I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

by **Jamie Commun ◭** Съб Май 03, 2014 4:06 pm

Болката и времето. Две неща различни и взамно свързани. Едното-времето. Бе от без значение за Комън. Но болката. Това бе нещо, което го погубваше така, както буйно море погубва малка рибарска лодка. Той сякаш бе обречен. Обречен на самота и страдание.
Не, че не компенсираше с развлечения о типа на курви. Бе срещнал една доста приятна, дори две. Другите бяха секс за първата или последната част от нощта. Но не нещо повече. Не можеха да бъдат нещо повече. Докато лежеше нощем в едно легло с някоя, поредната не можеше да заспи. Съзерцаваше тавана и мислеше за нея. Буквално бе запознат с всяка нейна крачка. Всяка. Дори онази, която го бе унищожила психически. Добре де, не точно. Но да кажем, че и без това тежкото положение в Ада, ставаше още по-тежко напоследък. Мъченията, болката и развитието се усилваха,а гнева на Джейми растеше. Особено с появата на Майкъл. Копелето се бе залепило за Амелиа и изчистваше бързо всички доверени демони на Джейми, които бяха като прикрепени за нея. Всички в продължение на месец или повече, преди новината да разтърси земята под краката му. В първия един ден не знаеше как да реагира. На следващия ден вече бе полудял. Първо започнаха виковете, а след това убийствата, трошенето на неща и не на последно място избиването на всички видове около него. Но това не му даваше особено голяма утеха. Не можеше да си намери мястото, не можеше да диша, да мисли. Не искаше да се храни или да спи. Искаше просто да убие и Майкъл и Амелиа. Особено Амелиа.
Знаеше защо Майкъл правеше това. За да го накара да се побърка. Да разхлаби силите му. Да го доведе до именно това състояние. Лудост. Да се възползва от слабостта му и да удари Абадон. Знаеше че това е така. Знаеше и че Де Ноар е на ясно със сделката която бе сключил с Луцифер. Но не му пукаше. Щеше да убие и Луцифер ако трябва. Защото той я обичаше. Обичаше я, а тя.. тя се продаваше.. Предлагаше. Съгласяваше на някой друг? Нямаше как да стане. Не и в неговия свят.
Комън едва изчакваше до деня Х. Нямаше необходимото търпение, за да чака да стане... Онова. Чуваше и виждаше всичко. Живееше сякаш в съзнанието й и... Ооо как я мразеше в момента. Мислите й го вбесяваше, действията й го агресираха и влудяваха. Точно както и факта че сляпо се доверяваше на де Ноар. Копелето я чукаше на почивки, предлагаше й брак и всичко останало само, за да предизвика Комън, а Амелиа. Амелиа дори не подозираше това. Не подозираше как я използват. Сляпа глупачка. Искаше да я набие. Да й избие зъбите така като бе избил тези на раздвоението й. Дори често едвам се спираше, но искаше да го направи по..... Оригинално. Щеше да изчака. Да си наложи да изчака и да го направи пред всички.

Когато денят на най-нежеланата сватба настъпи Комън облече типичните непретенциозни дрехи. Дънки и риза. Носеше я разкопчана, за да може да привлича най-много погледи. Косата си остави рошава. Обут в бели маратонки и с възможно най- непринудената си поведение се приближи към поляната на която вече бе започнало тържеството- ако бе такова. Имаше хора. Много хора. Сигурно бе събрала фейсбук приятелите си. Наличието на демони също бе голямо. Но не му пречеха. Изчадията на Луцифер изобщо не го плашеха в момента. Никога и не са.
Комън се вмъкна сред хората и смесвайки се с тълпата се измъкна минути по-късно стигайки до най първия ред. Където стояха семейството и близките приятели. А все пак той бе близък. Единственият й близък. Поне според неговите изчисления.
Отпускайки се назад той си разменяше погледи с една от шаферките без да цели нищо. Просто за пилеене на време, докато не чуе сватбения марш. Първо влезе Майкъл. Комън извърна очи и сигурен, че няма да привлече вниманието на изрода скръсти ръце пред гърдите си. След като костюмирания задник зае мястото си, минути по-късно всички ахнаха и се обърнаха към входа. Но не и Джейми. Не искаше да я вижда там. Такава. Чужда. Облечена в сватбена рокля и да се жени за друг. Неговото момиче. Тази която той научи едва ли не да диша, да бъде с друг?! При положение че той бе дал и без това липсващата си душа,з а живота й? Не. Нямаше да й го прости и позволи. С началото на церемонията Комън сведе глава надолу към земята, като бе подпрял лакти на колената си. Очите му бавно потъмняваха. Зениците се разширяваха докато попа говореше безсмислици и стигаше до онази част която му трябваше.
-Ако някой не е съгласен с този брак да говори сега или да замълчи завинаги.
Джейми вдигна глава,а черните му очи отразиха светлината на хилядите свещи в залата. Той се изправи и видя как отчето се сепва поглеждайки го. Първо бе изненадан от факта че вижда несъгласен, а след това. Викът му бе последван от молитви и писъците на хората виждащи Джейми. Демоните не реагираха. Всички погледнаха към стоящия срещу Амелиа Майкъл. Мъжът се усмихна и пусна ръката на момичето.
-Доста време ти отне.-засмя се и плесна с ръце. Комън поклати глава преди да се телепортира точно срещу него. Ръката му се стрелна към твърдите гърди на демона,а от силата пръстите му потънаха в кожата, мускулите и костите. Сключи ги около сърцето му и прошепна.
-Сега вече ще гориш в ада.- Той дръпна ръката си рязко вадейки я алено червена, а в нея стоеше спокойно кървавото сърце на де Ноар. Той го погледна и след това извърна глава към Амелиа.
Сърцето на „мъжа” й падна в краката й преди все още покритата с кръв ръка да се сключи около гърлото й.
-Ах ти курво. –извика и я зашлеви с всичка сила. Да. Ето това искаше да направи в последния месец с нея. Дори по-лоши неща.
-Доста малко ти отне,з а да си отвори краката за друг.- изсъска и я хвърли на земята пред себе си.

by **.Amelia.** Съб Май 03, 2014 5:15 pm

Сещате ли се за онази поговорка „Времето лекува всичко”. Ами всъщност беше вярна.. до някъде. Времето лекуваше всичко привидно, но раната винаги оставаше. А раната на Амелиа – не заздравяваше, макар че бе намерила друг, той не запълваше празнината, не караше раната да зарастне, като че ли дори я караше да се инфектира. Болката не се простираше само в сърцето и’, понякога имаше чувството, че тя разтърсва цялото и’ тяло. Да, хората казваха, че е разбито сърце, но всъщност ... като че ли душата и’ бе разбита, тялото и’ също – изпитваше някаква физическа болка от всичко това, но за щастие беше свикнала да е около демони, знаеше как да крие всичко това, знаеше как да се прикрива пред Майкъл, а и не можеше да му го причини, не можеше да го разочарова с носталгични мисли, от времето и’ прекарано с Комън.
Не можеше да го нарани, не можеше да изгуби и него, все пак бе изгубила абсолютно всички, включително и психясалото си раздвоение, но в моменти като този в който се чувстваше толкова сама, щеше да е доволна дори и на Таша. О, да щеше да приеме с такова удоволствие Таша, дори ако беше физически възможно щеше да я прегърне, но уви ... нямаше как да върне нито нея, нито ... който и да е било.
Но ето ... ето вече нямаше да се чувства така, нали?! Този ден, сватбеният и’ ден слагаше край на това нали? Даваше начало на .. нов живот?! Да, мисля, че беше точно това. И точно от това имаше нужда Хестлър. Нов живот, защото последната година беше ... прекалена. Проклятието, Комън, смъртта на Таша – на която всъщност бе доволна; зомбитата, бременноста, смъртта и’, връщането и’ към живот, раздялата и той ... новият и’ живот, шансът и’ за забравата на всичко това. Да, с удоволствие щеше да обърне гръб на миналото. Да се опита да изчисти съзнанието си от мисли за Комън, не беше редно. Не беше редно да помни всяка прекарана минута с него толкова кристално ясно, да помни всяка негова целувка и ласка, всяка негова дума. Да усеща всяка една умираща клетка в тялото си, заради последните му думи и дори понякога все още да чувства парещите сълзи по лицето си.
Не, определено не беше редно да постъпва така спрямо Майкъл и нямаше и да го направи. Щеше да затвори книгата „Комън”, да обърне нова страница в живота си и този ден, точно този ден беше обръщането на тази нова страница. Дори изпитваше вълнението което беше привично за всяка една булка, усещаше и притеснение за нормални и глупави неща от сорта на дали няма да се препъне докато върви към бъдещият си съпруг или дали ще я гледат странно понеже нямаше кой да я преведе към олтара, тъй като тя бе „единак”, нямаше си никой, благодарение на Таша. Но имаше ли значение, че ще е сама, важното беше, че в края ... в края щеше да стигне до него, да се омъжи за него и ... и след това, не знаеше, може би щяха да продължат да правят абсолютно същите неща. Заради което този брак и’ се стори ... безсмислен, но въпреки това го искаше. Искаше го толкова много и дори не знаеше защо, сякаш беше важен ... за нещо. Просто не знаеше за какво.
- Време е. – една от шаферките и’ напомни, дори не познаваше тези момичета, не и’ бяха приятелки, дори не беше запомнила имената им, за тях знаеше само и единствено, че не бяха хора, не и нормални. „Демони” – предполагаше, така беше най – логично, но имаше и още толкова много видове.
Но всъщност, нямаше значение. Не я интересуваше кои и’ бяха шаферките, дали ги познаваше, не я интересуваше кои бяха гостите и дали изобщо имаше нейни познати сред тях, нито пък какви бяха цветята или храната, нито сватбената торта, защото сватбата беше перфектна ... Не всъщност не беше, нямаше и как да бъде, защото не беше с правилният човек и тя го осъзнаваше. Осъзнаваше този факт, но го таеше толкова на дълбоко във себе си, дори не смееше да си го помисли наистина. Беше я страх Майкъл да не чуе мислите и’, беше я страх и да не посипе сол в така или иначе инфектираната рана на сърцето си.

Хестлър метна още един бърз поглед към отражението си в огледалото и отмести зад ухото си кичур коса, който се бе измъкнал от кока и’. Усмихна се бегло като че ли, за да си вдъхне увереност и излезе навън. На онази поляна. И всички онези хора, които се бяха вторачили в нея. Като че ли я притесняваха, имаше чувството, че ще преплете краката си един в друг и ще се пребие пред всички и сигурно дори щеше да се смее повече на непохватността си от колкото те на гледката да видят как булката се просва на земята защото беше просто един човек. Непохватен и невнимателен човек.
Виждайки го, като че ли нещо в нея трепна. Не беше сигурна какво или по – точно какво значеше това трепване. Дали беше защото искаше да го направи или защото не искаше. Дали значеше да бяга докато може или че нямаше търпение да стигне до него и въпреки това се довери на „искането”, на „нетърпението” да стигне при него, защото иначе .. иначе какво и’ оставаше? Да си купи дванадесет котки и да ги гледа, докато яде ванилов сладолед и гледа телевизия и един ден когато станеше прекалено дебела и не можеше да измъкне задника си от фотьойла, котките и’ да се обърнат срещу нея и жива да я изядат. Може би щяха да намерят тялото и’ седмица – две по – късно, когато миризмата станеше непоносима за съседите. Не, не искаше това, никой не искаше това, а тази сватба беше може би единствената надежда на Хестлър да не живее такъв живот, беше единствената и’ възможност да бъде с някой, който дори и малко наподобяваше Комън. Който дори и малко и’ напомняше за него, защото беше ясно, че тази персона нямаше как да изчезне от главата и’, мисълта за него просто беше приклещена между всички останали и се открояваше.

И ето почти бе дошъл края на всичко, почти слагаше началото на новият си живот и старият като че ли я зашлеви, всъщност в последствие той буквално я зашлеви.
Онзи познат до болка глас, който бе сънувала толкова много пъти и заради думите които е произнасял се е събуждала с крясъци, дори не можеше да се обърне, не искаше но го направи и очите и’ автоматично се напълниха със сълзи. Не можеше, не можеше да се случва наистина нали!? Това беше просто .. мираж? Някаква извратена игра на съзнанието и’.
- Какво ... – дори не можа да довърши виждайки как Джейми изтръгва сърцето на годеника и’, ръцете и’ прикриха устните и’, сълзите започнаха да падат от очите и’. Защо ли? Защото въпреки всичко тя наистина имаше някакви чувства към де Ноар, а и гледката на това да види как нечие сърце бива изтръгнато не беше ли достатъчна на някой да зареве?
Ръката му, която се сблъска с лицето и’ я оттърси от мислите и’, от тъгата и’, скръбта и’. Дори падайки на земята тя не поиска да види Комън, не беше способна, просто обгърна с ръце тялото на Майкъл.
- Какво те интересува изобщо? – извика с все сила. – Има ли значение, нали не искаше да си с мен, нали ти бях писнала, аз съм просто човек, забравяш ли? Нали това бяха думите ти, но когато намерих някой на който не му пукаше че съм просто човек ти реши да го убиеш, защото това си ти ... Убиваш за забавление. МРАЗЯ ТЕ! – не, не го мразеше наистина, не беше способна да го мрази, дори не беше способна да се самозалъже, че го мрази.
Тя се изправи уверена, знаеше какво щеше да последва, знаеше че най – верояно щеше да я убие за това и въпреки всичко се приближи към него и го удари с всичката си сила. Не очакваше, че ще го заболи все пак нейната сила беше човешка, а неговата ... надминаваше тези граници.
- Копеле нещастно, не ме интересува дори и да ме пребиеш до смърт, ти си тръгна нямаш правото изобщо да си тук. – и отново не мислеше нещата които казваше, думите просто се изплъзваха измежду устните и’. Но какво се предполагаше, че трябва да му каже. „Липсваше ми” „Значи ли, че щом уби годеника ми отново ще сме заедно” „Обичам те”. Не, не, не ... дори през ум не и’ минаваше да му каже подобно нещо.

by **Jamie Commun ◭** Нед Май 04, 2014 5:23 pm

Кое го заболя повече? Това че тя не искаше да го погледне или че се бе хвърлила така към нещастника лежащ мъртъв на пода? Той поклати глава, а на лицето му се появи една т най-злобните му усмивки. Искаше да почне да рита тялото на Майкъл. Жалкия боклук, я бе накарал да се влюби в него. Да се влюби в последовател на този който ги бе разделил. Що за гавра бе това? Гавра с него самия?! Той гледаше към безжизненото тяло лежащо на пода и игнорираше напълно околните. Забеляза една от онези с които бе прекарвал нощите си, но не й обърна внимание, защото вниманието му бе привлечено от думите й той присви очи. Тя бе запомнила думите му сякаш с прицизна точност. Думи последвани от спомени в мислите й които го нараняваха. Той стисна зъби и готов да извика срещу нея някое проклятие или да продължи да лее обиди замръзна виждайки я как се изправя и обръща към него. Комън вдигна гордо глава, и по-скоро чу от колкото усети шамара. Той размърда чене и продължи да се изнервя, докато тя не спираше да говори.
Ръката му улови нейната преди да го зашлеви отново. Той я изви зад гърба й,а другата му ръка отново се сключи около гърлото й. Придърпвайки я пред себе си, правейки го пред всички изроди на Луцифер заговори със спокоен тон, който звучеше по-заплашително от колкото би звучало викането.
-Колко си проста и безумна. Отказах се от теб, за да спася жалкия ти живот, отказах се от любовта си, за да доживееш старини. Колко глупава трябва да си, за да не схващаш? През цялото шибано време в което не бях до теб имаше мой хора навсякъде! Пазех те от всички, докато не се появи този.- той погледна с отвращение към де Ноар и след това върна очите си на нейните.
-Чаках, чаках да се наиграеш с него и да се кротнеш. Но да ми причиниш това? А мислех,че Таша е била курвата.-той се засмя и затегна захвата си около гърлото й. Устните му почти докосваха нейните, той отърка нос в нейния и вдиша дълбоко през носа поемайки аромата й. Комън затвори очи и почти впивайки усни в нейните.
-Не ме мразиш Амелиа. Иска ти се да ме мразиш, но вътрешно се молеше да дойда днес, не ме мразиш обичаш ме, защото и аз те обичам Хестлър и няма да позволя да носиш фамилията на де Ноар. Ти си моя, а не на този идиот.- прошепна и устните му се впиха внейните. Целувката му бе изпълнена с ярост, гняв и умопомрачение. Нямаше нищо нежно в нея. Само страст, пагубна страст. Нужда от нея, показваше колко му бе липсвала и не на последно място. Отново гнева му. Гняв който се събуждаше отново в него с бясна скорост той се отдръпна от нея и отърквайки пак носа си в нейния пусна ръката й и отново я зашлеви, като я прати на земята до тялото на де Ноар. Поглеждайки я от високо той избърса устните си с опакото на ръката и погледна към тялото на Майкъл. Минавайки покрай него го срита избутвайки го настрани и се наведе. Пръстите му грубо освободиха косата на Амелиа от кока й и се вплетоха в червените кичури. Той я вдигна от земята и погледна към бялата рокля. Погледите на всички бяха впити в тях, мъже и жени гледаха с ужас, но никой не се доближаваше. Просто чакаха да видят до къде ще стигне Джейми. А той щеше да стигне доооста далеч. В гнева си събуждащ се само от роклята той улови предницата на роклята и я разкъса с всичка сила. Белият плат поддаде под пръстите му и остана в ръката му. Той го хвърли на земята и продължи докато не скъса и не свали цялата рокля от нея. Свали и без това разкопчаната си риза и без да се съобразява с желанието или нежеланието на Амелиа я навлече на момичето. Миг по-късно пръстите на ръката му отново се вплетоха в косата й и той извърна главата й грубо към себе си. Наблюдава я известно време и поклати глава.
-Ще те пребия за това Амелиа. Ще си понесеш наказанието ако ще да дойде края на света. – усмихна се и я блъсна грубо напред, като стоеше зад нея. Какво щеше да прави сега? Да си я гледа? Да, като домашен любимец. И щеше да се държи с нея така докато не намереше достатъчно човещина в себе си,за да й прости.

by **.Amelia.** Нед Май 04, 2014 6:19 pm

Да, болеше я. От ударите му, от грубостта с която развали кока и’, дори как разкъса роклята, но не от това я болеше най – много. Болката и’ беше повече душевна, не отдаваше особено голямо внимание на физическата въпреки, че не можеше да я пренебрегне ... бе голяма, но не бе нищо което не бе изпитвала и преди. Но въпреки болката и’, изумението последвано от целувката му бе десет пъти по – голямо. Но какво правеше той? Целуваше я? Не можеше да го проумее, всъщност тя никога не е могла да проумее неговите действия. Не, тя не можеше да проумее това, не беше сигурна какво по – точно беше това. Беше ли реално изобщо? Случваше ли се наистина или просто съзнанието и’ си играеше с нея, защото искаше да го види, тя бе търсила отчаяно точно неговата любов, но нима това бе начина по който щеше да я получи? Да я изпита чрез гнева му и ревността му, чрез ударите които и’ нанасяше. Но тя щеше да свикне, щеше да спре да усеща болката, нямаше да и’ отдава никакво внимание.
Думите му обаче като че ли и нанасяха толкова голяма психическа вреда, запечатваха се в съзнанието и’ и я разяждаха от вътре. Не, не искаше да приеме че това в действителност е Комън, защото той не бе този Джейми Комън – нейният Джейми Комън, беше съвсем различен човек. Да, тя знаеше че той се държеше така с другите, но не бе мислела че и отношението му към нея ще е такова. Но какво ли очакваше, та все пак му бе изменила с един от враговете му.
- Не, не, не! Престани да ме объркваш, да ме караш да се чувствам виновна за нещо за което нямам никаква вина. Ти реши да си тръгнеш, да ме оставиш въпреки че щях да имам проклето дете от теб и какво очакваше? Да прекарам целият си живот преследвайки нещо ... нещо което ме накара да мисля, че е невъзможно да се случи? Не! Знаеш ли, Майкъл може да е всякакъв, но поне ме обичаше, не се опитваше да ме нарани като теб! Ти си изрод Комън, предпочитам да умра от колкото да прекарам още една секунда с теб! – добре, не мислеше половината от нещата които му бе казала. Всъщност би дала всичко, за да прекара време с него. Независимо дали бе .. такъв. Дали бе този нервен Джейми Комън, който я спукваше от бой или онзи мил от мезонета, от „убежището”. Нямаше значение кой, просто трябваше да е с него, би дала всичко за да върне времето и да не се съмнява в това дали той бе баща на детето им, да не бяха отивали в болницата и да не беше умирала, за да е с него. За да не беше срещала де Ноар, ами да бъде с него – с Комън.
- Може и да не те мразя, може и да те обичам, но знам че ще те намразя. Ти си животно, не искам да съм с теб, не искам да те виждам дори. Уби невинен, само защото ме правеше щастлива. Това ли искаш да постигнеш? Да ме видиш нещастна? Поздравления, постигна го. – не можеше да възспре сълзите си, не можеше да се успокои. За първи път от както го бе срещнала усещаше как не искаше да седи в близост до него, не искаше да я вижда как се разпада заради него, но това не бе нищо в сравнение с разпадането и’ след раздялата им. Но поне тогава не бе убил никой, поне тогава не бе паднал толкова в очите и’, а точно това тя се опитваше да избегне.
Въпреки думите му, нападките му, грубостта му и всичките му удари, тя тръгна пред него. Не можеше да отвърне погледа си от земята, не можеше да погледне към гостите, към тялото на годеника си дори, защото знаеше че ще последва поредната доза удари, поредните обиди от които сигурно щеше да се разпадне. Но не, не можеше да бъде толкова покорна пред него колкото беше преди. Сега имаше по – голяма воля, нямаше да го остави просто да я замъкне някъде. Тя се откъсна рязко от него, извръщайки се и опитвайки се да отиде при тялото на Майкъл, не можеше да го остави така, не можеше. Той не можеше да е мъртъв, не искаше да го повярва. Нали беше безсмъртен? Нямаше как ... не искаше да повярва на това.

by **Jamie Commun ◭** Нед Май 04, 2014 7:55 pm

Закова се на място отново и я погледна. Тя какво му казваше? Нима още не можеше да се осъзнае? Наистина ли бе толкова... толкова глупава? Той поклати глава.
-Нима не схващаш Амелиа? Оставих те защото нямах избор! Сключих сделка с Дявола, за да те върна към живот, защото те обичам! Оставих те защото това бе цената. Моето страдание за твоя живот. Всеки един ден бе като истински ад за принца на ада.- той се засмя при последната дума и поклати глава.
-Защо мислиш де Ноар дойде при теб? Искаш ли да ти го кажат всички негови последователи? За да направи именно това. Да ме срине психически. Майкъл никога не е обичал никой, не е в природата му. Той е такъв! Никога не е искал брак помежду ви, не те е обичал! Мислиш ли че би могъл да ти предложи брак след две срещи? Демон? На хиляди години? Той дори не е демон,а ангел избрал другата страна. Това ли искаш да чуеш? Че си използвана? Че си толкова глупава, че вярваш само на лъжите? Толкова ли не вярваше в любовта ми, че повярва на това че не те искам? Че си ми скучна? –той се доближи отново до нея и я хвана над лакътя дръпвайки я към себе си. Разтърси я сравнително силно и се вгледа в очите й. Ето отново бе затворен, загубен. Тя не му вярваше, а той полудяваше. Точно както бе и преди. Тя не вярваше в него. Бе избрала друг. Тя бе избрала друг. Господи не. Нямаше, нямаше да я пусне. Осъзнавайки че е на път да я изгуби той отново впи устни в нейните телепортирайки я извън църквата. Дори не мислеше къде отиват докато не усети земята под краката си дръпна се и се огледа. Осъзнавайки че я е завел отново пред хижата, убежището той се обърна към нея и действията му изобщо не бяха водени от съзнанието му. Той.. Той искаше да я пребие, да я убие,д а й махне кожата и да я окачи на стената, но вместо това ръцете му свалиха грубо собствената му риза от гърба й, пръстите му бързо откопчаха сутиена й и я събори на земята върху вече зелената трева. По нея нямаше следи от случилото се преди месеци. Точно както и външно нямаше по него и Амелиа. Но и двамата малко или много бяха съсипани. Особено той. Защото Комън я бе загубил два пъти.Бе умряла в ръцете му веднъж,а втория път я бе оставил,з а да я спаси.. За да я запази жива и да може да й се любува поне от страни... А тя не можеше да го осъзнае. Не го разбираше.
Не го възприемаше, докато той страдаше дори в този даден момент.
Застанал отгоре й Комън грубо свали бельото й и го хвърли някъде на земята. Щеше да я вземе насила. Без любезности и нежност. Улавяйки ръцете й той ги вдигна над главата й и спокойно ги задържа там с едната си ръка. С другата разкопча и дръпна надолу дънките си, като улавяйки члена си в ръка го насочи към входа на влагалището й. Проникна в нея грубо. В движението му липсваше всякакъв спомен от „любов” въпреки че я обичаше й бе бесен. Бе й ядосан за това че бе повярвала в това, че той не я обича. В това че не я иска. Бе ядосан на това че тя се бе отдала на друг.... Бе ядосан на факта че не искаше да е отново с него. Бе ядосан на всичко. Включително на себе си че бе чакал толкова дълго. Но това нямаше значение не и сега. Щеше да си я върне. Може би бе прекалено груб и жесток, но щеше да я има отново. Да й покаже на кой принадлежи.
Бедрата му повдигнаха грубо нейните докато тазът му се движеше плавно. Устните му намериха нейните и започна да ги целува като се опияняваше от нея.
-Няма да те пусна. Няма да те пусна вече. –шепнеше докато проникваше в нея пак и пак. В момента не правеше секс за удоволствие. Просто маркираше отново територията си. Защото усещаше другия навсякъде по нея. В аромата й, по тялото й... В начина й на мислене и говорене. А това не можеше да бъде допуснато.

by **.Amelia.** Нед Май 04, 2014 8:51 pm

Думите му се забиваха като ножове в съзнанието и’, ножове които рушаха цялата и’ психика. Да тя буквално имаше чувството, че се разпада, че дори земята под краката и’ се разпада и ще я остави да се сгромоляса. Но не можеше да се почувства виновна, не искаше да се почувства виновна за това, че е повярвала на Комън когато я остави, нямаше да се почувства виновна, защото тогава беше разбита. Съсипана по всевъзможни начини. Като че ли сърцето и’ бе разбито на безброй миниатюрни парченца и какво сега той продължаваше да я съсипва. Не искаше да му вярва, но всичко в нея се бе настроило да вярва сляпо на всяка една негова дума. Защото го обичаше, обичаше го толкова много, че вероятно ако беше дошъл мирно и просто бе възразил за брака и’ с де Ноар с аргумента, че я обича и че е направил грешка тя вероятно би избутала годеника си и би поставила Комън на негово място. Или просто щеше да се метне в прегръдките му и да го помоли да ги телепортира възможно най – далеч. Да толкова го обичаше в действителност, но не той бе решил да дойде и да избива всичко наред, да посегне срещу нея... Не, нямаше да му го прости. Нямаше да му прости, че уби невинен, нямаше и да повярва на думите му за де Ноар, макар че звучаха дяволски логични, а и тя имаше навика да прави грешни избори, защо този трябваше да се различава от останалите?!
- Не искам да те слушам, не те искам до себе си. Махни се, разкарай се от живота ми! – дори не беше забелязала кога ги бе телепортирал, до толкова бе погълната в собственият си гняв, извращение и тъга. Тъга, която бе последвала с появата му.
Още щом видя мястото на което ги телепортира в гърлото и’ като че ли заседна буца, не не можеше наистина да и’ причинява това, не можеше наистина да я води тук. Мястото на което разбра че е бременна, на което се съживи след смъртта си и на което той я изостави. Не, не искаше да си припомня тези неща, но спомените като че ли я зашлевиха. В главата и’ излязоха образите, всичко до най – малкият и точен детайл. Дори не усети веднага как ризата му с която я бе облякъл бе премахната грубо от ръцете му, а след това и сутиенът и’.
Не можеше да я има така. Не можеше да я има на сила, не и той, не можеше да и’ го причини. Но той правеше точно това. Усещайки твърдата повърхност под тялото си, очите и’ се насълзиха, да тя отново проплака. Искаше да го удари, да го махне от себе си, но не можеше. Дори и да не и’ държеше ръцете тя нямаше как да го нарани. Какво? Щеше да го издере ли? Сигурно щеше да му достави само и единствено удоволствие. Или пък щеше да го удари? И след това да бъде пребита като улично куче, но за нея вече нямаше значение. Не я интересуваше. Беше изтърпяла толкова боеве от мъжете с които е била, че вече не можеше да се впечатли, знаеше че това отново щеше да я сполети някога.
Усещайки грубото му проникване, стонът и’ отекна, но не бе типичният стон на удоволствие. Беше породен от болката която заля тялото и’, от нежеланието и’. Да, тя го обичаше и не можеше да си обясни защо в този момент го презираше толкова много, че не го искаше. Не всъщност можеше да си го обясни, не беше чак толкова трудно, предвид нещата, които бе направил.
Извърташе главата си на страни когато устните му се опитваха да намерят нейните. Не можеше да го целува, не и така, не и сега, не и на това място. Беше прекалено болезнено за нея. Опитваше се да се отскубне от него, да го срита и да се махне от него. Краката и’ буквално правеха неимоверни опити да го наранят, но безуспешни. Но дори и да се отскубнеше от него какво? Какво щеше да направи, да тича гола през гората, да помоли за помощ? Надали някой щеше да се изправи срещу демон, а и дори и да успееше Джейми щеше да убие този някой. Щеше да и’ е още по – ядосан, когато я намереше за това видя че няма смисъл. Спря с опитите си за бягство, просто изчакваше. Може би със сексът щеше да изкара гнева от тялото и съзнанието си, може би щеше да стане Комън който тя помнеше и обичаше, а може би нещата щяха да се влошат. Тя беше достатъчно глупава, за да ги влоши без да иска това.
- Недей, не ми говори.. просто недей. – сълзите отново напираха от очите и’, стичайки се към скулите и падайки на зелената трева под нея. В момента искаше да го нарани, искаше да го нарани по всевъзможни начини, но знаеше че после ще съжалява. Не защото щеше да е пребита или насилена отново. Просто защото съвестта и’ щеше да я гризе, че е направила нещо с което го е подтикнала към това, че е направила нещо което да го нарани, точно както в момента започваше да изпитва вина за всичко. За Майкъл, за сватбата, за това че не повярва достатъчно силно в Комън, за да разбере, че няма да я остави, не и без наистина основателна причина.

by **Jamie Commun ◭** Пон Май 05, 2014 8:34 am

Факта, че тя го отблъскваше или поне се опитваше, не пречеше на Комън. Той отново искаше тя да е негова. Искаше да я в нея и с нея. Нямаше второ мнение по въпроса. Нямаше как да съществува такова. А и той знаеше, знаеше че и тя го иска. Винаги го е искала. Все пак го обичаше. Нямаше нужда да го казват гласно той или тя, за да им е ясно че искат да са заедно.
Докато сълзите се стичаха по лицето й тя извръщаше глава така че да не я целува, той целуваше следите от солените сълзи. Имаше чувството че пие от тях. Но не правеше това, просто го попиваше. Както искаше тя да страда и да плаче, така искаше и да е щастлива. Защо се бореше с него? Защото бе убил Майкъл така както тя си мислеше? Какво от това? Де Ноар нямаше да умре. Сигурно вече го връщаха. Изключително трудно можеш да убиеш подобно създание и Комън не бе успял в това начинание. Само го бя вкарал в един вид будна кома. Или просто кома. Както и да е. После щеше да се занимава с задника, сега не му беше до това. Не и сега.
Той улови лицето й с едната си ръка и я накара да го погледне. Вгледан в очите й той докосна съвсем леко устни до нейните.
-Няма да те оставя.- каза въпреки думите й и движенията му бавно започнаха да се променят. Въпреки гнева му, въпреки яда и желанието му да я има с изключително усилие той забави движенията си и пусна ръцете й.
-Ако искаш да спра кажи.- прошепна до ухото й и зарови лице във врата й. Започна да движи таза си бавно, внимателно и с някаква чувственост, която бе липсвала в него от мига в който се разделиха. Ръцете му минаха по тялото й, като дланите му се настаниха на бедрата й, повдигна ги още малко и се настани без усилие между тях.
Липсата на грубост някак си му помагаше да се наслади на усещането. И въпреки че все още усещаше де Ноар по нея той не можеше да спре или да продължи с недодяланото си поведение. Комън докосна устни до врата й и ги издигна нагоре по бузите й. Докосна устни до местата който бе наранил и отново отърка нос в нейния. Какво отново ставаше с него? Къде объркваше нещата?
Защото той ги бъркаше. Нарушаваше кодекса си, законите си. Сделката си. А това бе нещо, което никой демон не нарушаваше. Никой. Но той бе изключение. Поне лично за Амелиа. Щом ставаше дума за това момиче можеше да се откаже от всичко. Дори от собственото си удоволствие, както вече бе направил. Комън отново се чувстваше цял, чувстваше се добре и друго нямаше значение. Вече не. Не му пукаше за сделката. Дори Луцифер да се върнеше щеше да намери начин да се скрият и той и тя. Имаше достатъчно места които бяха извън радара на дявола. Той докосна лицето й и я целуна по челото.
-Аз и ти ... –прошепна и продължи да се движи в нея, като се стараеше да не я нарани.

by **.Amelia.** Пон Май 05, 2014 6:37 pm

Любов – това чувство бе толкова силно, по – силно от всяко друго може би. Най – силното дори. А когато любовта бе истинска, когато бе споделена, човек бе воден само и единствено от нея. Действията му, съзнателно или несъзнателно бяха водени от нея, точно както в случая. Хестлър не можеше да мрази Комън, не можеше да си наложи да го мрази, не можеше дори да го отблъсне, защото го обичаше, бе влюбена толкова лудо в него, че бе готова да му прости всичко, бе готова тя да поеме вината за всичко. Вината, която той и’ налагаше, вината която в момента дори я раздираше от вътре. Дори бе повярвала, че всичко е заради нея, че тя бе виновницата за това че се стигна до това положение, но всъщност то бе точно така. Ако бе повярвала по – силно в любовта на Комън нямаше да се стигне до това положение, но може би тогава той нямаше да дойде, нямаше да има сватба която да провали и те нямаше да са заедно в този момент. А въпреки всичките сълзи, въпреки нежеланието към него което показваше, тя в действителност го желаеше, искаше да е с него, искаше да е с него по всевъзможни начини и можеше да преглътне всичко. Всеки един негов удар, всяка рана, синина и издутина по тялото и’ причинена от него, всеки човек който бе убил независимо дали бе де Ноар или някой друг. Да, Хестлър изпитваше чувства и към де Ноар, но те бяха толкова нищожни в сравнение с това което изпитваше към Комън, дори можеше да ги загърби, ако трябваше щеше да отиде при някоя вещица или нещо подобно, за да премахне всеки спомен, всеки един път с де Ноар, ако това щеше да направи Комън щастлив. Да, до там се простираше нейната любов. Бе готова да забрави всеки един момент от живота си в който той не присъстваше ако това щеше да го ощастливи.

След като усети ръцете си освободени червенокосата прокара едната си ръка към лицето му, милвайки бузата му с палец, продължавайки докато не я преплете в русата му коса.
- Не спирай, не искам да спираш... – думите и’ излязоха под формата на шепот от устните и’, бе толкова плаха, толкова покорна, но дори не можеше да се издразни на самата себе си, защото ставаше въпрос за Джейми. Нима бе готова да пренебрегне цялата си същност, да бъде такава само заради него!? Да и още как, та тя го демонстрираше в момента.
- Аз и ти ... – повтори думите му като върху устните и’ се появи бегла усмивка, почти незабележима, бледнееща дори. – Звучи ми добре. – надигна съвсем леко главата си, впивайки устни в неговите. Беше толкова странна картинка, в един момент му се дърпаше, а в следващият тя бе тази която го целуваше, която го желаеше. Но бе разбрала, че няма смисъл да се дърпа, обичаше го и те отново щяха да са заедно. Без значение дали сега или след известно време... беше им писано.
Другата и’ ръка тя спусна по тялото му, минавайки по мускулестата му гръд и избутвайки го така че тя да застане от горе. И въпреки всичките си охлузвания, въпреки болката която обливаше тялото и’ тя изпитваше и удоволствие от „акта” им.
Заставайки отгоре му, устните и’ отново потърсиха неговите впивайки ги за страстна, но не особено дълга целувка, след което хвана възбудата му с ръка насочвайки я към входа на влагалището си. Усещайки Комън в себе си, стон на удоволствие се откъсна от устните и’. Дори не мислеше, че е възможно да изпитва такова удоволствие имайки предвид обстоятелствата, но това беше той все пак ...
Подпирайки се с длани върху мускулите на гърдите му, Хестлър започна плавно да движи таза си, постепенно забързвайки движенията си. В момента дори не можеше да отдате внимание на болезненото пулсиране под кожата си, причинено от синините в следствие на ударите му от преди малко, но можеше ли да го вини за тях?! Все пак бе преспала с врага му, щеше да се омъжи за него, като по този начин забие нож в гърба на Комън и дори нямаше да се усети какво беше направила, защото не знаеше, че той все още имаше чувства към нея.
- Съжалявам... Извинявай за всичко, не съм искала да те нараня ... – звучеше толкова глупаво казвайки му го така, казвайки му го в ситуация като тази. Да не говорим, че извинението бе излязло от устните и’ под форма на стенание, заради удоволствието което изпитваше в момента, но трябваше да му го каже, искаше да го знае.

by Sponsored content

I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

Re: I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

Re: I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

Re: I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

Re: I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

Re: I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

Re: I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

Re: I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like

Re: I can’t tell you what it really is. I can only tell you what it feels like