O Metheson.

Спомен;
Преди повече от година;
Но той й казваше „Ако си сама, сам самичка, можеш да ми звъннеш по всяко време. Ако се нуждаеш от мен, аз ще бъда на среща винаги за теб. Твоето тяло е моя порок, пристрастен съм към теб. Пристрастен към тялото ти, пристрастен към кожата ти, пристрастен към аромата ти, прстрастен към начина, по който се любиш. Ти си моя Захир. Когато са в близост твоето и моето тяло, усещам че обстановката се разгорещява, че има пожар в стаята. Аз и ти под завивките, знам че го искаш, така че бъди сега моя.” Спомняше си, че той я виждаше как се оглежда в огледалото, виждаше че той чувстваше как тя вижда отражението си и не можеше да спре да се взира в нея. Оливия знаеше, че той харесваше да я има в леглото си. Стоеше и отново си спомняше думите му „Аз, зная Оливия, зная че се страхуваш от самотата. Знам, че ако охладнееш мога да те разгорещя. Знам, че в мрака мога да те отведа, не бъди такава винаги ще съм твой. Само ти и аз и няма нищо друго да ти кажа, хайде скъпа остави съдбата да говори вместо теб.

Оливия стана от леглото си и остави бележка до него, да не повтаря отново тази грешка. Но знаеше, че няма какво да направи когато ставаше въпрос за него, тя избираше да вижда само хубавите спомени. Начина по който я караше да се чуваства я привличаше, до сега не беше срещала някой толкова различен и ето ги сега двамата вече бяха част един от друг където й да отидеше тя щеше да го последва. Но не можеше да запомни, че трябва да го забрави. Все забравяше, че трябваше да го пусне да си отиде, когато я погледнеше единствените й спомени бяха как я целува на лунна светлна. Връщаше се обратно сякаш паднала от влака, върнала се отново хиляди крачки назад, начина по който я караше да се чувства, беше толкова глупав.



Сега;
Оливия изтласкаше всичките си проблеми..вътре в мисълта си, но точно тогава те се появяват в сънищата й, ОЖИВЯВАХА..отмена всичките спорни въпроси на някъде където не можеше да ги открие. Имаше надежда, че ще забрави миналото си...но сякаш това се бе случвало вече прекалено много пъти. Защо не можеше да бъде силна отново и да се изправи пред всичките си проблеми, всичките си страхове? Но сякаш страха й нараняваше отново него..но тогава тя беше искрена. Но колко още дни можеше да бяга? Колко още години трябваше да го прави? Емоцийте нахлуваха в нея.. а тя беше толкова неподготвена, но въпреки това всичко й беше толкова ясно. Плачеше без причинно, усещаше как сълзите й се стичаха по лицето, до преди година се чувстваше силна, но дали сега не е просто развалина. Плачеше без причина, защото беше заровила всичко толкова дълбоко в себе си. Беше дала обещание на себе си, но успя да го спази, защото така й не бе успяла да се изправи пред болката която беше причинила, сега болката отвръща и удря с пълна сила запращаше я надълбоко във вътрешната й тъмнина, където не можеше да намери пътя си навън. Как можеше да продължи с усмивка, да продължи деня си и да върви напред когато сама беше измамила себе си и се преструваше, че всичко е наред, беше се опитала да се отърве от онова свое друго аз, беше се опитала да даде всичко от себе си, за да остане с него, но сега струните бяха захабени и тя беше напълно сама изправена срещу черната си страна, но все пак се опитваше да се скрие от другото си аз някъде дълбоко в издутината. Но въпреки това можеше да заслепи всеки, но не и себе си.
За това се обърна към него молейки го да я забрави, защото му беше казала, че ще бъде до него, ще бъде там за него, че ще се погрижи за него. Беше го разочаровала. Оливия си тръгна, защото не успя да му каже истината за себе си, не успя да ги каже на него. Изгори основните мостове, искаше й се да има някакъв изход от тук, гласовете в главата й ридаеха толкова силно „Ще ме забравиш ли сега?”

одобрена