[ time changes everyone ]

by **Bella.** Съб Мар 29, 2014 8:41 pm

Стъпките отекнаха по коридора. Вратата на третия по ред апартамент се отвори рязко. Парчетата дървесина се откъснаха и се разпиляха по пода. Помещението бе празно. Найлоните се люлееха под силата на вятъра. Бюрото все още бе в ъгъла на стаята, а върху него нейния лаптоп. Екранът бе черен, докато мишката не помръдна. Знакът за начало на видео мигаше в неоново червено. След него се появи тя. Такава каквато я помнеше.

"Това е просто снимка. Спомен или кощмар избираме ние самите."

[ time changes everyone ] Wo0hrC5

"Името ми е Бела Ейбрахамс. Просто Бела. Винаги си искал да го научи, нали? Е, сега го знаеш."

Обективът се измести към един лист върху бюрото. В лявата си ръка Бела държеше черен химикал, докато с дясната придържаше камерата.

Защо ме изостави? Сляп ли си? Погледът ми те молеше за помощ, докато се обръщаше по посока на улицата. Не познавах човекът, който видя до мен онази вечер. Той искаше да мислиш, че не ми пука за теб. Той искаше да се махнеш. Искаше да го направиш доброволно, защото в противен случай нещата щяха да загрубеят.
Никога ли не се запита защо пердетата никога не помръдваха? Никога ли не се замисли, че вече не ме срещаш в автобуса?
Знаеш ли? Върви по дяволите!

Обективът отново гледаше към нея. Бела се усмихна и екрана потъна в мрак.
За секунди.
Нов запис. Момичето пред камерата не изглеждаше като нея. Изправената ѝ по принцип коса в момента бе начупена и разрошена. Сините ѝ очи изпъкваха на фона на плътния слой очна линия и златист брокат. Ръцете ѝ бяха отрупани с плетени гривни в пастелни цветове. Устните ѝ продължаваха да бъдат бледо розови, но вече се усмихваха по друг начин. Леко ироничен. Загадъчен. Непознат. Същите тези устни заговориха и думите, които те казваха, го накараха да седне.

"Ако все още гледаш това, значи съм жива. Не ме търси. Няма да ме откриеш. Лондон е свързан с твърде много лоши спомени за мен. Не те обвинявам, че си тръгна, защото ти никога не си обещавал, че ще останеш. Пожелавам ти единствено да бъдеш щастлив от изборите, които си направил през живота си. Аз всъщност също не те познавам, но името ти е без значение. В спомените ми винаги ще си страхливото копеле, което ме изостави, защото нямаше достатъчно кураж, за да се бори за любовта ми. Може би дълго преди мен ти си знаел, че тя не съществува. Благодаря ти, че ми предаде този ценен урок, макар че го направи по толкова ужасен начин.
Няма да ти разказвам последната една година от живота си. Целта ми е друга. Искам да ти кажа нещо... Сбогом!"

Екранът отново потъна в мрак. Този път липсваше нов запис. Това бе краят. Няколко секунди момчето стоя върху стола преди да се изправи и да събори всичко от бюрото. Погледът му попадна върху вдълбаните в дървесината букви. Вместо "обичам те" там бе изписано "мразя те" и следата бе съвсем прясна. А дори не се познаваха...