвно да си върви. Рязкото изправяне на Зак върна погледа ми от Пол към него - да му се не види, беше ли ме видял как се взирам в нищото? Е, ако попиташе за това, щях да му кажа, че просто съм се съсредоточила да мисля и разгадая кой е убил приятеля му - надявах се, че номера щеше да мине при него и той нямаше да усети лъжата ми.

Закари я погледна въпросително. Това че се отклони от въпроса му никак не му хареса. Тя знаеше какво се иска от нея, но той не знаеше какво му бе приготвила тя. А искаше да разбере. Не му харесваше да е в неведение. Знаеше че няма да му измисли нещо с което да му е добре и на него. Знаеше че ще го накара да изпита болката която и тя е изпитала.
Погледа на Зак отново се разходи по листовете които тя небрежно бе хвърлила върху леглото. Протегна ръка взимайки единия от многото като започна да плъзга поглед по редовете като запомняше всичко най важно. Едно от хубавите му качества бе че има фотографска памет. Можеше да помни всичко с детайли. Това много му помагаше когато беше дете и рисуваше всичко което му се набиваше на око. Тогава много обичаше да рисува и го правеше много добре, но от много време не бе правил това. Просто сега дори и нямаше желание да го прави. Нали знаете...когато човек няма стимул няма и желание. Зак забеляза че твърде дълго време се бе отплеснал от това което трябваше да прави затова отново се върна към листа хартия който държеше в ръката си.
Вниманието на Закари обаче отново бе привлечено от изругаването на Бет. Какво пък я бе прихванало сега. Погледна я въпросително и забеляза че тя се бе разгледала някъде в нищото.
-Какво ти става. И защо гледаш така?-каза някак с насмешка но тогава се сети. Тя твърдеше че може дс говори с духове. Дали и сега не й се бе появил някакъв . Нее..не можеше да се случва. Нямаше как да говори с духове. По тялото му преминаха студени вълни помисляйки си че може да не са сами.
-Бет,да не би... Сами сме в стаята нали.-дори го беше страх да си хо помисли. А какво оставаше да го изрече.

Мамка му.
Когато Зак ме попита какво ми става, проклех наум - значи беше усетил, че ми има нещо. След което той се скова и ме попита дали сме сами.
Е .. двойно мамка му.
Погледнах Пол. Той само сви рамене, усмихвайки се "невинно". Стиснах зъби, прошепвайки така, че да не карам устните ми да се мърдат
-Не ме гледай така. Знаеш, че не може да си тук сега. После.
Погледа ми се плъзна от мъртвото момче към Зак, индикирайки по този начин на духа защо не можехме да говорим сега. Пол обаче само се намръщи, като ме погледна обвинително.
-Мислех, че си му предала съобщението ми, Ани?
Само той ме наричаше така. Обвинението в погледа му беше твърде много. Въздъхнах.
-Разбира се, че му го предадох, Пол, само че упорития ти, твърдоглав и отвратителен най-добър приятел не ми вярва!!!
Избухнах. Зак ме гледаше с изумление, докато призрака пред мен сега ме гледаше с вина в погледа. Изражението му толкова ми напомни това на Зак, че за момент се уплаших. И като говорим за Зак .. тишината беше почти оглушителна. И бях сигурна, че напрежението в стаята се трупаше с такава скорост за съвсем отрицателно време, че можеше да се реже с нож. Да му се не види. Само Закари да не се ядоса .. всичко друго, но не и това. Предпочитах да ме нарече луда.
-Сега я свърших .. - промърморих на себе си, а Пол сложи ръка на рамото ми - докосване, което разбира се, не можех да усетя.
-Съжалявам, Ани. Вината е и моя. Мисля, че исках Зак да ме усети, нали разбираш .. защото не може да ме види .. Поне да знае, че съм до него.
Не го винях, но Пол май пренебрегваше факта, че Закари не ми вярваше за цялата тази част с призраците. Поклащайки глава, потиснах една въздишка и промърморих на себе си
-Не знаеш на какво е способен ..
Пол се намръщи, гледайки ме недоумяващо. Усмихнах му се с нежност, която показвах на малцина .. или по-скоро на никой досега, защото той беше първия, който показа нежност към мен. Затова и тази ми емоция беше резервирана само за него. Забравяйки обаче факта, че Закари все още не беше проговорил, накрая боязливо го погледнах, приплъзвайки се назад от него. Прилепих се към стената, наблюдавайки го и като закрих защитнически гърдите си с ръце в отчаян знак за опит да се предпазя, казах тихо, но ясно
-Наречи ме луда, обиждай ме, само не ме докосвай.
-Какво става, Бетани? - Пол гледаше ту мен, ту Зак, но този път го игнорирах, погледа ми без да се отделя от Закари.

Погледа на Закари шареше ту в момичето ту в точката към която тя гледаше, но там той не виждаше нищо. Това го караше да се обърка. Какво правеше тя? Защо го правеше? Нима наистина говореше в момента с някого? Това не можеше да е истина. Това го объркваше. Караше го да настръхне и да се чувства безпомощен заради незнанието. А щом чу тя да произнася името на приятеля му просто сякаш всичко за него стана още по объркано. Пол… нима Пол беше тук.. Не не можеше да е тук. Зак щеше да го усети. Щеше по някакъв начин да разбере че приятеля му е тук. Но не.. не усещаше нищо. Тя се правеше. Опитваше се да го накара да повярва напълно на думите й. Не й ли бе достатъчно че той все пак й вярваше до някаква степен и това го накара да иска да намери убийцата на приятеля си. Защо беше всичко това сега? Защо не спираше? Защо поне не се обърнеше към него и не му обяснеше какво се случва, а продължаваше да гледа в онази празна точка? Всички тези въпроси допълнително изнервяха Закари който просто се вглеждаше в момичето с недоумление.
Когато Бетани най накрая благоволи да се обърне към него тя видя погледа му. Сякаш беше в транс. Сякаш отново не знаеше какво се случва. Прокара треперещата си ръка през косата като непреставаше да я гледа безмълвно. Сякаш искаше да говори с поглед, но не можеше.
Ами ако Пол наистина бе тук? Ако сега й казваше, че е разочарован от него? Ако я караше да му каже още нещо, но тя не искаше страхувайки се от реакцията му? Трябваше да му каже. Нямаше право да крие подобно нещо от него. Но беше ли въобще възможно да е тук? Закари беше раздвоен. Една част от него вярваше на това че може Пол да е тук, но друга категорично отказваше. Това го караше да се чувства някак.. дори не може да се опишат чувствата които се сблъскваха в него. Закари закрачи с бавни крачки към момичето кате не преставаше да се взира в нея. Ръцете му се спряха на раменете й, а погледа му се впи право в нейния.
-Какво се случва Бет… Защо го правиш… Пол ли е тук? Възможно ли е да е тук?-каза поклащайки невярващо глава. Усещаше я как тялото й трепери под допира на ръцете му затова я пусна. Нямаше да й направи отново нищо. Нямаше да я докосне никога повече каквото и да се случеше.
-Разочарован е от мен нали? Какво ти каза? Не крий от мен.. Обещавам ти, че никога повече няма да го повторя Бетани.. Никога. Но просто ми кажи, независимо какво е казал за мен..-гледаше я с умолителен поглед. Искаше да му каже. Искаше да знае дали той наистина е тук. Защо не го усещаше. Защо не разбра че приятеля му е тук?

В първия момент се напрегнах и треперех неудържимо от ръцете на Закари върху раменете ми. Мислех, че щеше да ме удари или най-малкото да ме поразтърси хубавичко, както ме беше хванал, но в крайна сметка той ме пусна. Една въздишка на облекчение излезе на пресекулки от устните ми и аз прокарах трепереща ръка през косата си, точно както Зак беше направил по-рано, докато ме наблюдаваше, в отчаян опит да се овладея. Преглътнах, за да възвърна гласа си и без да поглеждам Пол, който наблюдаваше и двама ни намръщено, се обърнах към Зак
-Приятеля ти е тук, сега. С нас е, в тази стая - дори и да не ми вярваш, казвам истината. И в момента ни гледа недоумяващо. И по дяволите, нищо не съм му казала, Зак. За разлика от теб, аз не съм от хората, които нараняват другите - не искам и няма да унищожа едно дългогодишно приятелство, което съм се уверила сама колко е ценно за Пол.
Присвивайки очите си, докато наблюдавах Закари с антипатия, погледа ми се премести върху духа в стаята и изражението ми се смени с усмивка и нежност. Обаче призрака ме гледаше, сега сериозен.
-Какво, по дяволите става, Бет? Не ми казваш нещо и това не ми харесва.
-Не се притеснявай, не премълчавам нищо съществено - ако беше важно, щях да ти кажа. - гърлото ми се стегна заради изречената лъжа. Мразех да лъжа Пол, но се постарах сега да се съсредоточа върху по-належащия проблем -Ще ми кажеш ли обаче как да убедя Закари, че си тук, или ще го оставиш да не ми вярва?
Изражението му стана замислено. Той се изпари във въздуха и секунда по-късно ръката му беше върху рамото на Зак, който разбира се, нямаше как да усети докосването. Сега Пол се усмихваше, като гледаше към Зак с привързаност, която ясно се беше изписала на лицето му, но чиято дълбочина лежеше много по-дълбоко.
-Кажи му Зи, ако се намръщи, би трябвало да се сети. Това е спомен от детството ни, много мразеше да го наричат така. - изражението на призрака сега беше носталгично, но той все така гледаше към Зак с усмивка, който не можеше да го види.
Смръщих се, озадачена и погледа ми минаваше от Зак към Пол и обратно. Веждите ми леко се повдигнаха нагоре.
-Ама честно сега, Пол, що за обръщение е Зи? - тонът ми беше пълен със съмнение. Разбира се, Закари се намръщи насреща ми, точно според очакванията, а единствената реакция на Пол беше просто да повдигне рамене.

Пол беше тук…в стаята.. Тези мисли накараха Закари да потръпне. Но защо не го усещаше. Не би ли трябвало имайки се предвид силната връзка която те имаха Зак да го усети. Явно не. А това го накара да се почувства ужасно. Но това че Пол не знаеше какво бе сторил Зак на Бет донякъде го накара да се поуспокои. Поне приятеля му в момента не го мразеше и ненавиждаше. Но пък и му беше гадно, защото знаеше, че ако Пол разбере щеше да е много разочарован.
Когато Бет използва обръщението „Зи“ Закари се намръщи. Мразеше да го наричат така. И Пол доста често се възползваше и го дразнеше обръщайки се към него по този начин. Но това..това беше наистина странно. Пол…явно той наистина беше тук и Бетани му доказа, че той е тук използвайки това. а само как му се искаше да може да го види и да разговаря с него. Колко много му липсваше. Липсваше му подкрепата която откриваше в негово лице.
-Той е тук..-каза някак усмихнато, след което се огледа сякаш се опитваше да го види, но не можеше. И тогава се сети. Той щеше да им каже. Пол щеше да им каже кой му е причинил това, кой го е убил. И тогава Закари щеше да я намери и да я накара да си плати. Сякаш вече се беше обсебил от тази мисъл. Да отмъсти за приятеля си. Сякаш нямаше какво друго да му каже, а трябваше да го пита това. но това беше важно. Искаше да отмъсти за него. Закари отново направи няколко крачки към Бет, като ръцете му отново се спряха върху раменете й, а погледа му се впи в нейния.
-Кажи му.. кажи на Пол да ни каже кой го е убил. Само той може да ни помогне.. Хайде кажи му.-подканваше я. Искаше Пол да й каже и най накрая да се приключи с това.

Изгледах Зак на кръв, като казах твърдо
-Махни си ръцете от мен. Веднага.
Дръпвайки се назад от него, отново обвих ръце пред гърдите си, сякаш защитавайки се. Гледах Закари остро няколко секунди, след което бавно отпуснах ръце и му казах троснато
-Той не е глух, Зак. Пол те чува и сам. Ти си този, който не чува него. И не го вижда.
Поклащайки безпомощно глава, гледайки остро Зак в продължение на още няколко секунди, се обърнах към Пол и изражението ми омекна. Призрака обаче сега ме гледаше преценяващо, смръщил вежди
-Защо не харесваш Зак, Бет? Момичетата обикновено напират за него. Но не и ти .. Защо?
Натъртвайки въпроса си, той ме наблюдаваше и повдигна очаквателно вежди, по този начин показвайки ми, че иска отговор. Повдигнах рамене и извърнах поглед.
-Аз не харесвам почти никой, знаеш го. - връщайки погледа си на него, попитах -Ще ни кажеш ли? Зак иска да знае кое е момичето, виновно за смъртта ти - важно е за него .. И за мен също.
Пол поклати глава отрицателно. Извъртях очи.
-Обичам я, Ани. Не искам да пострада. Освен това не искам Зак да става убиец заради мен .. - ако само знаеше, че приятеля му беше станал изнасилвач напълно сам и без него .. И въпреки това аз нямаше да съм тази, която да му каже това. Обърнах се към Зак, някак си колебаейки се и неприветствайки реакцията му.
-Пол не иска да ставаш убиец заради него. - гледах русия мъж пред мен остро, думите ми очевидно двусмислени. Отстъпих още малко назад от него, отново залепяйки се за стената и въздъхнах
-Пол не е особено съгласен да съдейства .. Ти си единствения, който го познава добре - или ще трябва да измислиш начин да го убедиш да ни каже, или ще трябва да се откажеш от търсенето.
Ако Пол в крайна сметка не искаше да я намерим, щях да уважа желанието му. Нямаше да действам пряко волята му, понеже той беше един от малкото, които се държаха мило с мен. Затова повдигнах въпросително вежди, наблюдавайки Закари с антипатия и чакайки решението му.

Зак се разгневи когато разбра, че Пол не иска да им каже нищо. Защо? Защо по дяволите не искаше да каже? Защо я прикриваше след като тя бе отнела живота му? Трябваше да им каже. Не можеше да мълчи. Зак знаеше какъв инат бе Пол. Същия като него. Точно за това имаха понякога спречквания, но сега беше различно и никой нямаше право да си придава инати. Пол трябваше да знаеше, че дори да не му каже Зак рано или късно щеше да я намери и да я накара да си прати. Но така просто всичко щеше да се развива доста по бавни, а нервите които щяха да се натрупат на главата му щяха да го направят още по агресивен.
Зак дори не си бе помислям, че може да се ядоса на приятеля си след като него вече го няма, но ето че го направи. В момента му беше бесен че не искаше да каже и че той самия не знаеше как да го накара да го направи.
-Защо Пол?-повиши тон.-Защо я криеш. Та тя те уби.. Не мислиш ли, че заслужава и тя да се сбогува с живота си? Хайде братле.. кажи ни. И без това знаеш, че никога няма да се откажа от това което съм си намислил, така че просто направи нещата по лесни и ни кажи.-чувстваше се много странно. Сякаш говореше сам на себе си. Сякаш нямаше кой да го чуе, сякаш щеше да остане нечут. Но това не беше така. Пол беше тук, но за съжаление единствената която можеше да го види и чуе бе Бетани. Не знаеше какво и казваше той и какво решаваше да му сподели тя. Просто се надяваше, че му казва всичко което Пол иска той да знае. Но не можеше да я вини. Можеше Пол да не искаше да му казва нещо, а тя бе длъжна да изпълни желанията му.
Въпреки всичко случващо се в момента и гнева който изпитваше точно сега, Зак все пак не забрави поне за момент за това което бе причинил на момичето което сега стоеше пред него. мислеше си че тя щеше да каже на Пол, но ето че не го направи. дори някак се опитваше да прикрие нещата. Това определено успя да зарадва Закари, защото ако Пол разбереше първо че щеше да го намрази, но и нямаше да им каже нищо. Но това от което щеше да заболи Закари най много бе че беше разочаровал приятеля си..

Наблюдавах Закари, който отново се беше ядосал от отказа на Пол да ни каже коя е виновницата за смъртта му. Честно казано следях всяко движение на Зак със страх, защото когато започна да ме докосва по-рано, беше вбесен, точно както и сега ..
Свих юмруци.
Трябваше да се овладея, така че се постарах да се стегна и присвих очи. За първи път аз пристъпих към Закари, доближавайки го и с известно усилие се въздържах от обзелия ме импулс и огромното желание да го зашлевя силно - така, че да види звезди посред бял ден. Гледах го с омраза, но и още нещо .. Не казвах нищо, обзета от наблюдението, че въпреки че Зак беше ядосан на Пол, дори не правеше опити да му стори нещо. Не само защото приятелят му беше мъртъв и той не го виждаше, но и защото го уважаваше - виждаше се в очите му. Виждаше се, че двамата са близки. Защо тогава бях само аз? Защо на мен ми беше причинил това да ме насили, а със Зак беше напълно различен .. Дали наистина нямаше нещо в мен, което да предизвиква другите да ме ударят, насилят и тъй нататък?
Прехапах устни.
-Няма нужда да питаш Пол защо, аз също мога да ти кажа .. Приятелят ти не иска да е умрял напразно, ето затова. А и той твърди, че я обича - нещо, което за мен е напълно непонятно, но мога да се съобразя с това.
Поклатих глава, вдигайки ръка и стиснах Зак за китката. Силно. Впивайки ноктите си в плътта му, така че да го заболи и той да го усети, протегнах другата си ръка и посочих към отсрещната страна на стаята
-Пол е точно там, Зак. Стига си мислил за себе си и поне се опитай да го разбереш .. А и двамата знаем, че искаш да отмъстиш за смъртта му заради себе си, не заради него .. - може и да не бях права за това, но бях достатъчно ядосана, че да отправя думите ядно в лицето на Зак. Стиснах зъби и го пуснах, наблюдавайки го.
-Значи можеш да проявяваш доброта .. Когато беше ядосан на мен, направи .. някои неща. А когато си ядосан на Зак, се овладяваш. Защо? Аз мога да ти задам същия въпрос, който ти задаваш на Пол - защо, Зак? И аз също мога да съм ядосана както теб сега, че го направи. Помисли малко и спри да бързаш да се ядосваш, а помисли върху цялостната ситуация, защото нито сега, нито тогава става въпрос само за теб, замесени са и други.
Идваше ми да се изсмея на иронията на цялата ситуация, но сякаш нещо беше заседнало в гърлото ми. Гледах Закари с омраза и силно подскочих, когато малката ваза на бюрото, до което двамата стояхме, се пръсна. Извърнах се рязко към Пол, стресната и изненадана едновременно и го видях да ни гледа със сериозно изражение.
-Ще ми кажеш ли какво, по дяволите става, Бетани? Искам да знам какво ти е сторил Зак - ти не би го намразила без причина, а той никога не би наранил който и да е. Така че какво точно премълчавате и двамата, да му се не види?
Погледа ми се премести от Пол към Зак, на изражението ми изписано колебание и погледнах Закари със страх, безмълвно подавайки му сигнал, че най-добрият му приятел знаеше, че не му казваме нещо.

Пол не бе умрял напразно и дори ако Зак убиеше онова момиче смърта му пак нямаше да е напразна, а просто незаслужена. А и как можеше да обича такова момиче. Как може да обичаш някого когото е искал да те убие. Това ппросто не го проумяваше. Не знаеше и как Пол го бе проумял и бе допуснал да се случи.
Думите на Бет успяха да го засегнат. Как можеше да си мисли че той правеше всичко това за себе сии. Толкова ли не можеше да разбере че Зак просто искаше да отмъсти за приятеля си.
-Как може дори са си го помислиш? Как така го правя за ссебе си..правя го за него,защото той умря незаслужено. Защото сега той можеше да е тук при нас и да мога да гонвидя и чуя а не да очаквам ти да ми предадеш думите му, като се ппритеснявам дали ще ми кажеш всичко или ще си премълчиш нещо.-каза някак ядно като впи погледа си в нея. Забеляза нейния поглед. Поглед изпълнен с омраза. А следващите й думи..те накараха да онемее. Не знаеше как да й отговори. Нямаше отговор на тези ввъпроси. И той самия се питаше какво се бе случило с него в онзи момент. Сякаш не беше той. Сякаш някой друг го управляваше. Но най лошото от всичко това бе че се бе случило пред Пол. Че сега тя ззапочна този разговор докато той бе в стаята при тях. Когато явно Пол я попита какво крием Бетани се обърна към закари. По погледа й той разбра че Пол е ядосан и иска да да разбере истината. Закари прокара ръка през косата си след което затвори очи стискайки ги силно докато обмисляше какво да каже и направи. Ръцете му започнаха да треперят и той направи няколко крачки приближавайки се към леглото сядайки на него. Ръцете му отново се озоваха на главата му като той знаеше че трянея да ку каже, но не ззнаеше как са го направи.
-Пол..аз..аз направих нещо много гадно. Нещо ужасно. Бих се примирил с това да убия ммомичето което уби теб, но с това което сторих на Бет..аз просто..наистина не знам как го направих. Напълно разбирам това че ме мрази. Аз самия се мразя.-гласа му трепереше. Той целия трепереше а погледа му се бе впил в земята защото дпросто не можеше да погледне Бетани.

Изсмях се.
Пол гледаше Зак, устата му буквално леко отворена от изненада. Аз само леко поклатих глава, като наруших внезапно настъпилата оглушителна тишина след думите на Зак.
-О, моля ви се. Пол, Зак го е срам от постъпката си единствено защото не иска да те разочарова. Ти може би го познаваш по-добре, но за мен той е студен и безчувствен - каквато съм и аз. Не е станало кой знае какво, той просто ме удари, а знаеш, че съм свикнала със синините по себе си.
-Това не е извинение. - учудих се от твърдостта в тона на Пол, но въпреки това повдигнах рамене, като му отвърнах
-Има ли значение? Аз бях тази, която го ядоса. И успях да постигна това, като говорех за теб. Зак просто го болеше.
Добрее, какво по дяволите правех? Защо прикривах някой, който не само не харесвах, но и който ми беше причинил всичко това? Може би не исках Закари да нарани Пол .. не бях сигурна, но и сама изненадвах себе си, че прикривах някой, на който гледах с такава антипатия и омраза. В същия момент Пол изникна пред мен, обръщайки лицето ми настрани така, че да огледа синината по скулите ми.
-Мислех, че е от баща ти като другите. Само че не е, нали? Като се замисля, той не те удря на толкова видими места .. - поклащайки ядно глава, призрака се изпари. С изненадано изражение направих крачка напред, казвайки
-Не, Пол, чакай .. - преди да успея да го спра него вече го нямаше. Обърнах се към Закари, на чието изражение все още беше изписана вина -Тръгна си.
Пристъпих към него и с леко трепереща ръка погалих бузата му.
-Шш .. недей. Пол сега не е тук и няма нужда да се чувстваш виновен, тъй като се обвиняваш само заради него. Така че ..
Намерих погледа му, за да види той сериозността в очите ми и като се дръпнах леко от него, добавих
-Той просто има нужда да обмисли нещата. Ще се върне, това е сигурно, защото несъмнено има доста въпроси относно това какво е станало и ще иска да ти ги зададе. Да сме наясно обаче - прикривах те само и единствено заради Пол.
Студенината се върна в погледа ми и аз побързах да се дръпна още малко назад от него, обръщайки се като му дадох гръб и обвих раменете си с ръце.

Закари се ядоса когато Бетани реши, че е по добре ако се продължи с лъжите насочени към Пол и му каза, че Зак просто я бе ударил и че съжалява единствено защото се страхува, че го е разочаровал. Не беше така. Закари искаше всичко да се свършва. Не искаше повече да лъже Пол. Вече беше започнал да казва истината и реши да спре, а тя веднага се възползва и отново излъга. А и на всичко отгоре каза и че Закари съжалява не за постъпката си, а защото е разочаровал приятеля си. Не беше така. Закари съжаляваше че й бе причинил това. Съжаляваше че я бе накарал да преживее тази гадост. Не всичко се въртеше около приятеля му.
След като Пол бе разбрал част от истината той си тръгна явно разгневен. По това как Бет се опита да го спре, явно не го бе приел по никакъв начин. Но не това беше това което го накара да се разтрепери. А това че Бетани го погали казвайки му всичко това възможно с най голямата омраза която човек може да изпитва към някой друг.
-Бетани престани. Да..не искам да разочаровам Пол, въпреки че го направих. Но не в това е въпроса. Не съжалявам само за това. Мразя се че ти причиних всичко това на тебб самата. Наистина не исках..всъщност не знам как си позволих да го направя. Никога няма да ти го причиня отново, затова спри да трепериш когато те докосвам. И съжалявам че те карам да изпитваш такава омраза към мен..-погледна я а в очите му се четеше вината която изпитваше. Ръцете му отново се разтрепереха, а той се изправи като отново я погледна.
-Не трябваше да го лъжеш.. Той ще разбере истината. Трябваше да му кажем всичко такова каквото е. знам че ще го заболи от постъпката ми..и то много.. Но трябва. А сега когато отново се появи не знам как да го направя. Сега ще е още по трудно.-не знаеше какво да прави. Чувстваше се още по объркан. Просто всичко му беше прекалено много объркано. А виждайки как Бет го гледа с омраза и ненавист просто се чувстваше още по зле. Може би наистина трябваше да се откаже от всичко..или по точно да се опита да направи това което бе намислил сам. Знаеше че Пол нямаше да му помогне, а Бетани… с нея имаха уговорка, а тя почти бе изпълнила своята чест. Може би трябваше и той да направи това и да си тръгне.
-Знаеш ли какво… Хайде.. казвай какво искаш от мен.. Каква е моята част от уговорката. Обещах ти че ще те оставя да правиш каквото искаш с мен и ще си изпълня обещанието. Просто трябва да ми кажеш какво се изисква от мен..

Изсмях се. Отново.
Пристъпих към Закари - бавно, но сигурно. И заплашително.
-Какво искам ли? Какво искам? Искам да върнеш времето назад, изнасилването да не се е случвало и да не усещам гадните ти ръце по кожата си във всеки един момент ..
Вдигнах тениската си, разкривайки талията и част от корема си, които бяха сини - тъмни петна, личащи си на местата, където ме беше натискал, грубо докосвайки ме.
-Искам синините да изчезнат и да не ги е имало никога. И без това имах предостатъчно от тях по тялото си преди ти да добавиш към "колекцията". Искам да изтрия кошмара, който ми причини, Зак! 
Поклатих глава. Усмихвайки се безрадостно, го гледах сериозно и студено. Щеше ми се да можех да го накарам да изпита същото, което бях почувствала и аз, докато ме насилваше. Щеше ми се да бях имала силата да се защитя, когато той ми връхлетя .. Исках толкова много неща, нито едно от които нямаше как да се осъществи. Може би исках твърде много. А от Зак, не исках нищо. Нямах желание да имам каквото и да било общо с него, камо ли да поискам нещо. И все пак, исках да разбере логиката ми, да види мястото, от където идваха мислите ми и да му стане ясно какво съм почувствала благодарение на "милото" му отношение. Да види, че не съм изпълнена само с омраза и зад грозната ми страна се криеше болката, породена от неговите действия. 
Бутнах го назад, така че да седне на леглото и клекнах пред него. Вдигайки ножицата от земята, я стиснах в ръката си.
-Искам да ме погледнеш, Зак. Виж ме. Защото зад цялата тази вина, която може и да е искрена, но може и да не е, за теб аз съм едно незначително откачено момиче. Ти може и да се замисляш, а може и да не се върху това какво си ми причинил, но никога не ти е хрумнало как ме е накарало да се чувствам .. И може би си прав, тъй като аз съм една празна обвивка, но това не оправдава действията ти. Това не променя нещата, колкото и виновен да се чувстваш. Така че спри със съжаленията и не играй ролята на гузния виновник - не ти отива. Да ти кажа честно, като се замисля не знам кой от двама ни е по-преебан, аз или ти. Може би съм аз; може би не съм.
Повдигнах рамене и повторих действието си - погалих го по бузата. Този път ръката ми не трепереше. Този път погледа ми не бе изпълнен с омраза, а с болка. Такава, която надвишаваше чувството за вина на Закари. Такава, която те обзема и е способна да те довърши, пречупвайки човек на две. Рязко дръпвайки ръката си, прорязах с ножицата кожата на Зак над китката, сякаш прокарвах нож по нея. Дългата линия оставяше червена следа от кръв, но не беше дълбока.
-Усещаш ли това? То е целият ми свят .. всичко, което познавам. На което ме научиха. И което ти ми показа. Болката е единственият ми приятел и неразделен спътник. И винаги ще бъде.
Присвих очи, поклащайки глава и се изправих, полека смъквайки надолу блузата си, която по-рано бях вдигнала, тъй като болеше, когато плата притискаше синините.

Стоях с гръб към него, слушайки думите му и изведнъж закипях от гняв. Не смеех да се обърна, защото не знаех какво щях да му сторя в гнева си, щом го погледна. Мръщейки се, стиснах здраво зъби, устните ми оформени в права линия и свих ядно ръцете си, които обгръщаха раменете ми, в юмруци.
-Не смей да ми казваш тези лъжи .. чуваш ли? Не знам защо дръзваш да ми кажеш всичко това. Смъртта на Пол не оправдава действията ти. Нима аз имам вина, че най-добрия ти приятел е м-мъртъв?
И ето, че дойдоха сълзите. Докоснах сковано бузата си, втренчвайки изумено поглед в мокрите си пръсти. Плачех .. аз плачех? И колко странно бе това, по дяволите. Не го бях правила от години - откакто бях просто празна обвивка .. А може би вече не бях? Колкото и плашещо да звучеше, гневът от това, което Зак ми беше сторил, може би отключваше някакви емоции в мен. Беше ли възможно? И каква ирония, да започна да чувствам, само защото съм била изнасилена .. Можеше ли положението да стане по-отвратително?
Преглътнах сълзите си.
-Човек не би насилил някой, който е важен за него, Закари .. така че ако обичаш, престани с опитите да ме излъжеш и с фалшивите думи.
Все още не го поглеждах. Избърсах сълзите от бузите си и мястото, където той ме беше ударил по-рано, болезнено запулсира, напомняйки ми за удара, получен от мен от неговата ръка. Преглътнах новата вълна на гняв и като зарових ръка в косата си, без да го поглеждам, въздъхнах.
-Да, можеш да престанеш с това наистина .. няма нито нужда, нито смисъл да се правиш, че съм ти скъпа. Уморена съм от лъжи, затова недей да хабиш усилия с това. Моля те ..
Когато му се молех да се махне от мен и да ме пусне, той ме беше игнорирал с лекота. Дали и сега щеше да пренебрегне молбата ми?
-Знаеш ли, най-абсурдното нещо е, че може би щях да ти простя, ако поне малко беше искрен. Никога не си ми показвал обаче, че съм ти скъпа - нито в училище, нито след това, нито дори сега. И не си направил нищо, за да ми покажеш, че съжаляваш; единственото, което ми предоставяш, са думи, които няма как да знам дали са истина или не.
Повдигнах рамене, клатейки сковано глава и като си поех дъх, давейки се в усещането, че ми е трудно да дишам, завърших
-Така че ще ме извиняваш, че не ти вярвам. В момента ми е по-лесно да те мразя, защото да го изясним, Зак - ако можехме да се върнем назад, вероятно пак щеше да се случи същото .. Ти пак щеше да се отдадеш на гнева си и да ме вкараш в леглото против волята ми, защото никога не си успявал да видиш над собствените си желания и настроения. Нали така, г-н Популярен?
Напомняйки му времето в училище, се усмихнах безрадостно. Той нямаше как да види това, но нарочно бях зачекнала темата, за да му покажа колко абсурдно беше да твърди, че знача каквото и да било за него - двамата бяхме от съвсем различни светове, за Бога. Все пак аз бях игнорираната от всички откачена, която си говори сама, а той беше великанът на училището, когото всички познаваха и харесваха. Дори и сега .. даже и сега никой нямаше да повярва на моята дума срещу неговата - дори не можех да споделя с някой какво ми беше причинил, защото да бъдем реалисти, никой нямаше да застане на моя страна.

Зак изслушваше всяко нещо казано от Бет с разбиране. Тя не му вярваше, а той нямаше право да й се сърди. Тя беше права. Беше с правото си да го мрази и ненавижда и да не вярва на нито една негова дума. Той си го заслужаваше. Заслужаваше тя да не му вярва че той съжалява.  Че дори и заслужаваше много повече от това недоверие или от разрязването на ръката с ножица. Това беше нищожно в сравнение с това което той й бе причинил и Закари ясно осъзнаваше това. Осъзнаваше това, че тя с нищо не бе виновна  за смъртта на Пол, както и че дори да му бе крещяла или каквото и да било тя не заслужаваше той да постъпи с нея по този зверски начин. Както каза тя „Човек не би насилил някой, който е важен за него“ но ето че той не направил точно това. Бе я насилил и се мразеше за което. Бе насилил момчето което му бе скъпо.. и то много. Бе направил тази гавра с момичето което най малко заслужаваше подобно отношение към себе си. Момичето което бе преживяла много повече от всеки друг.. и което заслужаваше много повече, но в замяна бе получило само допълнително синини по тялото си и трайни спомени които да я отвращават при всеки спомен. Това беше ужасно..
-Бет..права си да не ми вярваш. Не мога да те обвиня.. но аз съм искрен. Наистина това което ти казвам не е за да те накарам да ми простиш.. това е невъзможно. А и аз самия не мога да си простя. И не мисля, че някога ще мога да го направя. Дори ти да успееш аз няма да мога… Ти не заслужаваш нищо такова, но ето че аз те накарах да преживееш отново онзи ад, от който се бе отървала. Накарах те да си припомниш абсолютно всичко, нали?- замълча… не можеше да каже нищо повече. Не знаеше какво да каже. Мислеше че всяко следващо нещо излязло от устата му ще е грешно. Но колко по грешно можеше да стане. Колко по ужасно можеше да я накара да се почувства. Сигурно си мислеше, че той се подиграва с нея… че просто това е някаква негова игричка. Не очакваше да го разбере. Не заслужаваше разбирането й. То това, че тя му говореше беше прекалено много за него.
Въпроса й го накара да онемее и в същото време да се замисли. Но колкото и да мислеше той знаеше едно..нямаше никога повече да причини нещо такова на когото и да било.. най малко на нея. Напомняйки му за училище той не знаеше какво по точно искаше да му каже. Може би това че той е имал много по голяма подкрепа от нея във всичко. Може би искаше да му каже че той никога няма как да разбере как се е чувствала тя, защото той винаги е бил приеман, а тя отхвърляна. Но знаете ли какво? Зак никога не се бе интересувал от популярността в училище и от вниманието което му се обръщаше. Никога не се бе интересувал от момичетата които му се лепяха, защото.. тя.. момичето на което бе сбъднал кошмарите… Бетани.. тя беше единствената която той някога бе забелязвал, въпреки че тя едва ли го бе забелязала.
-Никога не бих повторил нещо подобно.. Никога не бих причинил нещо подобно на някога.. най малко на теб. Само ако можех да върна времето назад…-нищо повече не можа да каже. Просто замълча. Не знаеше как да продължи..