The lake;

За миг спря. Може би трябваше да направи нещо друго. Подходът му не бе правилен. Бъркаше някъде и го знаеше. Обърна се и тръгна в противоположната посока. Вървеше по - бързо от обикновено. Нито се обръщаше назад, нито пък се интересуваше какво се случва пред него. Изведнъж усети как Софи му говореше нещо, което той се направи, че не е чул. След половин час вече бе у дома си.
- София къде си? - попита той, а в следващият миг блондинката се яви пред него. - Искаш да бъдеш отново свободна, нали? - попита той и още преди да получи какъвто и да е било отговор отиде в другата стая, а след това се върна с буркана.
Очите на духът блеснаха от радост. Той бе готов да го вземе, но в следващия миг Финик го дръпна настрани. Погледна към Софи, а след това рече:
- Нали знаеш, че по този начин ще умреш и напълно ще изчезнеш от този свят. Знаеш, че макар и свободна ще срещнеш смъртта си много по - скоро отколкото си очаквала? Оставям избора на теб. Ти сама реши дали искаш да умреш, или да останеш жива. Животът ти е в твоите ръце.
В този миг остави буркана на масата, а след това излезе от сградата и се запъти нанякъде. Мислеше си дали да не се върне отново в парка, но размисли. Сега времето бе хубаво и повечето явно са отишли там. Щеше да е преъпкано, а Финик искаше да иде някъде, където мислите му нямаше да бъдат прекъснати от детския плач. А може би да..езерето..да то му носеше наистина много спомени, но само там му се виждаше най - удачно да иде, макар и да се сещаше за още много места, на които човек можеше да открие спокойствие.
Не се след дълго вече бе там. Вгледа се във водата, като почти бе видял отражението си. Изведнъж усети и нечие чуждо присъствие. Обърна се и отново видя момичето, което бе срещнал в парка.

Надявайки се, че ще остана сама, от парка се озовах до езерото. Крачех покрай него, на няколко крачки далече от брега. Мислех за всичко, случило се. За мен не бе от значение, разбира се, но все пак мислите ми се въртяха около това. Въздъхнах. Наближавайки водата, забелязах непознатия от по-рано до брега. Той също ме видя, а аз повдигнах рамене.
-Не те преследвам, ако това си мислиш.
Смигнах му, но по-скоро все така безразлично и като застанах на разстояние от него, свалих блузата си. Обикновено го правех, само когато бях сама, но какво пък? Той беше видял синините по мен - за които, за щастие, не ме разпита. Малко бяха тези, които не любопитстваха и не ти се месеха. Затова продължих да се събличам, накрая оставайки по бельо и пристъпих във водата. Не влязох изцяло, оставайки потопена до коленете и се заиграх с водата с ръце. Запращайки пръски навсякъде, усещах как попадаха и върху мен. Без да обръщам внимание на това обаче, просто се заиграх. За първи път позволявах на някой да ме види отпусната .. Но за щастие непознатият надали щеше да отчете това. Все пак си приличахме, той и аз. И ако беше поне малко като мен, то надали щеше да обърне внимание. Поради тази причина се вгледах в дъното, стъпвайки по различни камъни там. За първи път на лицето ми се появи истинска усмивка - топла и не фалшива. Ръцете ми все още във водата, се усмихвах доволно и безгрижно. Вдигнах поглед, отправяйки тази усмивка към непознатия, погледа ми спирайки се върху него.

Една едва забележима усмивка се появи на лицето му. Не кажа нищо, но му беше смешен фактът, че тя изобщо си бе помислила подобно нещо. А и дори да го преследваше нищо не можеше да му направи. Най - много да го убиеше някъде, но не губеше кой знае колко, само живота си, който бе сринат до основи, макар че той самият го бе съсипъл. Знаеше го, а тази мисъл го караше да губи контрол над себе си и всичките вредни навици, които бе придобил през годините.
Радваше се, че и сега Софи нямаше да му се бърка в живота. Беше убеден, че е счупила буркана и вече е свободна, и дори може би вече мъртва. Тъкмо щеше да си спести 50 години преследване от някакъв призрак, търсещ някакво бурканче, за да бъде освободен, въпреки това обаче му се искаше да го послуша. Може би щеше да му бъде прекалено скучно. Та тя бе причината за всичките му проблеми. Ако не бе тя нямаше да му е толкова забавно и сигурно щеше да бъде точно така както изглежда в момента.смразяващ дори замръзналия лед поглед, а пребледнялото му от мъка и горост лице високо вдигнато гедащо напред; търсещо някаква любов, топлина, нещо останало от всички тези топли и нежни чувства, които сякаш бе изтрил от съзнанието си.
Забеляза как блондинката свали дрехите си и остана само по бельо, а след това влезе във водата. Нямаше как да не забележи това. Почувства се леко неловко, но реши, че може би не трябваше да го показва. Все пак жените не бяха като мъжете. Бяха съвсем различни и доста чество се ядосваха само за глупави неща и накрая всичко завършва със смърт. И защо? Защото винаги са мислели, че грешката е в мъжа, а тя винаги излзиа суха от водата, освен в случай, че не срещне края си.
- Как се казваш? - попита той след минута мълчание.
Нямаше никакво намерение през цялото време в главата му да изкачат многобройните думи: "красивата блондинка от парка". Звучеше му търде сложно, макар и да смяташе имента за нещо наистина много глупаво. Имаше чувството, че чувайки името си някой вика все едно на куче.