The pond

Беше леко хладно, но свежо и слънчево. И тъй като това си беше рядкост за Рейвънсууд, се запътих към парка. Вървях със сигурна крачка, като се оглеждах и докато крачех по главната алея с пейки, си набелязах местата с много хора. Умишлено странях от тях, тъй като както винаги предпочитах да съм сама, а и именно с това бях свикнала. Свивайки, продължих и не след дълго стигнах езерото. Отново се огледах, набелязвайки си малък ъгъл, който беше пуст и където нямаше да бъда видяна от никого. Устните ми трепнаха, в опит да се извият нагоре, но както обикновено усмивката така и не се оформи на устните ми.
Повдигайки рамене, се загледах във водата за малко, след което пристъпих и седнах на тревата, събувайки се. Харесваше ми да съм боса, въпреки че някои твърдяха, че било опасно. Естествено, това не ме интересуваше и като въздъхнах от удоволствието, което спокойствието ми носеше, навих ръкавите си внимателно нагоре. Болеше, когато минаваха по синините, но не обръщах внимание на това. Протягайки ръце, навих и крачолите си, отново игнорирайки синините, намиращи се и по краката ми. Облегнах се назад, като затворих очи и просто се оставих на усещането от слънчевите лъчи, галещи тялото ми. Беше приятно, а и някак отпускащо. И най-вече, сега бях сама - един от моментите, в които не виждах никакви духове; нещо, което наистина ценях, тъй като един особено гневен призрак ме тормозеше откакто се помнех. Минутите на спокойствие далеч от него бяха просто безценни за мен.
Усещайки нещо да засенчва слънцето, отворих очи. Вдигайки глава, погледът ми срещна този на непознат мъж. Намръщих се, забелязвайки че той ме наблюдаваше. Не ми харесваше, че беше видял синините по тялото ми. Не ми харесваше, че ме беше видял изобщо. Погледа му беше резервиран, студен. И въпреки че той не реагираше, ми се щеше просто да се извърне, игнорирайки ме и да ме подмине, продължавайки по пътя си. Съдейки по студенината, излъчваща се от него, очаквах или по-скоро най-вече се надявах да го направи. Нямаше да е нищо ново за мен да ме оставят сама, а и този път го исках, особено след като той беше видял нещо, което не исках и не показвах на никого.

Финик вървеше бавно по улицата, а от лявата му страна както винаги се влачеше София. Беше му като сянка. Следваше го навсякъде и изобщо не я интересуваше дали мъжът би се чувствал неловко, макар и вече да бе свикнал с присъствието й. По някога, когато му се искаше да поговори с някого сядаше някъде и започваше да излива душата си. Всички го мислеха за луд, но той знаеше, че Софи е до него и го слуша. Беше му нещо като досаден приятел, който не го оставяше намира. Беше му пределно ясно, че иска да намери буркана, в който се намираше пръстенът й. Искаше да бъде свободна, но Финик си бе обещал да не й го позволява. Всъщност бе сто процента убеден, че блондинката няма да го намери, а дори и да го направи няма да е скоро. Не случайно и го следваше. Мислеше си, че го ниси със себе си, за да му намери място, на което няма и да го открие, но грешеше. МакКоул отдавна бе намерил това място и отдавна го бе скрил.
- Нали си на ясно, че няма вариат, в който откриваш онова, което търсиш или аз ти казвам къде е? - попита Финик.
Изведнъж пред него се появи стройната и красива фигура на момичето, а златиските й коси се спускаха като водопад.
- Трябва ли да правиш всичко толкова сложно? Едва ли ти пука толкова. Дай ми тъпото нещо ВЕДНАГА! - развика се момичето, но мъжът ней обърна никакво внимание и дори продължи по пътя си.
Явно с добро нямаше да се получи, защото момичето продължи да го следи и да ходи по петите му. Явно нямаше и вариат, в който тя се отказваше, но на кого му пукаше. Изведнъж момичето го хвана за ръката, а след това се опита да зашлеви шамар на Финик, който наистина в рамките на няколко секунди се чудеше дали да я спре, или да я остави да си излее гнева и все пак не направи нищо. Погедна я по онзи начин, по който всяко живо същество бе готова да коленичи в краката му, а след това рече:
- Остави ме намира!
След това продължи по пътя си. Така му се искаше точно в този момент да измине този пуст километър и Софи да го остави намира. Сложи ръцете в джоба си и тръгна на някъде безцелно. Вървеше напред и нито се обръщаше назад, нито отделяше кой знае какво внимание да случващото се пред очите му. Изведнъж обаче, докато "наблюдаваше" случващото се наоколо се натъкна на едно момиче, което се бе излегнало на земята, бе затворило очите си. Беше се съсредоточил към лицето й. Нищо друго не го интересуваше. Всъщност не обръщаше внимание на нищо друго. Просто я гледаше. Изведнъж забеляза как очите й се отвориха и се спряха към него. Явно беше, че не й се искаше да бъде център на вниманието, но Фин изобщо не обърна кой знае какво внимание на това.
- Не ви ли е студено? - попита той след минута мълчание.

Повдигнах вежди, докато наблюдавах непознатия без каквато и да било емоция. Той виждаше нараняванията ми, а единствения му въпрос беше дали ми е студено. Ако не беше толкова осезателно иронично, бих се засмяла. Той наистина беше празен - точно като мен. А странното беше, че липсата на всякаква загриженост от негова страна при вида на синините по мен действително си беше облекчение за мен. Не исках да ме съжаляват, а последното, от което имах нужда, бе да ми задават притеснено въпрос след въпрос, натрапвайки се в личното ми пространство и живота ми - нещо, което си беше само и единствено моя работа и на никой друг. Затова просто повдигнах рамене в отговор на въпроса му, но някак ведро и казах само
-Не, не ми е.
Понечих да наподобя нещо като усмивка, отново фалшива, разбира се, но опита ми замря в момента, в който погледа ми се плъзна покрай него. Забелязах духа на непозната, естествено, руса жена, която изглеждаше наистина гневна и ако можеше да се убива само с поглед, то мъжът пред мен отдавна да е паднал мъртъв досега. Защо ли му беше толкова ядосана? Инстинктивно се свих - тя ми напомняше на моя личен гневен призрак, който беше и причината за натъртванията и синините по тялото ми. Погледа ми стана рязък, дръпнат. Опитвах се да я игнорирам, но тя нямаше как да не усети, че можех да я видя. А исках единствено малко спокойствие .. да бъда настрана от мъртвите, все още бродещи сред нас. Смъквайки крачолите си надолу, се обух. След което щях да се изправя, запътвайки се без значение накъде, само и само да си тръгна от тук, обаче русата непозната изникна право пред мен и аз се свих назад от нея. Тя ме наблюдаваше, но не каза нищо, присвивайки очи.

Не знайно защо му бе наистина много интересно да наблюдава всичко случващо се в момента.
- Май си забравила да се скриеш Софи! - при тези му думи духът го погледна заплашително.
Беше готова да го убие точно тук и точно в този момент. Естествено това нямаше как да се случи. Дори от дъното на душата си да го искаше нямаше да го направи, защото така никога нямаше да бъде свободна. На това се надяваше и Финик. В момента му се струваше толкова безобидна, глупава, че дори наивна.
- Остави момичето намира - рече малко след това той.
Осъзнаваше, че няма да получи положителен отговор. За щастие обаче скоро наистина щеше да се отърве от София, която си мислеше, че наистина ще може да го преследва навсякъде. Най - големият му проблем щеше да изчезне, за което изобщо не се притесняваше. Интересът му сега се насочи към момичето, което срещна до преди малко. Приближи се до него и внимателно се гледа в очите й, а след това погледна и тези на духа.
- Каква си ти? - попита той веднага след това.
Не му се вярваше да е порения дух, който срещаше. Ако беше дух нямаше да му изглежда така истинска, колкото му изглеждаше в този момент. Дори и не се замисляше за това каква всъщност е, защото можеше да е всичко.
- Изчезни на момента - кресна на Софи малко след това.
Макар и да не я виждаше в момента, не просто си мислеше, просто бе убеден, че тя все още стои пред момичето и я гледа по абсолютно същия начин, по който я гледаше преди броени минути. Върна вниманието си към блондинката.
- Още ли е там? - попита той.

Значи и той можеше да вижда духа на русата жена до него. Интересно. Когато мъжът се доближи до мен и ми зададе въпрос, само повдигнах вежди. Ама той сериозно ли? Не беше като да държа на обноските или нещо такова, но все пак .. Не беше ли непознатият малко груб?
-Не трябва ли първо да ме попиташ за името ми? А и какво се предполага да съм? Не съм мъртва като русата до теб, не се притеснявай. Не съм и извънземно, което си е очевидно. Аз съм си аз, най-обикновен човек.
Не усетих как просто бях промърморила всичко това, наблюдавайки го намръщено. Тогава обаче той кресна на духа, намиращ се до нас двамата и аз подскочих. Виковете връщаха толкова много спомени за мен. Инстинктивно се дръпнах назад от непознатия, който като че ли отново ме попита нещо, но дори не го чух. Взирах се напред пред себе си, погледа ми празен, а мозъка ми пълен със спомени, случки, викове ..
Не издържах.
Запуших ушите си с ръце, стискайки очи за момент, докато всичко това премине. По дяволите, не можех ли да имам минута спокойствие? Май сама се измъчвах .. нищо чудно, след това, което бях сторила. След избора, който направих.
Вдигайки глава, отворих очи и постепенно свалих ръцете си, поглеждайки с колебание към непознатия. Той ме наблюдаваше, но не обръщах внимание на това. Нямаше значение за мен. Не и точно сега. Дръпнах ръкавите на блузата си надолу, без дори да се усещам, че го правя - движението за мен си беше механично. Заигравайки се с ръкавите си, отправих празния си поглед към него, срещайки неговия.
-Ако сега се предполага да ме разпитваш и да искаш да узнаеш всичките ми тайни, не мисля, че ще стане.
Отново се дръпнах от него, още малко назад и повдигайки безразлично рамене, извърнах глава и се загледах във водата, където се отразяваха лъчите на слънцето и блестяха по повърхността й.

С всеки изминал ден все повече и повече се уверяваше, че сам си усложнява живота. Наблюдаваше момичето пред себе си, оставайки като фон на вичко случващо се. До къде стигна, че да става свидетел на това как хората полудяват пред очите му. Макар и той самият вече отдавна да бе полудял. От мъка ли? От любов ли? Дори той самият не знаеше.
Една иронична усмивка се появи на лицето му чувайки последните й думи. Ха..ако искаше да научи нещо за нея отдавна щеше да го е направил, макар че чуждият живот най - малко го вълнува, предвид факта, че той самият не може да се вземе в ръце и да продължи напред. Едва ли най - големият му проблем е чуждите мъки, тревоги, щастие дори. Все едно си нямаше свои. За щастие нищо не можеше да се каже, но мъките и тревогите му бяха в повече и изобщо не му се искаше да се занимава с чуждите.
- За какво са имената. В крайна сметка всеки слага етикети, които рано или късно ги заместват. И не не бъди груба. Ако беше извънземно нямаше изобщо да си говорим в момента. И не се притеснявай. Знам достатъчно, другото са просто огромни потребности, които изобщо не ме интересуват - рече той.

Повдигнах вежди, връщайки погледа си на него. За момент просто го наблюдавах, като наклоних леко глава на една страна. Виж ти .. ако имах чувства, може би сега щяха да са наранени. Предполагам. Подсмихвайки се, сведох поглед, докато се изправя и изтупвайки леко дънките си, отново повдигнах рамене. Вглеждайки се във водата, се извърнах и отправяйки фалшивата усмивка към него, казах
-Сега бих казала, че бих те описала точно с една дума - кретен. Но след като не те интересува ..
Стиснах устни, свивайки ги, като свалих усмивката си и просто го наблюдавах. Вглеждайки се в него, за момент като че ли видях отражение на себе си - студенина, дръпнатост, празнота .. Само че в него имаше и нещо друго. Някаква .. болка, която аз дори не можех да усетя. Сякаш просто беше пречупен. За момент му завидях - щеше ми се и аз да можех да изпитам нещо, било то и болка. Пристъпвайки към него, го гледах директно право в очите и след като просто го наблюдавах известно време, накрая казах лековато
-Не се притеснявай, страннико. Остани си какъвто си - все пак коя съм аз, че да те съдя?
Отново се подсмихнах, изражението ми неискрено и след като съвсем леко и нежно го потупах по бузата с ръка, се извърнах и като му дадох гръб, се запътих настрана от езерото и обратно към главната алея с пейките и досадните много хора, насядали и вървейки покрай тях.

Мислите му се спряха на думата "кретен". Толкова много пъти я бе чувал от устните на любимата си, която вече я нямаше. Искаше му се още веднъж да я чуе, но не от който и да е, а от самата нея. Толкова му липсваше онзи сладък и нежен глас, който чуваше всеки път щом се събудеше, и всеки път щом си легнеше. Изпитваше нужда да го чуе оново. Жадуваше отново за онзи миг, в който тя изтрелваше някакви думи, които Финик както винаги изобщо нямаше да чуе, освен, ако не бяха нещо важно, което наистина му звучеше смислено.
Колко му липсват тези дни. Толкова много му се искаше да ги върне, но не можеше. Ако не бе постъпил толкова глупаво нищо от това нямаше да се случи, но въпреки това все още държеше на своето. Бе я видял в прегръдките на друг и нищо друго не го интересуваше и дори в момента не го интересува. Може би, ако я бе изслушал всичко щеше да се оправи, но с инат като него никога и никой нямаше да може да се справи.
Изобщо не обърна внимание на всичко случващо се в последните няколко минути, в които стоеше на едно място без нито за миг да помръдва, гледайки в една и съща точка. Примигна два пъти, за да върне съзнанието си към реалността. Изведнъж отново и този досаден дух се появи в пред погледа му. Вече започваше да се се чуди дали наистина я вижда, или всичко това е във въображението му.
- Стига остави ме намира! - каза той, а в следващият миг се запъти нанякъде.
Искаше му се да се отърве вече от това изчадие. Нямаше нищо против, но просто искаше да се скрие поне за малко. Искаше му се да остане сам. Далеч от всички и всичко. Оказа се и че вече върви малко пред блондинката, която бе срещнал до преди малко, а всичкият този шум от детски глъч и този силен говор на хората го вбесяваше. Може ли някои да стоят на един метър един от друг и да си викат? Добре, че скоро щеше да се махне от това място, а знае ли се? Можеше и да избегне поредната си неочаквана среща със Софи.

Вървейки напосоки, исках просто да достигна някое пусто място, където да се уединя. Мислите ми ме разсейваха, но по някое време усетих, че сякаш някой вървеше зад мен. Игнорирайки това обаче, продължих спокойно да крача. Все пак, какво значение имаше? Не можеха да ми сторят нищо, което вече да не съм преживяла. Надали можеха и да измислят нови начини на измъчване в скоро време .. 
Замислена, изобщо не забелязах как някой внезапно грабна ръката ми над лакътя, стискайки я болезнено. Болката не ме притесняваше, но все пак се обърнах, за да кажа на който и да ме беше хванал така грубо да ме пусне, когато забелязах същия дух на русата жена от по-рано, която гледаше гневно мъжа, с който говорех допреди малко. Ъхх .. нямаше ли отърване от мъртвите в Рейвънсууд? Града като че ли гъмжеше от тях - каква досада. Младата жена ме повлече нанякъде, накрая бутвайки ме в някакви храсти, далеч от хорските очи. Наблюдавайки призрака с безразличие, се канех да я попитам уморено и с досада какво иска, когато тя трескаво се озърна, преди да каже предпазливо
-Пази се от мъжа, който беше с теб по-рано. Той е безчувствен.
Изгледах духа невярващо и като се усмихнах отново, но все така фалшиво, просто повдигнах рамене и казах с развеселена нотка
-Не си ли забелязала? Аз също съм.
Засмях се, измервайки я от главата до петите с поглед тип "Ти сериозно ли?" Тя, изглежда, се възмути и с ядосано изражение ми се тросна
-Е, извинявай, че бях загрижена. Просто не исках и теб накрая да те затвори и да свършиш като мен.
След думите й просто повдигнах вежди и без да кажа каквото и да било в отговор, безцеремонно я подминах, излизайки отново на алеята. Блъскайки се в някой, вдигнах глава и виждайки същия мъж от по-рано, за който сега ме и предупреждаваха, устните ми се извиха в иронична усмивка и аз пристъпих, за да се размина с него и да го подмина, отново мълчаливо и без да кажа каквото и да било.