Индекс
Рейвънсууд, Пенсилвания. В градът има смъртоносно проклятие, което вече тече от поколения насам. За да се връщат войниците, обратно живи и здрави при семействата си, за всяка война трябва да умират по пет тинейджъра от Рейвънсууд. Има сключен договор, който гласи фамилиите на петте прокълнати фамилии, като при всяка война някой тинейджър от тези фамилии бива убиван с още четирима, единственият начин да прехвърли проклятието на друг е да се обедини с "Децата на Злото". А единственият начин да се развали проклятието ... да останете живи.
Вход
Latest topics
Екип на форума;
.Amelia.
ADMINISTRATOR; AMELIA HESTTLER - 21 - FC: HOLLAND RODEN - CURSE BREAKER -----
Jamie Commun
ADMINISTRATOR; JAMIE COMMUN - 25 - FC: MAX IRONS - CHILD OF EVIL -----
Avery Dubois;
ADMINISTRATOR; AVERY DUBOIS - 22 - FC: JESSIE ANN GRAVEL - GUARDIAN -----
Rosalie Buttler
MODERATOR; ROSALIE BUTTLER - 25 - FC: NINA DOBREV - CITIZEN -----
Romanov's place
2 posters
Страница 1 от 1
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Romanov's place
by Adam Romanov. Чет Апр 03, 2014 5:02 pm
Очите му светнаха докато тя говореше. Добре. Точно така. Харесваше му. Тя бе съгласна. Романов се усмихна и кимна с глава. Той събра на бързо нещата си и когато бе готов напълно отиде до нея и я развърза. Той някак си наистина я харесваше. Не знаеше защо, но я харесваше. Явно наистина бе заради малкия Адам живеещ в него, но все едно. Нямаше значение. Важното бе че тя щеше да остане жива и той нямаше да я убие. Дори сестра му да го искаше. Той просто не можеше да я убие, заради себе си. Защото бе егоист. Когато отиде отново до нея внимателно я освободи от въжетата и я погледна с усмивка.
-Хайде, да те махнем от тук.- той я погледна и не бе сигурен дали да я остави да ходи сама или да я изнесе на ръце от мястото... Адам буквално се колеба половин час над това. Поклащайки глава мина зад нея и я вдигна на ръце. Толкова нетипичен Адам Романов. Всъщност.. Доста типичен, но за отношения със сестра си. А Ейвъри определено не бе Ева. Ева дори не харесваше Ейвъри. Но Адам я. Така че в момента бе ясно кое ще надделее. Той. Сестра му може би щеше да разбере и да се цупи. Да го ядоса или да го накара да избухне, но не и нещо друго. Е.. Пак потърпевша щеше да е Ейвъри, но нямаше да го направи, защото й е прекалено бесен или защото психясваше...
Той ходеше с нея на ръце и се чувстваше. Добре. Романов бутна вратата на изхода и я пусна да стъпи на земята, докато заключваше склада. Той въздъхна и се обърна към нея. Все още бе от части друсан и пиян и не знаеше къде се намира, но ако отидат в апартамента със сигурност щеше да легне и да поспи. Той отново я вдигна и я занесе до колата. Този път не я хвърли на задната седалка, а я пусна отново да стъпи на земята и й отвори вратата. Изчаквайки я да влезе Адам се чувстваше горд със себе си. Бе мил и вежлив доста време. Може би 15? 20 минути? Да! Това си бе много време за него. Качвайки се до нея той не пусна радиото. Не му се искаше да чуе дали са я пуснали за издирване.
Той шофираше сравнително нормално, за да не привлича внимание към себе си. Към тях. Нямаше нужда от излишни неприятности.
По време на цялото пътуване я наблюдаваше с крайчеца на окото си и чакаше тя да направи нещо. Каквото и да е, за да я върне обратно.Но тя стоеше кротко. Странно. Това го учудваше и радваше.
Романов спря колата пред жилищната сграда в която бе апартамента му и слезе, мина от другата страна, за да й отвори и се огледа.
-Ами... Не очаквам да ти хареса, но...- сви рамене и този път не я вдигна на ръце, а я изчака да тръгне пред него.
Романов я следваше неотлъчно и очите му минаваха по гърба й, надолу по задника и бедрата й. Добре де, искаше му се да й свали клина и да я наведе напред. Просто да я изчука. Ооо, колко силно желание изпитваше да го направи. Но нямаше. Не тук, не сега. Не така. Щеше да се държи мило. Да не допуска лудото си Аз да го завладее.
След по-малко от пет минути дърпайки решетката на асансьора той буквално си бе в къщи. Огледа апартамента си и се запита как не е потънал в прах. Той хвърли сака на земята и я погледна.
-Тук има някакви дрехи на Ева... А ако искаш ще отида да ти.. Взема, някакви?- защото той нямаше да й купи дрехи. Щеше да ги открадне. Дори можеше направо с чиповете да й ги донесе. Стига да му кажеше.
-Хайде, да те махнем от тук.- той я погледна и не бе сигурен дали да я остави да ходи сама или да я изнесе на ръце от мястото... Адам буквално се колеба половин час над това. Поклащайки глава мина зад нея и я вдигна на ръце. Толкова нетипичен Адам Романов. Всъщност.. Доста типичен, но за отношения със сестра си. А Ейвъри определено не бе Ева. Ева дори не харесваше Ейвъри. Но Адам я. Така че в момента бе ясно кое ще надделее. Той. Сестра му може би щеше да разбере и да се цупи. Да го ядоса или да го накара да избухне, но не и нещо друго. Е.. Пак потърпевша щеше да е Ейвъри, но нямаше да го направи, защото й е прекалено бесен или защото психясваше...
Той ходеше с нея на ръце и се чувстваше. Добре. Романов бутна вратата на изхода и я пусна да стъпи на земята, докато заключваше склада. Той въздъхна и се обърна към нея. Все още бе от части друсан и пиян и не знаеше къде се намира, но ако отидат в апартамента със сигурност щеше да легне и да поспи. Той отново я вдигна и я занесе до колата. Този път не я хвърли на задната седалка, а я пусна отново да стъпи на земята и й отвори вратата. Изчаквайки я да влезе Адам се чувстваше горд със себе си. Бе мил и вежлив доста време. Може би 15? 20 минути? Да! Това си бе много време за него. Качвайки се до нея той не пусна радиото. Не му се искаше да чуе дали са я пуснали за издирване.
Той шофираше сравнително нормално, за да не привлича внимание към себе си. Към тях. Нямаше нужда от излишни неприятности.
По време на цялото пътуване я наблюдаваше с крайчеца на окото си и чакаше тя да направи нещо. Каквото и да е, за да я върне обратно.Но тя стоеше кротко. Странно. Това го учудваше и радваше.
Романов спря колата пред жилищната сграда в която бе апартамента му и слезе, мина от другата страна, за да й отвори и се огледа.
-Ами... Не очаквам да ти хареса, но...- сви рамене и този път не я вдигна на ръце, а я изчака да тръгне пред него.
Романов я следваше неотлъчно и очите му минаваха по гърба й, надолу по задника и бедрата й. Добре де, искаше му се да й свали клина и да я наведе напред. Просто да я изчука. Ооо, колко силно желание изпитваше да го направи. Но нямаше. Не тук, не сега. Не така. Щеше да се държи мило. Да не допуска лудото си Аз да го завладее.
След по-малко от пет минути дърпайки решетката на асансьора той буквално си бе в къщи. Огледа апартамента си и се запита как не е потънал в прах. Той хвърли сака на земята и я погледна.
-Тук има някакви дрехи на Ева... А ако искаш ще отида да ти.. Взема, някакви?- защото той нямаше да й купи дрехи. Щеше да ги открадне. Дори можеше направо с чиповете да й ги донесе. Стига да му кажеше.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Romanov's place
by Avery Dubois; Чет Апр 03, 2014 5:58 pm
Не знаеше какво действително се бе променило в него през нощта, но имаше нещо наистина променено, държеше се добре. Може да се каже, че се опитваше да я „глези”? Може би, но не можеше да бъде сигурна, просто правеше това което й се кажеше. Мълчеше, просто се държеше послушно както бе поискал той. Нали така? Щеше да играе по неговите правила и да внимава какво прави действително. Вървеше пред него, не знаеше къде точно я водеше. Но когато видя къде, сякаш вътрешно душата й запя, тялото й се изпълни с чист въздух, попи в кожата й, а тя имаше все по – голямо чувство, че изглежда настина отвратително.
Но може би наистина това щеше да се промени. Момичето разтри отново китките си, искаше просто да махне тези мръсни дрехи и директно да ги изхвърли в кофата за боклук, само и само да не й напомнят за онзи склад, в който я бе затворил. Знаеше, че няма да я пусне на вън, знаеше, че няма да й го позволи, но това което той правеше в момента.. това й бе може би достатъчно, за да му се довери по някакъв начин. Преглътна леко поглеждайки мястото. Слушаше го внимателно какво й говори и лека усмивка се показа на лицето й.
-Различно е от склада, Адам. – прошепна по – тихо тя, но сякаш удоволствието което бе изпитало тялото й си личеше от километри. Сякаш чистия въздух я променяше. Правеше я щастлива, до някаква степен се радваше на светлината, на чистия мирис, който се носеше около нея в момента. Почувства се наистина добре. Но всичко може би щеше да си дойде на мястото след като отмиеше спомена за онова място и от плътта си. Погледна леко плахо към него, чувайки следващите му думи. Нещо в нея наистина не искаше да употребява дрехите на сестра му. Не искаше да прилича по никакъв начин на нея искаше да е просто Ейвъри, а не той да вижда по някакъв начин сестра си в нея. Гледайки го сякаш наистина започваше отново да го харесва, дори и с онова психично поведение, но сякаш в момента пред нея малко или много седеше онзи нормалния Адам Романов, когото познаваше преди пет години.
-Аз.. мисля да се изкъпя. И наистина няма да ти откажа да ми откриеш или вземеш или каквото ще правиш, просто да ми донесеш някакви дрехи. – прошепна момичето, като плахо се отдръпна от него и с бавна крачка, просто продължи малко по навътре в жилището му, за да намери къде точно се намираше банята. Усмихна му се някак нежно, като отвори едната врата намирайки банята и просто се пъхна вътре, като съблече дрехите си. Ейвъри плахо се обърна към огледалото намирайки всяко едно поражение по лицето и тялото си. Намери онези синини, който бавно сменяха цвета си, а и бе сигурна, че скоро няма да се отърве от тях. Видя, колко мръсна в действителност бе косата й. И не само косата й, ами и самата тя бе ужасно мръсна. Дори не се замисли какво да прави с дрехите си, просто ги взе в ръка. Уви една хавлия около тялото си и излезна от банята като отново погледна към Адам, усмихна му се отново нежно, като намери кофата за боклук и ги изхвърли там, без дори да се замисли. Отново леко се усмихна и се върна в банята.
-Няма да избягам никъде, Адам.. не се притеснявай – сякаш искаше наистина да спечели доверието му, защото тя действително се бе отказала от бягството. Момичето се усмихна леко влизайки в банята и просто пусна душа, хавлията се спусна по тялото й падайки на плочките и тя прекрачи прага на ваната като усети приятния допир на топлата вода, която се стече по наранената й кожа. Сякаш бавно измиваше всичко лошо, което й се бе случило. Ейвъри намери шампоан, с който изми косата си, усещайки как ставаше чиста. Момичето изми тялото си и наистина се почувства като нова. Спря течащата вода, като уви хавлията около тялото си и излезна от банята взимайки по – малка хавлия с която започна да суши косата си.
Но може би наистина това щеше да се промени. Момичето разтри отново китките си, искаше просто да махне тези мръсни дрехи и директно да ги изхвърли в кофата за боклук, само и само да не й напомнят за онзи склад, в който я бе затворил. Знаеше, че няма да я пусне на вън, знаеше, че няма да й го позволи, но това което той правеше в момента.. това й бе може би достатъчно, за да му се довери по някакъв начин. Преглътна леко поглеждайки мястото. Слушаше го внимателно какво й говори и лека усмивка се показа на лицето й.
-Различно е от склада, Адам. – прошепна по – тихо тя, но сякаш удоволствието което бе изпитало тялото й си личеше от километри. Сякаш чистия въздух я променяше. Правеше я щастлива, до някаква степен се радваше на светлината, на чистия мирис, който се носеше около нея в момента. Почувства се наистина добре. Но всичко може би щеше да си дойде на мястото след като отмиеше спомена за онова място и от плътта си. Погледна леко плахо към него, чувайки следващите му думи. Нещо в нея наистина не искаше да употребява дрехите на сестра му. Не искаше да прилича по никакъв начин на нея искаше да е просто Ейвъри, а не той да вижда по някакъв начин сестра си в нея. Гледайки го сякаш наистина започваше отново да го харесва, дори и с онова психично поведение, но сякаш в момента пред нея малко или много седеше онзи нормалния Адам Романов, когото познаваше преди пет години.
-Аз.. мисля да се изкъпя. И наистина няма да ти откажа да ми откриеш или вземеш или каквото ще правиш, просто да ми донесеш някакви дрехи. – прошепна момичето, като плахо се отдръпна от него и с бавна крачка, просто продължи малко по навътре в жилището му, за да намери къде точно се намираше банята. Усмихна му се някак нежно, като отвори едната врата намирайки банята и просто се пъхна вътре, като съблече дрехите си. Ейвъри плахо се обърна към огледалото намирайки всяко едно поражение по лицето и тялото си. Намери онези синини, който бавно сменяха цвета си, а и бе сигурна, че скоро няма да се отърве от тях. Видя, колко мръсна в действителност бе косата й. И не само косата й, ами и самата тя бе ужасно мръсна. Дори не се замисли какво да прави с дрехите си, просто ги взе в ръка. Уви една хавлия около тялото си и излезна от банята като отново погледна към Адам, усмихна му се отново нежно, като намери кофата за боклук и ги изхвърли там, без дори да се замисли. Отново леко се усмихна и се върна в банята.
-Няма да избягам никъде, Адам.. не се притеснявай – сякаш искаше наистина да спечели доверието му, защото тя действително се бе отказала от бягството. Момичето се усмихна леко влизайки в банята и просто пусна душа, хавлията се спусна по тялото й падайки на плочките и тя прекрачи прага на ваната като усети приятния допир на топлата вода, която се стече по наранената й кожа. Сякаш бавно измиваше всичко лошо, което й се бе случило. Ейвъри намери шампоан, с който изми косата си, усещайки как ставаше чиста. Момичето изми тялото си и наистина се почувства като нова. Спря течащата вода, като уви хавлията около тялото си и излезна от банята взимайки по – малка хавлия с която започна да суши косата си.
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Romanov's place
by Adam Romanov. Чет Апр 03, 2014 6:42 pm
Той я гледаше с интерес. Бе наклонил глава на една страна и се питаше какво прави тя? Предразполагаше го или какво? Тръсна глава и когато тя излезе от банята го накара да се стресне. Думите й го накараха да се чувства неудобно. Сякаш го бе хванала на местопрестъплението. Той се усмихна глуповато и кимна с глава. Загледа се след нея и след пет минути излезе.
Романов определено бе опитен в кражбите и всичко останало, но днешните му „маневри” бяха просто зашеметяващи. Той излезе от най-големия мол в Рейвънстууд закупил блуза за 20 долара. И със неплатена стока за минимум 300. Бе взел бельо, блузи, клинове и още някакви глупости за които не бе сигурен, че тя носеше. Чифт обувки и храна. Как го бе направил? Ами с ловки ръце и дооста голям сак.
Когато се прибра обратно в апартамента, бе пъхнал една цигара между устните си и се чудеше къде да остави сака. Решавайки да го хвърли на дивана той го отвори и извади тениската, която си бе купил. Сива с надписи. Харесваха му надписите. Цинични думи които не използваше, но не му пречеше да ги носи. Той свали блузата с която бе облечен и я хвърли на дивана протегна се и събу кецовете си, срита ги под масата и отиде до леглото. Просна се на него и се загледа в тавана.
Вместо както бе влязъл да отиде да провери дали Ейвъри е тук, той си почиваше. А и тя нямаше как да избяга. За да използва дори стълбището й трябваше ключ, а за асансьора чип. Бе на прекалено висок етаж, за да скочи и нямаше телефон от който да звънне на някой. А пък и Адам нямаше съседи. Имаше една.. Възрастна жена, която му правеше забележки за шума... Е тя вече не живееше в този блок. И изобщо на тази земя. Горката бе паднала по стълбите докато чистела...
Той се подсмихна при спомена за нея и се протегна, за да тръсне пепeлта от цигарата с в пепелника на нощното шкафче. Романов остави там цигарата и се обърна по корем на леглото. Искаше му се да заспи.. Всъщност в момента му се искаше да си направи нов татус.
-Ейвъри.- провикна се и стана от леглото. Той отиде до сака и взе една малка торбичка с лекарства. Отиде пред банята където я видя и се усмихна.
-Взех ти обезболяващи и някакъв крем. Пише че оправял всякакви рани и белези и подобни. Не знам не съм го пробвал. – той сви рамене и извади тубичката от кутийката в която бе прибрана. Погледна към блондинката и се доближи до нея. Той махна малкото капаче и повдигна лицето й към себе си. Добре я беше подредил. Дори много добре. Изстисквайки малко количество от крема върху показалеца си започна внимателно да я маже. Пръстите у бяха толкова нежни, че ако всички жени и мъже които бе убил го видеха щяха да са в шок. Той и нежност. Две несъвместими неща, но все пак ето го тук. Когато приключи с лицето й той улови внимателно ръцете й. Намза китките й и раните и синините по раменете й целите й ръце. Погледа му се спря на хавлията й и той се подсмихна. Една от онези рядко срещани криви усмивки. Едната му ръка докосна кожата й, точно там където започваше хавлията. Можеше да я дръпне. Да я види гола. Да я притисне към стената и да... Преглътна и поклати глава.
-Искам да ме татуираш.- усмихна се и отиде в „спалнята” извади една кутия от нощното шкафче и от там машинката, включи я към контакта и посочи сака.
-Има дрехи, бельо. Каквото ти хрумне. Не знаех какво носиш и взех повече неща. –сви рамене и извади лаптопа си, включи го и започна да рови за снимка на татус какъвто искаше. Седнал на леглото бе прехапал долната си устна и може би бихме могли да кажем, че е нормален човек. С малки отклонения, но все пак отклонения. Той погледна към нея и въздъхна.
-Не те е страх,нали? –засмя се и се запита дали да се надруса отново или да поспи докато тя го рисува? Да, можеше да заспи. Него, не го болеше. Не изпитваше болка. Просто бе мазохист, явно.
Романов определено бе опитен в кражбите и всичко останало, но днешните му „маневри” бяха просто зашеметяващи. Той излезе от най-големия мол в Рейвънстууд закупил блуза за 20 долара. И със неплатена стока за минимум 300. Бе взел бельо, блузи, клинове и още някакви глупости за които не бе сигурен, че тя носеше. Чифт обувки и храна. Как го бе направил? Ами с ловки ръце и дооста голям сак.
Когато се прибра обратно в апартамента, бе пъхнал една цигара между устните си и се чудеше къде да остави сака. Решавайки да го хвърли на дивана той го отвори и извади тениската, която си бе купил. Сива с надписи. Харесваха му надписите. Цинични думи които не използваше, но не му пречеше да ги носи. Той свали блузата с която бе облечен и я хвърли на дивана протегна се и събу кецовете си, срита ги под масата и отиде до леглото. Просна се на него и се загледа в тавана.
Вместо както бе влязъл да отиде да провери дали Ейвъри е тук, той си почиваше. А и тя нямаше как да избяга. За да използва дори стълбището й трябваше ключ, а за асансьора чип. Бе на прекалено висок етаж, за да скочи и нямаше телефон от който да звънне на някой. А пък и Адам нямаше съседи. Имаше една.. Възрастна жена, която му правеше забележки за шума... Е тя вече не живееше в този блок. И изобщо на тази земя. Горката бе паднала по стълбите докато чистела...
Той се подсмихна при спомена за нея и се протегна, за да тръсне пепeлта от цигарата с в пепелника на нощното шкафче. Романов остави там цигарата и се обърна по корем на леглото. Искаше му се да заспи.. Всъщност в момента му се искаше да си направи нов татус.
-Ейвъри.- провикна се и стана от леглото. Той отиде до сака и взе една малка торбичка с лекарства. Отиде пред банята където я видя и се усмихна.
-Взех ти обезболяващи и някакъв крем. Пише че оправял всякакви рани и белези и подобни. Не знам не съм го пробвал. – той сви рамене и извади тубичката от кутийката в която бе прибрана. Погледна към блондинката и се доближи до нея. Той махна малкото капаче и повдигна лицето й към себе си. Добре я беше подредил. Дори много добре. Изстисквайки малко количество от крема върху показалеца си започна внимателно да я маже. Пръстите у бяха толкова нежни, че ако всички жени и мъже които бе убил го видеха щяха да са в шок. Той и нежност. Две несъвместими неща, но все пак ето го тук. Когато приключи с лицето й той улови внимателно ръцете й. Намза китките й и раните и синините по раменете й целите й ръце. Погледа му се спря на хавлията й и той се подсмихна. Една от онези рядко срещани криви усмивки. Едната му ръка докосна кожата й, точно там където започваше хавлията. Можеше да я дръпне. Да я види гола. Да я притисне към стената и да... Преглътна и поклати глава.
-Искам да ме татуираш.- усмихна се и отиде в „спалнята” извади една кутия от нощното шкафче и от там машинката, включи я към контакта и посочи сака.
-Има дрехи, бельо. Каквото ти хрумне. Не знаех какво носиш и взех повече неща. –сви рамене и извади лаптопа си, включи го и започна да рови за снимка на татус какъвто искаше. Седнал на леглото бе прехапал долната си устна и може би бихме могли да кажем, че е нормален човек. С малки отклонения, но все пак отклонения. Той погледна към нея и въздъхна.
-Не те е страх,нали? –засмя се и се запита дали да се надруса отново или да поспи докато тя го рисува? Да, можеше да заспи. Него, не го болеше. Не изпитваше болка. Просто бе мазохист, явно.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Romanov's place
by Avery Dubois; Чет Апр 03, 2014 7:25 pm
Ейвъри го гледаше с учудване когато се приближи до нея и започна толкова нежно да докосва можейки наранените места по кожата й. Тялото й изтръпваше леко при допира му,тръпчици полазваха тялото й, сякаш притъпявайки болката която изпитваше, когато той я докосваше.
Усмихна се леко оставяйки малката кърпа с която бе бърсала косата си на диванчето до нея. А след това го погледна в очите усмихвайки му се, сякаш нещо в нея трепна, когато видя неговата усмивка, тази специфична усмивка. Която сякаш можеше да накара коленцата й да се разтреперят лекичко.
-Благодаря ти. – прошепна му тя, като следващите му думи, който направо я изпълниха с ужас в първия момент, Ейвъри се приближи до сака и се замисли дали щеше да се справи така както той ще очаква от нея. Дали щеше а успее да го направи точно като картинката , която беше на монитора. Приближи се към сака, преди отново той да й заговори.
-Не ме е страх от това нещо, просто не съм сигурна, че ще си доволен след това. – прошепна последното малко по – тихичко, като отвори сака, извади бельо, тениска и един клин. Като се обърна с гръб към него и избърса тялото си с хавлията оставяйки я на рамката на дивана. Облече бельото, обу клина, а след това сложи и тениската. Преметна полуизсъхналата си коса през едното си рамо и бавно се приближи към него, гледайки картинката, която беше извадил на лаптопа си. Погледна и към машинката, а след това и мастилото. Да щеше да успее да го направи. Нямаше да сгреши нещо, просто и внимателно щеше да направи това, което искаше Романов от нея. Ейвъри му се усмихна лекичко, когато се обърна по гръб. Взе машинката и пускайки я, я натопи леко в мастилото. Погледна отново към татуса на лаптопа, беше някакъв трибъл, който завършваше с така добре познатите ни картини от сълзи и смях. Усмихна се леко отново.
-Добре, хайде да го направим. – каза му Ейвъри, като леко започна да прави очертанията на едната половина на тялото му. Бавно и внимателно изпипвайки всеки орнамент, Дюбоис очертаваше всичко по нея, на места я запълваше с различен цвят. Гледаше постоянно, само и само да не обърна нещо, да не направи дори и минимална греша, която можеше да ядоса Адам. А той беше толкова спокоен, сякаш нищо не му правеше, имаше чувството, че този мъж беше безчувствен. Не знаеше колко време си бе играла рисувайки върху лявата му гърда, бавно започна да приближава рамото му, изкривяваше елементите, така както бяха закривени на картината, продължаваше и леко се навеждаше, за да изучи всеки по – малък детайл, който бе пропуснала да направи връщаше се, завършваше това, което бе изпуснала, а след това продължаваше да татуира тялото му. Действително Ейвъри се чудеше, как той не изпитваше нищо в момента, сякаш това го приспиваше, сякаш не дълбаеше точно в този момент в кожата му, а определено часовете минаваха, докато тя рисуваше върху кожата му. Но някак си това, което правеха в момента й беше приятно. Не се караха, нямаше поредната плесница. Можеше да каже, че наистина се чувстваше в момента добре, че не я караше да се чувства зле.
Нещо в нея й подсказваше, че той наистина не искаше да я убива, искаше да я запази жива, а докато тя беше послушна щеше да остане такава. Момичето старателно започваше да запълва лицата на сълза и смях, с различен цвят мастило да прави леки светлосенки, на местата на който ги виждаше. Като допълваше контурите, но преди да бъде готова Ейвъри искаше да остави нещо от себе си на него, да си знае, че тя беше направила точно тази татуировка на тялото му. Момичето внимателно, на съвсем незабележимо място написа просто едно „А” с малка точица до него приличаща повече на сърце, но беше толкова незабележимо, че може би дори и Адам нямаше да я види.
-Е готов си. – прошепна тя, като спря машинката и внимателно със спирт, който намери в торбичката и памук започна да почиства мастилото, което се бе размазало около татуса му. Почиствайки го Ейвъри намери на лицето си една специфична усмивка, след това взе едно от мазилата и намаза нежно наранената кожа, като пръстите й нежно по – скоро галеха кожата му от колкото да я натискаше разтривайки мазилото.
-Надявам се, да ти хареса как се е получило и да не съжаляваш, за това, че си ми дал да те татуирам. – подсмихна се тя, ставайки от леглото, като взе памуците и се отдръпна към кофата за боклук, за да ги изхвърли.
Усмихна се леко оставяйки малката кърпа с която бе бърсала косата си на диванчето до нея. А след това го погледна в очите усмихвайки му се, сякаш нещо в нея трепна, когато видя неговата усмивка, тази специфична усмивка. Която сякаш можеше да накара коленцата й да се разтреперят лекичко.
-Благодаря ти. – прошепна му тя, като следващите му думи, който направо я изпълниха с ужас в първия момент, Ейвъри се приближи до сака и се замисли дали щеше да се справи така както той ще очаква от нея. Дали щеше а успее да го направи точно като картинката , която беше на монитора. Приближи се към сака, преди отново той да й заговори.
-Не ме е страх от това нещо, просто не съм сигурна, че ще си доволен след това. – прошепна последното малко по – тихичко, като отвори сака, извади бельо, тениска и един клин. Като се обърна с гръб към него и избърса тялото си с хавлията оставяйки я на рамката на дивана. Облече бельото, обу клина, а след това сложи и тениската. Преметна полуизсъхналата си коса през едното си рамо и бавно се приближи към него, гледайки картинката, която беше извадил на лаптопа си. Погледна и към машинката, а след това и мастилото. Да щеше да успее да го направи. Нямаше да сгреши нещо, просто и внимателно щеше да направи това, което искаше Романов от нея. Ейвъри му се усмихна лекичко, когато се обърна по гръб. Взе машинката и пускайки я, я натопи леко в мастилото. Погледна отново към татуса на лаптопа, беше някакъв трибъл, който завършваше с така добре познатите ни картини от сълзи и смях. Усмихна се леко отново.
-Добре, хайде да го направим. – каза му Ейвъри, като леко започна да прави очертанията на едната половина на тялото му. Бавно и внимателно изпипвайки всеки орнамент, Дюбоис очертаваше всичко по нея, на места я запълваше с различен цвят. Гледаше постоянно, само и само да не обърна нещо, да не направи дори и минимална греша, която можеше да ядоса Адам. А той беше толкова спокоен, сякаш нищо не му правеше, имаше чувството, че този мъж беше безчувствен. Не знаеше колко време си бе играла рисувайки върху лявата му гърда, бавно започна да приближава рамото му, изкривяваше елементите, така както бяха закривени на картината, продължаваше и леко се навеждаше, за да изучи всеки по – малък детайл, който бе пропуснала да направи връщаше се, завършваше това, което бе изпуснала, а след това продължаваше да татуира тялото му. Действително Ейвъри се чудеше, как той не изпитваше нищо в момента, сякаш това го приспиваше, сякаш не дълбаеше точно в този момент в кожата му, а определено часовете минаваха, докато тя рисуваше върху кожата му. Но някак си това, което правеха в момента й беше приятно. Не се караха, нямаше поредната плесница. Можеше да каже, че наистина се чувстваше в момента добре, че не я караше да се чувства зле.
Нещо в нея й подсказваше, че той наистина не искаше да я убива, искаше да я запази жива, а докато тя беше послушна щеше да остане такава. Момичето старателно започваше да запълва лицата на сълза и смях, с различен цвят мастило да прави леки светлосенки, на местата на който ги виждаше. Като допълваше контурите, но преди да бъде готова Ейвъри искаше да остави нещо от себе си на него, да си знае, че тя беше направила точно тази татуировка на тялото му. Момичето внимателно, на съвсем незабележимо място написа просто едно „А” с малка точица до него приличаща повече на сърце, но беше толкова незабележимо, че може би дори и Адам нямаше да я види.
-Е готов си. – прошепна тя, като спря машинката и внимателно със спирт, който намери в торбичката и памук започна да почиства мастилото, което се бе размазало около татуса му. Почиствайки го Ейвъри намери на лицето си една специфична усмивка, след това взе едно от мазилата и намаза нежно наранената кожа, като пръстите й нежно по – скоро галеха кожата му от колкото да я натискаше разтривайки мазилото.
-Надявам се, да ти хареса как се е получило и да не съжаляваш, за това, че си ми дал да те татуирам. – подсмихна се тя, ставайки от леглото, като взе памуците и се отдръпна към кофата за боклук, за да ги изхвърли.
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Romanov's place
by Adam Romanov. Чет Апр 03, 2014 9:07 pm
Ейвъри работеше старателно над татуса му, а той си почиваше. Бе се излегнал назад в леглото и бе притворил очи докато я наблюдаваше. Честно казано не му пукаше дали ще направи татуса какъвто бе на снимката. Не му пукаше. Той гледаше лицето й. Очите й толкова съсредоточени. Как тялото й се движеше.. Толкова му харесваше. Искаше му се да я дръпне към себе си и да я целуне. Устните й бяха напукани, наранени. Но искаше да ги целува, да ги хапе и смуче. Искаше да я обърне под себе си и дори в момента щеше да се съгласи само да се натискат. Точно като в 10ти клас биха направили. Но Адам не направи нищо подобно. Просто стоеше неподвижно, докато тя работеше. Дори бе започнал да заспива, когато тя престана. Той отвори очи и погледна към завършената картина върху кожата си и се усмихна. Той прокара език по устните си след което ги прехапа и се изправи до седнало положение. Погледа му мина по Ейвъри и едната му ръка се стрелна към нейната. Улавяйки дланта й я дръпна към себе си, като тялото й буквално падна на леглото.
-А ако кажа, че не ми харесва?- каза го на шега, но бе сигурен че това ще я ужаси. Той дори не можеше да си представи как Ейвъри го приема. Сигурно в очите й бе луд. Маниак, убиец. Психопат. Изрод или чудовище. Правеше всичко това, за да запази живота си. Не го правеше с желание и това дразнеше Адам, той я пусна и се излегна назад. Затваряйки очи въздъхна и се подсмихна.
-Вземи някакво обезболяващо и хапни нещо. Аз мисля да поспя.- Романов стана и отиде до прозореца. Вдигна ръка и пръстите му минаха по пречупения ъгъл на стената и нацели точното място, където бе малкия таиник. Извади от там пликче с херойн. По принцип не трябваше, изобщо не трябваше да има наркотици в дома си, но.... Той обаче нали никога не спазваше подобни закони и правила. Той се доближи до масата и изсипа малко количество върху масата. Наведе се напред и нареди две линии с една от картите останали на масата от миналия път. Взимайки металната фунийка той притисна едната си ноздра и изсмърка двете линии. Изви глава назад и се усмихна. Добре. Сега щеше всичко да се нареди. Взимайки една бутилка вода отпи от нея и погледна отново новият си татус.
-Трябва да отвориш студио, знаеш ли?- засмя се и легна отново на леглото. Романов затвори очи и вдигна едната си ръка върху лицето си. Той започна да си тананика мелодията от „Междузвездни войни” и се подсмихна. Бавно започваше да се отпуска.
-Ако искаш може да си пуснеш телевизия или знам ли. Да гледаш филм. Интернета е с код. Така че. – той я погледна изпод мигли и прошепна.
-Мерси.- поредното нетипично за Романов нещо. Той изказваше благодарност на някой. Ясно, ще има някой нов катаклизъм.
-А ако кажа, че не ми харесва?- каза го на шега, но бе сигурен че това ще я ужаси. Той дори не можеше да си представи как Ейвъри го приема. Сигурно в очите й бе луд. Маниак, убиец. Психопат. Изрод или чудовище. Правеше всичко това, за да запази живота си. Не го правеше с желание и това дразнеше Адам, той я пусна и се излегна назад. Затваряйки очи въздъхна и се подсмихна.
-Вземи някакво обезболяващо и хапни нещо. Аз мисля да поспя.- Романов стана и отиде до прозореца. Вдигна ръка и пръстите му минаха по пречупения ъгъл на стената и нацели точното място, където бе малкия таиник. Извади от там пликче с херойн. По принцип не трябваше, изобщо не трябваше да има наркотици в дома си, но.... Той обаче нали никога не спазваше подобни закони и правила. Той се доближи до масата и изсипа малко количество върху масата. Наведе се напред и нареди две линии с една от картите останали на масата от миналия път. Взимайки металната фунийка той притисна едната си ноздра и изсмърка двете линии. Изви глава назад и се усмихна. Добре. Сега щеше всичко да се нареди. Взимайки една бутилка вода отпи от нея и погледна отново новият си татус.
-Трябва да отвориш студио, знаеш ли?- засмя се и легна отново на леглото. Романов затвори очи и вдигна едната си ръка върху лицето си. Той започна да си тананика мелодията от „Междузвездни войни” и се подсмихна. Бавно започваше да се отпуска.
-Ако искаш може да си пуснеш телевизия или знам ли. Да гледаш филм. Интернета е с код. Така че. – той я погледна изпод мигли и прошепна.
-Мерси.- поредното нетипично за Романов нещо. Той изказваше благодарност на някой. Ясно, ще има някой нов катаклизъм.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Romanov's place
by Avery Dubois; Чет Апр 03, 2014 9:48 pm
Да нямаше как да скрие страха си, който успяваше да предизвика в тялото й, но това беше предизвикано от факта, че не знаеше в кой точно момент Адам отново щеше да изперка и щеше да й причини нова доза болка. В същност в момента не го смяташе за чудовище, за изрод..Можеше би въпреки, че я държеше тук, все пак я бе изкарал от онзи склад,бе й купил дрехи и се бе погрижил за раните й. Държеше се добре с нея до колкото е възможно.
Но виждайки го как отново тровеше организма си не знаеше как да реагира. Дали щеше да е добра идея да го упрекне за тях? Или щеше да си изпати? За това просто реши да си замълчи може би по – нататък когато му покажеше, че действително не го смята за изрод. Вътрешно сякаш душата й се сгря, когато й каза, че татуса му харесва по един странен начин за него. Не беше сигурна, дали иска да гледа телевизия или просто имаше нужда да поспи нормално поне няколко часа. Взе хавлийте от местата на който ги бе оставила и ги върна обратно в банята. Като връщайки се, послуша думите му и взе от обезболяващите, отваряйки бутилка с вода и преглъщайки ги с отпитата глътка, въздъхна лекичко като погледна храната в действителност нямаше огромно желание да яде в момента. Взе сака от дивана и повдигайки го го сложи до леглото му поглеждайки го. Я виж ти Адам Романов, можел да изразява някакъв вид благодарност, а това само накара Ейвъри да му се усмихне нежно и истински. Все пак всеки би разбрал, когато човека срещу него му се усмихваше истински. Притвори за миг очите си.
-Няма за какво да ми благодариш, но все пак пак заповядай. – отвърна му тя, като седна на леглото му в края повдигайки краката му и слагайки ги на бедрата си, взе дистанционното и започна да разглежда каналите, но колкото й да щракаше, не намери нищо интересно. За миг сякаш в някой от новинарските канали мерна своя снимка, но изобщо не се спря на канала, а просто леко прехапа устната си. Не искаше да се замисля над това в момента. Спря се на един музикален канал и се облегна леко на зад към стената, като погледа й се спря на Адам отново. Замисли се дали беше възможно след всичко това, онази затаяваща се искра да излезне наяве, все пак Адам както се държеше в момента, единствено й показваше, че онзи Адам, когото познава не е мъртъв, че е там и все още не се е променил. Усмихна му се леко, а едната й ръка я постави на бедрото му почивайки си там, погледа й отново се премести спирайки се на китката й, виждайки леко избледнялата червенина по ръката й и преглътна леко.
Ейвъри измъкна краката си изпод неговите и бавно легна до него на леглото вглеждайки се в тавана, какво трябваше да му каже сега? Какво можеше да му каже, ами ако кажеше отново нещо, което не беше на мястото си и сбъркаше? Преглътна леко, но всякаш мълчанието ставаше някак неприятно, леко подмести тялото си обръщайки се към него, което й причини известна болка, на наранените места по него.
-И сега какво, какво ще правим? Разбрахме, че няма да ти бягам, ще остана с теб. Ами какво ще направим с брат ми, който очевадно ме е обявил за издирване? – прошепна последното сякаш по – тихо, но през цялото време му говореше мило, а едната й ръка се бе настанила на гърдите му, а пръстите й нежно и внимателно очертаваха зачервената кожа, в следствие на пресния татус. Въздъхна леко, защото действително не знаеше, какво бе решил Адам да прави, искаше й се да има отговори..нямаше да му бяга, но просто искаше да разбере, какво щяха да правят сега?
Но виждайки го как отново тровеше организма си не знаеше как да реагира. Дали щеше да е добра идея да го упрекне за тях? Или щеше да си изпати? За това просто реши да си замълчи може би по – нататък когато му покажеше, че действително не го смята за изрод. Вътрешно сякаш душата й се сгря, когато й каза, че татуса му харесва по един странен начин за него. Не беше сигурна, дали иска да гледа телевизия или просто имаше нужда да поспи нормално поне няколко часа. Взе хавлийте от местата на който ги бе оставила и ги върна обратно в банята. Като връщайки се, послуша думите му и взе от обезболяващите, отваряйки бутилка с вода и преглъщайки ги с отпитата глътка, въздъхна лекичко като погледна храната в действителност нямаше огромно желание да яде в момента. Взе сака от дивана и повдигайки го го сложи до леглото му поглеждайки го. Я виж ти Адам Романов, можел да изразява някакъв вид благодарност, а това само накара Ейвъри да му се усмихне нежно и истински. Все пак всеки би разбрал, когато човека срещу него му се усмихваше истински. Притвори за миг очите си.
-Няма за какво да ми благодариш, но все пак пак заповядай. – отвърна му тя, като седна на леглото му в края повдигайки краката му и слагайки ги на бедрата си, взе дистанционното и започна да разглежда каналите, но колкото й да щракаше, не намери нищо интересно. За миг сякаш в някой от новинарските канали мерна своя снимка, но изобщо не се спря на канала, а просто леко прехапа устната си. Не искаше да се замисля над това в момента. Спря се на един музикален канал и се облегна леко на зад към стената, като погледа й се спря на Адам отново. Замисли се дали беше възможно след всичко това, онази затаяваща се искра да излезне наяве, все пак Адам както се държеше в момента, единствено й показваше, че онзи Адам, когото познава не е мъртъв, че е там и все още не се е променил. Усмихна му се леко, а едната й ръка я постави на бедрото му почивайки си там, погледа й отново се премести спирайки се на китката й, виждайки леко избледнялата червенина по ръката й и преглътна леко.
Ейвъри измъкна краката си изпод неговите и бавно легна до него на леглото вглеждайки се в тавана, какво трябваше да му каже сега? Какво можеше да му каже, ами ако кажеше отново нещо, което не беше на мястото си и сбъркаше? Преглътна леко, но всякаш мълчанието ставаше някак неприятно, леко подмести тялото си обръщайки се към него, което й причини известна болка, на наранените места по него.
-И сега какво, какво ще правим? Разбрахме, че няма да ти бягам, ще остана с теб. Ами какво ще направим с брат ми, който очевадно ме е обявил за издирване? – прошепна последното сякаш по – тихо, но през цялото време му говореше мило, а едната й ръка се бе настанила на гърдите му, а пръстите й нежно и внимателно очертаваха зачервената кожа, в следствие на пресния татус. Въздъхна леко, защото действително не знаеше, какво бе решил Адам да прави, искаше й се да има отговори..нямаше да му бяга, но просто искаше да разбере, какво щяха да правят сега?
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Romanov's place
by Adam Romanov. Чет Апр 03, 2014 10:33 pm
Тананикането му продължи, докато тя се местеше около него. Присъствието й нито му пречеше, нито го впечатляваше. Бе някак си безразличен към това дали ще е сам и дали ще има някой до него. Романов отново се бе отпуснал, затворил очи и напълно погълнат от това да не обърка мелодията, когато долови част от новините, докато Ейвъри прескачаше каналите „Момичето липсва от малко повече от 48 часа, името й..” канала бе сменен. Той затай дъх в очакване на някаква реакция от нейна страна, но такава не последва. Адам отмести ръката от лицето си и я погледна. Бе усетил погледа й по себе си. Наблюдаваше го, а той й отговаряше със същото. Не бе сигурен дали да каже нещо или да направи нещо, за това просто стоеше вгледан в нея, докато явно нещо в мозъка й жужеше, като досадна муха. Когато тя измъкна краката си изпод неговите и легна до него, Адам буквално се помести. Нещо, на което не бе свикнал. Някой да лежи до него, в леглото му. Жена. Дори Ева не бе спала в леглото му освен, като малка и я беше страх от духове. Но сега... Сега бе някак си различно.Той преглътна и когато тя сложи ръка върху гърдите му изтърпя допира й само за няколко минути преди да хване ръката й малко по-силно от колкото трябваше и да я спре. Не, не можеше да има чак толкова нормални контакти.
-Ще намеря номера му и ще му кажеш че си заминала с твой стар приятел. Видели сте се и сте решили да заминете. Просто така, решила си и си заминала. –той сви рамене. Най-вероятно така би постъпил той, не тя. Но не му пукаше.
Защо? Защото той бе странен профил на психопат убиец. Изнасилвач, наркоман. Дори не се вписваше в тези, които учеха в полицията. Той бе новото съвършенство на това, което хората мразеха и се бояха. И имаше това, което искаше. Подобие на Ева, същинско подобие. Сломено, правещо каквото той иска. Легнала до него и той не искаше да я докосва. Не бе като воайор, просто я наблюдаваше и получаваше едно странно душевно, извратено удоволствие от това.
Романов се усмихна криво и отново се изправи, пресегна се и взе телефона си. Набра номера на един от познатите си и зачака. Сигнала свободно го изнервяше и той започваше нервно да потропва с пръст по телефона. Когато от другата страна чу сънен глас присви очи
-Трябва да ми намериш един номер.
-Адам?
-Не. Майка ти е.
-Какъв номер търсиш? На жена?
-Не, номера на курви не ми трябват, имам достатъчно. Искам да намериш номера на Мартин Дюбоис.
-Педалска фамилия.
-И ти си педал, но не те съдя.- от другата страна се чу смях и Адам се облегна назад в леглото.
-Ще ти го изпратя на съобщение до пет минути.
-Направи ги четири. Спи ми се.- той не изчака да получи отговор, а просто затвори и сложи телефона на гърдите си. Загледа се в тавана и продължи да си тананика някаква мелодия, докато телефона му не извибрира. Той го вдигна и погледна към екрана. Набра номера и се обърна към Ейвъри.
-Постарай се да звучиш убедително. –той бе готов да й даде телефона си, но трепна. Не. Изправи се и извади друг телефон от един от шкафовете и чисто нова карта. Когато бе готов отново набра номера и хвърли телефона на леглото.
-За всеки случай. И говоря сериозно Ейвъри. А ако ми се натресат куките.. Ти ще си изпатиш.- в очите му пламна огънчето на лудостта докато я наблюдаваше и чакаше да чуе разговора й.
-Ще намеря номера му и ще му кажеш че си заминала с твой стар приятел. Видели сте се и сте решили да заминете. Просто така, решила си и си заминала. –той сви рамене. Най-вероятно така би постъпил той, не тя. Но не му пукаше.
Защо? Защото той бе странен профил на психопат убиец. Изнасилвач, наркоман. Дори не се вписваше в тези, които учеха в полицията. Той бе новото съвършенство на това, което хората мразеха и се бояха. И имаше това, което искаше. Подобие на Ева, същинско подобие. Сломено, правещо каквото той иска. Легнала до него и той не искаше да я докосва. Не бе като воайор, просто я наблюдаваше и получаваше едно странно душевно, извратено удоволствие от това.
Романов се усмихна криво и отново се изправи, пресегна се и взе телефона си. Набра номера на един от познатите си и зачака. Сигнала свободно го изнервяше и той започваше нервно да потропва с пръст по телефона. Когато от другата страна чу сънен глас присви очи
-Трябва да ми намериш един номер.
-Адам?
-Не. Майка ти е.
-Какъв номер търсиш? На жена?
-Не, номера на курви не ми трябват, имам достатъчно. Искам да намериш номера на Мартин Дюбоис.
-Педалска фамилия.
-И ти си педал, но не те съдя.- от другата страна се чу смях и Адам се облегна назад в леглото.
-Ще ти го изпратя на съобщение до пет минути.
-Направи ги четири. Спи ми се.- той не изчака да получи отговор, а просто затвори и сложи телефона на гърдите си. Загледа се в тавана и продължи да си тананика някаква мелодия, докато телефона му не извибрира. Той го вдигна и погледна към екрана. Набра номера и се обърна към Ейвъри.
-Постарай се да звучиш убедително. –той бе готов да й даде телефона си, но трепна. Не. Изправи се и извади друг телефон от един от шкафовете и чисто нова карта. Когато бе готов отново набра номера и хвърли телефона на леглото.
-За всеки случай. И говоря сериозно Ейвъри. А ако ми се натресат куките.. Ти ще си изпатиш.- в очите му пламна огънчето на лудостта докато я наблюдаваше и чакаше да чуе разговора й.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Romanov's place
by Avery Dubois; Чет Апр 03, 2014 11:01 pm
Ейвъри не знаеше как точно трябваше да реагира, отново се държеше някак.. не знаеше как да го нарече. Момичето слушаше думите му, усети когато я погледна и .. и просто сякаш разбра, какво бе чул знаеше, чие беше името, което щяха да обяват в новините, ако не бе сменила канала. Преглътна леко, когато отмести ръката й, по – грубо от колкото самата тя очакваше. Преглътна отново леко, защото явно това, беше нещо, което не трябваше да си позволява. Ейвъри кимна след, като разбра какво се искаше от нея. Не я биваше в лъжите, но точно в този момент, трябваше да звучи достатъчно обедително, знаеше че това трябваше да се случи.
-Добре отвърна му момичето. – изправи се в леглото и го чакаше да намери това, което търсеше, а именно телефона на брат й. Изтръпна леко, когато знаеше че я познава достатъчно добре, за да разбере, когато го лъжеше, за това русокосата трябваше да звучи изключително убедително, да не се издаде по никакъв начин, че го лъжеше. Преглътна леко и погледна лекичко към Адам. Мислейки си, че просто не трябваше да мисли, че го лъже за да звучи достоверно, трябваше наистина да повярва в това, което му казваше, да вярва сама в това. Колкото й да й беше трудно да го постигне, момичето облиза леко устните си, като очите й оглеждаха леко Адам, дори след като затвори телефона, а момичето просто седеше и го гледаше, чакаше да получат номера на брат й и да направи това, което се искаше от нея. А ако спряха издирването й, може би всичко щеше да е още по – спокойно .
-Спокойно, Адам. Няма да те издам, нито пък ще му кажа истината. – заяви му тя, усещайки че онзи друг Адам се обаждаше в него, че отново се показваше онова лице, което я нараняваше, което определено тя не харесваше, а страха се появяваше веднага в нея. Преглътна леко и взе телефона, който вече даваше сигнал.
Прехапа леко устната си, като му подаде телефона, не знаеше дали се е справила точно така както се искаше от нея, но всичко щеше да стане ясно точно след няколко секунди.
-Брат ми ще спре издирването, вече можеш да бъдеш спокоен. – въпреки, че не вярваше, че той се притесняваше. Беше й криво, че е излъгала брат си.. Но уви и това трябваше да направи.
-Добре отвърна му момичето. – изправи се в леглото и го чакаше да намери това, което търсеше, а именно телефона на брат й. Изтръпна леко, когато знаеше че я познава достатъчно добре, за да разбере, когато го лъжеше, за това русокосата трябваше да звучи изключително убедително, да не се издаде по никакъв начин, че го лъжеше. Преглътна леко и погледна лекичко към Адам. Мислейки си, че просто не трябваше да мисли, че го лъже за да звучи достоверно, трябваше наистина да повярва в това, което му казваше, да вярва сама в това. Колкото й да й беше трудно да го постигне, момичето облиза леко устните си, като очите й оглеждаха леко Адам, дори след като затвори телефона, а момичето просто седеше и го гледаше, чакаше да получат номера на брат й и да направи това, което се искаше от нея. А ако спряха издирването й, може би всичко щеше да е още по – спокойно .
-Спокойно, Адам. Няма да те издам, нито пък ще му кажа истината. – заяви му тя, усещайки че онзи друг Адам се обаждаше в него, че отново се показваше онова лице, което я нараняваше, което определено тя не харесваше, а страха се появяваше веднага в нея. Преглътна леко и взе телефона, който вече даваше сигнал.
Един свободен сигнал, втори, още един и сякаш брат й изнервен се обади от другата страна.
-Да. – извуча в слушалката, а Ейвъри сякаш се препоти вътрешно хиляди пъти, но не го показа по никакъв начин.
-Мартин, аз съм. – започна момичето, опитвайки се да звучи колкото се може по – спокойно, по – убедително и по – щастливо.
Брат й тръгна да казва нещо, но тя не му даде възможността да довърши.
-Добре съм Мартин, даже се чувствам повече от прекрасно в момента. Какви са тези работи с издирването? Не съм на 16, Мартин. – каза му Ейвъри като го упрекваше, сякаш за да не забележи може би съвсем лекото притеснение. Адам я наблюдаваше внимателно, сякаш чакаше нейното стъпване на криво и мига в, който щеше да се издъни. Но тя не искаше да се дъни, защото нещо в нея искаше да остане с него.
-Ейвъри, къде по – дяволите си? Изкара ми акъла и какъв е този телефон от който ми се обаждаш по – дяволите? – продължаваше ли, продължаваше брат й.
-Заминах.. срещна стар приятел, говорихме си и просто решихме да направим нещо лудо и заминахме. Не знам кога ще се прибера, но просто спри издирването ми Мартин, няма нужда. – каза му Ейвъри като може би искаше да добави, че можеше и да не се прибере никога, но не го направи, продължаваше да говори достатъчно убедително, за да може да оправдае по някакъв начин доверието което й изразяваше Адам и да не си пропилява шанса изкарвайки, онзи Адам, който не харесваше на свобода. Преглътна леко като зачака брат й да каже още нещо. Което трябваше да опровергае.
-Добре, Ейвъри забавлявай се и се пази, чу ли ме! – заяви й брат й, обратно на очакваното от нея.
-Обичам те, Мартин. – отвърна му просто момичето, като затвори телефона и преглъщайки се загледа в Адам.
-Да. – извуча в слушалката, а Ейвъри сякаш се препоти вътрешно хиляди пъти, но не го показа по никакъв начин.
-Мартин, аз съм. – започна момичето, опитвайки се да звучи колкото се може по – спокойно, по – убедително и по – щастливо.
Брат й тръгна да казва нещо, но тя не му даде възможността да довърши.
-Добре съм Мартин, даже се чувствам повече от прекрасно в момента. Какви са тези работи с издирването? Не съм на 16, Мартин. – каза му Ейвъри като го упрекваше, сякаш за да не забележи може би съвсем лекото притеснение. Адам я наблюдаваше внимателно, сякаш чакаше нейното стъпване на криво и мига в, който щеше да се издъни. Но тя не искаше да се дъни, защото нещо в нея искаше да остане с него.
-Ейвъри, къде по – дяволите си? Изкара ми акъла и какъв е този телефон от който ми се обаждаш по – дяволите? – продължаваше ли, продължаваше брат й.
-Заминах.. срещна стар приятел, говорихме си и просто решихме да направим нещо лудо и заминахме. Не знам кога ще се прибера, но просто спри издирването ми Мартин, няма нужда. – каза му Ейвъри като може би искаше да добави, че можеше и да не се прибере никога, но не го направи, продължаваше да говори достатъчно убедително, за да може да оправдае по някакъв начин доверието което й изразяваше Адам и да не си пропилява шанса изкарвайки, онзи Адам, който не харесваше на свобода. Преглътна леко като зачака брат й да каже още нещо. Което трябваше да опровергае.
-Добре, Ейвъри забавлявай се и се пази, чу ли ме! – заяви й брат й, обратно на очакваното от нея.
-Обичам те, Мартин. – отвърна му просто момичето, като затвори телефона и преглъщайки се загледа в Адам.
Прехапа леко устната си, като му подаде телефона, не знаеше дали се е справила точно така както се искаше от нея, но всичко щеше да стане ясно точно след няколко секунди.
-Брат ми ще спре издирването, вече можеш да бъдеш спокоен. – въпреки, че не вярваше, че той се притесняваше. Беше й криво, че е излъгала брат си.. Но уви и това трябваше да направи.
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Romanov's place
by Adam Romanov. Чет Апр 03, 2014 11:19 pm
Кафявите му очи минаваха по лицето й отново и отново. Изучаваше я. Беше му любопитно, кога ще се подхлъзне. Кога ще падне в бездната. В него нямаше породено притеснение или страх. Така или иначе ако решеше нямаше дори тялото й да открят. Щеше да я закара в русия и да я погребе в семейния парцел на Романови. Парцел който никой не разкопаваше. Дори сигурно щеше да я погребе жива. Но това в случай, че се издънеше. Защото Адам мразеше дъненето. Не толкова, че има вероятност да ги открият, а просто защото й вярваше. Не толкова че да й позволява свобода. Просто все още можеше да й вярва, защото не бе изгубила доверието му. А неговото доверие се крепеше на косъм. Но тя се справяше. Вървеше по тънкия лед на търпението и психиката му точно пред преценяващия му поглед. И бе ловка. Бе ловка в играта на котка и мишка. Когато разговора приключи той забеляза лекото треперене в ръцете й. Зениците й се бяха разширили и очакваше гнева му да се излее върху нея. Но този път нямаше да се случи това. Той се подсмихна и взе телефона, извади картата и я счупи, като отвори единия прозорец и я изхвърли през него. Романов се върна в леглото и застана пред нея. Лицето му се изравни с нейното и той улови лицето й в шепи.
Движенията му бяха бързи, така че сигурно й бе изкарал акъла. Романов я притисна към матрака и ръцете му продължаваха да стоят на лицето й. Той докосна носа си до нейния, устните му буквално можеха да се впият в нейните за първата им целувка. Но той стоеше така застинал върху й и прошепна.
-Браво. Радвам се. Сега ще си моя.- и в този момент се сети нещо от предния ден. Тя не искаше да е негова. Бе го казала. Той я отвращаваше. Романов присви очи и се дръпна рязко от нея. Стана отново от леглото и се приближи до дивана. Разчисти нещата от него и се просна върху възглавниците.
Да... Бе ядосан. Бе се изнервил по детински начин и се държеше от части като дете, но това не го впечатляваше. Защото психиката му бе повредена. Той затвори очи и вдиша дълбоко. Бе стиснал зъби толкова силно, че сигурно скулите му бяха очертани като графика на сграда.
Той удари с една ръка облегалката на дивана и отвори очи.
Пак полудяваше. Хероина не му помагаше. Ето че пак се изнервяше и не знаеше как да се успокой. Той се изправи до седнало положение и я погледна.
-Защо?- попита и наклони глава на една страна. Наблюдаваше като хищник дебнещ плячката си. Можеше всеки момент да се хвърли към нея и да я разкъса. Да я убие. Музиката от телевизора се чуваше някак си приглушено. Въздуха се пълнеше с миризмата от гнева, който отново се пораждаше в него. Той подпря лакти на коленете си и я посочи.
-Побъркваш ме. Не знам как успяваш но го правиш. И това много ме вбесява. Усещам че искам да... Искам да дойда до теб и да те стисна за гърлото. Искам да оставя следи по теб. Но искам и да правя много, много по-различни неща. Обърквам се. Ти ме объркваш с думите си. С действията си.
Движенията му бяха бързи, така че сигурно й бе изкарал акъла. Романов я притисна към матрака и ръцете му продължаваха да стоят на лицето й. Той докосна носа си до нейния, устните му буквално можеха да се впият в нейните за първата им целувка. Но той стоеше така застинал върху й и прошепна.
-Браво. Радвам се. Сега ще си моя.- и в този момент се сети нещо от предния ден. Тя не искаше да е негова. Бе го казала. Той я отвращаваше. Романов присви очи и се дръпна рязко от нея. Стана отново от леглото и се приближи до дивана. Разчисти нещата от него и се просна върху възглавниците.
Да... Бе ядосан. Бе се изнервил по детински начин и се държеше от части като дете, но това не го впечатляваше. Защото психиката му бе повредена. Той затвори очи и вдиша дълбоко. Бе стиснал зъби толкова силно, че сигурно скулите му бяха очертани като графика на сграда.
Той удари с една ръка облегалката на дивана и отвори очи.
Пак полудяваше. Хероина не му помагаше. Ето че пак се изнервяше и не знаеше как да се успокой. Той се изправи до седнало положение и я погледна.
-Защо?- попита и наклони глава на една страна. Наблюдаваше като хищник дебнещ плячката си. Можеше всеки момент да се хвърли към нея и да я разкъса. Да я убие. Музиката от телевизора се чуваше някак си приглушено. Въздуха се пълнеше с миризмата от гнева, който отново се пораждаше в него. Той подпря лакти на коленете си и я посочи.
-Побъркваш ме. Не знам как успяваш но го правиш. И това много ме вбесява. Усещам че искам да... Искам да дойда до теб и да те стисна за гърлото. Искам да оставя следи по теб. Но искам и да правя много, много по-различни неща. Обърквам се. Ти ме объркваш с думите си. С действията си.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Romanov's place
by Avery Dubois; Чет Апр 03, 2014 11:44 pm
Ейвъри го гледаше леко стреснато след движенията му, но не направи нищо. Усети как близостта му събуди нещо различно в нея, нещо което може би бе спало прекалено дълго в нея. Преглътна леко разтреперено под него, като усети как пулса й се бе зачестил, а биенето на сърцето й бе станало по – бързо от обикновено. Момичето просто седеше там притиснато в матрака под него, искаше да докосне устните му, а това я караше да се замисли, дали това трябваше да направи. Наистина ли щеше да бъде негова? Да явно вече щеше да е негова. Но точно в момента, в който й се прииска да му отговори, той се промени, онова настроение, неговото което сменяше като носни кърпички, я накара да потрепери. Гледаше го и дишаше някак тежко, беше се стреснала, забелязваше това, че е изнервен от нещо, забелязваше как стискаше челюстта си, а след това и удара по дивана и рязкото му изправяне. Слушаше го, но не знаеше какво го пита. Но нещо в нея сякаш се обади, вчера.. вчера след като я бе затворил в онази стая, след като я бе пребил, бе я подредил прекалено добре.. тя му бе казала, неща.. неща за който сега съжаляваше, неща който никога не бе мислела за него, просто беше толкова изплашена, ядосана от това, което й бе причинил. Момичето го погледна, но нямаше страх в очите й, просто се изправи от леглото и бавно, но сигурно се приближи към него, и приклекна.
-Знаеш ли, Адам... преди пет години.. преди пет години в деня, в който бе изчезнал... в който се изпари исках да ти кажа, какво наистина съм започнала да изпитвам към теб, исках да ти кажа, че искам да съм с теб.. да може би това няма значение за теб.. може и да не разбереш какво искам да ти кажа.. – каза му момичето, като не знаеше как да продължи, дали изобщо трябваше да продължава..дали не трябваше да спре до тук с тази тема. Може би наистина на него не му бе пукало, за това никога.. Може би наистина нямаше да му хареса да бъде с нея, а тогава какво?
-Нали искаше да съм твоя Адам.. ето сега съм твоя, а ти отново се сърдиш като малко дете. Казах онези неща вчера, защото бях изплашена, бях ядосана от това, което ми причини, не знам какво ще ми направиш във всеки един момент.. за това ги наговорих онези неща, не защото наистина ги мисля. – призна си тя, като отново се вгледа в него за секунда. Изправи се и се върна на леглото, като седна и се вгледа в него. Незнаше наистина какво щеше да направи той сега. Не можеше дори да предполага, дали ще се ядоса още повече или ще му мине избухването, вече действително не можеше да предположи как ще реагира той. Ейвъри въздъхна леко, когато заби погледа си в земята и се загледа за няколко минути там.
-Аз.. ти.. Адам, нямаше да излъжа брат ми, ако не исках да остана тук. Да може би от части го излъгах заради теб, но винаги може да се намери начин за бягство, а аз не искам да намирам този начин.. Ето седя тук и говоря най – нормално с теб.. – каза му нежно момичето като вдигна погледа си от ламирания под и погледна в него. Не знаеше какво да направи, но ето, че още нещо се обади в нея, тя отново се изправи и тръгна към него.. като може би щеше да си позволи лека свое волност. Момичето приклекна отново пред него, взе този път на свои ред лицето му в ръцете си и просто без да му мисли много, много докосна съвсем леко устните си до неговите, нежно но в същото време и плахо. Защото не знаеше каква реакция можеше да очаква от среща.
[/i]
-Знаеш ли, Адам... преди пет години.. преди пет години в деня, в който бе изчезнал... в който се изпари исках да ти кажа, какво наистина съм започнала да изпитвам към теб, исках да ти кажа, че искам да съм с теб.. да може би това няма значение за теб.. може и да не разбереш какво искам да ти кажа.. – каза му момичето, като не знаеше как да продължи, дали изобщо трябваше да продължава..дали не трябваше да спре до тук с тази тема. Може би наистина на него не му бе пукало, за това никога.. Може би наистина нямаше да му хареса да бъде с нея, а тогава какво?
-Нали искаше да съм твоя Адам.. ето сега съм твоя, а ти отново се сърдиш като малко дете. Казах онези неща вчера, защото бях изплашена, бях ядосана от това, което ми причини, не знам какво ще ми направиш във всеки един момент.. за това ги наговорих онези неща, не защото наистина ги мисля. – призна си тя, като отново се вгледа в него за секунда. Изправи се и се върна на леглото, като седна и се вгледа в него. Незнаше наистина какво щеше да направи той сега. Не можеше дори да предполага, дали ще се ядоса още повече или ще му мине избухването, вече действително не можеше да предположи как ще реагира той. Ейвъри въздъхна леко, когато заби погледа си в земята и се загледа за няколко минути там.
-Аз.. ти.. Адам, нямаше да излъжа брат ми, ако не исках да остана тук. Да може би от части го излъгах заради теб, но винаги може да се намери начин за бягство, а аз не искам да намирам този начин.. Ето седя тук и говоря най – нормално с теб.. – каза му нежно момичето като вдигна погледа си от ламирания под и погледна в него. Не знаеше какво да направи, но ето, че още нещо се обади в нея, тя отново се изправи и тръгна към него.. като може би щеше да си позволи лека свое волност. Момичето приклекна отново пред него, взе този път на свои ред лицето му в ръцете си и просто без да му мисли много, много докосна съвсем леко устните си до неговите, нежно но в същото време и плахо. Защото не знаеше каква реакция можеше да очаква от среща.
[/i]
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Romanov's place
by Adam Romanov. Пет Апр 04, 2014 6:01 pm
Докато тя говореше Адам бе като в някакъв филм. Точно. Нима лудия убиец можеше да се кротне? Да седи на едно място и да не прави всичко това, което бе свикнал? Това не бе той. Не бе Адам. Той не бе мил, не бе добър и търпелив. Той бе луд. Истински луд. Живееше с тази лудост от пет години и не трябваше това да се променя. Но всеки психопат идваше в момент на почивка. Точно почивка. Период от време в който нямаше да убива, защото нямаше тази нужда. Докато не видеше някоя на улицата и не я заколеше като куче. Но до тогава имаше време. Романов поклати глава. Не вярваше че тогава тя е имала такива чувства към него... Добре де от части винаги бе подозирал това, но в онзи период... Просто не бе на ясно с тази страна на живота. Сега. Сега като я бе видял и като казваше всичко това бе просто някакво подозрение. Но... Не очакваше да се окаже прав. Той се подсмихна и бе готов да се облече и да излезе. Да избуши някъде. Да изчука някоя проститутка или някоя в тоалетните на евтина закусвалня. Просто да направи нещо, за да не се кара с нея или нещо от този род. Защото той така изразяваше себе си. Така бе свикнал да изразява себе си.
До момента в който тя отново се доближи. Вдигайки лице към нея, усещайки ръцете й на лицето си кафявите му очи отново се присвиха и бе готов да я попита „Какво, забрави ли си нещо?” но в този момент устните й докоснаха неговите.
Целувка от онези нежните. Леките като докосване на перце. Романов затвори очи и се дръпна назад. Ръцете му уловиха китките й и със сигурност щеше да я блъсне назад и да й каже ‘Просто не ме докосвай, окей” Но вместо това я погледна и отново стисна зъби.
Какво правеше? Какво се предполагаше, че трябва да направи?
-Не мога да бъда нежен... И няма да ти хареса. Повярвай ми.- той я дръпна към себе си и я привлече в скута си. Устните му минаха по нейните, разтвориха настойчиво нейните, дори грубо. Езика му буквално нахлу в устата й търсейки нейния. Ръцете му минаха по бедрата й и той се изправи, като притискаше тялото й към себе си.
Не усещаше болка от пресния татус. Не усещаше подобни неща. И дори не усещаше възбуда, която да обхваща тялото му. Не. Тук нещата бяха по-сложни. Дори не бе сигурен че ще стигне до подобни неща. Но въпреки това я просна на леглото и застана отгоре й, настани се между бедрата й и ръцете му се вдигнаха нагоре по клина й, пъхнаха се под тениската й и стисна сравнително силно талията й.
Романов отдели устни от нейните и захапа сравнително силно долната й, като една от раничките за които бе виновен той се отвори, а металния вкус се разля в устата му. Той простена и измъкна едната си ръка из под блузата й. Вдигна я нагоре по тялото й и пръстите му минаха по врата й, но този път не я стисна за гушата.
Вплете пръсти в косата й и изви главата й назад. Устните му минаха по нейните й ги прокара надолу по брадичката й, по врата й. Той захапа кожата й и се отърка в нея. Мамка му. Не ставаше. Той се отдръпна от нея просвайки се по гръб на леглото до нея и поклати глава.
-Зарежи. –промърмори и потърка лице.
До момента в който тя отново се доближи. Вдигайки лице към нея, усещайки ръцете й на лицето си кафявите му очи отново се присвиха и бе готов да я попита „Какво, забрави ли си нещо?” но в този момент устните й докоснаха неговите.
Целувка от онези нежните. Леките като докосване на перце. Романов затвори очи и се дръпна назад. Ръцете му уловиха китките й и със сигурност щеше да я блъсне назад и да й каже ‘Просто не ме докосвай, окей” Но вместо това я погледна и отново стисна зъби.
Какво правеше? Какво се предполагаше, че трябва да направи?
-Не мога да бъда нежен... И няма да ти хареса. Повярвай ми.- той я дръпна към себе си и я привлече в скута си. Устните му минаха по нейните, разтвориха настойчиво нейните, дори грубо. Езика му буквално нахлу в устата й търсейки нейния. Ръцете му минаха по бедрата й и той се изправи, като притискаше тялото й към себе си.
Не усещаше болка от пресния татус. Не усещаше подобни неща. И дори не усещаше възбуда, която да обхваща тялото му. Не. Тук нещата бяха по-сложни. Дори не бе сигурен че ще стигне до подобни неща. Но въпреки това я просна на леглото и застана отгоре й, настани се между бедрата й и ръцете му се вдигнаха нагоре по клина й, пъхнаха се под тениската й и стисна сравнително силно талията й.
Романов отдели устни от нейните и захапа сравнително силно долната й, като една от раничките за които бе виновен той се отвори, а металния вкус се разля в устата му. Той простена и измъкна едната си ръка из под блузата й. Вдигна я нагоре по тялото й и пръстите му минаха по врата й, но този път не я стисна за гушата.
Вплете пръсти в косата й и изви главата й назад. Устните му минаха по нейните й ги прокара надолу по брадичката й, по врата й. Той захапа кожата й и се отърка в нея. Мамка му. Не ставаше. Той се отдръпна от нея просвайки се по гръб на леглото до нея и поклати глава.
-Зарежи. –промърмори и потърка лице.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Romanov's place
by Avery Dubois; Сря Апр 09, 2014 9:50 pm
Разбира се какво по различно от това? Можеше ли да очаква нещо? Не, не можеше. А трябваше ли? Не, не трябваше. Не трябваше да иска нищо от него, но уви дори и да искаше в момента, не можеше да си изкриви душата и да каже, че не ѝ бе харесал начина, по който я бе докосвал и по който устните му се докосваха в нейните. Харесваше ѝ по дяволите. Последните няколко минути в който бе прекарала с Адам ѝ се харесваха. А не трябваше. Както всички видяхме той се бе отказал, значи и тя трябваше да го направи нали така. Ейвъри поклати клава, една тежка въздишка излезна измежду устните ѝ, а очите ѝ се извъртяха.
-Да, зарежа ли? Ама ти сериозно ли? – започна тя сякаш искаше да се заяде с него, но не можеше. Не трябваше да продължава защото от това нещо нямаше да излезне нищо добро, колкото и да ѝ се искаше да се заяде с него, за огромно съжаление не трябваше да го прави. Момичето се нацупи и тя стана от леглото минавайки през цялото му тяло седна леко на корема му и сякаш го притисна с малко повече сила, а след това стана и крачетата ѝ докоснаха земята. Да какво правеше в действителност? Определено и тя не знаеше, защо изобщо го бе целунала? Може би защото искаше да го направи. Беше ѝ дошло от вътре ? Или просто всичко беше нещо малко по – различно след като се бяха преместили в апартамента му.
-Виждаш ли, мисля че не трябва изобщо да правим това. Но се чудя за какво тогава ти трябвам. Ясно става, че няма да съм твоя. А може би ти самия не можеш да ме направиш такава. – каза му тя, като скръсти ръце под гърдите си като хвана дранкулката която висеше от вратът ѝ. Беше нещо което така и не бе свалила. След като Адам си бе тръгнал тя не бе успяла да му го върне, до колкото си спомняше беше някаква дранкулка, която бе държал на някаква гривна, а тя я бе сложила на синджирче. Беше забравила дори, че все още я носеше и не я бе сваляла. Чак сега се замисли за това. Отдавна не се бе сещала, просто седеше и го гледаше и се чудеше какво действително искаше той. Не можеше да му проникне в мозъка. Беше й прекалено трудно да го установи.
-Какво точно искаш, Адам? Моля те кажи ми, защото наистина не мога да те разбера!- повиши съвсем малко тон, сякаш искаше наистина да я чуе. Прехапа устните си след това, и леко присви очите си. Ейв пое възможно най – много въздух само и само да успее да се сдържи да не се заяде по някакъв начин с него но какво повече можеше да направи, загледа се и отново премахна погледа си, огледа се наоколо чудеше какво можеше да направи. Приближи се отново към него, като приклекна до леглото размърда леко носа си и пое отново въздух.
-Моля те, кажи ми наистина какво искаш. Умолявам те, Адам. Имам нужда да го разбера. – обясни му се тя като се намръщи се, наистина се чудеше вече какво точно да говори, какво да му каже, за да успее да го разбере. Не искаше да се карат, но явно щеше да стане отново и това. Може би беше стъпила на криво точно в този момент. Точно с тези неща, който го бе попитала и начина по който му бе заговорила отново. Но сякаш онзи страх в нея не успя да вземе чак толкова голяма връхна точка.
-Да, зарежа ли? Ама ти сериозно ли? – започна тя сякаш искаше да се заяде с него, но не можеше. Не трябваше да продължава защото от това нещо нямаше да излезне нищо добро, колкото и да ѝ се искаше да се заяде с него, за огромно съжаление не трябваше да го прави. Момичето се нацупи и тя стана от леглото минавайки през цялото му тяло седна леко на корема му и сякаш го притисна с малко повече сила, а след това стана и крачетата ѝ докоснаха земята. Да какво правеше в действителност? Определено и тя не знаеше, защо изобщо го бе целунала? Може би защото искаше да го направи. Беше ѝ дошло от вътре ? Или просто всичко беше нещо малко по – различно след като се бяха преместили в апартамента му.
-Виждаш ли, мисля че не трябва изобщо да правим това. Но се чудя за какво тогава ти трябвам. Ясно става, че няма да съм твоя. А може би ти самия не можеш да ме направиш такава. – каза му тя, като скръсти ръце под гърдите си като хвана дранкулката която висеше от вратът ѝ. Беше нещо което така и не бе свалила. След като Адам си бе тръгнал тя не бе успяла да му го върне, до колкото си спомняше беше някаква дранкулка, която бе държал на някаква гривна, а тя я бе сложила на синджирче. Беше забравила дори, че все още я носеше и не я бе сваляла. Чак сега се замисли за това. Отдавна не се бе сещала, просто седеше и го гледаше и се чудеше какво действително искаше той. Не можеше да му проникне в мозъка. Беше й прекалено трудно да го установи.
-Какво точно искаш, Адам? Моля те кажи ми, защото наистина не мога да те разбера!- повиши съвсем малко тон, сякаш искаше наистина да я чуе. Прехапа устните си след това, и леко присви очите си. Ейв пое възможно най – много въздух само и само да успее да се сдържи да не се заяде по някакъв начин с него но какво повече можеше да направи, загледа се и отново премахна погледа си, огледа се наоколо чудеше какво можеше да направи. Приближи се отново към него, като приклекна до леглото размърда леко носа си и пое отново въздух.
-Моля те, кажи ми наистина какво искаш. Умолявам те, Адам. Имам нужда да го разбера. – обясни му се тя като се намръщи се, наистина се чудеше вече какво точно да говори, какво да му каже, за да успее да го разбере. Не искаше да се карат, но явно щеше да стане отново и това. Може би беше стъпила на криво точно в този момент. Точно с тези неща, който го бе попитала и начина по който му бе заговорила отново. Но сякаш онзи страх в нея не успя да вземе чак толкова голяма връхна точка.
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Romanov's place
by Adam Romanov. Чет Апр 10, 2014 5:51 pm
Мислите му препускаха като диви коне. Не можеше да я схване. Да схване поведението и желанието й. Нещо в нея толкова го затрудняваше. Нима Ейвъри го желаеше? Него? Серийния убиец. Психопата? Все едно да желае Фреди Крюгер. Не че Романов не искаше именно това, тя да го иска. Но някак си бе очаквал че ще е.... Насилствено?? Че ще го поиска в последствие страха си. Защото нека бъдем честни. Съществуваше ли свят или вселена в която нормална жена, знаеща за неговото „хоби” да иска да легне с него? Да има желание дори да дели една стая с неговата особа? Не би ли трябвало да... Всъщност какво? Да бяга? Нали щеше да я намери и убие. Да се страхува?О, та тя сигурно бе дори ужасена от Романов и най-вероятно именно това се опитваше да направи. Да задоволи извратеното му съзнание, за да остане жива. Или имаше нещо друго? Нещо много, много по-различно от това? Нещо объркано в самата Ейвъри? Може би и тя имаше психични проблеми? Извратено болестно състояние, пораждащо желание в нея да се изчука с Ханибал Лектър. Той се загледа в нея и сведе поглед към колието с което си играеше. Позна го на секундата. Преди близо 6 или 7 години си бе купил.. Добре де, откраднал гривна. Въпреки това на което бе възпитан и въпреки че тогава бе все още... Нормален. Той бе откраднал тази гривна, заради висулката на нея. Сребърен вълк. Вълк с идеално оформени муцуна и тяло. Среброто бе толкова добре обработено, че козината на животното бе като истинска. Тази съвършена изработка нямаше как да не извика възхищение у всеки. И Адам дълго време й се възхищаваше преди да я загуби. Не помнеше къде. Дали докато бе на училище или след часовете, когато отиваше при Ейвъри, за да му помогне с математиката и другите глупави предмети. Не помнеше ясно последните си години в Русия, за да каже, но явно Ейвъри я бе открила.
Адам стана от леглото и улови синджира. В този момент в него нямаше гняв или нещо подобно.
-Мислех че съм го изгубил.- прошепна. Очите му се спряха на нейните и той поклати глава. Не знаеше как да отговори на въпросите й. Какво трябваше да й каже? Той не можеше да легне с нея, не можеше да й предложи нещо освен примерно да й покаже над 190 начина да убие човек. Но Ейвъри не бе от този тип жени, тя не бе Ева и това нямаше да й хареса. А още по-странното. Адам търсеше такива момичета. Да приличат на Ева, а като осъзнаеше че общото им е само визията и нищо друго Адам ги убиваше. Но не и Ейвъри. Не и тази блондинка.. Не искаше да я убива. Искаше да я наранява. От време на време, за да й припомня че му е подвластна, но не и нещо повече. Той се отдръпна от момичето и скръсти ръце пред гърдите си.
-Не мога да правя секс с теб.- Адам не обясни защо. Не можеше да й обясни. Какво можеше да й каже? „Ако не съм друсан с тежки наркотици не мога да правя секс.” Как се казваше подобно нещо? Той седна на ръба на леглото и се засмя
-А и съм сигурен че не искаш да го направиш с мен Ейвъри. Изживяването ще е доста... Различно. Няма как да ти предложа това, което другите.
Брюнета прокара длан през косата си и въздъхна. В него се зараждаше един въпрос, искаше ли наистина да се изчука с нея? Огледа я и сякаш сам си кимна с глава. Да, да искаше я. В него го имаше желанието. Всъщност може би винаги го бе искал. Дори бе имал мокри сънища с нея преди години. Преди да стане всичко това. Бе обмислял това да го направи с нея. Първия си път, но тогава бяха просто приятели. А сега... Е сега нещата бяха доста по-различни.
Романов сякаш скочи от леглото, ръцете му минаха около талията й като змии и я притисна към себе си. Може би поведението му бе двусмислено, но нали бе луд. Така че му бе простено. Той впи устни в нейните, дланите му се спуснаха по бедрата й и той пак я вдигна и вместо да я просне на леглото я положи върху един от шкафовете. Настанявайки се между бедрата й, устните му минаха по врата й, като спряха над ключицата й. Той я захапа сравнително силно, а ръцете му се вдигнаха нагоре по тялото й, минаха под тениската й сваляйки я. Той я захвърли на земята и обгърна гърдите й с длани масажирайки ги. Щеше да се възбуди. Щеше да я изчука. Тук и сега, да не се казва Адам Романов ако не го направи.
Адам стана от леглото и улови синджира. В този момент в него нямаше гняв или нещо подобно.
-Мислех че съм го изгубил.- прошепна. Очите му се спряха на нейните и той поклати глава. Не знаеше как да отговори на въпросите й. Какво трябваше да й каже? Той не можеше да легне с нея, не можеше да й предложи нещо освен примерно да й покаже над 190 начина да убие човек. Но Ейвъри не бе от този тип жени, тя не бе Ева и това нямаше да й хареса. А още по-странното. Адам търсеше такива момичета. Да приличат на Ева, а като осъзнаеше че общото им е само визията и нищо друго Адам ги убиваше. Но не и Ейвъри. Не и тази блондинка.. Не искаше да я убива. Искаше да я наранява. От време на време, за да й припомня че му е подвластна, но не и нещо повече. Той се отдръпна от момичето и скръсти ръце пред гърдите си.
-Не мога да правя секс с теб.- Адам не обясни защо. Не можеше да й обясни. Какво можеше да й каже? „Ако не съм друсан с тежки наркотици не мога да правя секс.” Как се казваше подобно нещо? Той седна на ръба на леглото и се засмя
-А и съм сигурен че не искаш да го направиш с мен Ейвъри. Изживяването ще е доста... Различно. Няма как да ти предложа това, което другите.
Брюнета прокара длан през косата си и въздъхна. В него се зараждаше един въпрос, искаше ли наистина да се изчука с нея? Огледа я и сякаш сам си кимна с глава. Да, да искаше я. В него го имаше желанието. Всъщност може би винаги го бе искал. Дори бе имал мокри сънища с нея преди години. Преди да стане всичко това. Бе обмислял това да го направи с нея. Първия си път, но тогава бяха просто приятели. А сега... Е сега нещата бяха доста по-различни.
Романов сякаш скочи от леглото, ръцете му минаха около талията й като змии и я притисна към себе си. Може би поведението му бе двусмислено, но нали бе луд. Така че му бе простено. Той впи устни в нейните, дланите му се спуснаха по бедрата й и той пак я вдигна и вместо да я просне на леглото я положи върху един от шкафовете. Настанявайки се между бедрата й, устните му минаха по врата й, като спряха над ключицата й. Той я захапа сравнително силно, а ръцете му се вдигнаха нагоре по тялото й, минаха под тениската й сваляйки я. Той я захвърли на земята и обгърна гърдите й с длани масажирайки ги. Щеше да се възбуди. Щеше да я изчука. Тук и сега, да не се казва Адам Романов ако не го направи.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Romanov's place
by Avery Dubois; Съб Май 03, 2014 4:12 pm
Гледаше го, чувстваше го... но се държеше някак си различно, по-голяма вероятност имаше светът да се насели с извънземни отколкото всичко това да е реалност.Но гласът му бе толкова спокоен и...искрен, че може би щеше да му повярва.Но искаше да вярва, че има нещо макар и малко останало добро в него, вярваше го, не само искаше .И колкото и да се бе убеждавала, в последните 24 часа, че в него няма добро то тя го видя в онзи момент, в който я изкара от онзи склад. В момента, в който я доведе в дома си, дори и сега, точно в този момент тя отново виждаше, че някъде дълбоко в него е заровен онзи Адам, когото Ейвъри познаваше. Онзи, който просто имаше нужда от помощ, за да се покаже на свобода. Облиза леко устните си, докато го слушаше. Докато виждаше, как онова желание сякаш се бореше в него.
-Това, дали ще ми хареса мисля, че ще е лично мое мнение Адам. – каза му момичето, преди да предвиди следващите му действия. Действия, който не бе очаквала, в мига в който ръцете му се увиха около нея, устните й се впиха в неговите и сякаш онзи Адам, който бе виждала последния ден изезна. Сякаш нямаше никакво значение, какъв е той, какво е направил. Имаше значение единствено и само какво щеше да се случва от тук нататък и само това имаше значение. Пръстите на ръцете й се вплетоха в тъмната му коса, а тялото й изтръпна усещайки ръцете му, студени допиращи се до нея. Всичко това.. сякаш запали една искра в тялото й, която нямаше как да пренебрегне. Искра, която мислеше че бе умряла много отдавна, но явно също както онази добра страна на Романов и тази искра, беше дълбоко заровена в нея и бе чакала правилния момент да излезне на яве. Устните й се докосваха до неговите, а езика й сякаш се вплете с неговия в един взривоопасен танц, който не се знаеше дали ще има край или щеше да изпепели и двамата.
Може би това нямаше да завърши добре, може би нямаше да има един прекрасен край, но можеше ли началото да бъде край? И дали изобщо имаше някакво начало във всичко това, което се случваше?Нямаше значение, точно в момента нямаше никакво значение. Пръстите й намериха ръба на блузата му изхлузвайки я от тялото му, като очертаваха всеки релеф, който се намираше на тялото му. Краката й се увиха около таза му, сякаш само за да го придърпа още по – плътно до тялото си, да го усеща още повече.. въпреки, че изобщо не знаеше до къде щяха да стигнат.
Все пак Адам, беше точно като часовник сменяйки мнението си така както часовниковата стрелка отброяваше секундите. Но някъде в нея просто не искаше отново да смени мнението си, не искаше отново да се откаже, от това, което току що бяха започнали. Харесваше й начина по - който я докосваше, по който ръцете му угрижваха тялото й, в момента дори начина по който се държеше може би й харесваше. Въпреки, че може би предпочиташе онзи Адам, който познаваше преди пет години.
-Това, дали ще ми хареса мисля, че ще е лично мое мнение Адам. – каза му момичето, преди да предвиди следващите му действия. Действия, който не бе очаквала, в мига в който ръцете му се увиха около нея, устните й се впиха в неговите и сякаш онзи Адам, който бе виждала последния ден изезна. Сякаш нямаше никакво значение, какъв е той, какво е направил. Имаше значение единствено и само какво щеше да се случва от тук нататък и само това имаше значение. Пръстите на ръцете й се вплетоха в тъмната му коса, а тялото й изтръпна усещайки ръцете му, студени допиращи се до нея. Всичко това.. сякаш запали една искра в тялото й, която нямаше как да пренебрегне. Искра, която мислеше че бе умряла много отдавна, но явно също както онази добра страна на Романов и тази искра, беше дълбоко заровена в нея и бе чакала правилния момент да излезне на яве. Устните й се докосваха до неговите, а езика й сякаш се вплете с неговия в един взривоопасен танц, който не се знаеше дали ще има край или щеше да изпепели и двамата.
Може би това нямаше да завърши добре, може би нямаше да има един прекрасен край, но можеше ли началото да бъде край? И дали изобщо имаше някакво начало във всичко това, което се случваше?Нямаше значение, точно в момента нямаше никакво значение. Пръстите й намериха ръба на блузата му изхлузвайки я от тялото му, като очертаваха всеки релеф, който се намираше на тялото му. Краката й се увиха около таза му, сякаш само за да го придърпа още по – плътно до тялото си, да го усеща още повече.. въпреки, че изобщо не знаеше до къде щяха да стигнат.
Все пак Адам, беше точно като часовник сменяйки мнението си така както часовниковата стрелка отброяваше секундите. Но някъде в нея просто не искаше отново да смени мнението си, не искаше отново да се откаже, от това, което току що бяха започнали. Харесваше й начина по - който я докосваше, по който ръцете му угрижваха тялото й, в момента дори начина по който се държеше може би й харесваше. Въпреки, че може би предпочиташе онзи Адам, който познаваше преди пет години.
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Romanov's place
by Adam Romanov. Нед Май 04, 2014 5:50 pm
Какво е възможно да ви изнерви? Дума? Жест? Нечие поведение? Какво? Нещо в някой или просто лош ден? При всеки е различно. При Адам обаче. Е тогава е повече от лошо или различно. Той бе изнервен дори в момента. Устните му докосваха нейните някак си нетипично за него. Той не целуваше жените по дяволите... Но го правеше сега. Романов се отдръпна и захапа долната й устна с известна сила като от нея потече кръв. Той я облиза и се подсмихна. Притискайки тяло към нейното се отдръпна след това и пръстите му минаха по бикините й. Дръпна ги надолу и присви очите си при гледката на голото й тяло.
По кожата й нямаше белези. Бе чиста, гладка. Нежна. Романов поклати глава и я свали от шкафа.
-Ще го направим по моя начин.- прошепна до ухото й и навеждайки я напред, притисна тялото й към студения шкаф и застана зад нея. Пръстите му се настаниха на сърцевината й, два от тях проникнаха в нея и се задвижиха умело. Романов прокара устни по едното й рамо, зъбите му драскаха кожата на Ейвъри преди да я захапе. Едната му ръка мина грубо нагоре по нея и пръстите му се вплетоха в косата й. Изви главата й назад към себе си и устните му почти докоснаха нейните.
Разкопча и свали дънките си бързо. Същото стана и с боксерките му. Той хвана члена си в ръка и прокара дланта си нагоре, надолу по него. Възбуждаше се. Усещаше възбудата която сякаш „навлизаше” в тялото му. Романов отърка члена си в нея и преди да е загубил това, което му трябваше проникна рязко в нея. Целия и напълно. Той простена и устните му отново минаха по кожата на раменете й преди да я захапе отново. Ту хапеше, ту смучеше оставяйки следите от себе си по нея. Дланите му отново обгърнаха гърдите й, а бедрата му се движеха плавно ту напред, ту назад позволявайки му да прониква изцяло в нея.
Не можеше да повярва че всъщност Ейвъри бе възбудена и го искаше. Това хем го радваше хем отново го изнервяше. Не трябваше да е така. Не трябваше. Той тръсна глава и отново я натисна надолу към шкафа. Притисна се към нея и притвори очи. Какво ли целеше Ейвъри с всичко това? Трябва да имаше някаква цел, за да се държи така. Да му се предлага. Продължавайки да се движи в нея той прокара език по устните си и едната му ръка се стрелна към ножа почиващ върху шкафа, Дръпвайки я отново към себе си той опря острието на врата й и устните му минаха по ухото й.
-Каква е целта ти Ейвъри? – прошепна, а ножът леко поряза кожата точно под врата й. Той свали острието надолу по тялото й, като на всеки няколко сантиметра правеше лек разрез. Трябваше да я маркира по един или друг начин. Когато спря ножа върху вътрешната страна на едното й бедро захапа леко долната част на ухото й и започна да забързва движенията си.
По кожата й нямаше белези. Бе чиста, гладка. Нежна. Романов поклати глава и я свали от шкафа.
-Ще го направим по моя начин.- прошепна до ухото й и навеждайки я напред, притисна тялото й към студения шкаф и застана зад нея. Пръстите му се настаниха на сърцевината й, два от тях проникнаха в нея и се задвижиха умело. Романов прокара устни по едното й рамо, зъбите му драскаха кожата на Ейвъри преди да я захапе. Едната му ръка мина грубо нагоре по нея и пръстите му се вплетоха в косата й. Изви главата й назад към себе си и устните му почти докоснаха нейните.
Разкопча и свали дънките си бързо. Същото стана и с боксерките му. Той хвана члена си в ръка и прокара дланта си нагоре, надолу по него. Възбуждаше се. Усещаше възбудата която сякаш „навлизаше” в тялото му. Романов отърка члена си в нея и преди да е загубил това, което му трябваше проникна рязко в нея. Целия и напълно. Той простена и устните му отново минаха по кожата на раменете й преди да я захапе отново. Ту хапеше, ту смучеше оставяйки следите от себе си по нея. Дланите му отново обгърнаха гърдите й, а бедрата му се движеха плавно ту напред, ту назад позволявайки му да прониква изцяло в нея.
Не можеше да повярва че всъщност Ейвъри бе възбудена и го искаше. Това хем го радваше хем отново го изнервяше. Не трябваше да е така. Не трябваше. Той тръсна глава и отново я натисна надолу към шкафа. Притисна се към нея и притвори очи. Какво ли целеше Ейвъри с всичко това? Трябва да имаше някаква цел, за да се държи така. Да му се предлага. Продължавайки да се движи в нея той прокара език по устните си и едната му ръка се стрелна към ножа почиващ върху шкафа, Дръпвайки я отново към себе си той опря острието на врата й и устните му минаха по ухото й.
-Каква е целта ти Ейвъри? – прошепна, а ножът леко поряза кожата точно под врата й. Той свали острието надолу по тялото й, като на всеки няколко сантиметра правеше лек разрез. Трябваше да я маркира по един или друг начин. Когато спря ножа върху вътрешната страна на едното й бедро захапа леко долната част на ухото й и започна да забързва движенията си.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
» I was broken to pieces. You broke me. And then you put the pieces back together. || Zachary. and Beth.
» Станете наши приятели;
» Търся си другарче за рп
» Нимфоман или наркоман за предишния?
» Склада в края на града
» Прочитай с дъха си, разглеждай с уста, запомняй с езика, чети ме така.... SPAM VOL 4
» I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel
» Търся си...