Индекс
Рейвънсууд, Пенсилвания. В градът има смъртоносно проклятие, което вече тече от поколения насам. За да се връщат войниците, обратно живи и здрави при семействата си, за всяка война трябва да умират по пет тинейджъра от Рейвънсууд. Има сключен договор, който гласи фамилиите на петте прокълнати фамилии, като при всяка война някой тинейджър от тези фамилии бива убиван с още четирима, единственият начин да прехвърли проклятието на друг е да се обедини с "Децата на Злото". А единственият начин да се развали проклятието ... да останете живи.
Вход
Latest topics
Екип на форума;
.Amelia.
ADMINISTRATOR; AMELIA HESTTLER - 21 - FC: HOLLAND RODEN - CURSE BREAKER -----
Jamie Commun
ADMINISTRATOR; JAMIE COMMUN - 25 - FC: MAX IRONS - CHILD OF EVIL -----
Avery Dubois;
ADMINISTRATOR; AVERY DUBOIS - 22 - FC: JESSIE ANN GRAVEL - GUARDIAN -----
Rosalie Buttler
MODERATOR; ROSALIE BUTTLER - 25 - FC: NINA DOBREV - CITIZEN -----
Плажът
3 posters
Страница 1 от 1
Jamie Commun ◭- Look into he's eyes he's cold as ice
- Брой мнения : 872
Join date : 14.02.2014
Re: Плажът
by Avery Dubois; Пон Мар 31, 2014 5:49 pm
Искаше й се толкова много, да бе останала в Русия, но всичко се бе разпаднало в един момент нямаше й смисъл, за какво да се задържи там. Всичко, което беше важно за нея си беше отишло така, че и тя намери своя начин да си тръгне от мястото, където вече нямаше нищо за нея. Да, разбирате ли нещата бяха станали малко сложни, а може би дори и неприятни в някой отношения, но това не променяше всичко което се беше случило около нея.
Ав извъртя леко очи, като поклати глава ставайки от леглото поредния скучен ден, поредната облачна сутрин, поредния ден в който кожата й нямаше да се порадва на слънчевите лъчи, а напротив, студения бриз отново щеше да погали плътта й, докато правеше сутрешния си крос по плажа, който уви за нищо друго не можеше да използва на този етап.
Въздишка се прониза през устните й, докато тялото й се понесе с бавна мързелива крачка към банята, затваряйки вратата към себе си, изми лицето си, среса косата си вързвайки я на опашка, излизайки от банята отиде право при гардероба, вадейки чисто черния клин, черна тениска. Извади чифт маратонки и се облече и обу, взимайки айпода си, пъхайки слушалките в ушите си и излезна от апартамента, мразеше този квартал, мразеше тази сграда. Всичко тук беше дори по – мрачно от всичко останало, но нямаше никакъв избор, нито за по – добро бъдеще. Всичко беше повече от интересно, защо? Защото това пазене й идваше в повече, но можеше ли да избере друга съдба? Едва ли не? Слизането по – стълбите всеки път й идваше в повече, поредния вик от съседния апартамент, поредния пиянски скандал, ридането на нечия съпруга, може би дори майка. Но тя нямаше право да се меси в човешките отношения. Игнорира всичко това пускайки айпода си, от който зазвуча силната музика излизайки от блока си, момичето продължи по улицата излизайки на плажа, стъпките й отекваха в тишината на ранното утро, беше прекалено ранно, за каквото й да е било може би? Или не, можеше да бъде и време за лягане на поредния купонджия.
Червенокоската се абстрахира напълно и в мига, в който маратонките й докоснаха пясъка по плажа започна сутрешния й крос, сякаш лицето й се усмихна на вятъра, който погали лицето й. Слънцето се опитваше да пробие облаците, но просто малкото избили лъчи се появяваха, нищо повече.
Момичето толкова се бе съсредоточило, че нищо освен музиката която свиреше в ушите й, и погледа който следеше всяка стъпка която правеше, но винаги имаше нещо, което можеше да те извади от транса, в който си изпаднал. Без да вижда, без да чува, само усети как тялото й се сблъска с нечие, а гърдите й удариха нечий, но в първия момент не успя да реагира какво се бе случило, усети залитането на зад, а дупето й тупна на студения пясък. В първия момент поклати глава извъртя леко очи, в небрежността си или по – скоро невниманието си. Стана от земята и изтръска пясъка от дупето си с ръце, и тогава обърна внимание, на момчето седящо пред нея. Повдигна едната си вежда, а в следващия момент просто замръзна. Може би не бе очаквало точно тази среща, дори не бе си помисляла, че скоро щеше да й се случи, може би дори никога. Но ето го седящ пред нея, любовта от детството й, приятеля, който беше изчезнал безследно.. Премигвайки на парцали тя определено не знаеше какво да каже, как трябваше да реагира в тази ситуация дали изобщо трябваше да реагира някак, за това просто остана на мястото си осъзнавайки, че момчето срещу й определено не бе от най – трезвите.
-Адам?? – попита тя, сякаш за да се увери, че срещу й седеше наистина той. Облиза леко устните си, който бяха пресъхнали, а в следващия момент просто тялото й потръпна.
-Добре ли се чувстваш? – от нервност просто изстреля тя, като пръстите и нервно започнаха да се кълчат един в друг.
Ав извъртя леко очи, като поклати глава ставайки от леглото поредния скучен ден, поредната облачна сутрин, поредния ден в който кожата й нямаше да се порадва на слънчевите лъчи, а напротив, студения бриз отново щеше да погали плътта й, докато правеше сутрешния си крос по плажа, който уви за нищо друго не можеше да използва на този етап.
Въздишка се прониза през устните й, докато тялото й се понесе с бавна мързелива крачка към банята, затваряйки вратата към себе си, изми лицето си, среса косата си вързвайки я на опашка, излизайки от банята отиде право при гардероба, вадейки чисто черния клин, черна тениска. Извади чифт маратонки и се облече и обу, взимайки айпода си, пъхайки слушалките в ушите си и излезна от апартамента, мразеше този квартал, мразеше тази сграда. Всичко тук беше дори по – мрачно от всичко останало, но нямаше никакъв избор, нито за по – добро бъдеще. Всичко беше повече от интересно, защо? Защото това пазене й идваше в повече, но можеше ли да избере друга съдба? Едва ли не? Слизането по – стълбите всеки път й идваше в повече, поредния вик от съседния апартамент, поредния пиянски скандал, ридането на нечия съпруга, може би дори майка. Но тя нямаше право да се меси в човешките отношения. Игнорира всичко това пускайки айпода си, от който зазвуча силната музика излизайки от блока си, момичето продължи по улицата излизайки на плажа, стъпките й отекваха в тишината на ранното утро, беше прекалено ранно, за каквото й да е било може би? Или не, можеше да бъде и време за лягане на поредния купонджия.
Червенокоската се абстрахира напълно и в мига, в който маратонките й докоснаха пясъка по плажа започна сутрешния й крос, сякаш лицето й се усмихна на вятъра, който погали лицето й. Слънцето се опитваше да пробие облаците, но просто малкото избили лъчи се появяваха, нищо повече.
Момичето толкова се бе съсредоточило, че нищо освен музиката която свиреше в ушите й, и погледа който следеше всяка стъпка която правеше, но винаги имаше нещо, което можеше да те извади от транса, в който си изпаднал. Без да вижда, без да чува, само усети как тялото й се сблъска с нечие, а гърдите й удариха нечий, но в първия момент не успя да реагира какво се бе случило, усети залитането на зад, а дупето й тупна на студения пясък. В първия момент поклати глава извъртя леко очи, в небрежността си или по – скоро невниманието си. Стана от земята и изтръска пясъка от дупето си с ръце, и тогава обърна внимание, на момчето седящо пред нея. Повдигна едната си вежда, а в следващия момент просто замръзна. Може би не бе очаквало точно тази среща, дори не бе си помисляла, че скоро щеше да й се случи, може би дори никога. Но ето го седящ пред нея, любовта от детството й, приятеля, който беше изчезнал безследно.. Премигвайки на парцали тя определено не знаеше какво да каже, как трябваше да реагира в тази ситуация дали изобщо трябваше да реагира някак, за това просто остана на мястото си осъзнавайки, че момчето срещу й определено не бе от най – трезвите.
-Адам?? – попита тя, сякаш за да се увери, че срещу й седеше наистина той. Облиза леко устните си, който бяха пресъхнали, а в следващия момент просто тялото й потръпна.
-Добре ли се чувстваш? – от нервност просто изстреля тя, като пръстите и нервно започнаха да се кълчат един в друг.
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Плажът
by Adam Romanov. Пон Мар 31, 2014 6:15 pm
Адам Романов. Извращението от нов тип. Тъмнокосият младеж бе отново в центъра на „веселбата”. Няколко линии кока и бе като нов. Всъщност ако изобщо можеше да е като нов след като не бе спал близо 60 часа. Караше го основно на алкохол и наркотици и.. Плажни партита. И как иначе? Нали бяхме на Spring Break? Всъщност и това са пълни глупости за руснака всеки ден беше нещо подобно. Човек с възможности.. Или човек обрал подходящата банка, изчукал подходящите жени и... Убил подходящите хора.
Бъдещият Франк Галагър танцуваше в близост до някакво момиче цяла вечер. И всъщност му харесваше. Бе минионче, облечена с почти нищо освен бюстие и къси панталонки, с буйна руса коса и обръщаща внимание смао на него. Бе почти убеден че ще... Свърши в нея до края на нощта. Но уви.. Нямаше тази възможност, а Романов много, ама много мразеше отказите. Или в този случай да няма възможност. Всъщност докато се прибираше вървейки по плажа се питаше дали тя не бе наредила нещата така нарочно. Просто защото не искаше да спи с него. Това го издразни и това го накара да се обърне към мястото, което напускаше и да вдигне едната си ръка показвайки любимият си жест включващ четири свити пръста и един издаден право нагоре.
-Тъпа курва.- мърмореше си под носа, като някакъв типичен алкохолик и бръкна в задния джоб на дънките си. По голите му гърди имаше неонова боя, която по някакъв начин го дразнеше. Всъщност него всичко го дразнеше. Всичко го избиваше на агресия. И ако проследим историята на първородния син със сигурност ще останем с това впечатление, та дори и по-лошо. Той пъхна една цигара между устните си и започна да се рови за запалка. Това някак си му напомни за Ева. Мамка му Ева. Не бе виждал проклетото й лице от онази им среща в Русия. Малка разпоретина. Имаше усещането, че тя бяга от него. Не, не можеше да избяга от него. Та той имаше нужда от нея. Може би наистина бе психопатска нужда, но имаше нужда от нейното присъствие. Дори би я вързал за себе си и би.. Издевателствал над нея. Не че Романов щеше да посегне на сестра си. Тя бе неговата най-голяма слабост, слабостта даваща му най- много сила. Всъщност Ева бе много важно създание за него, по-важно и от самия него. Той ценеше и пазеше нейния живот с цената на своя и това никога не го бе притеснявало. А липсата й.. О, тази липсва наистина не му харесваше. Продължавайки да се рови за запалка усети как се сблъсква с някой и присви очи, като сви едната си ръка в юмрук. Не му пукаше, че се е блъснал в момиче. Изобщо не му правеше впечатление кой е. А и нямаше значение. Романов нали не се впечатляваше от подобни неща. Дори нямаше да си направи труда да се извини. Той извади запалката от джоба си и щракна запалката. Вдишвайки дълбоко никотина той едва не простена. На този свят имаше само няколко хубави неща. Никотина, алкохола, наркотиците и хаус музиката. Може би и жените, но зависи кои.. Адам не зачиташе всички и като стана дума за жени той сведе пияния си поглед към момичето, което се бе блъснало в него и наклони глава на една страна.
Чу името си да излиза от устните й и това моментално го накара да отстъпи една крачка назад. В главата му започнаха да се изреждат възможни варианти тя да го познава. Но нито един не бе достоверен. Романов никога не се представяше с истинското си име. Името му бе известно, на много, много малко хора сред които бе бившата му Кар.. Но тя бе недоразумение, което.. Ами общо взето не помнеше. Бе прекарал прекалено надрусан цялата им „връзка”
Но щом не бе Каролина, не бе Ева и не бе някоя от курвите му то той си нямаше и представа коя е тя. Дори когато мерна нещо познато в лицето й пак не можеше да се сети коя е.
Въпроса й го накара да се огледа и му помогна да се осъзнае кое врем е в действителност. Слънцето изгряваше от изток и дразнеше очите му. Романов тръсна цигарата си и отново си дръпна преди да погледне към момичето.
-Имате грешка.- гласът му прозвуча студено, грубо и дрезгаво. Той мина покрай нея и прокара ръка през косата си. Очите му минаха по стъпките оставени в пясъка и въпреки че губеше интерес към хората около него прекалено бързо се запита „Коя мамка му е тя?”
Бъдещият Франк Галагър танцуваше в близост до някакво момиче цяла вечер. И всъщност му харесваше. Бе минионче, облечена с почти нищо освен бюстие и къси панталонки, с буйна руса коса и обръщаща внимание смао на него. Бе почти убеден че ще... Свърши в нея до края на нощта. Но уви.. Нямаше тази възможност, а Романов много, ама много мразеше отказите. Или в този случай да няма възможност. Всъщност докато се прибираше вървейки по плажа се питаше дали тя не бе наредила нещата така нарочно. Просто защото не искаше да спи с него. Това го издразни и това го накара да се обърне към мястото, което напускаше и да вдигне едната си ръка показвайки любимият си жест включващ четири свити пръста и един издаден право нагоре.
-Тъпа курва.- мърмореше си под носа, като някакъв типичен алкохолик и бръкна в задния джоб на дънките си. По голите му гърди имаше неонова боя, която по някакъв начин го дразнеше. Всъщност него всичко го дразнеше. Всичко го избиваше на агресия. И ако проследим историята на първородния син със сигурност ще останем с това впечатление, та дори и по-лошо. Той пъхна една цигара между устните си и започна да се рови за запалка. Това някак си му напомни за Ева. Мамка му Ева. Не бе виждал проклетото й лице от онази им среща в Русия. Малка разпоретина. Имаше усещането, че тя бяга от него. Не, не можеше да избяга от него. Та той имаше нужда от нея. Може би наистина бе психопатска нужда, но имаше нужда от нейното присъствие. Дори би я вързал за себе си и би.. Издевателствал над нея. Не че Романов щеше да посегне на сестра си. Тя бе неговата най-голяма слабост, слабостта даваща му най- много сила. Всъщност Ева бе много важно създание за него, по-важно и от самия него. Той ценеше и пазеше нейния живот с цената на своя и това никога не го бе притеснявало. А липсата й.. О, тази липсва наистина не му харесваше. Продължавайки да се рови за запалка усети как се сблъсква с някой и присви очи, като сви едната си ръка в юмрук. Не му пукаше, че се е блъснал в момиче. Изобщо не му правеше впечатление кой е. А и нямаше значение. Романов нали не се впечатляваше от подобни неща. Дори нямаше да си направи труда да се извини. Той извади запалката от джоба си и щракна запалката. Вдишвайки дълбоко никотина той едва не простена. На този свят имаше само няколко хубави неща. Никотина, алкохола, наркотиците и хаус музиката. Може би и жените, но зависи кои.. Адам не зачиташе всички и като стана дума за жени той сведе пияния си поглед към момичето, което се бе блъснало в него и наклони глава на една страна.
Чу името си да излиза от устните й и това моментално го накара да отстъпи една крачка назад. В главата му започнаха да се изреждат възможни варианти тя да го познава. Но нито един не бе достоверен. Романов никога не се представяше с истинското си име. Името му бе известно, на много, много малко хора сред които бе бившата му Кар.. Но тя бе недоразумение, което.. Ами общо взето не помнеше. Бе прекарал прекалено надрусан цялата им „връзка”
Но щом не бе Каролина, не бе Ева и не бе някоя от курвите му то той си нямаше и представа коя е тя. Дори когато мерна нещо познато в лицето й пак не можеше да се сети коя е.
Въпроса й го накара да се огледа и му помогна да се осъзнае кое врем е в действителност. Слънцето изгряваше от изток и дразнеше очите му. Романов тръсна цигарата си и отново си дръпна преди да погледне към момичето.
-Имате грешка.- гласът му прозвуча студено, грубо и дрезгаво. Той мина покрай нея и прокара ръка през косата си. Очите му минаха по стъпките оставени в пясъка и въпреки че губеше интерес към хората около него прекалено бързо се запита „Коя мамка му е тя?”
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Плажът
by Avery Dubois; Пон Мар 31, 2014 6:49 pm
Интересно, но факт той не я помнеше или не искаше да я помни или имаше нещо, нещо различно в него или прекалено различно. Авери присви очи и поклати глава, не искаше да казва нищо. Не трябваше да казва нищо, нима трябваше изобщо да казва каквото и да е било. Въпреки, че не можеше да съди някой, заради действията му без да знае от какво са предизвикани. А искаше ли да знае изобщо? Може би, някъде дълбоко в нея, нещо я човъркаше, искаше да разбере какво се бе случило с него, но не излизаше на повърхността, там където трябваше да бъде. Притвори очите си, като въздъхна леко.
-Едва ли бих те сбъркала, но ти със сигурност не ме помниш. – прехапа леко устната си, като се обърна към него. В същност не знаеше какво да каже или пък трябваше да направи, може би щеше да е най – добре да не се забърква в нищо и просто да премине без да казва това, което бе казала, само и само да му припомни коя беше.Едната й ръка леко се надигна разтривайки вратът й, като след това застана и палеца и показалеца й започнаха да мачкат меката част на ухото й, което беше онзи знак, за лекото предизвикване на притеснението, което се зараждаше в тялото й. Не трябваше да позволява това да се случва, но уви нещо в нея не я остави да изкриви душата си и да го отмине след думите с който той я бе отминал. Защото знаеше, че нямаше грешка, познаваше го прекалено добре, за да го отмине, за да го обърка или да помисли, че се е сблъскала с някого другиго освен с Адам Романов, онова момче, което познаваше в тинейдърските си години, не че бе излязла от тях, но живота я бе грабнал прекалено рано, за да изживее всичките си години.
Подсмихвайки се нервно и поклащайки глава се замисли наистина какво да му каже, но уви сякаш всички думи изчезваха от съзнанието й или не можеше да формулира изречението, да намери думите, които искаха да излезнат от между устните й. Облиза ги нервно, а след това се приближи към него.
-Учехме заедно в Русия, Адам..бяхме приятели...или нещо подобно, преди да изчезнеш безследно. – заяви му тя, успяла да каже нещо, което обаче явно нямаше никакъв смисъл, защо трябваше да е толкова трудно, защо трябваше изобщо да го среща след толкова години, въпреки че не можеше да се каже, че са чак толкова много, но за пет години, човек можеше да се промени повече от колкото можехме да предположим или не? Но определено това пред нея, беше Адам, но беше ли онзи Адам? Едва ли. Какво още можеше да изтърси по – глупаво от това, което беше казала. Сега оставаше и името да си каже, но щеше да е адски тъпо да го изтърси просто ей така от нищото, от вятъра. Може би беше най – правилното, да продължи с кроса си и изобщо да не казва нищо повече.
-Знаеш ли, не е никак важно, няма значение. А и миналото си е минало, нали така? Аз ще.. – изобщо нямаше да довършва, защото вече всичко звучеше адски глупаво. Просто се обърна и започна бавно да прави крачки, може би трябваше направо да тича отново, но сякаш беше изгубила желанието си, но точно в този миг, усети че нещо й липсваше, а да айпода беше паднал при сблъсъка им. Спря се и просто преглътна леко, осъзнавайки че ако той седеше все още там, щеше да срещне отново студените му очи и да усети аромата на алкохол от полъха на вятъра, който се носеше от Адам. Но трябваше да го вземе нали? Да точно така, момичето се обърна леко въздишайки, като просто направи една крачка виждайки белия си плейър, приклекна леко навеждайки се и го извади от пясъка бършейки прашинките останали по него.
-Едва ли бих те сбъркала, но ти със сигурност не ме помниш. – прехапа леко устната си, като се обърна към него. В същност не знаеше какво да каже или пък трябваше да направи, може би щеше да е най – добре да не се забърква в нищо и просто да премине без да казва това, което бе казала, само и само да му припомни коя беше.Едната й ръка леко се надигна разтривайки вратът й, като след това застана и палеца и показалеца й започнаха да мачкат меката част на ухото й, което беше онзи знак, за лекото предизвикване на притеснението, което се зараждаше в тялото й. Не трябваше да позволява това да се случва, но уви нещо в нея не я остави да изкриви душата си и да го отмине след думите с който той я бе отминал. Защото знаеше, че нямаше грешка, познаваше го прекалено добре, за да го отмине, за да го обърка или да помисли, че се е сблъскала с някого другиго освен с Адам Романов, онова момче, което познаваше в тинейдърските си години, не че бе излязла от тях, но живота я бе грабнал прекалено рано, за да изживее всичките си години.
Подсмихвайки се нервно и поклащайки глава се замисли наистина какво да му каже, но уви сякаш всички думи изчезваха от съзнанието й или не можеше да формулира изречението, да намери думите, които искаха да излезнат от между устните й. Облиза ги нервно, а след това се приближи към него.
-Учехме заедно в Русия, Адам..бяхме приятели...или нещо подобно, преди да изчезнеш безследно. – заяви му тя, успяла да каже нещо, което обаче явно нямаше никакъв смисъл, защо трябваше да е толкова трудно, защо трябваше изобщо да го среща след толкова години, въпреки че не можеше да се каже, че са чак толкова много, но за пет години, човек можеше да се промени повече от колкото можехме да предположим или не? Но определено това пред нея, беше Адам, но беше ли онзи Адам? Едва ли. Какво още можеше да изтърси по – глупаво от това, което беше казала. Сега оставаше и името да си каже, но щеше да е адски тъпо да го изтърси просто ей така от нищото, от вятъра. Може би беше най – правилното, да продължи с кроса си и изобщо да не казва нищо повече.
-Знаеш ли, не е никак важно, няма значение. А и миналото си е минало, нали така? Аз ще.. – изобщо нямаше да довършва, защото вече всичко звучеше адски глупаво. Просто се обърна и започна бавно да прави крачки, може би трябваше направо да тича отново, но сякаш беше изгубила желанието си, но точно в този миг, усети че нещо й липсваше, а да айпода беше паднал при сблъсъка им. Спря се и просто преглътна леко, осъзнавайки че ако той седеше все още там, щеше да срещне отново студените му очи и да усети аромата на алкохол от полъха на вятъра, който се носеше от Адам. Но трябваше да го вземе нали? Да точно така, момичето се обърна леко въздишайки, като просто направи една крачка виждайки белия си плейър, приклекна леко навеждайки се и го извади от пясъка бършейки прашинките останали по него.
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Плажът
by Adam Romanov. Пон Мар 31, 2014 7:16 pm
Романов щеше да продължи по пътя си, дори когато я чу да шепне нещо. Той не се спря, не се обърна, а продължи да пуши и да се отдалечава, когато тихия й глас стигна отново до него.
Брюнета се спря и се закова на място слушайки я. Замъгленото му съзнание започваше с ненавист да си припомня Русия. Нещо, което мразеше до болка. Мразеше дори с костния си мозък тази страна. Спомените за нея бяха единствено и само лоши. Той не помнеше приятели, не помнеше училище. Помнеше само родителите си, омразата си към тях. Помнеше първото си убийство. Неща които бяха всичко друго, но не и това което тази... Това момиче казваше.
Той се обърна към нея и хвърли цигарата си на земята. Пъхна ръце в джобовете на дънките си и се опита да си спомни нещо друго. Всъщност му бе повече от трудно да намери нещо в съзнанието си. Особено в това си състояние. Може би в кратките часове трезвеност които имаше би могъл да си спомни ясно и със сигурност нещо, но не и в момента. Просто му бе трудно дори и без ненавистта си към онова място. Той издаде устни напред, правейки някаква странна физиономия и продължи да напряга гънките си в опити да мисли. Колко трудно му бе само.
Когато тя каза още нещо някакъв образ изскочи в съзнанието му. Момиче. Позната. Онази с която обядваше в училището. Онази която бе единствената която говореше с него, защото всички други страняха от Адам Романов. Просто тогава не го харесваха бе задръстеняк и глупак за тях.. А сега се ужасяваха че ще им направи нещо. Той изви глава назад и врата му изпука преди да се обърне отново и да я погледне. Когато я видя как кляка, за да вземе плейъра си от земята той чу името й в съзнанието си. Сякаш онова момче, което бе преди пет години се провикна в него. Той поклати глава. Нямаше смисъл да прави това. Да се обръща към нея и да казва каквото и да е било. Но онова Аз, което сякаш тя бе събудила го накара да остане на мястото си.
-Авери? – гласът му макар и студен и груб трепна от нещо. Чувство? Може би? Не, надали бе това. Всъщност в него живееше ли нещо наречено чувство? Освен омразата и агресията. Но те всъщност бяха такава неотлъчна част от Адам Романов, че не можеше да ги различи от бъбреците си или примерно кръвта си. Те просто бяха вплетени така в живота му, че не можеше да ги различи дори от кислорода.
Но нещото накарало гласа му да потрепери бе една капчица надежда в океана от психопатия на живота му. Може би в Адам все още имаше човечност? Живееше там някъде? Дълбоко? Затворена? Едва забележима на картата на живота му?
-Не съм предполагал че ще видя точно теб тук червенокоске. Да не се загуби?- той присви очи и вместо да се приближи и примерно да я прегърне погледна към слънцето, което бавно се издигаше. Как само пилееше време с глупости. Защото за него това бяха глупости. Те отдавна не бяха приятели. Всъщност бе някак си учудващо, че изобщо говори с нея и явно бе заради някакво останало уважение, а не защото имаше някакво усещане че са... „приятели” или както там се бе изразила. Да.. Току що бе дал един среден пръст и на нашата „надежда” за неговата „човечност”. Поздравления и аплодисменти за печелившите. Чековете за един милион са подписани и осребрени. Ходете да си вземете наградата. А чакайте... Тя липсва. Няма кой да ви я даде, както и Адам нямаше как да се промени.
Брюнета се спря и се закова на място слушайки я. Замъгленото му съзнание започваше с ненавист да си припомня Русия. Нещо, което мразеше до болка. Мразеше дори с костния си мозък тази страна. Спомените за нея бяха единствено и само лоши. Той не помнеше приятели, не помнеше училище. Помнеше само родителите си, омразата си към тях. Помнеше първото си убийство. Неща които бяха всичко друго, но не и това което тази... Това момиче казваше.
Той се обърна към нея и хвърли цигарата си на земята. Пъхна ръце в джобовете на дънките си и се опита да си спомни нещо друго. Всъщност му бе повече от трудно да намери нещо в съзнанието си. Особено в това си състояние. Може би в кратките часове трезвеност които имаше би могъл да си спомни ясно и със сигурност нещо, но не и в момента. Просто му бе трудно дори и без ненавистта си към онова място. Той издаде устни напред, правейки някаква странна физиономия и продължи да напряга гънките си в опити да мисли. Колко трудно му бе само.
Когато тя каза още нещо някакъв образ изскочи в съзнанието му. Момиче. Позната. Онази с която обядваше в училището. Онази която бе единствената която говореше с него, защото всички други страняха от Адам Романов. Просто тогава не го харесваха бе задръстеняк и глупак за тях.. А сега се ужасяваха че ще им направи нещо. Той изви глава назад и врата му изпука преди да се обърне отново и да я погледне. Когато я видя как кляка, за да вземе плейъра си от земята той чу името й в съзнанието си. Сякаш онова момче, което бе преди пет години се провикна в него. Той поклати глава. Нямаше смисъл да прави това. Да се обръща към нея и да казва каквото и да е било. Но онова Аз, което сякаш тя бе събудила го накара да остане на мястото си.
-Авери? – гласът му макар и студен и груб трепна от нещо. Чувство? Може би? Не, надали бе това. Всъщност в него живееше ли нещо наречено чувство? Освен омразата и агресията. Но те всъщност бяха такава неотлъчна част от Адам Романов, че не можеше да ги различи от бъбреците си или примерно кръвта си. Те просто бяха вплетени така в живота му, че не можеше да ги различи дори от кислорода.
Но нещото накарало гласа му да потрепери бе една капчица надежда в океана от психопатия на живота му. Може би в Адам все още имаше човечност? Живееше там някъде? Дълбоко? Затворена? Едва забележима на картата на живота му?
-Не съм предполагал че ще видя точно теб тук червенокоске. Да не се загуби?- той присви очи и вместо да се приближи и примерно да я прегърне погледна към слънцето, което бавно се издигаше. Как само пилееше време с глупости. Защото за него това бяха глупости. Те отдавна не бяха приятели. Всъщност бе някак си учудващо, че изобщо говори с нея и явно бе заради някакво останало уважение, а не защото имаше някакво усещане че са... „приятели” или както там се бе изразила. Да.. Току що бе дал един среден пръст и на нашата „надежда” за неговата „човечност”. Поздравления и аплодисменти за печелившите. Чековете за един милион са подписани и осребрени. Ходете да си вземете наградата. А чакайте... Тя липсва. Няма кой да ви я даде, както и Адам нямаше как да се промени.
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Re: Плажът
by Avery Dubois; Пон Мар 31, 2014 7:46 pm
Студенина? Да именно това усети Авери, когато произнесе името й, беше трудно да повярва, но всичко това беше нормално, нали? Все пак бяха минали години, той се бе променил, вече онова тяхно приятелство не съществуваше, онази изкра никога не бе съществувала сякаш, която Дюбоис бе имала към него.. а може би някъде дълбоко в нея, в изтормозеното й съзнание все още имаше нещо, което сигурно щеше да си остане заровено, което най – вероятно никога нямаше да се появи на бял свят, щеше да си умре там тихичко, забравено и никога не казано. В действителност Авери наистина не бе успяла да му каже какво изпитва наистина към него. Но нали знаете какво казват? Приятелство между момче и момиче няма, не може и да съществува винаги някой от двамата има чувства, винаги се надява да има нещо повече с отсрещния.. но понякога решава, че е най – добре да замълчи, да не каже нищо, да не признае истината. Нещо такова се бе получило, Авери така и не бе успяла да събере достатъчно смелост да признае чувствата си, а когато я бе събрала Адам, вече не бе там, вече бе изчезнал.
Подсмихна се леко, но не знаеше какво да му отговори, той не я гледаше, просто се бе обърнал към вече изгряващото слънце успяло да проникне през облаците. А тя се чувстваше наистина глупаво.
-Не съм се изгубила. Нормалния сутрешен крос, нищо повече. Ами ти, какво търсиш толкова рано по плажа? – изобщо имаше ли смисъл да пита, когато виждаше с очите си в какво състояние бе той? Със сигурност, той все още живееше онзи тийн живот, в който всичко беше купон, наркотици, жени, алкохол и всичко, което можеше да има трябваше да бъде взето? Или пък не? Може би живота му беше пълна каша? Може би всичко се бе променило, а тя бе сигурна на сто процента, че мъжа пред нея не бе Адам, когото познаваше преди пет години. А тя? Тя не се променила беше все същата, свита гледаща да не се набива на очи, скромна всичко което вече Адам не беше. Просто самото му поведение, начина по който думите излизаха от устните му всичко това, беше точно онзи момент, в който човека срещу вас разбира, че сте нахакан, че сте станали нещо не познато, за старите ви познати.
Авери се зачуди, дали изобщо имаше смисъл да продължава всичко това, след като нямаше какво повече да му каже, а може би имаше, но искаше да не се бърка. Въпреки, че любопитството я разяждаше вътрешно искаше да разбере, какво се бе случило с него, защо се бе случило всичко това, защо не бе успяла да го зърне в онзи ден, когато смелостта бе взела връхна точка и когато се бе почувствала разбита след като разбра, че той вече не е в близост.
-Адам..може ли да те попитам какво се случи? – започна тя, а сякаш искаше разрешението му, но не го бе изчакала, просто любопитството, както винаги бе по – голямо от нея, винаги бе било така и това никога не успя да промени в себе си, въпреки че й се искаше, искаше й се да не е това което е . Искаше й се да не пази разни бурканчета, да не пази разни духове, а просто да има един напълно нормален живот, в който всичко щеше да бъде наред? Да може би, само дето живота винаги щеше да е корав и суров и никога нямаше да стане лек, никога нямаше да се появи онова хубаво нещо, за което си струва да живееш, за което си струва да се бориш с живота. Винаги ще попаднеш на нещо, което в първия момент ще ти се стори чудесно, ще се почувстваш добре, щастлив, а в следващия момент ще осъзнаеш, че не всичко е толкова хубаво колкото изглежда, ще осъзнаеш, че това което те кара да се чувстваш щастлив не може да ти отвърне със същото, не може да ти даде нищо и защо? Защото точно то е повече от наранено.. Авери поклати глава, защото искаше да избистри мислите си, да прочисти съзнанието си, а сякаш се бе отдала на прекалено много мислене.
-В същност със сигурност не съм човека на когото дължиш обяснение, за това ако нямаш желание не го прави. Съжалявам, че си вра носа, където не ми е работата..
Подсмихна се леко, но не знаеше какво да му отговори, той не я гледаше, просто се бе обърнал към вече изгряващото слънце успяло да проникне през облаците. А тя се чувстваше наистина глупаво.
-Не съм се изгубила. Нормалния сутрешен крос, нищо повече. Ами ти, какво търсиш толкова рано по плажа? – изобщо имаше ли смисъл да пита, когато виждаше с очите си в какво състояние бе той? Със сигурност, той все още живееше онзи тийн живот, в който всичко беше купон, наркотици, жени, алкохол и всичко, което можеше да има трябваше да бъде взето? Или пък не? Може би живота му беше пълна каша? Може би всичко се бе променило, а тя бе сигурна на сто процента, че мъжа пред нея не бе Адам, когото познаваше преди пет години. А тя? Тя не се променила беше все същата, свита гледаща да не се набива на очи, скромна всичко което вече Адам не беше. Просто самото му поведение, начина по който думите излизаха от устните му всичко това, беше точно онзи момент, в който човека срещу вас разбира, че сте нахакан, че сте станали нещо не познато, за старите ви познати.
Авери се зачуди, дали изобщо имаше смисъл да продължава всичко това, след като нямаше какво повече да му каже, а може би имаше, но искаше да не се бърка. Въпреки, че любопитството я разяждаше вътрешно искаше да разбере, какво се бе случило с него, защо се бе случило всичко това, защо не бе успяла да го зърне в онзи ден, когато смелостта бе взела връхна точка и когато се бе почувствала разбита след като разбра, че той вече не е в близост.
-Адам..може ли да те попитам какво се случи? – започна тя, а сякаш искаше разрешението му, но не го бе изчакала, просто любопитството, както винаги бе по – голямо от нея, винаги бе било така и това никога не успя да промени в себе си, въпреки че й се искаше, искаше й се да не е това което е . Искаше й се да не пази разни бурканчета, да не пази разни духове, а просто да има един напълно нормален живот, в който всичко щеше да бъде наред? Да може би, само дето живота винаги щеше да е корав и суров и никога нямаше да стане лек, никога нямаше да се появи онова хубаво нещо, за което си струва да живееш, за което си струва да се бориш с живота. Винаги ще попаднеш на нещо, което в първия момент ще ти се стори чудесно, ще се почувстваш добре, щастлив, а в следващия момент ще осъзнаеш, че не всичко е толкова хубаво колкото изглежда, ще осъзнаеш, че това което те кара да се чувстваш щастлив не може да ти отвърне със същото, не може да ти даде нищо и защо? Защото точно то е повече от наранено.. Авери поклати глава, защото искаше да избистри мислите си, да прочисти съзнанието си, а сякаш се бе отдала на прекалено много мислене.
-В същност със сигурност не съм човека на когото дължиш обяснение, за това ако нямаш желание не го прави. Съжалявам, че си вра носа, където не ми е работата..
Avery Dubois;- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 144
Join date : 31.03.2014
Re: Плажът
by Adam Romanov. Пон Мар 31, 2014 8:49 pm
Погледна я за момент покосен от факта че тя изобщо дръзва да му зададе въпрос. Всъщност тя не бе на ясно с психическите му проблеми. А и как ще знае? Та тя бе изплашено зайче, което сигурно излизаше от тях само за да тича. Толкова хрисима и добра. Повдигаше му се от нея. Той се засмя, а смехът му прозвуча не на място в дадената ситуация. Романов стоеше с тази налудничава усмивка и я гледаше. Не беше сигурен кое желание в него надделява да я напсува и да си тръгне или да й причини болка. Не знаеше защо, но второто щеше да му достави дори някакво удоволствие. Как някакво. Той сигурно щеше да свърши ако я наранеше точно сега. В този момент. Толкова много искаше да го направи.
Адам я погледна и като пълен хамалин се изплю на земята и тръгна към нея. Стъпките му оставяха след в пясъка, кожата на гърба му бе настръхнала. Той почти блъсна тяло в нейното, като се доближи и се наведе към нея с присвити очи.
-Относно първия въпрос... Сега се прибирам. Сещаш се хората на нашата възраст имат нещо като социален живот. Забавно е, трябва да опиташ.-той отново се подсмихна и без да се замисли изплю следващите си думи.
-Искаш да знаеш какво е станало? Помниш ли сестра ми Ева? Е милият ми баща се опита да я изнасили. Сещаш се този набожния дъртак. И го направи пред очите на майка ми. За това го убих. Убих първо него, а след това и нея.Искаш ли да знаеш подробности.. Приятелко? Убих го с една от любимите му дърворезби. А докато душах скъпата си майчица цитирах „Отче наш”. Още ли си любопитна защо си тръгнах?- той млъкна за момент и едната му ръка се сви около врата й. Той я приближи към себе си и устните му минаха по скулите й, докоснаха се до ухото й и прошепна.
-И знаеш ли какво... Наистина не ти беше работа, но след като се интересуваш „Какво стана” нека продължа... Стана това че се превърнах в убиец. –захвата около гърлото й се стегна и другата му ръка мина по дрехите й търсейки телефона й. Когато го намери го извади и не го изключи. Нее... Щяха да проследят клетката ако започнеха да я търсят. Вместо това го хвърли на плажа. Устните му продължаваха да стоят така близко до ухото й. Бе притворил очи и се наслаждаваше на аромата й. Усещаше леката нотка на страх която се прокрадваше в нея. Господи как му харесваше. Дори може би го възбуждаше, ако бе възможно да се възбуди. Всъщност бе, бе друсан и пиян все още. Така че да. Бе възбуден.
-И искаш ли да допълвам скъпа? Искаш ли или вече не те интересува? Да спра ли да говоря?- той се отдръпна леко от нея и плесна бузата й леко с другата си ръка. Усмихна се сякаш се усмихваше на някакво кученце и я хвана за косата, изви главата й назад и поклати глава.
-Много жалко че ме позна Авери... Жалко че позна това лице, защото ще се наложи да те убия за това.- той я събори на земята и докато все още нямаше никакви хора и нямаше кой да ги види я удари един правилно премерен удар в брадичката. Влагайки повече сила от колкото трябваше, може би Романов бе избил зъб на „приятелката си”. Може би, но пък и хич не му пукаше. Той се изправи и я вдигна премятайки я на едното си рамо.
-Хайде скъпа. Да те приберем в къщи.- ходеше така сякаш прибира половинката си от пиянска вечер и хората които ги виждаха приемаха това, мислеха това. А само ако знаеха какво я чака.. Само ако знаеха какво ще й причини.. Сигурно щяха да се обадят не в полицията, а в националната гвардия или морската пехота. Романов стигна до колата си и хвърли тялото й на задната седалка. Погледна я и затвори вратата.
Адам нямаше дом, нямаше нужда от такъв. Но имаше място на което водеше.. Жертвите си. Качвайки се в колата включи музиката и започна да барабани с пръсти по волана, докато караше към края на града. Точно в онзи изоставен склад...
Адам я погледна и като пълен хамалин се изплю на земята и тръгна към нея. Стъпките му оставяха след в пясъка, кожата на гърба му бе настръхнала. Той почти блъсна тяло в нейното, като се доближи и се наведе към нея с присвити очи.
-Относно първия въпрос... Сега се прибирам. Сещаш се хората на нашата възраст имат нещо като социален живот. Забавно е, трябва да опиташ.-той отново се подсмихна и без да се замисли изплю следващите си думи.
-Искаш да знаеш какво е станало? Помниш ли сестра ми Ева? Е милият ми баща се опита да я изнасили. Сещаш се този набожния дъртак. И го направи пред очите на майка ми. За това го убих. Убих първо него, а след това и нея.Искаш ли да знаеш подробности.. Приятелко? Убих го с една от любимите му дърворезби. А докато душах скъпата си майчица цитирах „Отче наш”. Още ли си любопитна защо си тръгнах?- той млъкна за момент и едната му ръка се сви около врата й. Той я приближи към себе си и устните му минаха по скулите й, докоснаха се до ухото й и прошепна.
-И знаеш ли какво... Наистина не ти беше работа, но след като се интересуваш „Какво стана” нека продължа... Стана това че се превърнах в убиец. –захвата около гърлото й се стегна и другата му ръка мина по дрехите й търсейки телефона й. Когато го намери го извади и не го изключи. Нее... Щяха да проследят клетката ако започнеха да я търсят. Вместо това го хвърли на плажа. Устните му продължаваха да стоят така близко до ухото й. Бе притворил очи и се наслаждаваше на аромата й. Усещаше леката нотка на страх която се прокрадваше в нея. Господи как му харесваше. Дори може би го възбуждаше, ако бе възможно да се възбуди. Всъщност бе, бе друсан и пиян все още. Така че да. Бе възбуден.
-И искаш ли да допълвам скъпа? Искаш ли или вече не те интересува? Да спра ли да говоря?- той се отдръпна леко от нея и плесна бузата й леко с другата си ръка. Усмихна се сякаш се усмихваше на някакво кученце и я хвана за косата, изви главата й назад и поклати глава.
-Много жалко че ме позна Авери... Жалко че позна това лице, защото ще се наложи да те убия за това.- той я събори на земята и докато все още нямаше никакви хора и нямаше кой да ги види я удари един правилно премерен удар в брадичката. Влагайки повече сила от колкото трябваше, може би Романов бе избил зъб на „приятелката си”. Може би, но пък и хич не му пукаше. Той се изправи и я вдигна премятайки я на едното си рамо.
-Хайде скъпа. Да те приберем в къщи.- ходеше така сякаш прибира половинката си от пиянска вечер и хората които ги виждаха приемаха това, мислеха това. А само ако знаеха какво я чака.. Само ако знаеха какво ще й причини.. Сигурно щяха да се обадят не в полицията, а в националната гвардия или морската пехота. Романов стигна до колата си и хвърли тялото й на задната седалка. Погледна я и затвори вратата.
Адам нямаше дом, нямаше нужда от такъв. Но имаше място на което водеше.. Жертвите си. Качвайки се в колата включи музиката и започна да барабани с пръсти по волана, докато караше към края на града. Точно в онзи изоставен склад...
Adam Romanov.- Citizens
- Брой мнения : 102
Join date : 22.02.2014
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
» I was broken to pieces. You broke me. And then you put the pieces back together. || Zachary. and Beth.
» Станете наши приятели;
» Търся си другарче за рп
» Нимфоман или наркоман за предишния?
» Склада в края на града
» Прочитай с дъха си, разглеждай с уста, запомняй с езика, чети ме така.... SPAM VOL 4
» I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel
» Търся си...