Welcome to Jamies penthouse ;3

by **Jamie Commun ◭** Нед Фев 16, 2014 10:17 am

First topic message reminder :

Welcome to Jamies penthouse ;3 - Page 2 The20hyde20penthouse

by **.Amelia.** Съб Мар 01, 2014 8:24 pm

Съзнанието на Хестлър имаше много врати, щастливи и тъжни спомени, врати към минало, което бе подтиснала, радостни моменти към които се крепеше изпадайки в онези тъмни моменти, в които Таша взимаше контрол над тялото им, но къде беше Амелия през това време? Тя не винаги чуваше и виждаше това, което и Таша, не винаги помнеше всичко ставащо, защото през повечето време бе заключена в стая, тъмна дървена стая, където по принцип бе Таша, където тя се скатаваше в съзнанието на Хестлър. Вратата на тази стая бе цялата издрана, от опитите на Амелия да излезе, от опитите да си пробие път на вън и гнева, който следваше щом не успееше. Пода бе осеян със също, защото определено тази стая не бе просто обикновена. Не, тя съдържаше кошмарите на двете личности, всеки път щом някоя от тях бе тук, те страдаха, бяха измъчвани от най – големите си кошмари, но за разлика от Амелия, Таша вече контролираше своите кошмари, тук вече се бе превърнало в спокойна зона за нея, докато Амелия бе измъчвана, бе измъчвана и изведнъж просто излезе, изчезна.
Стаята вече бе заета от Таша и Джейми, нямаше други кошмари, тъй като той се бе превърнал в кошмар за момичето, което бе достатъчно глупаво, че да застане срещу „принца на Ада”, явно това бяха преимуществата на спиш с Дявола, получаваш ... какво? Част от Ада? Власт? Всъщност да, той бе получил това и нима сега бе готов да остави това, заради Амелия? Защото Дявола определено нямаше да е доволна да види секс играчката си с някоя друга.
- Можеш да ме измъчваш колкото искаш Джейми, но ако ме убиеш ще я оставиш незащитена, тя има нужда от мен, за да оцелява. Силното и слабото звено Комън, винаги е така, нужна съм и’, за да я защитавам. – гласът и’ кънтеше от стените, все пак бе в съзнанието си или в това на Амелия по – скоро. И тъй като заради силата, която бе вложил, за да я нарани, тя не можеше да говори, но бе сигурна че Комън беше чул, гласът и’ извираше от всякъде, образуваше ехо дори.
Тялото и’ се извиваше от болката, която ножът забит в бедрото и’ и докарваше, болката която все още изпитваше в устата си. Беше изпитала повече болка за тези кратки мигове от колкото за целият си живот в тази стая, от където извираха най – лошите и’ кошмари. А най – лошото беше, че знаеше , че не е свършило. Той щеше да я убие, щеше да я убие бавно и мъчително, а тя нямаше силна воля, нямаше да издържи, щеше да се моли за смъртта си, за бърза и безболезнена смърт, но нямаше да я получи, а и не искаше да пада толкова ниско, макар че знаеше, че ще го направи.
- Не ме убивай Комън, ще се махна, няма да излизам на яве, няма да взимам контрол над тялото. – не искаше да го казва, надали щеше да го изпълни обаче, но дори и да го изпълнеше предпочиташе да седи подтисната в онази малка стаичка от колкото да умре, да спре да съществува, а и все някога Комън щеше да се махне от Амелия, тогава тя щеше да излезе на яве.

by **Jamie Commun ◭** Съб Мар 01, 2014 8:42 pm

Той я чуваше, но проблемът бе че не чува само тези мисли, които тя иска да чуе. Чуваше всичко. Всяка мръсна лъжа в главата й бе част от него. Комън извади ножът от бедрото й и го остави на масата.
-Знаеш ли... Всичко това, което съм получил не е заради страхотните ми умения в леглото. Извоювах го още докато Луцифер бе на власт кучко. Не коментирай когато не знаеш. Можех аз да съм новия Дявол, все още мога да взема този пост!- изправи се отново и доближи масата. Огледа всичко на нея и взе буркана със сол. Погледна го и изпитвайки познатия садизъм изсипа обилно количество върху раната. Той мина зад нея и хващайки я за косата изви главата й към себе си.
-О глупачето ми... Аз мога да пазя Амелиа. Ти не ми трябваше, не трябваш на нея. Силно и слабо звено? Моля те.. Дори Сократ няма да ти се върже. Тя те е създала, ти си тя. Разбираш ли ти си част от нея, която е била винаги там.. Просто си се отделила. Тя не е беззащитна, видях я има хъс, страст. А ти имаш голяма уста и много, много лош нрав. Не ми харесваш. Харесваше ми като вариант да ти се празня в устата, когато няма какво да правя, но да ме наръгаш и да скачаш с цел да убиеш човек, който като по чудо понасям. –той отново заби круше в челюстта й и поклати глава цъкайки език.
-Направи нещата лични.- отново се доближи до масата и взе клещите. Застана до ръцете й и повдигна палецът й.
-Хайде сега. Сигурен съм че обичаш маникюра. Ще ти дам да го видиш от близо, искаш ли?- ухили се и след по-малко от тридесет секунди извади нокътя й и го вдигна пред лицето й.
-Имаш още деветнадесет като се замисля.- ухили се и седна на земята пред нея. Очите му минаха по кървавата картинка пред него. Можеше да я изчисти и да започне отново, но защо? Да й вдъхне някаква надежда? Точно такава каквато живееше в нея, че ще я остави жива, да съществува в Амелиа докато той не си тръгне и не я завладее отново? Не.. Бе ставал свидетел на много войни, на много битки и знаеше кога примирието е редно. Сега бе несправедливо. Да може би убивайки Таша щеше да се наложи да пази Амелиа, но винаги можеше да й назначи някой и друг телоохранител. Това не го тревожеше... Пък и можеше да я заключи в мезонета си и да я пуска навън, само като му се излиза на него. Така тя ще остарее, ще побелее и няма да има кой да я нарани освен артрита. Идеален план- поне според него. Джейми повдигна показалеца на Таша и извади и следващия нокът. Бръкна в джоба на дънките си и извади кутия цигари. Извади една прокара език по нея и я пое между устните си. Запали я и вдиша отровния никотин. Усмивка заигра на лицето му като погледна запалката в дланта си.
Той задържа запалката под ненаранената длан на Таша и завъртайки камъчето пламъкът лумна. Остави я така горяща под дланта й и зачака писъка на болка.

by **.Amelia.** Съб Мар 01, 2014 10:05 pm

Тялото и’ се извиваше от болката. Гърчеше се, писъците и’ огласяха помещението, болката раздираше тялото и’. Обливаха я топли вълни примесени с жестока болка, не можеше да продължава повече, не можеше да понася ада който се изсипваше върху и’. За първи път беше толкова безпомощна, чувстваше, че и’ бе непосилно да направи каквото и’ да е било.
Усещайки огъня върху дланта си, поредният оглушителен писък се нададе от гърлото и’. Сякаш болката я разкъсваше от вътре, проправяше си път и излизаше под формата на писък. Не, тя не можеше да се предаде още, но каква надежда имаше. Тя щеше да умре, осъзнаваше това, може би трябваше да се примири, той бе сломил духа и’ за толкова кратко време, но освен, че и’ причиняваше физическа болка, словестните му атаки я нараняваха точно толкова, колкото и мъченията на които я подлагаше. Усещайки как пламъкът вече се бе отделил от дланта и’ Таша затвори очите си, извивайки главата си назад. Болката след като кожата и’ вече бе обгорена бе много по – голяма от колкото по време на самият процес. Изгаряше я, щипеше, болеше, обездвижваше се. Дори нямаше куража да погледне, имаше чувството че гледката няма да и’ понесе, не искаше да гледа изобщо тялото си, ръцете си, лицето си. Не искаше да погледне и него, искаше просто вече всичко да свършва. Беше чудо как се предаваше толкова бързо, след толкова кратко време на мъчения, но нима хората се бореха, щом знаеха, че няма за какво да го правят? Че са в задънена улица и не можеха да се върнат назад, това беше невъзможно.
От устните и’ се нададе гърлен смях, погледа и’ се върна пак към него, да нещо се бе променило за секунди, тя знаеше, че ще умре, вече го искаше, но нямаше да се моли за това, в никакъв случай нямаше да падне на такова ниво, нямаше да си отиде така, не тя щеше да си отиде по начина по който бе изживяла живота си. Надменна, самоуверена, саркастична дори, нямаше да позволи на някакъв мъж да я сломи в последните и’ минути или може би часове. Щеше да и’ се наложи да изтърпи всичките предстоящи мъчения, но щеше да му се надсмива, щеше да си отиде с капчицата достойнство, която бе някъде в нея. Не беше много, изобщо даже, но все пак я имаше и нямаше да я изпусне, нямаше да я изгуби.
- А ще и’ признаеш ли, че си секс играчка на Дявола? Нейната мъжка курва. Обзалагам се че изпълняваш всичките и’ желания в леглото, само за да ти даде малко повече власт и сила. – тя изплю кръвта, която се насъбираше в устните и’ от страни на стола, готова за новите удари, за новите мъчения.
- Хайде скъпи удари ме, знам че искаш от дъното на душата си. УДАРИ МЕ. Предизвиквам те да го направиш, убий ме дори ... не ми пука, можеш да ме мъчиш колкото поискаш, но вредата е нанесена, вредата върху Амелия, има си последствия от положение като нейното, има си и последствия когато раздвоението умре. Всичките тези неща, които съм направила, тя ще ги осъзнае, ще нахлуят в нейното съзнание, ще изпитва вина. Иска ми се да видя как ще и’ помогнеш за това. – отново се засмя, знаеше че няма как да и’ помогне, цялата вина на която тя не бе способна да изпита, защото същността и’ бе такава, щеше да се стовари върху Амелия. Убийството на родителите и’, на годеника и’, всеки следващ мъж в живота и’, всеки който се е опитал да бъде мил с нея. Щеше да го чувства сякаш тя е виновна, а това щеше да доставя удоволствие на Таша, където и’ да се намираше, тя беше оцеляваща, все щеше да оцелее под някаква форма, да наблюдава как червенокосата се срива.
- Хайде Комън убий ме вече, знам че го желаеш. Искаш да ме видиш мъртва, хайде изпълни желанието си. Убий ме. – подканваше го, знаеше че не беше края въпреки всичко, очакваха я още мъчения. Но всяка болка щеше да си струва това на което след време щеше да стане свидетел. Това което от толкова много време целеше и щеше да стане единствено чрез нейното отсъствие, но чак сега го осъзнаваше. Щеше да гледа сриването на Амелия, щеше да се присмива на Комън от отвъдното или каквото и’ да е, ако съществуваше изобщо нещо като „живот след смъртта”.

by **Jamie Commun ◭** Нед Мар 02, 2014 8:53 pm

Започваше да му втръсва от нея и всичкото това бръщолевене. Ясно че я беше страх, виждаше го. Ужасяваше се от мисълта да умре. Не искаше да изчезне и да бъде забравена и щеше да направи всичко, дори да му обяснява колко нещастна ще бъде Амелиа без нея, но Комън можеше да се справи с това. Всъщност можеше да се справи с всичко, дори с това Амелиа да не лудне. Нямаше нужда от съветите на психопатка като Таша. Той самият добре си играеше ролята. Потърквайки лице се обърна към нея и въздъхна.
-Имаш ли намерение да спреш? Имам в предвид... Да чукам Дявола, да имам власт и сила, но определено не заради това че мога да й доставя един шибан оргазъм. Виж.. Опитай се да го вденеш с малкия си мозък.- той почука на главата й и се усмихна.
-Не ме впечатляваш като си жлъчна, не ме впечатляваш като си тук изобщо. Просто... Млъкни. Всъщност. Викай! Ако искаш дори агонизирай с всички сили, но не ми обяснявай кое, как и защо! Знам! Разбираш ли кучко, знам защото съм тук от преди майката и бащата на Амелиа да бъдат запланувани! Познавам Луцифер, играх карти със сина му и на всичко отгоре да. ЧУКАМ ШИБАНАТА АБАДОН! – той се пресегна за чука и замахвайки го стовари върху ръката й. Хрущящият звук на счупване сякаш отекна в стаята. Той замахна пак и пак, и пак. Не спря докато не бе сигурен че костичките по дланта й са счупени. Комън дръпна отново от цигарата си и мина зад Таша. Отново хвана косата й и изви главата й на една страна, загаси фаса си в бузата й и доволен се усмихна.
Искаше му се да направи нещо оригинално. Нещо, което да й причини дяволски много болка, но да не й позволи да умре. Поне не и веднага. Приближавайки се към масата погледна към ножа за дране и го взе, Джейми се прозя и се обърна към нея.
-Да приключваме? Как мислиш?- той отново мина зад нея и навеждайки я напред внимателно започна да задира кожата й с ножа, имаше усещането че извършва сложна операция. Улавяйки с пръсти кожата й я дръпна и продължи да я отделя от тялото й. Кръвта се стичаше навсякъде около нея, по нея, по ръцете му. Дори капки опръскваха лицето му. Комън изряза едно парче и го хвърли на пода. Мина отново пред нея и сложи ръце на коленете й.
- Раздвоението ти ми каза че е трябвало да гледам филми, но пък на мен ми харесват тези творения на човеците. Особено тези на ужасите. – той говореше въпреки че бе убеден, че тя не може да асимилира думите му.
-Но пък този... „Убийствен пъзел” този филм ме вдъхновява. Не знам дали си го гледала, в трета част използваха киселина. Хареса ми. Не беше особено реалистично, но ми хареса. –той се засмя и взе едно шише, развинти капачката и отново застана зад нея.
-Бих казал че съжалявам за това, но... Ще те излъжа.- той сви рамене и изсипа обилно количество киселина върху гърба й. Нямаше повече време да се забавлява с нея. Нямаше никакво време. Комън мина отново пред нея и прошепна.
-Обещавам Амелиа да не усети на свой гръб твоите грехове, аз ще ги нося, но тя няма да страда заради теб.- Джейми заби ножа за дране право в сърцето на раздвоението и се изправи. Можеше да остане, да се порови в съзнанието на Амелиа.. Да види тайните й, но вместо това почисти следите от Таша. Не искаше да има помен от нея. Не искаше нищо общо с нея. Надяваше се раздвоението да е в Ада и да я срещне отново в истинската си форма, но до тогава имаше достатъчно време. Комън почисти стаята и започна да издига стени в съзнанието на Амелиа, стени които да й помогнат, да я насочват в това да разграничава нейните действия и тези на Таша, да не вижда онези които са прекалено болезнени поне според него. Когато приключи Джейми сякаш се върна в собственото си тяло. Мъжът потърка лицето си и се усмихна. Ето че бе свършил едно добро дело, а бе задоволил садистическите си желания.

by **.Amelia.** Нед Мар 02, 2014 10:16 pm

Нима това бе края, нима всичко щеше да свърши така? Щеше да умре в собственото си съзнание, в стаята която я пазеше в безопасност макар и да представляваше най – големите и’ кошмари по някога. И щеше да умре от неговите ръце? Не. Това беше несправедливо, не можеше да се случва, не можеше това да са последните и’ мигове. Агонизиращите писъци се откъсваха от устните и’. Вече губеше съзнание, ако можеше да се изкаже така тъй като те се намираха именно в нейното съзнание или по – скоро в тайна, много тайна стая в съзнанието на Амелия, която Таша си беше приватизирала.
Болката като че ли постепенно отекваше, спираше да я усеща, тялото и’ се превръщаше в безчувствена обвивка, пред очите и’ като че ли се спускаха черни завеси или поне чувството беше такова. Тялото и’ олекваше, ако изобщо можеше да се нарече тяло все пак се намираха в съзнанието на Амелия, може би душата? Да, душата на Таша, тя олекваше все повече, избледняваше, а след като заби ножа в сърцето и’, душата и’ се изви, просто изчезна.
След толкова години мъчения над Амелия тя най – накрая си беше тръгнала, най – накрая бе донесла спокойствие, сякаш тялото на Амелия бе постигнало душевен мир, някак си започваше да се успокоява, психиката и’ да заздравява. Вече не се чувстваше като затворник в собственото си тяло, вече беше свободна не се притесняваше какво щеше да направи откаченото и’ аз или поне нямаше да го прави тъй като все още не бе достигнала до края, все още се мъчеше да излезе на яве в собственото си тяло, да поеме контрола над него веднъж и завинаги, сега беше само тя, но се беше изгубила. Беше изгубена в собственото си тяло, не можеше да отвори очите си, не можеше да помръдне пръсти, беше като в състояние на кома, но беше упорита имаше защо да отвори очи. Джейми. Той беше нейната причина, тя го бе наръгала. Ами ако вече беше мъртъв? Ако страдаше в този момент? Ако кръвта му изтичаше докато тя се лигаваше търсеща пътя към себе си? Не, не можеше да го позволи. Душата и’ се разхождаше отваряйки врати. Търсеше правилната, онази която и’ позволяваше отново да бъде себе си, онази която връщаше тялото и’, но всяка следваща врата я разочароваше, зад всяка имаше разочарование. Спомени, мисли, разсъждания. Но не и светлината, която търсеше, онази която я извеждаше навън.
„Събуди се Амелия. Събуди се, събуди се, СЪБУДИ СЕ! По дяволите, събуди се.” Повтаряше гласно душата и’ разхожайки се из вратите в съзнанието и’, не той сигурно умираше, а тя се лигавеше, нямаше да го допусне, не можеше да умре заради нея. Тя го бе предала, беше се предала в най – неподходящият момент и сега сигурно си бе навлякла омразата му. Поредната врата, поредното разочарование най – вероятно. Вече губеше надежда, че някога ще се върне, беше и’ толкова по – лесно когато и Таша бе в тялото и’, тя винаги се състезаваше с нея, състезание на живот и смърт, състезание което явно Таша бе загубила вече. Амелия завъртя бравата на поредната врата. Светлина. Ярка светлина. Да. Това беше вратата. Тя пристъпи напред, оставяйки светлината да я облее цялата.

# # #

Очите и’ се отвориха мудно. Бял таван. Това бе първото, което момичето видя, погледът и’ започна да оглежда помещението, не го помнеше, не помнеше тази стая, не помнеше да е идвала тук и как се е озовала тук. Усети меката повърхност под себе си, беше върху легло, меко и удобно легло и тогава видя него. Джейми. Той бе седнал на леглото до нея.
- Джейми! – радваше се да го види, погледна към тялото му ... беше невредим. Как така нямаше рана? Да не би да беше халюцинирала? Да, тя знаше, че той е дете на злото или с други думи демон, но нима те не можеха да бъдат ранени, нима не можеха да бъдат убити, та тя бе почти сигурна, че го е убила. Надигна се рязко към него, искаше да го прегърне, да го целуне, независимо колко неприемливо беше това. Не я интересуваше какво щеше да си помисли той за действията и’, искаше да го направи, но единствено усети как отново се озовава на меката повърхност, неспособна да го приближи. Огледа се за причината. Видя. Усети. Ръцете и’ бяха завързани за рамката на леглото.
- Защо ... защо съм завързана? – погледна към него, след това отново към ръцете си, погледа и’ мина и към краката осъзнавайки, че те също бяха завързани. – Благодаря ти...че махна, Таша. – не я интересуваше защо бе завързана, осъзнаваше, че сигурно има нещо общо с раздвоението и’ ... бившето и’ раздвоение и му беше благодарна, беше му наистина много благодарна. Очите и’ се насълзиха слабо, но достатъчно че да ги затвори. Не искаше да показва слабост, не искаше той да я вижда така, въпреки че сълзите бяха от радост, но бяха примесени и с уплах, ужас от това което бе направила с него, не можеше да си прости че се бе опитала да го убие.

by **Jamie Commun ◭** Пон Мар 03, 2014 8:07 am

Седнал до нея на леглото се чувстваше Джейми се чувстваше дяволски изморен. Това обаче не го накара да стане и да я остави, изчака. Изчака докато Амелиа поема контрол над собственото си тяло, виждаше я в мислите й, в съзнанието й и щеше да й помогне, но нещо в него го спираше. Тя трябваше да се справи сама и той нямаше да се бърка в това което е нейна задача. Когато очите й се отвориха се усмихна. Главата му се наклони на една страна, когато чу името си да излиза от устните й. Комън се приближи до нея и помилва лицето й. Нежност неприсъща на този мъж. Комън освободи ръцете и краката на Амелиа и повдигайки я от леглото я притисна към гърдите си. Едната му ръка се зарови в косата й и се осъзна, че устните му се докосват до врата й. Той се бе изплашил.. Бе се изплашил като видя как тялото й полита надолу. За миг не знаеше какво може да стори... Беше като попарен и всичко му се струваше като края. Нямаше да успее да я върне, а не искаше да е дух. Искаше я жива. Защо се бе привързал към нея? Защо точно към нея? Той преглътна и докосвайки устни до нейните се усмихна.
-И без това напоследък срещам прекалено много луди, на теб ти отива да си нормална.- засмя се и усети лека топлина върху гърба си. Първите слънчеви лъчи известяващи новия ден. Джейми се изправи и отиде до гардероба извади една от тениските си и я хвърли на леглото. Той потърка лицето си и преглътна мъчително.
-Е Амелиа Хестлър. Свободна си да си тръгнеш. Ще се видим отново след няколко месеца.- той се обърна и излезе от стаята, отиде във всекидневната и седна на дивана, качи крака на ниската холна маса и включи телевизора. Нямаше си ни най-малка представа какво ще прави. Не искаше да пуска Амелиа, не искаше да е мил.. Искаше да е нормален, такъв какъвто бе по принцип. Не можеше да се привързва към това момиче... Та той си бе похабил жизнената енергия, за да я спаси от застрашаващото живота й раздвоение. Бе изтърпял да го наръгат с нож и да разкрие кой е пред хората, за да я спаси. По дяволите Комън от кога си добър?! Питаше се вътрешно, когато захвърли дистанционното управление и се изправи, телепортира се в стаята си, като това му спести време от ходене и уви ръце около талията й. Притисна я към себе си и жадно впи устни в нейните. Целувките му бяха груби, ядосани на него, на нея. На това което правеше. Ръцете му я стискаха по-силно отколкото трябваше, но жив да изгори ако това го впечатляваше.
-Не искам да си тръгваш.- поклати глава и отново впи устни в нейните. Не я целуваше, за да я възбуди, целуваше я защото не знаеше по какъв друг начин трябва да постъпи. Не можеше да я удари, защото не бе виновна за нищо. Не можеше да се държи като задник, защото нямаше повод. Но той си бе задник, защо тогава се загубваше някъде там сред мислите за нея, за очите й, за устните й?!
-Не мога да те пусна, разбираш ли? Имам нужда да те държа тук, да си около мен. Дори не знам защо! Не мога да ти го обясня, но е така.- той зарови лице в косата й и осъзнавайки се почти отскочи назад. Полудяваше ли?! Трябваше да я изгони, трябваше да.... Искаше да прекара още време с нея. Господи колко беше объркан. Той имаше срок.. Точно дадени часове през които да е с нея и те бяха свършили. Значи всичко щеше да приключи веднъж за винаги,а Джейми не искаше да я пуска. Що за лудост? Очите му горяха, съществото му изгаряше бавно, докато се опитваше да разбере какво е това?! Какво става? Да не би да я... Харесва? Да е привързан?

by **.Amelia.** Пон Мар 03, 2014 10:09 am

Усети пареща болка в китките, когато ръцете и’ бяха развързание, кръвта болезнено се задвижи отново към пръстите и’, стопляйки ги. Секунди по – късно дори можеше да ги движи нормално, а не със скованост, която и’ бе докарана за съвсем кратко време. Но това не я интересуваше, физическата болка не и’ пречеше, беше я търпяла многократно и дори колкото и жалко да звучеше беше свикнала с нея. А и в момента никаква физическа болка не можеше да премахне радостта от нея. Радостта породена от факта, че той не я мразеше, не я мразеше за това, че гледаше как Таша го наръгва с онзи нож и не правеше нищо. Че седеше вътре в тялото си, бездействайки, стоеше и гледаше безучастно. Но той явно и’ бе простил, защото допря устните си до нейните, усмихваше се, беше я взел в обятията си, беше я накарал да се чувства щастлива за първи път от много време и както хората казваха „всичко хубаво си има край” явно и този случай бе такъв. Той стана, подхвърли и’ някаква тениска и и’ съобщи, че може да си ходи все едно беше някакъв боклук. Сякаш бе някоя курва, точно така я бе накарал да се почувства. Беше я чукал, беше я накарал да си помисли, че може би и той я харесваше както тя него и просто най – спокойно си тръгна след това. Може би наистина бе предизвикала омраза у него. Може би вече наистина се мразеха или поне той мразеше нея, защото по някаква причина тя не беше способна дори да си помисли, че го мрази. Знаеше че не е така. Харесваше го, това я плашеше. Особено я плашеше осъзнавайки, че той не изпитваше същото, че сигурно и’ бе ядосан за това, което беше направила.
Леки тръпки породени от студа побиха голото и’ тяло и до този момент дори не съзнаваше, че все още бе гола. Тя навлече тениската която Джейми и’ бе подхвърлил. Подпря лакти на колената си, заравяйки лице в шепите си. Какво бе объркала толкова? Как можеше да е толкова глупава, че да допусне Таша да вземе контрол над тялото и’, да доминира? Не, всъщност как бе толкова глупава, че да го хареса? И защо? Защото се държеше мило с нея, така както никой не се беше държал с нея, третираше я добре, това ли бе причината? Не! НЕ! Отказваше да мисли за това, за него. Агресията се надигаше в нея щом се сетеше за действията му от преди минути. Тя се надигна мудно от леглото усещайки как подът се въртеше под краката и’. Беше и’ се завил свят, от рязкото ставане. Беше кратко и отмина. Беше изморена, цялото това търсене на пътя обратно я беше изтощило, беше похабило енергията, но намери сили да тръгне към вратата, щеше да излезе, щеше да си тръгне. Не можеше да остане и миг повече тук. И тъкмо когато бе стигнала вратата го усети. Усети близостта му, ръцето му които обвиваха талията и’, грубите му целувки, които всъщност и’ харесваха. Не. Тя искаше да му е ядосана, да не и’ пука изобщо, но и’ пукаше той я размекваше, цялата агресия която бе насъбрала срещу него просто се изпари и тогава той отново се отдръпна от нея. Чувайки думите му се скова. Просто закова на едно място и го гледаше като попарена.
- Съжалявам, че се опитах да те убия. – думите и’ щяха да звучат комично за някой, който ги гледаше от страни, все пак не всеки ден някой се извиняваше на друг, за това че се е опитал да отнеме живота му. Въпреки, че не беше по темата, искаше да изясни това, не искаше да я мрази.
- Аз също не искам да ме пускаш, искам да съм при теб ... до теб - бе объркана сред собствените си мисли. Всичко в нея крещеше просто да си тръгне, да си тръгне с малкото гордост, която и’ бе останала, но сякаш не можеше да помръдне. Всичко в нея си противоречеше. Толкова емоции които се сблъскваха в нея, толкова желания. Искаше да го удари, да го целуне, да го изрита, да го прегърне. Тя самата не знаеше какво точно искаше, беше объркана, прекалено объркана.
- По дяволите Джейми объркваш ме, с думите си, с действията си. Не можеш да ми кажеш да си тръгвам и после, че искаш да остана, не е често. Не е честно да ме караш да спра да вярвам в това, че те мразя ... – беше си спомнила как в началото на миналия ден се бе заяждала с него и колко по – лесно беше тогава. А сега, сега просто изпитваше желанието да го замери с нещо, че бе преобърнал всичките и’ чувства и мисли така. Искаше забие юмрук в лицето му, но вместо това го целуна, целувката и’ бе като неговите. Ядосана, груба. Ядосана на него, на своята глупост, на това че толкова бързо се поддаваше.

by **Jamie Commun ◭** Пон Мар 03, 2014 5:52 pm

Погледа му се бе заковал на лицето й, а мислите му... Мислите му ги нямаше. Господи той не беше такъв! Той не бе дори на 20 процента такъв. Та за Бога, какво правеше той? Какво правеше тя с него? Познаваше я от колко? Ден? Не... Повече, но това не променяше факта че... Той знаеше може би всичко за нея от мислите й, от това което Таша му бе споделяла или докато я измъчваше бе изрекла. Комън имаше усещането че полудява. Не, не, не. Всичко около него се въртеше, светът се местеше. Какво се случваше? Какво ставаше с него? С нея? Къде беше той по дяволите? Сякаш не можеше и да диша. Мамка му. Той отново се озова до нея и притисна тялото й в стената. Губеше разсъдъка си, губеше себе си защото не можеше да се примири с факта че я харесва?
-Не знам какво става с мен.- прошепна и удари ръка в стената, която се напука.
-Не знам кой съм... –той отново удари ръка в стената, точно до главата й и едната му ръка се вдигна към гърлото й. Не я стисна просто леко я държеше, палецът му масажираше артерията й, а очите му сякаш потъмняваха, като небе преди буря. Комън сведе глaва към нейната и устните му почти докоснаха нейните. Погледа му мина по чертите й и той стисна малко по-силно гърлото й.
-Караш ме да полудявам скъпа... Караш ме да се променям, превръщаш ме в нещо което не съм, а това толкова много ме... Дразни.- той почти извика думата и отново удари ръка в стената и се дръпна от нея, заравяйки ръка в косата си поклати глава. Нямаше да я пусне да си върви, но ако я оставеше тук, най-вероятно щеше да направи някоя лудост. Нямаше да я изнасили или нещо подобно, но нищо чудно да си излее гнева върху нея. Това да си дете на злото никога не е било хубаво за околните, освен ако не си им в полза. А за Амелиа, в момента не бе никак хубаво. Той бе като бомба със закъснител или граната с махнат предпазител. В момента и най-леката грешка от страна на Амелиа щеше да го накара да избухне. Ако си тръгнеше щеше да я върне, ако останеше щеше да я изгони... Не искаше да го вижда обезумял, но и не искаше да прекрачва границата. Та той просто я изчука... Защо трябваше да прави нещата по-сложни?! Защо трябваше да прави нещата сложни именно с нея. Спусна ръката си по лицето си и усети как гневът му нараства. Сякаш по команда всички вази, чаши и стъклени неща в стаята се пръснаха на парчета. Кое всъщност го бе ядосало? Не беше виновна тя... Бе виновен само той, само той че се бе поддал на нещо, което не бе в негов стил. Джейми се обърна към нея и присви очи.
-Не мога да те харесвам... Ако те харесвам това ще ти донесе неприятности, а без Таша вече си моя отговорност и не ми отговаряй, Бога ми заядеш ли се с мен сега ще те провися през балкона с главата надолу и ще оставя птиците да избодат очите ти. Просто не се осмелявай да се държиш гадно.- гласът му бе ледено студен както винаги, очите му също добиха метален отенък и единственото, което го различаваше от камък бе дишането повдигащо гърдите и раменете му.

by **.Amelia.** Пон Мар 03, 2014 8:28 pm

Страх. Това чувство можеше да се изпитва при много причини. Страх за себе си, страх за собственият ти живот, страх за нечий друг, живот, страх от височини, страх от паяци или нещо подобно. Страхът бе обзел Амелия, страх от това да не го изгуби, да не изгуби Джейми. Не, тя не можеше да го изгуби защото той не беше неин, всъщност той просто я беше изчукал, защо сега тя толкова се впрягаше, защо бе преобърнала онова чувство на омраза, което в началото изпитваше в това... в харесване? Да, тя го харесваше, но защо? Защо? Защо? Какво, толкова имаше в него, а да беше се държал мило с нея, третираше я по толкова мил начин, а сега.. сега сякаш не беше същият човек, да всъщност не мислеше, че онзи мил Джейми бе истинската му същност, сигурно бе такъв заради влиянието на наркотика, който бе приел тогава. Каква беше глупачка, да се върже, да го хареса. Как изобщо можеше да хареса някой за толкова кратко време? Какво по дяволите правеше точно него специален, не можеше да си обясни. НЕ! Тя отказваше да мисли за това, не можеше, нямаше сили, нито психически, нито физически. Беше изтощена, напрегната, беше я обзел страх, очите и’ бяха насълзени, искаше просто всичко да спре. Не искаше това, не всъщност искаше го. Не, не знаеше. Беше прекалено объркана. Знаеше, че го иска, знаеше че това я плашеше до смърт, но не знаеше защо го искаше, не искаше и да знае.
Мислите и’ бяха истинска каша, сякаш пориви от нови мисли минаваха покрай ума и’ , а в следващият поредната вълна отмиваше старите докарвайки нови, беше прекалено объркана. За миг дори не можеше да чуе думите излизащи от устата на Комън, не можеше да фокусира погледа си върху нещо определено, земята под краката и’ сякаш изчезваше. „Стегни се Амелия” каза си наум. Всичко около нея бе размазано, бе някак забавено и като че ли всичко започваше отново да се изяснява след като си заповяда наум да се стегне. Отново разграничаваше отделните предмети звуци. Не, не искаше да е тук в тази стая с него в това състояние, идваше и’ прекалено много. Усещайки как всичко стъклено се пръсна подскочи леко, целият под бе пълен с дребни стъкълца, които отразяваха слънчевите лъчи.
- Не съм твоя отговорност Комън, не искам да съм твоя отговорност, мога да се справям и без Таша и без теб, справяла съм се преди и тя и ти да се появите и отново ще се справя. – като че ли убеждаваше себе си, да ... перфектно се справяше, сигурно ако не беше Таша до момента щеше да е дух, призрак бродещ наоколо. Но въпреки всичко сега щеше да се справи, щеше да докаже и на него и на себе си, че можеше да се справи без никой да я пази, не и’ беше нужен никой.
- Не ме харесвай тогава, не искам да ме харесваш, не искам нищо общо с теб, докато ти самият не се изясниш със себе си Джейми. – не я интересуваше за думите му преди малко, не приемаше заплахите му на сериозно, а може би трябваше. Но не я интересуваше какво щеше да стори с нея, беше изтощена, би приела всяко спокойствие с отворени обятия, дори това спокойствие да бе равностойно на смърт. Изричайки последните думи, от очите и’ които бяха насълзени се търкулнаха няколко сълзи, които бързо избърса преди той да забележи.
- Просто ме закарай в къщи и забрави за всичко, което се случи, всичко. Не идвай повече, не искам никой да ме наглежда, не искам тази сделка, Таша умря, сделката отпадна искам отново да върнеш проклятието! – тонът и’ се повишаваше с всяка следваща дума. Беше ядосна, беше ядосана на себе си най – много от всичко, не беше ядосана на него, само и единствено на себе си... че беше такава глупачка.

by **Jamie Commun ◭** Вто Мар 04, 2014 1:41 pm

Думите й се забиваха като гвоздей в съзнанието му. Защо всички жени винаги постъпваха на опаки на неговото? Защо не можеше просто да премълчи и да кимне с глава. Да се опита да бъде... Каква? Свястна? Да отиде и да гои успокой, а не... Заяждане, отяждане и тен подобните. Сякаш бяха вродени на жените, без значение възрастта... Без значение века в който са се родили.. Те просто винаги се правеха на... Самостоятелни. Джейми се обърна към нея и поклати глава. Гневът му бавно се стопи и той се засмя. Ето го... Поведението, което бе типично само и единствено за Комън... Щеше да потисне всичко, да се усмихне и да се държи като.. Задник.
-Да.... Ще те закарам у вас. Няма проблем. –той бързо се оправи и взе ключовете за мотора си. Всъщност може би нямаше смисъл да я кара с мотора? Може би трябваше да й даде пари за такси? Така всичко щеше да е просто идеално. Нямаше да има нищо повече от секс между тях. Но това ли бе за Комън? Не... Щом се бе ядосал толкова много на това че я харесва. Щом се тревожеше така за нея.... Той всъщност полудяваше при мисълта че неговите врагове ще станат нейни.. Полудяваше при мисълта че Абадон ще разбере и ще я погне.... Но още повече полудя при думите й за проклятието. Главата му се извърна толкова рязко към нея, че сигурно си бе счупил врата. Сините му очи се изцъклиха. Тя какво? Какво искаше? Той да направи какво? „Моля колежката, повторете че си изтървах молива” нещо такова пробяга в съзнанието му и той се озова до нея. Ръцете му здраво я хванаха за китките и взирайки се в очите й поклати ужасен глава.
-Какво си мислиш че правиш? Мислиш си че това е игра ли? Какво? Как очакваш да... за Бога Амелиа! Няма да го направя! Полудя ли? Аз се опитвам да те махна от себе си, за да си добре, а ти искаш какво? Да те убия? Ако това целях нямаше да изпочупя апартамента си за да не си го изкарам.. Обезумяла ли си? Нима си мислиш че....- той нямаше думи, заекваше. Всъщност отново всичко пред него сякаш добиваше червен отенък. За Бога... Само един човек можеше да го вбеси така и то за толкова отрицателно кратко време. Джейми стискаше толкова силно китките, че сигурно щеше да й остави синини.
-Няма да направя това.. Няма да те върна у вас, няма да те харесвам, няма да ти върна шибаното проклятие.- Комън буквално я хвърли в леглото и свали якето си, хвърли и него на земята и я посочи с пръст.
-Няма да ти позволя това.- кое? Той не знаеше кое, но нямаше нищо да й позволи. Ръката му трепна в страни и всички стъкла бавно се върнаха по местата си. Комън излезе от стаята и затръшна вратата. Подпирайки се на нея се отпусна надолу и зарови лице в шепите си. Нямаше, нямаше... Нямаше. А какво нямаше? Е... Само той си знае.

by **.Amelia.** Вто Мар 04, 2014 3:48 pm

Секс. Привързване. Разочарование. Защо Хестлър винаги трябваше да следва този модел? Защо винаги се озоваваше в леглото с неподходящият, към който в последствие и след време се привързваше и накрая ... накрая оставаше разочарована, от себе си, от него, от насилието което винаги и’ прилагаха. Нима бе махнал Таша за нещо като застраховка? Че да не направи опит да го убие след като и той започнеше с физическото насилие, с боя като всички останали с които беше, естествено тя винаги избираше такива мъже. Беше като магнит за лоши неща, които да се стоварват от горе и’. Но защо този път всичко се бе развило толкова бързо? Защо след един проклет секс тя бе започнала да го харесва? Никой не беше чак толкова добър...
Слушайки думите му, които дори не правеха смисъл, Амелия усещаше как гневът се надига у нея, всъщност трябваше вече да е свикнала, но някак не очакваше подобна реакция от него, не че го познаваше особено добре, всъщност до вчера дори не знаеше, че той може да има и добра страна и може би ако не я бе видяла нямаше да е разочарована. Искаше да го удари, да хвърли нещо по него, искаше да го нарани, но не психически, искаше да го нарани физически или поне да счупи нещо, да излее гнева си, но нямаше да го направи, просто щеше да се примири с всичко както винаги.
Когато Комън излезе с трясък от стаята в Хестлър се надигна някакво чувство на агресия. Тя взе една стъклена ваза от нощтното шкафче запращайки я към вратата, която само преди секунди бе затръшнал. Мразеше го, мразеше го толкова много ... Не, тя само се опитваше да се залъже. Не го мразеше, не искаше да го мрази ... тя го харесваше. Всъщност в момента тя самата бе объркана към това какво изпитва. Момичето зарови лице в една от възгвавниците на леглото. Устните и’ се разтвориха леко и от гърлото и’ се нададе писък, писък който той не можеше да чуе, който никой не можеше да чуе, тъй като бе заглушен от материята в която лицето и’ се бе притиснало. Раздразнение, гняв, агресия ... бе преминала през всичките само за няколко минути. Как можеше някой да се промени толкова за минути? Как можеше в един момент да е мил, внимателен, толкова спокоен и нежен, а в следващият да се държеше като най – големият задник, като човек на който изобщо не му пукаше или пък това бе държанието на тези на които им пукаше? Така ли изглеждаше всъщност някой на който му пукаше? Нима тези на които им пукаше, причиняваха болка? Е, да самата Амелия искаше да му причини болка, но тогава осъзна, че ... може би беше прекалила. Не можеше да иска това от нея, та той бе спасил живота и’ ... колко ... три пъти, от които два бяха миналата вечер?! Веднъж, когато премахна проклятието от нея и Таша, после скокът на Таша през балкона и накрая бе разкарал кучката от тялото и’ и как му се отплащаше тя? Държеше се детински, държеше се като Таша. Не, самата мисъл да бъде като нея караше стомахът и’ да се преобърне, предизвиквайки и’ гадене.
Усети се гузна, усети как чувството на вина смазва тялото и’, преобръща всичките и’ вътрешности. В гърлото и’ сякаше бе заседнала буца. Червенокосата метна поглед към вратата виждайки как определен участък бе затъмнен или бе затиснал вратата с нещо, за да не може да излезе или самият той просто седеше там и определено се надяваше на второто. Тя стана от леглото насочвайки се към вратата сядайки с гръб към нея и облягайки глава назад, усещаше парченцата стъкла от вазата, които бяха навсякъде под нея, целият участък пред вратата бе покрит с тях, но в момента не я интересуваше, не изпитваше никаква физическа болка от това, защото просто не обръщаше внимание. Беше се фокусирала върху друго.
- Съжалявам. Държах се глупаво, не искам да връщаш проклятието, нито пък искам да забравяш всичко ... или пък да ме „махаш от себе си” – цитира го с последния израз. Гласът и’ бе някак тих, смирен, гузен.

by **Jamie Commun ◭** Вто Мар 04, 2014 4:46 pm

Седнал пред вратата той се чувстваше като пълен задник. Следите от гнева, бяха като следи след буря. Всичко бе наопаки. Всичко бе тихо, студено и влажно. Не можеше дори да разбере защо се чувства така. Подпрял лакти на коленете си той бе хванал главата си с ръце и мислеше.. Не, не мислеше. Просто стоеше и слушаше мислите й. Тя бе наистина разочарована от него,а той не искаше това. Не искаше да я разочарова. Изпитваше някаква странна вина за действията си. Комън затвори очи, и не реагира дори, когато вазата се разби във вратата. Какво като бе счупила една ваза? Нямаше никакво значение.. Просто вещ. Вещите се купуват, но как да върне шибаното време назад и да се спре? Не можеше да се спре. Той го бе направил и я бе наранил. Мамка му. Отпускайки единия си крак на земята отново подпря глава на вратата и заслушан в безгласния й писък. Мислите й някак си го нараняваха повече от това да усети хиляди ножове в тялото си. Джейми въздъхна и поклати глава. Не можеше да й се извини за това, че е такъв какъвто е. Той не бе подходящ за нея... Бе убиец, психопат... Жесток садист... Всеки го мразеше. Буквално бе курвата на дявола... Как щеше да е до нея? Да я гледа в очите? Та тя бе като.. Цвете, точно цвете... А той дори не можеше да се сравни в локва... По-скоро бе смъртта, която минаваше и караше цветовете през пролетта да увехнат, бе лудото дете режещо краката на гълъбите, след което чупи крилата им от завист, че те могат да летят... Бе като изгладнелите вълци крадящи и разкъсващи малки агнета, за да се нахранят... А тя.. Тя бе точно малко агънце или гълъб.. Колкото и да твърдеше, че ще се справи.. Колкото и да бе сигурна в себе си... Джейми знаеше.. Знаеше че тя няма да успее. Не и след като се бе превърнала в това... Нещо важно за него. Когато чу гласът й от другата страна на вратата простена болезнено и прехапа устни. Усети как едната му ръка сякаш се тикосва, все едно измерваше такт на песен. Той я удари в земята и отново се озова пред нея от другата страна на вратата. Комън уви внимателно ръце около талията й и я повдигна от земята. Внимателно почисти стъклата от нея и я занесе до леглото. Не я остави на него, а легна заедно с нея. Обръщайки я с лице към себе си прокара длан през косата й и се усмихна.
-Не искам да те нараня.... А знам, че ще стане това Амелиа... Аз съм такъв... Ще те пазя като очите си, ще те защитавам и само момент невнимание ще те погуби... – или него... Зависи кога се получеше този момент... Но най-вероятно Абадон нямаше да го остави жив... Не и като разбере че я е заменил,а Комън правеше това. Заменяше я.

by **.Amelia.** Сря Мар 05, 2014 5:29 pm

Викове, красъци, скандали, сълзи – Хестлър бе очаквала това, не очакваше той да и’ прости, не очакваше някаква добра реакция от негова страна, всъщност тя не очакваше хубави реакции от никой. А след случките от преди малко от него също, но естествено той бе един от онези малкото, които опровергаваха очакванията и’, изненадваха я и при това по – добър начин. Виждайки го пред себе си, сякаш камък се бе стоварил от плещите и’, сякаш можеше да си отдъхне, можеше да се успокои.
Нормално ли беше да се привърже към някой за толкова кратко време? Нормално ли беше да минат през толкова етапи на интимната връзка за ... Колко? Денонощие? Дори нямаше и толкова ... Не всъщност не беше нормално, никак даже, но пък Амелия също не беше нормална, нито пък Джейми, та той все пак беше демон, а тя ... тя просто беше луда, но благодарение на него тази лудост бе спаднала с една степен. Отново усети меката материя на леглото, но не този път не се бе събудила от реален кошмар като Таша, нито пък бе бутната от него в гнева му, не този път беше с него, беше в прегръдките му, беше щастлива, не всъщност беше повече от щастлива, искаше също да направи и него щастлив, не искаше да го разочарова.
- Не съм малко момиченце Джейми, мога да се справя. Нищо няма да се случва, нищо няма да ме „погуби”, обещавам ти. – към последната дума като че ли добави и малко ирония. Да знаеше, че той имаше много врагове, все пак беше „Принц на Ада”, та щеше да е странно да няма врагове, но просто някак си не можеше да възприеме това. В момента се чувстваше така сякаш и двамата бяха просто обикновени хора, имаха обикновената драма около себе си, сякаш бяха нормални, не че харесваше нормалното, но точно в този момент наистина и’ допадаше.
Ръката и’ трепна към бузата му, помилвайки я и просто остана загледана в сините му ириси. Как всичко се бе променило за няколко часа? Как омразата им един към друг бе прерастнала в ... това, тя дори нямаше думи да обясни какво беше това, може би защото самата не знаеше и все пак беще радостна.
Лицето и’ се доближи към това на Джейм, като устните и’ се впиха в неговите. Целувката и’ бе нежна, но постепенно прерастваше в по – страстна. Тя го възседна, поставайки ръце на гърдите му, започна да спуска устните си на долу. Отново онова желание се прокрадваше по нея. Отново го желаеше, отново искаше да бъде негова. Ръцете и’ плъзнаха надолу, минавайки към плата на тениската му, надигайки я нагоре и събличайки я.

by **Jamie Commun ◭** Съб Мар 08, 2014 1:11 pm

Сродна душа? Половинката с която можем да се слеем в едно. Тази половинка може да ни обича безусловно и да се грижи за нас, както никои друг не може. Предполага се че човек има повече от една сродна душа заради преражданията си, защото във всеки свой живот човек намира любовта. Човек. Но Джейми не бе човек. Той не бе дори на половина човек, той не се прераждаше, той просто бе живял дяволски дълго. Неговото местене от град в град бе еквивалент на човешкото прераждане, но той никога не срещаше сродната си душа. В нито един град, в нито една държава. Всъщност Комън бе твърдо убеден че неговата сродна душа няма да се появи никога, защото той не е създаден да изпитва чувства. Той бе олицетворение на злото и се предполагаше че трябва да остане такова, не да изпитва чувства или да... Бъде нежен, но ето го. Точно тук пред нас. Устните му докосваха тези на Амелиа сякаш тя бе от стъкло. Ръцете му се плъзгаха под тениската с която бе облечена и присъщото му бързане отсъстваше. Не бе част от картинката.
-Знам че можеш да се справяш сама... Но не трябва да се справяш с математическа задача красавице.- той прокара устни по врата й, а пръстите му повдигнаха още малко тениската. Дланите му застанаха от страни на тялото й като докосваше външната извивка на гърдите й. Комън я преобърна под себе си и покри гърдите й с ръцете си, докато устните му продължаваха да целуват врата й. Всъщност картинката бе много интересна. Той бе внимателен, чувството че е обвързан тежеше във въздуха, поведението му бе... Странно, нетипично за него. Застанал над нея се поизправи и свали тениската си от тялото й. Погледа му се спусна по нея така сякаш до сега не бе виждал голо женско тяло. Устните му се разтеглиха в ленива усмивка, преди да ги докосне до нейните, спусна едната си длан по плоският й корем, надолу между бедрата й и внимателно я настани там. Пръстите му започнаха да галят слабините й, през плата на бельото. В момента секса за Джейми не бе основна цел, свързваше я предимно с идеята за завършеност. Нямаше похотливо и неконтролируемо желание. Възбудата му се водеше само от мисълта да бъде с нея, не да я върти в пози на 360 градуса и да се чуди защо не е надарен с два пениса че да прониква едновременно на две места. Някак си... Не можеше да си обясни как за тези 24 часа и предишните ако има 12 той бе успял да се привърже и да я хареса до толкова, което само по себе си му говореше точно за сродна душа. Но... Не искаше да има сродна душа. Той бе вълк единак, а в момента бе... Вълк който бе готов на всичко, за да задоволи момичето си. И тя бе негова. Щеше да бъде негова до сетния й ден.

by **.Amelia.** Нед Мар 09, 2014 5:48 pm

Любов от пръв поглед. Амелия не вярваше в нея, не вярваше в любовта като цяло, през целият си живот се бе научила да вярва само във физическото привличане, в сексуалното. Не вярваше, че човек можеше да се привърже към някой, особено за толкова отрицателно време. Не всъщност тя се бе привързвало, но всичко бе толкова насилствено, че да се привърже бе единственият начин по който можеше да понесе ситуациите в които попадаше. За нея обвързването бе нещо задължително щом поредният боклук се влюбеше в нея и я искаше, искаше да е негова собственост. Не, това между нея и Джейми не беше любов от пръв поглед, те не бяха влюбени по дяволите, те се привличаха, като че ли бяха две парчета от едно цяло и сега всичко бе завършено. Те бяха просто привързани един към друг, харесваха се, принадлежаха си един на друг. Което изобщо не правеше ситуацията по – малко странна от колкото си беше. Да, в действителност тя се чудеше, чудеше се на себе си, чудеше се на него ... как това бе възможно? Изобщо беше ли реално или отново бе поредната халюцинация, която Таша и’ изпращаше вместо истината. Дали изобщо Таша бе мъртва или всичкото това, цялата ситуация бе някаква гавра от нейна страна или пък те все още се намираха около басейна и заради омразата, която струеше от тях той пращеше всичко това в съзнанието и’. Не, не искаше да се поддава на мислите си. В момента се чувстваше по – луда от колкото в действителност беше, чувстваше се като някаква шизофреничка. Беше объркана, не можеше да се фокусира. Но докосванията му, устните му, допира му , всичко беше толкова реално. Да, това беше реалността или ако не беше тя щеше да го понесе защото и’ доставяше дяволско удоволствие, караше я да се чувства добре.
Дишането и’ се учести от удоволствието, което ръката му и’ доставяше. Кожата и’ настръхваше от допира на устните му по врата и’. Защо по дяволите го желаеше толкова? Защо се бе привързала за толкова кратко време? Тя не искаше това, плашеше се, за първи път тя също бе привлечена от някой, за първи път се бе привързала истински. Не можеше да го допусне, не искаше да става така, не искаше да бъде наранена, а всички я нараняваха, но тя не се притесняваше от типичното за всичките и’ минали връзки физическо нараняване, притесняваше се от душевното, притесняваше се че това няма да трае дълго и че той ще я остави, все пак тя бе просто една луда.
Не! Тя отказваше да мисли за това, отказваше да мисли сега, отказваше да мисли изобщо за това, за първи път просто щеше да се отпусне да види какво щеше да се случи.
Ръцете и’ застанаха върху мускулестата му гръд, едната леко повдигна главата му към нейната. Устните и’ се впиха в неговите, докато другата и’ ръка се спусна на долу, като пръстите и’ минаха под ластика на боксерките му, плъзгайки ги на долу и отървайки се от тях. Дланта и’ се настани върху мъжеството му, хващайки го и започвайки да я движи по дължината му.
Възбуда и’ се усилваше, но не само от удоволствието което и’ доставяше, ами от това че бе той, нима наистина бе възможно да се навлажни само като го усети толкова близо до себе си? Нима наистина и’ действаше така?
- Защо по дяволите ме караш да се чувствам така? – думите и’ прозвучаха като въздишка, стон. Не оточни точно как, та тя се чувстваше по много начини в момента. Объркана, привлечена от него, привързана към него, желаеща го, изплашена, щастлива, някак си се чувстваше на мястото си когато бе с него.

by **Jamie Commun ◭** Нед Мар 09, 2014 6:34 pm

Страх от обвързване. Типичен за всички мъже. Типичен за много хора, дори за жени. Обвързване, което знаеш че води със себе си не само проблеми, но и отговорности. Страх, който Джейми толкова умело игнорираше. Той не се боеше от нищо. Той бе безстрашен. Да, но.. Мисълта че действията му, че само докосването му до нея ще я погуби. Мисълта че Абадон ще разбере и ще я изпепели с поглед. Това го ужасяваше. Не, не го плашеше. Просто го ужасяваше. Той не я познаваше, той не знаеше нищо за нея, а в следващия момент. Ето го застанал над нея, готов сигурно да поеме куршум от ребро в сърцето си, за да я предпази. Да, мамка му бе готов на всичко. Искаше да й даде всичко. Толкова се объркваше. Всичко го объркваше. Объркваше го факта че бе готов да убива и да умре. Дали това бе любовта? Дали я бе открил и я държеше в ръцете си? Неспособния да обича бе влюбен? Неспособния да се привързва бе... Привързан? Обвързваше се. Точно като вампирите. Обвързваше се ия маркираше като своя собственост. Искаше му се да постави инициалите си върху тялото й. Да постави инициалите си върху сърцето й и тя да знае че е негова. Любов? Каква е тази дума? Дали бе само целувки и празни обещания или в действителност бе нещо друго? Нещо различно? Дали можеше да е нещо по-дълбоко? Да е по-истинско от това което имаха той и Абадон преди години? Възможно ли бе? Мамка му, да! Ето я тук истината! Реалността.
Устните му преминаха по врата й, а възбудата му тръпнеше в дланта й. Искаше я, искаше да проникне в нея, желаеше я до болка. Изпитваше желание да прикове бедрата й със своите и да потъне в нея целия. Да я накара да вика името му, ноктите й да са по гърба му. Той не можеше да бъде нежен още. Възбудата му не му позволяваше нежност. Комън се изправи и свали боксерките си, треперещите му ръце минаха по дължината на бедрата й и свали бельото й. Хвърляйки го на пода се вгледа в нея. Искаше я. Искаше да проникне в нея по всички възможни начини, да я усеща по цялото си тяло. Джейми докосна устни до нейните и ги спусна по врата й, надолу по гърдите й, по идеално плоският й корем. Прокара ги по вътрешните страни на бедрата й, преди устните му да се слеят с нейните срамни. Езикът му премина по клитора й, ръцете му продължаваха да галят бедрата й, дланите му се спряха на задника й и я повдигна към себе си. Езикът и устните му обработваха клитора й, техниката му сякаш не можеше да се изчерпа. Сините очи на демона се приковаха в лицето й, а сърцето му трепна. Да.. Той щеше да се влюби и вече се влюбваше.

by **.Amelia.** Нед Мар 09, 2014 8:10 pm

Какво по дяволите правеше той с нея? Как я бе накарал изведнъж да изпита такива чувства към него, да потърси сигурност у него и да я намери, точно в човека който най – малко е очаквала да стане. Това не можеше да се случва нали? Не беше реално? Постоянно водеше този вътрешен спор със себе си, дали това бе реалност. Защо той и’ беше помогнал толкова много, защо я беше спасил вече три пъти, защо и’ помагаше, защо я искаше? Тя беше разбита вътрешно, за Бога имаше две личностти, а благодарение на него това бе решено вече, но не я притесняваха неговите действие, не се опитваше да търси толкова отговори за тях, колкото за своите действия. Та тя искаше да му се отдаде ... напълно. Искаше да му даде всичко, което изобщо можеше да поиска от нея. Искаше да бъде само и единствено негова, но всъщност тя беше негова, той бе успял да я спечели, беше успял да я плени, тя беше негова, само негова, а той .. той беше неин, поне искаше да бъде неин, но всъщност тя вече знаеше че той е неин, действията му показваха именно това.
Червенокосата вече не се плашеше от чувствата си, вече знаеше всичко което и’ тряваше, тя му принадлежеше, както и той на нея. Нима трябваше да се плаши от това, нима това трябваше да я обърква още? Не, вече не беше объркана, не беше изплашена, беше просто щастлива, привързана към него ... което беше хубаво или поне се надяваше да е хубаво.
Усещайки устните му, взикът му между бедрата си, Амелия изви тялото си под формата на дъга, заради удоволствието което и’ доставяше. „Мамка му.” Каза си умствено. Беше прекалено хубаво. Или щеше да свърши зле или просто не беше истинско, с нейният късмет изходите бяха два, а именно тези.
Тя вплете пръстите си в пепеляво русата му коса, като отново простена.
- Джейми ... – стенеше името му, докато другата и’ ръка стискаше възгвавницата, която ноктите и’ дори разпориха леко, но достатъчно че малка купчинка пера да излязат от нея. Не я интересуваше че е скъсала възгвавницата му, дори не бе забелязала, а и не можеше да мисли за това в момента, мислеше само за него, за устните му, за докосванията му. Мамка му, искаше го, искаше го веднага, искаше го вътре в себе си. Тялото и’ трепереше от удоволствието, трепереше от възбудата и от желанието си за него.
- Искам те...сега. – каза отново под формата на стенание. Като го придърпа към себе си. Единият и’ крак се уви около кръста му, отърквайки тялото си в неговото. Ръката и’ която все още се намираше в косите му придърпа лицето му към своето целувайки го, като всяка капчица нежност бе изчезнала. Искаше го, искаше го веднага. Той бе като проклет наркотик за нея, трябваше да го има на всяка цена, трябваше да го приеме.
Мамка му, да не би да се влюбваше? Това ли значеше любовта изобщо? Да искаш другият толкова много, да го искаш не само в това отношение, та тя искаше да е неин , на ничия друга, искаше да прекарва времето си с него, искаше да прави скучни и отегчителни неща с него, да преплита пръсти с неговите когато са навън, да правят нормални неща.

by **Jamie Commun ◭** Вто Мар 11, 2014 6:57 pm

Очите му искряха като скъпоценни камъни, докато наблюдаваше гримасите на лицето й. Харесваше му. Харесваше му начина по който тялото й се извива, как името му звучи казано по този начин. Желанието което чуваше в съзнанието й, чуваше го в гласа й. Желанието което караше кожата й да ухае. Комън изви глава на една страна и устните му отново минаха по вътрешната страна на бедрото й, ръцете му се издигнаха нагоре по тялото й. Пръстите му минаха по корема, обгърнаха гърдите й и стигна до врата й. Спря ги там и започна да изкачва устни по нея. Следваше пътечките, който ръцете му бяха направили. Устните му се спряха на едната й гърда, прокара език около набъбналото й зърно и сключи устни около него. Засмука го и направи същото и с другото. Когато стигна до нейните устни повдигна бедрата й и се плъзна в нея с едно отмерено, ловко движение. Дъхът му секна в гърдите, а устните му застинаха на дъх разстояние от нейните. Затваряйки очи усети как мускулите на корема му потрепват. Гърба и раменете му се напрягаха. Джейми внимателно се отдръпна от нея и отново потъна в целия. Движенията му се забързваха и забавяха. Бе намерил идеалният синхром, но това не бе по неговата част. Не можеше да е нежен прекалено дълго. Каквото ще да става. Това не бе той. Нямаше как да бъде той. Комън се изправи подпирайки се на ръце и притискайки тялото си плътно към нейното изви глава назад и стискайки зъби простена. Отдръпването му стана бързо и неочаквано. Той я улови през талията и обръщайки я с гръб към себе си я повдигна на четири крака и проникна в нея отново толкова рязко и неочаквано. Дланите му минаха по гърба й, едната му ръка отметна косата й на една страна. Надвесвайки се над нея Джейми зарови лице във вратът й, ръцете му минаха отпред по тялото й, обгърна гърдите й с длани и дишайки тежко във врата й движеше тазът си напред-назад. Проникваше и се отдръпваше. Ту забързваше много, ту намаляше темпото до досада.
-Повтори ми пак колко ме желаеш.- подсмихна се и осъзнавайки колко е извратен по един свой-собствен начин. Едната му длан се спусна отново между бедрата й, настани я там и започна да масажира клитора й. Желаеше я така сякаш преди няколко часа не бе спал с нея. Всъщност.. Да. Може би бяха минали малко повече часове. Струваха му се като дни. Докато бе с нея един час му се струваше като век и като секунда. Зависи от гледната точка. Познатата-непозната. Това бе за него. Амелиа. Желаната до полуда. Колко странно.

by **.Amelia.** Вто Мар 11, 2014 8:08 pm

Тялото и’ се напасваше с неговото, притискаше се към него, търсеше близостта му. Стенанията и’ се откъсваха измежду гърдите и’ усещайки устните му по тялото си, усещайки него самият в себе си. Да. Перфектното удоволствие. Нима секса наистина и’ харесваше толкова? Или пък имаше нещо общо, че го правеше с него? Не, не искаше да се затормозява с глупости, не искаше да мисли за нищо и без това мислите и’ бяха размазани в момента, искаше просто да се отдаде максимално на удоволствието което изпитваше от неговото присъствие.
Преобърна я неочаквано по корем и повдигайки я на „четири крака” като в същият момент проникна също толкова неочаквано и грубо в нея. Вълната въздух, която се канеше да излезе през устните и’, заседна в гърдите и’, стенанието и’ напомняше по – скоро на вик. Беше в екстаз. Удоволствие примесено с лека болка – точно това и’ бе докарал и беше идеалната комбинация. Съвършенство. Устните и’ се извиха в усмивка, съвсем лека, която се настани на лицето и’ за съвсем кратко. Движенията му я подлудяваха, докосванията му я докарваха до състояние на екстаз което не бе изпитвала, караше влагата и’ да се разлива по бедрата и’, усещаше онова парещо удоволствие в слабините си. Мускулчетата и’ започнаха да се свиват около члена му. Дишането и’ се учестяваше все повече, беше накъсано, стоновете и’ се усилваха, усилваха също и тонацията си. Ставаха все по – силни и по – силни.
Усещаше колко близо до края беше, нима наистина можеше да я накара да свърши толкова бързо? Нима можеше да допринесе за още един неин оргазъм толкова бързо?
Червенокосата се отдръпна от Комън, избутвайки го назад така че да легне по гръб на леглото. Тя се настани върху него така, че възбудата му отново да проникне в нея. Дланите и’ се настаниха върху мускулестата му гръд. Тазът и’ започна да се повдига – нагоре и надолу, правеше някакви въртеливи движения докато той бе в нея. Постепенно забързваше движенията си и изведнъж ги забавяше и отново повтаряше същото.
- О, скъпи мислех, че си личи. – отвърна на думите му със сигурно десет минутно закъснение, но всичко в главата и’ бе толкова размазано, всички мисли, че думите му бяха достигнали до нея с такова закъснение... Стоновете и’ отново се засилиха, движенията и’ забързваха, мускулчетата на слабините и’ отново се свиваха доставяйки и’ неимоверно удоволствие. Топли вълни заливаха цялото и’ тяло. Парещото удоволствие се бе настанило у слабините и’, стенанията и’ се превърнаха в оглушителни викове, бе съвсем близо до онази точка на удоволствие, до онзи оргазъм.

by Sponsored content

Welcome to Jamies penthouse ;3

Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3

Re: Welcome to Jamies penthouse ;3