the bridge;

by **karolina j.** Нед Фев 23, 2014 9:07 am

Паркът на Рейвънсууд напомняше на дворът на бялата къща от спомените ѝ. Не би я нарекла дом, защото имаше съвсем бегли спомени за игрите на скрабъл в съботните вечери и семейните филмови вечери в неделя. През пролетната ваканция май се събираха на масата в трапезарията и правеха цветни картички по всякакъв повод, които след това се продаваха в цветарските магазини, тъй като леля ѝ се познаваше с част от цветарките, или пък във фоайето на художествената галерия. Когато беше на седем, у тях гостува момиче от Швейцария и май тогава започна тази традиция с картичките, само че тогава смътно си спомняше, че не направиха картичка, а нещо като ръчно направен наръчник за околността. Имаше ли значение?
Толкова колкото Алек бе приемал нейното семейство за свое, толкова и Каролина принадлежеше към него. Винаги бе предполагала, че е близка с майка си, макар че никога не я бе познавала и познаваше единствено нейната сестра, но положението бе почти едно и също. Нито веднъж не бяха повишили тон в разговорите си, но след идването в Рейвънсууд не бе сигурна, че познаваше тази жена. За мъртъвците не биваше да се говори с лошо, но за живите бе позволено, така че съвсем спокойно можеше да обвини леля си като само тя знаеше, че тези думи всъщност бяха отправени и към майка ѝ.
Въпросът е, че тя въобще не се досети за тези мисли, когато се сети за бялата къща. Спомни си за близостта на къщата до гористата местност, наподобяваща парк. Дворът им се сливаше в нея и някъде зад дърветата се криеше малката площадка с две верижни люлки и една ламаринена пързалка. Малко по-надолу се чуваше поклащането на папурите в плиткото езеро. Често се събираха при кея през пролетта, а винаги когато искаше да избяга от шума Каролина се оказваше на площадка. Опита се да намери подобно място и в Рейвънсууд; място, където да се чувства спокойна и сигурна. Такова място определено не бе къщата на баба ѝ, която все още ухаеше на застоял въздух и старо. Нафталин – май това се използваше, когато се описваше тази обстановка. Определено не използваше „старо“ с обидния смисъл на думата, а по-скоро като синоним на вехто.
Сутрин движението през парка не бе натоварено. Алеите бяха пълни с хора, но не и онази част, през която спокойно минаваха и автомобили. Мостът представляваше своеобразно шосе на пътя, но сега съвсем спокойно тъмнокосата можеше да върви по следата на асфалта, следвайки онези накъсани бели линии. Мъглата я обгръщаше и размиваше чертите на фигурата ѝ, превръщайки я в лесна жертва на някой нещастен инцидент. Ако беше писано по този начин, то сигурно щеше да се случи независимо както правя тя. Харесваше онези топли дни, в които все пак хладния въздух покоряваше сутрешните и вечерните часове и над водата се заформяше ефирен облак тъма. Постепенно отби встрани, когато чу стърженето на гуми по влажния асфалт зад себе си. Продължи да върви плътно до едната страна на моста, плъзвайки пръсти по каменния парапет, дори и след като колата отмина.
- Какво правиш тук?
Съвсем ненужен въпрос, каращ я да се запита дали подсъзнателно не бе имала причина да излезе, когато реши да се разходи тази сутрин вместо да разгледа сутрешните новини в компанията на чаша топло кафе. Правеше го всяка сутрин. Преглеждаше събитията по света, фокусираше се върху онези, свързани с Рейвънсууд, и нанасяше новите данни върху една от четирите стени в хола, която бе превърнала в информационно табло, следящо действията на доброто и злото. Никога не бе предполагала, че ще приеме толкова на сериозно длъжността си на пазител, но хората се променяха, явно в някакво отношение бе надраснала предишното си аз, което бе крайно безразсъдно и правеше глупави грешки, които можеха да бъдат избегнати.
Каролина подпря лакти върху парапета и обърна поглед към реката, очаквайки отговора на момчето.

by **Adam Romanov.** Нед Фев 23, 2014 11:42 am

Родния дом. Най-сладкото място. Това за което всеки копнее и търси. Родния дом, мястото с най-щастливите спомени. Мястото където си отраснал и майка ти и баща ти са те учили да караш колело. Мястото, което хората спокойно наричаха Рай. Мястото, което хората- обожават. Хората, но не и Адам. Той се завърна от Русия и сърцето му сякаш се освобождаваше от тежките окови на спомените. На началото на неговото същинско Аз. Тъмните очи на момчето отново празни и пусти се плъзгаха по образите на околността. Романов не изпитваше страдание за дома си. Той не изпитваше съжаление з атова, което бе сторил с родителите си или със сестра си. Никога не бе съжалявал за всички свой действия, за цялата си лудост. Той се гордееше с нея. Заплюваше вярванията на родителите си, заплюваше възпитанието си и най-вече отритваше вярата, която му бе наседена от хората които мразеше. Обсебен от самата мисъл за това да покаже на себе си и на всички, че Господ не е част от него и че мястото му не е в Рая. Той живееше без правила, не следваше законите и нямаше никаква мисълл в действията му. Всичко се водеше от омразата и бунтарството му. Обеден, че ще следва живота си такъв какъвто го намира за добре Адам живееше ден за ден.
Изпепелил всичко в себе си, унищожил всички около себе си антихриста не се променяше. Не се притесняваше от това което прави. Не се извиняваше, а дори напротив. Забавляваше се с това. И дори днес. Прекарал цялата нощ извън мезонета си, той буквално носеше по себе си аромата на грях. Наркотиците и алкохолът сякаш му бяха най-добрите приятели, а посещенията в пропаднали публични домове и барове му бе като визитна картичка. Всеки човек познаващ Романов странеше от него. Той нямаше приятели освен една единствена и още по-малко имаше любови. Защо? Заради безумната ревност, убийствата и грубостта. Това момче не бе казало мила дума от последния път в който изрече „Ами” след като удуши майка си. Единственият човек, който го понасяше бе може би по-зле от него.
Адам мина през парка на Рейвънсууд без някаква особена причина. Просто минаваше от някъде за да.. Отиде някъде. Цигарата между устните му гореше,а сякаш музика кънтеше в главата му докато се насочваше към моста. Той оглеждаше дърветата и местността, преценяваше какво и как може да се прави в този парк. Не оценяваше красотата на природата и още по-малко не изчисляваше алейте по които може да бяга сутрин. Той не бягаше. Тренираше... Като изключим чрез секса, ходеше на фитнес. Нищо сериозно. По-скоро пилеене на време и пари, които имаше Бог знае от къде. Пардон, един Дявол знае от къде. Адам прокара ръка през ксоата си и докосна с пръсти татуировката на врата си. Мастилен ангел разпънат на кръст красеше гърба и раменете му. Началото на кръста стигаше точно до врата му,а навика му да ходи без блуза често разкриваше цялото произведение на изкуството.
Бавните му стъпки, бавно го отведоха до моста. Той отиваше там за първи път. Всъщност за първи път пеша, по принцип се движеше само с колата или мотора си. Но днес бе различна сутрин. Покрай него профуча една кола и той вдигна ръка показвайки среден пръст на шофьора. От време на време Адам изпадаше в подобни състояния в които единствената глупост, която успяваше да свърши е да се надруса. Без сбиване. Без скандали.. Без подпалвания или нещо подобно... А той имаше нужда от подобни неща, за да живее. Особено след посещението му в родната държава. Стигайки до средата на моста се надвеси над парапета и се загледа във водата. Имаше чувството, че изглежда по-луд от колкото е... Но всъщност може би бе именно така. Той отново потърка лице и хвърли фаса си във водата. Той долови думи. Женски глас, който не бе сигурен дали познава. Обърна се и полутрезвото му съзнание заработи на пълни обороти.
-Предполагам че пуша.- ухили се и погледна към фаса си плуващ на повърхността на водата.- Добре де пушех.- засмя се и подпря лакти на парапета. Очите му се разходиха по моста преди да се спрат на момичето.
-Ами ти? Не е ли много рано да се разхождаш сама тук? Току виж попаднеш на някой психопат- като мен- довърши на ум и наклони глава на една страна.

by **karolina j.** Нед Фев 23, 2014 4:03 pm

Може би беше. Не можеше обаче да остане по-дълго в новата бяла къща в центъра на града. Понякога се замисляше, че би могла да я продаде и да се уреди с малък апартамент. Нямаше да се налага да се притеснява за огромната площ, а и би било по-удобно за нея, но винаги се отказваше. Може би просто нямаше силите да се занимава с това точно сега, а и никой не бе казал, че Каролина има намерението да се задържа тук, че да опитва да устрои живота си.
- Нямам нищо против. Това ще е първият нормален човек, който срещам за седмицата. – заговори уверено и по устните ѝ се заформи крива усмивка. Човек би помислил, че и двамата се шегуват или и двамата бяха достатъчно луди, за да приемат подобно състояние за нормално. А защо не? Поне за него можеше да каже със сигурност, че живееше и се радваше на живота си, независимо по какъв начин точно го правеше. Най-важното бе, че го правеше и след това сам отговаряше за допуснатите грешки. Нещо, което не можеше да каже за децата, които срещаше по улиците на града. Деца бе най-точната дума, защото бяха прави за себе си да не вярват на думите на една позната, но те никога не се замисляха два пъти и след като бяха на крачка от смъртта и съвсем случайно се измъкваха. Понякога Каролина забравяше, че и тя бе такава. Разглезено дете, явяващо се единствена дъщеря на преуспяла жена и федерален агент, израснала в голям град, предоставящ много възможности. Донякъде тези условия я караха да се оневини пред собствената си съвест. Все пак бе запозната с греховните капани и не бе трудно да се залъже и да тръгне по тях, докато на пръв поглед общественото в Рейвънсууд бе затворено и изглеждаше наистина праведно в много отношения. Каролина не очакваше да завари светци на това място особено в двадесет и първи век, но предполагаше, че местните ще бъдат по-малко дръзки и невъзпитани. Понякога наблюдаваше семейните вечери, които наподобяваха тези по филмите и констатираше колко много бе пропуснала през своя живот. Разбито семейство създаваше разбит човек.
- Да, мисля, че ще те запомня с цигара в уста. – продължи, когато изгуби фаса от поглед и го отмести към Адам. Това би бил един добър начин да се обръща към него след като при втората им среща се очертаваше отново да не узнае името му. А може би трябваше да каже, че е трета? Веднъж го видя в малкото кафене на центъра, докато разглеждаше някаква книга на съседната маса, но така и не го заговори. Първата бе доста по-назад във времето.
- Така и не ти благодарих онази вечер, така че го правя сега. Не беше нужно да се намесваш, можех да се оправя и сама. – но пък знаеше, че едва ли го бе направил заради нея. Човек понякога имаше свои мотиви и често те си проличаваха. Всички знаеха, че бе нужна само капка, за да прелее чашата в онзи момент и да се стигне до обичайно пиянско сбиване. Като че ли точно това бе търсил и си го откри. И все пак бе длъжна да благодари, защото основното спречкване бе неин проблем, от който се бе измъкнала твърде лесно.

by **Adam Romanov.** Нед Фев 23, 2014 4:53 pm

Тъмните му очи разглеждаха лицето й, насилваше се да си спомни от къде я познава. Бавно започваше да изтрезнява. Съзнанието му се нареждаше и мъглата изчезваше. Спомените му не бяха ясни. Рядко имаше ясни спомени след 18тия си рожден ден.. Но пред очите му се появи онази вечер. Не особено далечната нощ, когато отново нямаше какво да прави и с повод или без повод се заяждаше с хората. Тогава се намеси в нейна разпра. Не я познаваше, не бе говорил с нея, а се бе застъпил за нея, за да изяде някой и друг удар преди да повали „опонента си” всъщност онзи човек не му бе опонент или поне не можеше да нарече така местния пияница.. Бе лчността задоволила за момент лудостта му. Той преглътна и поклати глава.
-Да.. разбира се. Винаги можеш да разчиташ.- сякаш му стана неудобно. Очите му се отместиха от нейните и се върнаха на водата. Усещаше как може би я бе виждал преди, сякаш се бе загнездила като лице в съзнанието му, но всъщност не я познаваше. Не знаеше името й, а за неговата особа тя бе поредната жена без име. Адам извади кутията си с цигари от джоба и вадейки една я пое между устните си. Запали и вдиша отровния никотин. Когато пое цигарата между пръстите си се загледа в малкото огънче. Огън горящ за него. Той тръсна пепелта във водата и прошепна.
-Преди няколко години бих казал че тази ни среща е съдба... В момента се чудя се чудя дали не е някаква ебавка просто защото сме в този ш*бан град... – той отново си дръпна от цигарата и се обърна към нея. Имаше красиво лице, изваяни нежни черти. Косата й с цвета на лешник имаше златисти отблясъци, отиваше й. Наистина бе красива. Не от красотата на онези момичета с които той се срещаше. Те носеха много грим, дрехите им не можеха да се нарекат дори дрипи и... Излизаха с него заради тръпката. Търсеха „лошото момче” което да разбива сърцето им. Той играеше идеално тази роля. Пасваше на характера му. Но не бе подходяща за девойката тук. Романов издиша дима от цигарата си в нейна посока и прокара език по устните си.
- Сигурен съм че щеше да се справиш... Но така нямаше да срещнеш „най- нормалната” личност в този град.- той се обърна към нея и правейки поклон се доближи до нея и саркастично улови ръката й, поднесе я към устните си и прошепна
-Адам Романов, рицаря без кон на вашите услуги.- ухили се и пусна ръката й, поднесе цигарата си отново към устните и прокара ръка през косата си.

by **karolina j.** Нед Фев 23, 2014 5:37 pm

По дяволите, беше прав. Във всяка една негова дума се откриваше късче истина, освен може би онези първи думи, които дори не си направи труда да чуе. По-скоро ги чу, но не ги прие като съществена част от разговора, като нещо, което си заслужава да бъде запомнено и обмислено. Каролина прие, че бе ясно и за двамата, че това беше просто формален отговор на нейното „благодаря“, което продължаваше да звучи некомфортно в главата ѝ. Сигурно тяхната среща би могла да се характеризира като съдба, въпреки че тъмнокосата имаше крайно негативно мнението за въпросната. Не я отричаше напълно, но приемаше, че съдбата отговаряше за паденията в човешкия живот, защото рядко се случваше някой от нищото да се издигне над калта. Имаше изключения, но те винаги се връщаха обратно в калта при това наистина бързо. Колкото и недоверчива да бе по отношение на съдбата, би предположила, че тя ги наказваше и обричаше на падение. Именно това недоверчиво настроение по отношение на съдбата я караше да споделя неговото съмнение. Съдба бе твърде възвишено определение, за да присъства на място като Рейвънсууд. Човек би се запитал над града ли тегнеше проклятие или самият той бе такова.
Прав беше, че не би го срещнала, ако не се бе намесил. Вероятно би го срещнала на улицата, но би отминала, защото нямаше навика да се заглежда у хората. Всяко лице изглеждаше идентично на предишното. Това трябваше да има нещо общо с миналото ѝ. След третата вечер в един клуб започваше да не ѝ прави впечатление чии пари приема. По начало никога не бе приемала да отговаря за грешките на другите. Нейната роля се побираше в рамките на средностатистически продавач. Вярно, че пробутваше наркотици вместо цветя или шарени картички за наближаващите празници, но имаше ли значение? Както човек решаваше дали да вземе роза или хризантема, така можеше да реши и дали да се възползва от нейните услуги или да я отмине. Защо въобще си припомняше тези сцени? Никога не бе падала по-ниско и никога не се бе чувствала приятно, когато си спомняше за всички тези грешки. Не че не би ги повторила, но те единствено напомняха колко дълго време бе живяла в една лъжа. От друга страна, бе по-лесно да говори с някого, когато се откъсваше за момент от реалността и внезапно започваше да вижда през хората все едно те не бяха пред нея. Не се вглеждаше в детайлите, не се интересуваше от външността на събеседника си и най-малкото се предпазваше от нови спомени, включващи тези лица.
- Каролина Джеймс. И не бих казала, че си рицар. Обикновено те са герои, докато ти имаш онази аура, присъща на един злодей край себе си, която привлича хората, но съвсем не подхожда на ангелското ти изражение. – докато говореше тъмнокосата отмести поглед встрани, съзнавайки колко голяма част от наблюденията си бе включила в думите си. Не предполагаше, че бе отделяла толкова време, за да характеризира изражението му като ангелско или да предположи, че умишлено Адам поддържаше имиджа на злодей, нито пък че тази роля би привлякла хората. В интерес на истината тя имаше известен проблем с трезвата преценка и бе нормално да се почувства по този начин. Вероятно имаше и други като нея, но едва ли по улиците се срещаше подобно разбиране. Защо въобще продължаваше да анализира? Трябваше да спре. Тя не запомняше лица и хора, нямаше да започне да го прави сега. Не и заради някой, който ѝ напомняше на самата нея преди известно време.

by Sponsored content

the bridge;

the bridge;

Re: the bridge;

Re: the bridge;

Re: the bridge;

Re: the bridge;

Re: the bridge;

Re: the bridge;