Home sweet home

by **.Nathaniel.** Пет Мар 28, 2014 4:03 pm

Натаниел бе като попарен, беше се стъписал. Изненада и същевременно раздразнение се четяха в изражението му. Беше готов да се изправи и да я разкъса на парчета, но как можеше да го направи, като всъщност онази уродкиня бе заела тялото на Анабел, не можеше да я нарани и това го разяждаше отвътре. Разкъсваше го, искаше му се да наддаде силен вик, който да покаже колко точно бе измъчен от вътре в момента. Болка, гняв, чувство на безсилие се рееха в него, искаше да ги спре, да ги подтисне, защото бяха непривични за него. Това ... Тези чувства не бяха нещо което Натаниел е изпитвал някога в дългият си демонски живот и определено не мислеше да свиква да ги изпитва.
И сега какво? Не можеше да я наранява, за да не нарани тялото на Анабел. Не можеше да я убие, защото така щеше да убие и Анабел. Какво му оставаше? Да седи и да чака мирно момента в който на Амитиил щеше да и’ писне да обитава тялото на Макафи? Не! Това бе недопустимо.
Но думите и’, думите които минаваха през него като хиляди бръсначи, думите които му нанасяха по някакъв странен начин дори и физическа болка, защото просто отказваше да ги приеме за истина – тези думи го накараха да обезумее. Не го интересуваше чие тяло беше, знаеше само че трябва да я убие, трябваше да убие Амитиил. Да я разкара от тялото на Анабел. Може би дори да запрати в Ада, щеше да е наистина много интересно какво ли щяха да и’ причинят всички онези демони, имайки напред че тя бе ангел. Всъщност интересно беше какво самият той би направил с нея в Ада. Може би щеше да я разпъне на кръст, както е бил разпънат „спасителя” Иисус Христос. Да забучи на главата и’ венец от тръни, крайниците и’ да закове за кръста. От една страна дори е поетично. Ангела измъчван и умрял по същият начин като онзи, който всички наричаха син на Бога – пророкът от Йерусалим. Иисус Христос.
Глупости. Всичко това е просто поредната глупост. Натаниел знаеше, че нито един от ангелите не е виждал Бога, но въпреки това безусловно вярваха в него. Глупаци. Безумници. Невежи дори.
Проследявайки с поглед брюнетката, виждайки как просто изчезва, той нервно заби юмрукът си в земята като се изправи. Викът му породен от гняв разцепи тишината царяща по тесните улички, беше странно че дори нямаше и движение тук... нищо, само и единствено тишина. Не. О, не. Тя нямаше да се измъкне, нямаше да и’ позволи.
В гнева си, забравил напълно, че Амитиил се е вселила в тялото на Анабел, забравяйки изобщо, че наранеше ли едната – автоматично нараняваше и другата, Мейфийлд се концентрира, опита се да улови онази ангелска енергия, която като че ли оставяше дира във въздуха, диря която само ангели и демони можеха да усетят, да видят дори. Затвори очи оставяйки съзнанието му да проследи тази диря. Като че ли всичко се движеше толкова бързо в съзнанието му, докато накрая не видя картина, мястото на което бе Амитиил. Без да се замисля той се телепортира, заставайки точно пред момичето, улавяйки я отново за гушата и запращайки тялото и’ в стената. Отново се телепортира в близост до нея, този път сритвайки я в корема, така че да падне на земата, като той самият приклекна пред нея.
- Виж какво изродке, не съм по – дългите речи като теб, за това просто ще ти кажа, че наистина нямаш време, не е нужно наистина да изпитваш гнева ми, върни Анабел и може би ще те пощадя. Задръж я и тогава ще убия и двете ви с малката разлика, че нея мога да я върна, а теб ще запратя в Ада оставяйки те да бъдеш изтезавана от стотиците демони и загубени души. – той я хвана за косата изправяйки я, като я заблъска към дивана, мятайки я на него.

by **Anabell ♠** Пет Мар 28, 2014 4:33 pm

Появата на демона в „дома” й бе някак си... Неочаквана. Анабел не бе подготвена за него. Не бе подготвена, защото в момента бе сама в тялото си. Колко объркващо, нали? Но наистина бе сама, сякаш Амитиил бе някъде, за да я порицаят,а силата й бе в тялото на Макафи, която не знаеше как да я използва. Не можеше да я канализира в една точка или да я контролира. За това и бе тук, за това бе сама. Сама. Анабел потрепери, когато тялото й се сблъска със стената. Не изпита болка, но изпита страх. Усещаше как всяка пора на кожата й отделя енергията. Отделя силата й.
Въздуха й секна, когато коляното му се срещна с корема й и я повали на земята. Тя дишаше тежко и се бореше със зъби и нокти, за да не го нарани. Не искаше да го нарани. Но факта че душата й бе на това мнение, не пречеше на тялото й да вземе надмощие.
Озовавайки се по гръб на дивана тя го погледна и поклати глава.
-По дяволите Натаниел.- телепортира се зад него и скочи на гърба му като едната й ръка мина около врата му и задържайки го така наведе глава към него,а бедрата й стиснаха възможно най-силно тазът му.
-Защо винаги се появяваш в неподходящи моменти скъпи? Защо?! Защо не ме слушаш и най-вече... Защо не ме остави поне млако да пострадам за всичко, което ти казах. – тя поклати глава и сигурна, че той ще разбере дяволски бързо каква е ситуацията. Че тя е сама. Но дори и да беше сама тя бе наговорила всичко онова. Лично тя, не Амитиил, не някой друг. Тя. И определено нямаше особено много време, за да му се извини. Всъщност тя дори не искаше да му се извини.
Анабел бе толкова объркана. Сякаш бе спала прекалено много време и сега се събуждаше. Тялото й бе като зареден пистолет, а някой всеки момент ще дръпне спусъка. Но уви куршумите бяха много, много по-лоши от тези в обикновен пълнител. Емоциите й бушуваха като при бременна жена. Сменяха се за секунди. Нейните, чуждите. Постоянно. Побъркваха я. Желанията й, липсата на дадени неща като храна или сън я изтощаваха като беше сама. Сякаш живееше втори живот с всяка изминала секунда.
Дори сега. Застанала така на гърба му, задушаваща го. Анабел отпусна хватката си и едната й ръка мина по тила му, пръстите й се заровиха в косата му и тя изви главата на Натаниел към себе си. Очите й не искряха, но усещаше как сякаш кожата й гори. Не познаваше това място, не познаваше силата си. Не познаваше нищо освен него и желанието си. Знаеше че е грешно, знаеше че сигурно Амитиил ще се върне и ще съсипе всичко. Също така и виждаше изтощения вид на „партньора” си. И въпреки това не можеше да устой. Тя скочи на земята и преди да се е стигнало до сбиване или нещо подобно свали блузата си и я хвърли на земята. Дори не знаеше къде е спалнята на това място, всъщност изобщо имаше ли такава? Все тая. Анабел вдигна ръце към сутиена си и го свали, хвърли и него на земята и се приближи до Натаниел бързо. Всъщност й харесваше да се движи така. Бързо, ловко. Да има такава сила. Беше забавно. Анабел прокара ръце около врата му и го погледна в очите.
-Не знам какво става с мен.- прошепна и впи устни в неговите. Устните й се докосваха до неговите страстно, езикът й премина между тях и потърси неговия. Искаше го, искаше да усеща ръцете му по себе си, навсякъде по тялото си. „Искам те!” сякаш го извика в мислите му и се отърка в него. Чувстваше се толкова себична и наистина бе.

by **.Nathaniel.** Пет Мар 28, 2014 7:26 pm

Мейфийлд не знаеше какво да мисли. Точно в този момент се чувстваше по – объркан от всякога, дори повече от както разбра, че Анабел всъщност принадлежеше към семейство Макафи. Онези които той трябваше да избие до крак, но ето го беше се размекнал веднъж. Сега продължаваше да го прави. Размекваше се, изглеждаше толкова готов да свали гард пред нея, просто да се предаде и да и’ повярва, че наистина бе тя – Анабел. Беше прекалено уморен, за да се затормозява допълнително, беше толкова уморен, че сигурно ако това бе капан на Амитиил, той би я оставил да го убие, поне в Ада щеше да си почине малко, а сигурно след това щеше да се върне и да и’ върне жеста като на свой ред я убие.
Но беше ли наистина възможно?Амитиил наистина ли бе оставила Макафи напълно сама в тялото си? Но как? Та тя все още имаше тези „сили”, тези ... дарби. Не, не можеше да повярва, че бе сама в тялото си. Може би защото не можеше да проумее мотивът на Амитиил да я остави сама. Сигурно бе подтисната, сигурно Анабел бе успяла да я подтисне дълбоко, но не вярваше да е изчезнала напълно. Щеше да е най – голямата глупачка ако го бе направила, все пак щом е била в съзнанието на Анабел трябва да е видяла, че Мейфийлд винаги я открива, нямаше случай в който му се е скрила, всъщност нямаше изобщо през целият си живот, някой който е съумял да се скрие от него.Поне не и за дълго.
Мейфийлд дори не можеше да се насили да помръдне погледа си от момичето, а може би трябваше, ако бе някакъв опит на Амитиил да го хване „неподготвен”!? Майната му, не го интересуваше, дори и да го убиеше в момента, поне щеше да умре удовлетворен, щастлив. Не му пукаше.
Едната му ръка се уви около талията и’, повдигайки я, а след това другата му се напаса върху бедрото и’ придържайки я. По дяволите, искаше я. Искаше я на момента, искаше да е негова по възможно всички начини, да я чука във всевъзможни пози, във всички стаи които имаше този ... апартамент. Искаше да я направи своя, да си я върне, да убие онзи ангел. Да попречи на Амитиил да се върне в нея. Не трябваше да става, не трябваше отново да се връща в Анабел, той нямаше да позволи това.
Устните му се долепиха до врата и’, засмуквайки кожата и’. Детинска постъпка, която знаеше че щеше да раздразни ангела. Устните му се спуснаха надолу, към гърдите и’ засмуквайки зърното и’ той ги телепортира върху дивана, заставайки над нея и докато устните му обхождаха едната и’ гърда, ръката му застана върху другата, спускайки се на долу, откопчавайки панталона и’, отървайки се от него и напасвайки ръката си между бедрата и’. Пръстите му обработваха клитора и’ през дантеленото и’ бельо, докато устните му отново търсеха нейните за поредната им необуздана целувка.

by **Anabell ♠** Съб Мар 29, 2014 8:32 am

Всякакъв самоконтрол и чистота напускаха тялото й. Всякакво усещане за мир и любов или за врагове се изпаряваше постепенно, заменено от желанието й. Тя впи пръсти в раменете му придърпвайки го възможно най-плътно към себе си. Не можеше да диша, задушаваше се. Искаше го до болка. Дори не знаеше защо иска до такава степен някой, но неговата поява и даваше ясно да разбере, че няма какво да направи срещу тези си нужди. Дори и ангел да обладаеше тялото й тя пак щеше да го желае и тялото й също. Първичен инстинкт-явно. Каквото ид а бе Анабел трепереше и се извиваше под допира на пръстите му. Устните й се разтвориха широко докато стонове на удоволствие се откъсваха от тях.
Макафи отговаряше на целувките му, бедрата й се повдигаха към него. Тялото й се отъркваше в неговото и имаше усещането, че е нимфоманка. Или по-лошо момиче в пубертета, което не може да избие хормоните си другаде и трябваше да се изчука с целия свят. В случая нейния свят бе Натаниел от доста време насам. Тя хвана двата края на тениската му и възползвайки се от новата си сила която изобщо не знаеше дали ще задържи след това, което мислеше да направи с него, я разкъса. Плата бе напълно съдран и унищожен под пръстите й. Звукът отекна в целия апартамент. Анабел прокара длани по кожата му и го избута от себе си.
Пръстите й минаха по плоския му корем, очите й се бяха впили в неговите, тя хапеше устни и с нетърпение разкопча дънките му. Дръпна ги надолу и се запита има ли време? Имаше ли достатъчно време? Ами ако ангела се върнеше и всичко се превърнеше в касапница? Не, нямаше да се превръща в касапница, не сега. Тя дръпна боксерките му надолу и тялото й настръхна само от мисълта за него. Анабел се надигна, така че да й е по-удобно и хвана члена му в ръката си. Започна да прокарва длан нагоре,надолу преди да го поеме между устните си.
Дали ангелите имаха право на това? Нали те по принцип не бяха развратни? Е да, но нейната ангелска същност бе някъде далече. На място, което Анабел не помнеше, но усещаше че е била там. Или не? Просто бе от спомените на Амитиил, които малко или много бяха засегнали и тези на Анабел? В този момент в главата на Анабел се надигна въпроса „Колко време ми остава?” защото тя бе само дух в собственото си тяло. Явно заради ината й или желанието й да бъде с Натаниел или недовършените работи на земята, не бе напуснала. Не знаеше защо, но ако бе само дух, то присъствието на ангела щеше да унищожи нейното много скоро. Най-вероятно не й оставаше много, защото именно днес в този ден тя бе станала едно цяло със създанието. Бе се съгласила с него, бе се опитала да изгони Натаниел. Нищо че сега копнееше и гореше за него. Тя стисна очи и се опита да се отърси от тази мисъл, докато движеше главата си напред, назад поемайки членът му между устните си. Анабел прокара език по цялата му дължина и вдигна поглед към лицето му. Каквото и да правеха винаги, винаги стигаха до тук.

by **.Nathaniel.** Съб Мар 29, 2014 12:19 pm

Възбуда. Тя преминаваше през цялото тяло на Натаниел като някакъв електрически заряд. Изпитваше удоволствие от всяко нейно действие. С всяка следваща секунда, всяка една изминала – той изпитваше желание да проникне в нея, да прави секс с нея цялата нощ, да се събуди на сутринта до нея и тя все още да е себе си, може би дори да повторят, защото това може би бе единственото време в което се разбираха. В което изпитваха едно и също желание – да доставят удоволствие на себе си и на другият. Всъщност като се замислеше наистина прекалено рядко бяха на едно и също мнение, но що се отнасяше до това ... може би всеки път бяха единодушни.
И дори в момента, въпреки цялата умора причинена от факта, че може би една седмица не бе спал, въпреки това че тя бе като голяма тежест, която нямаше да се махне ако продължаваше да се напряга, това не му пречеше. Желанието му да има Анабел сега и веднага бе по – голямо от каквото и’ да е друго.
Когато устните и’ се сключиха около възбудата му Мейфийлд простена съвсем леко като устните му се извиха в поредната извратена усмивка. Пръстите на едната му ръка се вплетоха в косите и’, като главата му се изви назад от удоволствието. Дишането му бе накъсано, възбудата му постепенно се увеличаваше. В момента нямаше да го интересува дори и ако онзи изрод – ангела дойдеше. Удоволствието му бе толкова голямо, че не можеше да мисли за това точно в момента. Сигурно би изчукал Анабел дори и онази сган да бе в нея, дори всъщност това му се струваше като доста добра идея, знаеше че това щеше да я нервира, да я съсипе дори. Дори може би да бъде отритната от „обществото на ангелите” за това, че е била изнасилена от демон, но кой щеше да повярва че е изнасилена. Всичко щеше да изглежда така сякаш тя също го е искала.
Осъзнавайки какво по – точно мислеше, Натаниел отърси глава, опитвайки се да премахне онези извращения от съзнанието си. Онези мисли, които бяха прекалено отвратителни дори и за него. Не, не, само от мисълта за Амитиил му се повдигаше.
Той придърпа Анабел към себе си, напасвайки тялото си с нейното. Устните му отново намериха нейните, докато ръцете му се плъзгаха надолу по тялото и’, стигайки до дантеленото и’ бельо. Той подпъхна пръстите си под него, смъквайки го на долу, като го захвърли някъде. Ръцете му обхванаха дупето и’, като в същият момент ги телепортира изправени до стената. Притисна тялото на момичето в стената, като в същият момент повдигна леко бедрата и’ и рязко проникна в нея. Сякаш бе забравил какво беше усещането от това да е с нея, струваше му се дори по – тясна от преди. Дъхът му се разля по врата и’, ръцете му повдигаха бедрата и’, докато се движеше в нея с познатата за него грубост.
Но естествено, той не можеше да е нежен, не можеше да си го постави като цел, дори не искаше и’ да го прави, имаше ли изобщо някакъв смисъл като дори нямаше да е перманентно?!

by **Anabell ♠** Съб Мар 29, 2014 12:46 pm

Копнежът й по тялото му. Нуждата й за него не й позволяваха трезви мисли. Нищо не можеше да се прокрадне зад дебелата стена на възбудата й. Но явно не съвсем нищо.
Когато тялото й бе притиснато от неговото към студената стена тя простена от удоволствие. Удоволствие помрачено от болка, която Анабел бе забравила много, много отдавна. Тя извика и заби нокти в раменете му. Нима, нима това бе възможно?!
Тя отвори широко очи и поклати глава.
-Натаниел. Натаниел аз...- гласът й секна. Той продължаваше да се движи в нея грубо, а тя не знаеше как да реагира. Не знаеше какво да направи, но болката я бе стъписала. Нима наистина бе девствена?! Та тя бе проститутка, нямаше как да е....
Преродена. Тя бе тяло, храм на ангел. А ангелите не можеха да живеят на мръсно и грешно място.
-Аз съм девствена, спри.- сигурно звучеше като луда, но болката, която я раздираше я накара да го избута от себе си и да погледне към бедрата си. По тях имаше кръв и имаше усещането че не Амитиил, ами тя самата бе направила касапницата. Погледна го ужасена и се замисли „Вторият ми път с почти нищо не се различава от първия” и беше именно така. Тя се загледа в кръвта по бедрата си и искаше да закрещи. Защо винаги всичко се съсипваше?
Болката й не стихваше. Ужасът й от това, което не спираше да прави я поглъщаше. Тя го бе съсипала. Бе съсипала Натаниел. Със самото си появяване. Тя и нейната глупава фамилия. И глупавия ангел и глупавото й тяло и всичко в нея бе глупаво и досадно. Защо не можеше да правят секс, поне секс без проблеми?! Защо някой не й бе казал за това? Нима се предполагаше, че Амитиил никога, никога няма да прави секс? Та те я пращаха на земята. Тук всеки правеше секс с някой. Какво като е ангел? Нима няма усещания?! Нима нямаше да поиска секс с някой?! Или всъщност ако не дай си поискаше девствената ципа щеше да я спре? Е сега, като вече я нямаше определено.... Анабел тръсна глава. Щеше да съсипе ангела по един или друг начин. Не знаеше защо, но това което преди две седмици имаше и бе-наред. Се съсипваше именно заради този ангел, заради глупавите чудовища. Заради шибания свят. Тя стисна зъби и погледна към Натаниел.
-Всъщност недей да спираш. Искам да съсипем това тяло. И ако не искаш ти да ми помогнеш ще намеря кой да го направи.- от части си бе и заплаха. Дори заплаха към самата нея, защото застрашаваше не ангела, а себе си в този даден момент. Защото не Амитиил щеше да я заболи, а нея. Но в момента не говореше спокойната и кротка Анабел, а бясната, наранена и раздразнена Анабел.

by **.Nathaniel.** Съб Мар 29, 2014 2:11 pm

Натаниел я гледаше като попарен, гледаше я все едно му казваше най – странното нещо на света. Всъщност защото то си беше именно това. Дишането му като че си се учести още повече от новината, която туко що достигна до слуха му. Дори не знаеше как да отреагира. Може би да се засмее, защото това определено беше нормална реакция в случая, все пак Анабел ... девствена, нямаше как. Та те бяха правили секс толкова много пъти, дори от преди да я отвлече и да я изчисти, той ходеше в проклетия публичен дом при нея. Онзи в който тя работеше, в който се чукаше с мъже за пари. Не! Нямаше как да е девствена, но кръвта по бедрата и’ като че ли потвърждаваше версията и’, като че ли го объркваше още повече и от думите и’ и нормално все пак бе доказателство в подкрепа именно на тях.
За момент му се стори сякаш земята около него се върти, не можеше да си обясни защо по дяволите ... не, не защо не го интересуваше защо, а по – скоро как ...? Как се беше случило това? И за една кратка секунда му броблесна, та нали Амитиил бе ангел, непорочна, тялото на Анабел трябваше да бъде нейният храм, но тялото на Макафи общо взето си бе храм на разврата, явно я бе изчистила от всички разврати, явно тялото и’ бе отвикнало от тях, но определено ангела бе забравил да се погрижи за още нещо, беше забравила да подтисне желанието на Анабел, може би дори спомените и’ за всеки случай, защото в момента именно тези спомени и това желание щяха да и’ попречат да се върне в тялото, все пак как можеше един непорочен ангел да обладае опорочено тяло.
В мислите му веднага се заформиха някакви картини, неща които може би щеше да извърши ... но ... какво? Щеше да изнасили Анабел, за да я оттърве от ангела. Нима неговата героична постъпка, щеше да е някак си толкова ... долна? Не, че не го беше правил и преди, не че и преди не я бе насилвал, но сега ... Сега беше по – различно, той не искаше да и’ доставя болка, защото поради някаква причина тя бе успяла да стопи непукизма му, поне що се отнася до нея. На него наистина му пукаше за нея, беше влюбен в нея по – дяволите, дори и’ бе казал че я обича, което може би бе най – глупавата постъпка, защото това значеше, че признава и пред себе си, че е уязвим. А той наистина бе уязвим що се отнася до нея.
Думите и’ като, че ли дойдоха до него като спасителен пояс, истината беше че наистина не искаше да спира, искаше да попречи на Амитиил да се върне в тялото, а и честно казано все още беше възбуден, но той винаги се възбуждаше около нея, само при допира и’ бе готов да я просто на земята и’ да я чука цял ден и цяла нощ и нямаше да му омръзне, нямаше да се измори, дори и за секунда.
Телепортира се пред точно пред нея, прилепяйки тялото си плътно към нейното. Дланта му се спусна по продължение дължината на ръката и’, хващайки нейната длан и телепортирайки ги в банята – под душа. Мейфийлд пусна водата да се стича над голите им тела, отмивайки кръвта, докато устните му се спускаха по врата и’, надолу към гърдите, захапвайки леко едното и’ зърно ръката му нежно масажираше другата и’ гърда.
Устните му продължиха да се спускат надолу, стигайки до слабините и’, езикът му започна да обработва клитора и’, а със свободната си ръка бе проникнал в нея – с два пръста, които движеше плавно, постепенно забързвайки движенията си, гледайки се да и’ достави възможно най – малко болка.
Цялата тази нежност беше някак си толкова непривична за него, дори не можеше и да си помисли да свикне с нея, не искаше. Не му допадаше, но пък какво пък толкова, можеше да направи компромис веднъж поне да е нежен.

by **Anabell ♠** Съб Мар 29, 2014 3:10 pm

Бързината на движенията му беше невероятна. Толкова сладка свръхестествена сила. В единия момент бе на крачки разстояние в следващия тялото му притискаше нейното под душа. Водата отмиваше следите от.. Девствеността й. Сладката болка пораждаща се между бедрата й нарастваше. И тя определено бе сладка.
Действията му я караха да се разтопи за него. Тя простена и изви глава назад и въпреки непознатото място. Въпреки непознатото си тяло тя усещаше този момент като един от най-върховните в живота й. В живота й като човек и в живота като... Ангел? Най-вероятно наистина щеше да е най-паметния й момент, защото не знаеше колко време ще я няма. Колко време ще е скътана някъде в тялото си, докато Амитиил се вихри насам, натам. Но не това бе от значение сега.
Не й достигаше въздух. Бе толкова влажна, тялото й бе готово да го поеме дълбоко в себе си. Анабел простена и зарови пръсти в косата му. Искаше го. Искаше го точно там. Езикът му бе като топла влага, която гали сърцевината й и предизвиква хаос в нервната й система. Или по-точно я влудяваше. Изцеждаше всяка разумна мисъл от главата й.
-Убиваш ме.- простена и клатейки глава го придърпа към себе си. Устните й се докоснаха до неговите усещайки собственият си вкус по тях. Тя затвори очи. Струваше й се че удоволствието ще я разкъса.
-Моля те. Трябваш ми.- говореше с някакво затруднение. Гърдите й се повдигаха неравномерно. Сърцето й биеше като парен локомотив. Тя се огледа и несигурна къде да отиде или какво да направи се обърна с гръб към него и се отърка в тялото му. Те сложи ръце на стената и изви глава към него. Беше нетърпелива, а това й напомни нещо, което бе отдавна отминало. Спомни си нощта, когато разбра кой е, нощта когато избяга от него. Нощта в която бе сложено истинското начало на тяхната история. Отново бе започнало така. Под душ. Под душа в проклетия публичен дом, работното й място. Тогава умът й бе замъглен от наркотиците, а сега от желанието. Тогава бе избягала, а сега искаше да остане с него завинаги. Тогава се ужасяваше от него, той бе по-силен от нея и можеше да направи с нея каквото пожелае. Както и сега. Той можеше да направи каквото пожелае, въпреки че не бе по-силен от нея. Бяха на равно поне в това. Но имаше още една разлика. Тя го обичаше. Сега го обичаше и липсата му през изминалото време бе убийствена загуба.
Ан не искаше да си помисли дори какво ще е когато Амитиил се върне. Или какво ще е ако Амитиил се върне и Анабел изчезне напълно. Дали това бяха последни мигове? Или крадяха време? Крадяха моменти?! Бе толкова объркана. Толкова изтощена, а бяха само в началото. Макафи потърси устните му и целувайки го прошепна
-Обичам те. И толкова съжалявам че всичко това се случи... –имаше нуждата да му го каже. Чувстваше се като в някаква сапунка и все пак искаше да му го каже. Да го знае. Той не бе от мъжете, които се впечатляват от подобни неща, но поне тя щеше да знае че го е изрекла.

by **.Nathaniel.** Нед Мар 30, 2014 11:27 am

Думите и’ го караха да я иска все повече и повече с всяка изминала секунда. Усещаше собтсвеното си напрежение, не можеше да се сдържа, искаше я веднага. На секундата. Имаше чувството, че може да я чука в продължение на часове, цялата нощ дори и дори нямаше да усети умора, дори тази умора която имаше в момента щеше да отмине. Устните му нежно минаваха по плътта и’ – нагоре, достигайки нейните. Не, не можеше да чака повече, възбудата му като че ли трептеше в очакване, не можеше да чака и секунда повече.
Пръстите му грубо се вплетоха в косите на Макафи, устните му – отново със същата грубост намериха нейните. Лек стон се откъсна от гърдите му при допира на устните и’. Мейфийлд проникна в нея с едно добре отмерено движение. Тазът му се движеше някак внимателно, предпазливо дори, което по никакъв начин не можеше да намали удоволствието му, което в момента от части бе породено от това, че искаше да достави удоволствие на самата нея, удоволствие което нямаше да е помрачено от болката, която почти всяка девственичка изпитваше първият си път.
Още не можеше да го проумее, идеше му се да се разсмее само при мисълта за девствена Анабел. Звучеше толкова нелогично, толкова откачено дори. Нямаше абсолютно никакъв смисъл , но имаше ли значение!? Та преди буквално няколко минути бяха минали етапа с девствеността.
Движенията му в нея постепенно забързваха, като че ли мислите му за това да не и’ докарва болка постепенно биваха замъглявани от удоволствието му, от идеята за завършеност на техният „акт”. Дъхът му се разля по кожата и’, той отметна косата и’ на една страна, като устните му обхождаха врата и’. Едната му ръка се спусна по тялото и’ , изучавайки всяка една извивка от него. Като, че ли имаше чувството, че трябваше да запомни всичко. Аромата и’, тялото и’, гласа и’, усмивката и’, очите и’. Всичко, защото кой знаеше, можеше пък Амитиил да цъфне всеки момент, да направи някакъв опит да го убие, не че това щеше да трае дълго. Той рано или късно щеше да се завърне от Ада, но това можеше да не е в рамките на човешкият живот на Анабел или ако все още онази измет бе в нея, тя можеше отдавна да се е предала и предоставила пълният контрол над тялото си.
Думите и’ като, че ли достигнаха с половин час закъснение до слуха му. Какво? Какво се предполагаше да и’ отвърне? Че я обичаше също, това бе ясно, бе ясно от всичките му действие, той се беше влюбил по дяволите, но очевидно не бе от онези които щяха да и’ повтарят през няколко минути, че я обичат. Нито пък щеше да го доказва, сигурно в повечето време щеше да изглежда сякаш изобщо не му пукаше.
Не. Не, можеше да и’ го каже отново, това беше ... караше го да се чувства толкова слаб. Нямаше да и’ каже, нямаше, нямаше, не можеше.
- Аз също те обичам, любов, но нека не разваляме мига със съжаления. – в мига в който изрече думите, Натаниел отново ги телепортира. Отново върху онзи диван. Ръката му се намести между бедрата и’, масажирайки клитора и’ докато устните му целуваха нейните.
Отново проникна в нея, този път като че ли дори по – внимателно, сякаш онези думи които бе изрекъл му бяха напомнили какво точно изпитваше към нея, може би именно точно за това не искаше да ги изрича. Винаги бе по – добре да се държи като задник.

by **Anabell ♠** Нед Мар 30, 2014 2:05 pm

Целувките му. Дълбоки и продължителни. Караха я да иска още и още от него. От целият него. Не можеше да му се насити. И въпреки че все още се боеше някъде дълбоко в себе си от болката, която щеше да настъпи, когато той ще проникне отново в нея тя бе готова.
Анабел изстена, когато проникна в тялото й с едно плавно движение. После вече нямаше време за говорене, мислене или за разсъждаване върху болката, тъй като тазът му се задвижи устремено. Беше толкова хубаво, толкова съвършено-от уханието му на мускус и приятната му тежест, до устните му докосващи кожата й, и стоновете откъсващи се от полуотворените му устни. Движенията му в нея ставаха все по-дълбоки. Искаше й се да извика от радост, че най-накрая се бе стигнало до този момент. Сякаш всичко бе ново, различно. Всичко бе променено и.... Все пак той бе същия, но винаги нов.
Той не бързаше. Усещаше го по начина по който я... Любеше? За Бога те наистина правеха това. Може би не по нормалните човешки разбирания, но за тях бе именно това.
Когато усети как се материализира върху меката повърхност на дивана, а тялото му така топло и тежко се настани върху нея тя изви глава назад в меките възглавници.
Макафи прехапа устни, а бедрата й се повдигнаха увивайки се около тазът му. Всяко едно докосване бе по-идеално и осезаемо от предишното. Кожата й бе като оголен нерв за всяка ласка. Тя прокара ръце по раменете му и се изви отново под него. Искаше да го усети още по-дълбоко в себе си. Ако изобщо бе възможно искаше да го усети навсякъде по себе си. Анабел разтвори очи и бе сигурна че сияят така,като сияеха с присъствието на Амитиил. Но явно не присъствието бе нужно ами някакво усещане. Като в случая. Дали бе от подлата възбуда, която се всмукваше в нея и около нея или от любовта, която изпитваше.... Макафи изобщо не можеше да намери отговора. Но нещо в нея се замисли за миналото. За онези дни които прекарваше надрусана.... За всички безпаметни нощи с него.... Защото бе имала прекалено много предишни нощи, които не помнеше... А тези спомени щяха да й свършат работа. Особено, когато останеше отново там някъде... Сама. Или, когато духът й изчезнеше и се превърнеше в едно празно лице в предверието. Щеше да има нужда от тези спомени. В мислите на Макафи изскочиха думи, които бе чула една вечер докато Натаниел й помагаше да се изчисти от наркотиците „Много повече искам да съм тук, където съм сега, отколкото да бъда надрусана.”
Да. Дявол да го вземе. Да. Искаше да е тук. Искаше да е с него. Не искаше да има пречки. Не искаше да се разделя с него заради старост, болести, проблеми.. Ангели или демони. И това желание щеше да я накара да се бори за него. За това тяхно време и то не само по време на секс, защото Натаниел не бе това, което лудата му бивша мислеше за него. Той бе истински задник с много, много добро вътрешно Аз. Аз, за което нямаше да признае, дори някой да искаше да извади сърцето му. Аз, за което на човек му бяха нужни железни нерви, за да достигне... Или в най-лесния случай, като при тях. Да носи на бой и да се превърне в негова слабост.

by **.Nathaniel.** Нед Мар 30, 2014 9:18 pm

Мейфийлд за първи път изпитваше такъв есктаз от дадена ситуация. Сякаш удоволствието просто се вмъкваше под кожата му, всмукваше се и сякаш караше кожата му да настръхне. Демонът не бе изпитвал подобно удоволствие с никоя друга, не бе изпитвал подобно удоволствие дори и с нея преди. Дали това бе породено от факта, че туко що бе отнел девствеността и’, че тялото и’ бе преродено или пък може би бе виновна тръпката. Тръпката от това, че ангела можеше да дойде всеки момент, да се върне в тялото на Макафи по всяко време. А той вече знаеше реакцията и’ ако ги хванеше. Щеше да побеснее, все пак тялото което използваше щеше да е опорочено; при това опорочено от демон. Какво по – неприятно усещане за ангел от това да е в тяло, което бе извършило какъвто и да е акт освен на насилие с демон.
Но не, всъщност какви бяха тези му мисли, той не изпитваше за пръв път такова удоволствие с нея, просто бе забравил какво бе усещането да е отново с нея. Тя бе ... толкова сладостна, крехка, същевременно неимоверно силна, а и нормално щом бе с него трябваше да е силна, предполагаше се. Ако не беше сигурно до сега да се е самоубила заради бурния му нрав. Но и не бе тъпа, защото ако беше щеше да се опита да се защити във всичките му опити да я нарани физически и психически дори. Но не, тя понасяше удара, оставяше го да си излее гнева. Както сега го оставяше отново да удовлетвори желанието си, да е негова по всевъзможни начини.
Тези мисли някак си го плашеха, караха го да се чувства така сякаш тя бе единственото момиче за него, но той не вярваше в такива неща. Не вярваше в „единствената” – всяка можеше да се замени, та жените бяха просто секс кукли за него, той не вярваше и в любовта де, но ето го – беше влюбен. Показваше го с всяка една изминала секунда. Цялата тази нежност която влагаше в акта, само и само, за да не бъде причината за поредната и’ физическа болка доказваше, че всъщност му пукаше за някой освен себе си. Доказваше, че демона имаше сърце и това сърце очевидно в момента бе пълно с любов и нежност; Не към всички разбира се. Не очаквайте, че Мейфийлд ще стане изведнъж милото момченце, той все още си беше онзи социопат, онзи психопат. Беше готов да убие всеки който дори го погледнеше не както трябва, беше готов да убие всеки който погледнеше и Анабел, както вече дори бе направил онази нощ в имението. Не, не. Не трябваше да си припомня онази нощ, не трябваше да разваля всичко.
Мускулчетата му се напрягаха, дишането му постепенно се учестяваше – едвам се сдържаше. Мамка му щеше да свърши, искаше да свърши, но не нямаше да го направи преди нея. Той всъщност никога не правеше нищо пръв, не и’ бе казал че я обича пръв, не и’ бе казал че му е липсвала пръв. Но това беше различно, той се сдържаше именно, за да и’ достави удоволствие.
Езикът му се преплиташе с нейния в страстна игра, докато ръката му се спускаше по външната част на бедрото и’. Ласките му бяха нежни, но същевременно и груби, поради нестихващото му желание за нея. Господи, това момиче. Имаше чувството, че бе способна дори да го накара да изгуби разсъдъка си, не че не бе изгубен вече, но не това бе смисъла.
Той я повдигна до седнало положение заставайки пред нея, отново прониквайки в нея. Ръката му се подпираше за страничната облегалка на дивана, имаше чувството че можеше да я счупи заради цялото това удоволствие и възбуда.
Свободната му ръка, бе обвила талията и’, като така движеше тялото и’ към неговото. Телата им като, че ли бяха в перфектният синхрон. Като, че ли те двамата бяха две половини от едно перфектно и завършено цяло. Колко странно и нетипично.

by **Anabell ♠** Пон Мар 31, 2014 5:29 pm

Желанието да извика от удоволствие просто не можеше да я напусне. Тя впи нокти в кожата му и изви тяло под неговото. Ласките му бяха несравними, неповторими. Само той от всички на този свят бе способен на подобно нещо. Само Натаниел Мейфилд. Анабел прехапа устни и усети как корема й се стяга. Мускулите й се очертаха ясно, а бедрата й някак си го притеглиха по-дълбоко към нея. Оргазмът й я разтърси. Стон на удоволствие се изплъзна от устните й, преди да потърси неговите за поредната целувка.
Не беше способна да повярва, че изпитва подобно удоволствие. Да, секса с него винаги бе върховен. Но в момента бе нещо, което се случва веднъж в живота. Или поне в нейния живот.
Усещането за цялост и съвършенство бе още по-пълно като усети неговото свършване. Анабел отново простен аи зарови пръстите на едната си ръка в косата му. Тя докосна устни до врата му, прокара ги надолу по едното му рамо и докосна с устни мастилените петна на татуировката му.
Тази невероятна татуировка. Господи, имаше ли по-съвършен мъж? Съществуваше ли такова създание изобщо? Може би.. Може би той не бе перфектен за останалите. О, със сигурност бе несъвършен и много други изобщо нямаше да бъдат привлечени нито от характера, нито от външността му. Но не и Анабел. Момичето бе толкова лудо по всяка частица от него, че нямаше как да не бъде привлечена. Дори с ангела в себе си, тялото й отново копнееше за допира му. За него. Сродна душа? Да. Точно това бе Натаниел. Сродната й душа. Именно за това не можеше да бъдат разделени. Нямаше какво да ги раздели.
Анабел въздъхна, когато тежестта на тялото му изчезна и го усети до себе си. Тя се сгуши в така познатите прегръдки и прокара длан по гърдите му.
Анабел докосна устни до кожата му и се подсмихна. Жестокия насилник и убиец бе нежен и грижовен. Любещ. Ако някой й бе казал това преди един месец щеше да се засмее.
Макафи вдигна сините си очи към него и помилва лицето му с едната си ръка.
-Почини си, моля те. Имаш нужда от това.- и докато изричаше думите усещаше собствената си умора. Умора която не бе сигурна какво я бе породило, но Анабел затвори очи и бавно започна да се унася.. Да се носи по вълните от умиротворение. Тя да, но не и тялото й.

Постъпката й спрямо демона не бе породило нищо положително. Амитиил не бе получила похвала или нещо подобно, а бе поругана и порицана. Естествено. Как ли не се съмняваше в това. Но това което я притесняваше не бе хокането от по-големите й братя. А бе усещането, че нещо не е наред с човешкото й тяло и че Анабел бе дяволски упорита и силна. Взимаше контрол над него и това не водеше до нищо хубаво. И бе права. Когато се върна в тялото си усети болка по цялата долна част. Усещаше биенето на сърцето си. Усещаше ужас. Нещо лепкаво и.. Господи топлина, която не бе нейна. Определено не бе нейна.
Амитиил подскочи от леглото и бързо се озова до една от стените. Бе гола пред.. Него. Как го мразеше само. Тя стисна зъби и се огледа.
-Какво си сторил?- почти извика. Всъщност не го бе сторил само той... Бе го сторила и онази.. Анабел. Искаше й се да успее да набие шамар на малката Макафи и да я научи да си знае мястото. Но уви, нямаше тази възможност.
Усещането за грях и опороченост се стелеше на талази по нея. Погнусяваше я. Дори усещаше влагата между бедрата си от техния.. Акт- колко грубо и ужасно звучеше. Сякаш бяха животни. Пещерняци. Болни мозъци. Той да, но Анабел... Ооо.. Как мразеше и двамата в момента.
-Нима си мислите, че като правите.. Секс- тя изплю думата с такова отвращение, че дори да видеше удавен в повръщано кошер на хлебарки щеше да е по-щастлива.
-Мислите си че това ще ми попречи да се върна в тялото си?! Бъркате.!- извика и от тялото й лумна искряща бяла светлина. Светлина която бързо възстанови цялото й тяло. Чисто, без белези и смучки. Девствено. Очите й светеха отново в ярко синьо, когато погледна към демона.
-Искам да напуснеш! Сега! Напусни или кълна се ще намеря начин да убия душата на твоята Анабел!

by **.Nathaniel.** Вто Апр 01, 2014 5:38 pm

„Бъдете щастливи без причина. Точно като децата. Защото ако сте щастливи поради някаква причина, тя може да бъде отнета от вас.” Колко верен бе този цитат. Колко подхождаше на Натаниел точно в определеният момент. Дори не можете да си представите. Сякаш целият му свят за секунда се бе преобърнал.
Той не беше от типа хора които изпитваха често щастие, всъщност не бе от тези които изобщо изпитваха щастие. Той не бе познавал щастието, любовта, привързаността, чувството на обвързаност, нежност, загриженост за някой освен собственият му задник – преди да срещне Анабел. Сякаш преди това бе просто една празна черупка в която вирееше само и единствено мрака. И въпреки това не бе изпитвал самота, беше доволен от положението си, защо му беше по дяволите да се влюбва, да обича някой? Защо само трябваше да се затормозява, толкова ли много искаше да си навлече неприятности? Но като че ли сега, с нея ... чувстваше се завършен и колкото и да мразеше хората и техният начин на живот, техните чувства, емоции, щастие и тен подобни глупости той в се чувстваше като човек с нея и това някак си му доставяше удоволствие – да се чувства нормално, въпреки че той беше всичко друго, но не и нормален.
Луд, шизофреник, психопат, социопат – бяха го наричали с всички тези епитети, че и още дори, такива които дори повечето хора вероятно не са и чували даже.
Когато Амитиил се появи, Натаниел разбра ... неговото щастие беше отнето или поне беше на път да го отнемат. Не, не можеше да позволи да загуби Анабел. Беше странно, не можеше да го опише, не можеше да разбере дори как така му бе влязла под кожата, как изведнъж би направил всичко за нея. Би намерил начин да и’ свали звездите дори ако поискаше това от него. За Бога – беше се превърнал в изключително жалък. Жалко подобие на демон, но не му пукаше особено. Нима някой щеше да посмее да му го каже? Та това щеше да си е самоубийствена мисия, Натаниел сигурно щеше да помисли тази персона за камикадзе.
Кожата му настръхна само от мисълта за Анабел подтисната и скрита някъде в дълбините на собственото си тяло, на собственото си съзнание. Светлината която се изля като че ли успя да го заслепи за момент, трябваше да сложи ръка пред очите си, за да ги предпази. И след това – преродена. Отново онази непорочна Анабел, без смучки, без отпечатъци от зъби, без червени следи от грубите му пръсти по кожата и’. Как беше възможно дори? И какво? Нима отново беше девствена, нима трябваше следващият път отново да минават през това? Не че не му допадаше. Допадаше му дори да е нежен с нея, но бе прекалено горд за да го признае дори на себе си какво оставаше за самата нея. Но какви си ги мислеше, та той можеше никога повече да не види нея. Можеше онова извращение на природата да реши, че няма да дава повече свобода на брюнетката му.
- О, стига скъпа много добре знам, че всъщност това усещане за порочност ти харесва. И как не? Все пак ангелите са като монахините, заклевате се да водите непорочен живот, докато всъщност копнеете само и единствено за това някой да ви изчука. – той се изправи все така чисто гол от дивана. Нямаше притеснения, нямаше и от кой и за какво да ги има всъщност. Опитваше се да я предизвика с думите си, отново бе дошъл онзи момент в който в главата му просто бе прищракнало нещо . Нещо наречено лудост. Отново бе забравил, че вътре в това тяло се криеше и душата на Анабел, забравяше изобщо че това е нейното тяло след като лудостта го залееше, а в момента тя се четеше в очите му. Виждаше се по начина по който се усмихваше дори. Извратен и луд начин. Мейфийлд се телепортира точно зад нея извивайки ръцете и’ зад гърба. Стискаше ги толкова силно, че сигурно ако тялото не бе обитавано от ангел щеше да остави синини. Той прокара устни по врата и’.
- Може и да не ти попречи да се върнеш в тялото, но какво ли ще кажат братята и сестрите ти, а дори и твоят „велик създател”, когато разберат че и ти самата си се чукала с демон? Вероятно ще те убият на място, а аз ще съм там точно на първият ред и ще гледам със задоволство, може би дори и купа пуканки. – подсмихна се при последните си думи. – А ангелите няма да оставят горката Анабел, жертвата на твоята порочност мъртва, ще я върнат защото е свършила добре работата си като приемник. – да Натаниел знаеше, че може би все още щеше да има война след това, но не го интересуваше. Приоритета му не бе да я предотврати, а да си върне Анабел. Шибаната война бе работа на кралицата и принца на Ада, нека те да се оправят. С едно, напълно грубо движение Натаниел проникна в Амитиил като отново бе отнел девствеността, но този път не на Анабел, а на самият ангел. Той започна да движи тазът си забързано, опитвайки се дори да и’ докара удоволствие, защото нямаше да се води изнасилване ако и тя изпитваше удоволствие нали? А пред останалите ангели трябваше да изглежда не като изнасилване, ами като ... като, че тя е изпитала удоволствие. Със свободната си ръка той я хвана за гърлото. Господи, колко искаше да я убие. Но не, нямаше да нарани тялото.

by **Anabell ♠** Вто Апр 01, 2014 6:13 pm

Думите му. Господи, думите му. Те можеха да я изкарат извън кожата й. Толкова грешни и неверни бяха те. Всичко, което казваше бе лъжа. Ангелите не бяха такива. Архангелите. Те не бяха такива. Те бяха чисти и непорочни, а само Гавраил и Михаил. Другите архангели бяха намерили сила в това да убиват и това бе единственият им грях. Но секса. Тази агресия. Тази похот. Не. Не и тя. Хората бяха превърнали вярата си в нещо извратено. Нещо с което можеш да се гавриш. Но това не бе истина. Нямаше капчица истина в това, което хората правеха. Те всички бяха грешни. Подвластни на демоните. Подвластни на Луцифер и Абадон. Те бяха първобитни, неверници и еретици.
Когато той се озова зад нея Амитиил не можеше да реагира. Всъщност не знаеше как да реагира. Тя се ужасяваше от мисълта за това, което той ще направи и направи с нея. И то поради простата причина, че Амитиил бе дете. Тя бе все още дете. Невръстен ангел на истината. Тя знаеше каква е мисията й, знаеше всичко за света и проблемите му. Но ако трябваше да й се даде тяло на създание, което поне малко доближаваше новородената Амитиил, то четири или пет годишно дете бе идеално за тази задача. И Натаниел в момента все едно изнасилваше едно прекалено умно и силно дете. Но все пак дете. Тя проплака, когато болката проряза тялото й и се опита да се отдръпне от него. Но той продължаваше да я държи, да я притиска към себе си. Да.. Прониква в нея.
Амитиил затвори очи, а по страните й се стичаха сълзи. Дори би започнала да го моли в този момент. Просто би паднала колене и ни го молила да я остави на мира. Но нямаше да се унижи така. Щеше да подражава на големите си братя. Да ги накара да се гордеят с нея и това, което той й бе причинил. Това щеше да изчезне. Напрягайки всичките си сили Амитиил се измъкна от захвата му и падна напред. Проплака отново и пълзейки тръгна към кухнята. Усещаше жестоката болка, която разкъсваше слабините й. Но нямаше да се предаде. Осъзнавайки се че така е много по-лесна за него тя се телепортира в кухнята и отвори първото чекмедже, което видя. Извади един от ножовете и направи първото което й хрумна.
Не, не го нападна. По принцип това би било най-умното. Може би. Но не и в техния случай. Тя нямаше да го нарани ако го наръгаше с нож или нещо подобно. Щеше да го ядоса или нещо подобно, но не и да го нарани. Защото той не бе подвластен на такива неща. Но щеше да го нарани, наранявайки най-ценното му. Когато го видя как идва в кухнята тя заби ножа точно сантиметър под сърцето на Анабел. Кръвта бликна от раната и бързо започна да се стича по голото й тяло. Момичето вдигна очи към него и се подсмихна. Тя издърпа ножа от раната, от която бликна още повече кръв и прошепна.
-Сега ще гледаш как тя умира.- и за да е сигурна, че Натаниел няма да я доближи в разстояние близо метър от тялото й се издигна стена от светлина и енергия. Тя усещаше как тялото буквално скоро ще изпадне в агония. Усещаше душата на Анабел бореща се вътре в нея и тя отново прикрепи поглед в лицето му. Вдигна ножа и погледна към китките. Преряза кожата първо на едната, после на другата и изви глава назад. Очите й бавно започваха да губят яркия син цвят и тя прошепна.
-Сега ще те оставя да я видиш. Тази която обичаш в последните й мигове преди да убия нея и тялото й. А ако си тръгнеш преди това обещавам да я „оправя”. Но ти няма да я доближиш повече демоне. Защото доближиш ли това тяло....- тя не довърши.
Анабел все контрол над тялото си и почти изпищя от болката, която пулсираше на не едно място от тялото й. Какво по дяволите!? Та нали всичко бе наред до преди няколко минути?! Тя сведе поглед към голото си тяло и видя покритите с кръв плочки. Усещаше как не й стига въздух. Погледа й се замъгли. Дори нямаше сили да се огледа. Да провери за Натаниел. Дали бе станало нещо?! Дали бе станало нещо с Амитиил и сега умираше, защото Натаниел бе победил? А ако не беше победил. Тя простена и тялото й се свлече на една страна на студената земя. Макафи усещаше студа. Умираше ли? Не... Минаваше под дъгата и си сменяше пола. Що за глупост. Естествено че умираше. Анабел простена от болката и затвори очи. Какво по дяволите?!

by **.Nathaniel.** Вто Апр 01, 2014 7:32 pm

Непукизмът на Мейфийлд минаваше всякакви граници, извратеността му също. Буквално бяха безгранични. Лудостта му като че ли бе нарастнала след като се бе влюбил в синеоката брюнетка, той буквално правеше всичко за нея, той минаваше всякакви граници само и само да я спаси. Можеше да прочете мислите на Амитиил и в момента го правеше. Осъзнаваше, че тя бе само дете, но не даваше пукната пара за този цветущ факт. Не го интересуваше дори и Амитиил да бе дух на животно което се бе вселило в тялото на Макафи, би изнасилил дори и животно ако това щеше да я върне. Би отнел собственият си живот ако така тя щеше да живее. Беше някак извратено, че бе наред с това да изнасилва дете – пет годишно дете по дяволите. Но тя беше ангел, може би така не се водеше за педофилия, нали!? Но и да се водеше какво от това, в резюмето му на психопат липсваше само това – изнасилване на дете. Педофилия. Колко добре му прилягаше всъщност. Като че ли беше завършек за образа му. Всъщност дори компенсираше някак разнежването му в последно време.
Сълзите на ангела ... Дори не можеше да опише какво удоволствие му доставяха тези сълзи, дори някак си го възбуждаха. А мислите и’ ... Мислите и’ как би паднала на колене, как би му се молила. Би се заклел, че можеше да свърши само докато си го представяше. Това му бе липсвало. Брутализмът. Караше го да се чувства истински жив, харесваше му. Не, обожаваше го. Единственото друго нещо освен Анабел, което изпълваше живота му. Именно на това се бе посветил когато Анабел си бе отишла първият път, но тогава не го изпълваше както в момента, тогава му изглеждаше просто като начин да излее гнева си, а сега ... сега бе за да я спаси, бе и за удоволствие.
Когато ангела се измъкна от захвата му и започна да пълзи по пода, онази негова извратена усмивка пак се появи на лицето му. Харесваше му тази част, частта в която играха на котка и мишка. И на края тя нямаше да има как да се измъкне, нямаше да има какво да направи. Не можеше да го нарани, нямаше с какво просто. Когато ангела се телепортира, Мейфийлд нахлузи дънките си набързо след което проследи онази ангелска енергия носеща се във въздуха, онази чрез която първият път я бе намерил. Но тя не му трябваше. Чу гласа и’ прииждащ от кухнята. Думите и’ го накараха да спре. Не можеше да помръдне, буквално се беше вкаменил. Сигурно дори статуите изглеждаха по – подвижни от него в момента. Гледаше към кухнята като обезумял. Всякакъв пламък в очите му породен от дейността му преди малко бе угаснал. Очите му придобиха черен отенък. Вече бе готов да се бие, беше готов да убие шибаната Амитиил, беше му дотегнало от заплахите и’, щеше да намери някакъв начин да я убие, щеше да направи всичко, за да я види как се гърчи в краката му, а той бе над нея смеещ се на нещастието и’. Плюещ върху нея в сетните и’ мигове, всъщност той бе достатъчно извратен че приемаше израза „да пикая на гроба ти” напълно сериозно и би го направил, но в този случай не върху гроба ами върху умиращото тяло на Амитиил. Но на Амитиил, не на Анабел. Светлината отново го заслепи и когато бариерата падна той отиде светкавично бързо до Анабел. Кръвта разливаща се по белите плочки го стъписа, не знаеше какво да прави. За първи път в живота си се чувстваше напълно безполезен. Биваше го в това да отнема животи по подобен начин, но не и да ги спасява. Жертвите му никога не бяха получавали милост от него, никога не се бе смилявал да ги остави живи. Не това сякаш бе нещо като нарушение на негов личен закон, който важеше само за него си всъщност. Който той си бе наложил.
Успявайки да се съвземе от шока да види любимата си на пода, толкова безпомощна, умираща дори, той взе няколко хавлиени кърпи които бе видял върху плота. Уви една около едната и’ китка затягайки я, опитвайки се да спре кръвоизлива. Направи същото и с другата. Той седна до почти безжизненото и’ тяло, притискайки раната върху тялото и’. Не, не можеше да я изгуби, не и отново. Да щеше да я върне, но не можеше да понесе мисълта отново да я изгуби. Щеше да полудее, да изгуби разсъдъка си, не че това вече не бе станало и все пак.
- Няма да позволя да умреш, разбра ли ме? Няма да го допусна отново. Няма да умреш, при никакво положение. Стой в съзнание! Не затваряй очи, не затваряй проклетите си очи по дяволите. – думите му излизаха от устата му звучащи като заповеди, дъхът му се затаяваше, но това затаяване се дължеше на мъката, която изпитваше. Не, не можеше да позволи да се случи, щеше да направи всичко. Всичко по дяволите. Едната му ръка се освободи, помилвайки лицето и’, въпреки кръвта от раната с която бе наслоена.
- Не се предавай, ти си силна. Преживяла си толкова много, нима това ще те сломи. Дръж се по дяволите! – имаше чувството, че лицето му бе станало влажно, гореща влага се стичаше по бузите му. Думите му излизаха под формата на вик от устните му.

by **Anabell ♠** Вто Апр 01, 2014 8:28 pm

Анабел усети нещо. Нещо топло. Нечий ръце обгърнаха тялото й. Тя простена и затвори очи сгушвайки се в прегръдките. Искаше й се да заплаче. Дори щеше да заплаче ако имаше сили. Всъщност тя може би плачеше. Не можеше да разбере какво прави. Бе толкова изтощена. Думите му стигаха до съзнанието й. Караха я да продължава да се бори, да продължава да се инати. Просто не можеше да го остави. Не и него. Не пак. Не така. Имаха още време заедно. Знаеше го. Бе им писано да са още време заедно. Знаеше го, усещаше го. Това което имаха не бе всичко. Можеха да имат още много. Имаха право на още много. Бяха преглътнали различията си, за да са заедно. Можеха да се справят и с това. Нали? Щяха да се справят. Та тя толкова силно го обичаше.... Анабел изви глава назад към него и се опита да вдигне едната си ръка към лицето му, но не можеше.
-З-защо...- започна да говори, но се измаряше все по-лесно. Не можеше да продължи. Имаше усещането чу студа става все повече. Че има тъмнина. Господи. Сякаш бе в някакъв извратен филм на ужасите. Да не беше именно това? Може би бе забравила или е била друсана и е подписала договор? Да.. С Дявола. Тя се насили да държи очите си отворени и погледна към лицето му. Не, не... Нима той... Не, не беше възможно. Не можеше той.. Да не би да плачеше? Не.... Не плачеше. Тя се усмихна едва, едва и се опита да се сгуши в него така че да го успокой. А той, той не можеше да се влюби. Ако го бяхте попитали преди месеци щеше да ви отвърне че любовта е лъжа и измама. Но ето го тук и сега. Страхуващ се да не я изгуби, а тя... Тя продължаваше да се инати и да се чуди защо се бе случило това.
-Недей да страдаш.- опита се да прозвучи строго, но просто не можеше. Нямаше сили да е строга.

Духът в това тяло бе толкова слаб. Духа на Анабел бе като едвам догаряща кибритена клечка. А, Амитиил бе там. Виждаше всичко. Усещаше всичко. Тя дори се забавляваше със случващото се. Големият лош вълк бе сломен. Тя го бе сломила. Искаше и се да плесне с ръце и да се смее докато тича в кръг. Дори може би да му се изплези и да си тананика „На на на на на!” и да го сочи с пръст . Казах ви че е на пет, не я съдете. Тя продължаваше да ги наблюдава и се запита дали наистина виждаше това. Демона плачеше. Демона се бе пречупил до толкова, че плачеше. И ето я онази човещина. Онази добрина, която имаше всеки Ангел.
Анабел Макафи бе като гаснеща падаща звезда. Нямаше сила в нея, която да продължи да се бори, а само неговото присъствие я караше да продължава да бяга на смъртта. Но Амитиил не можеше да я остави да умре. Не можеше да нарани някой така. Не можеше да бъде безпристрастна.
Не можеше да бъде жестока и дори той да й беше враг не искаше да страда.. Защото тя просто не бе такава. Не бе в природата й. Амитиил не бе сигурна дали появата й ще го зарадва или разгневи. Но все пак реши да поеме този риск.
Стаята отново бе озарена от ярката светлина на енергията й и тялото й буквално се озова кацнало на плота. Тя го наблюдаваше с ярките си сини очи и мълчеше. Не искаше да каже нищо. Не искаше да го нарани. Не искаше да го ядоса. Тя сведе поглед към краката си и прехапа устни.
-Тя те обича.... Знаеш ли? Усещам го докато съм в нея. Само заради теб не е напуснала това тяло....- Амитиил замълча и го погледна в очите. Искаше й се да му се извини за това, което бе направила. Но нямаше как да се извини, за това че бяха такива видове. А жертвите в техните войни бяха много и все невинни.
- Не съм искала да бъда жестока спрямо теб Натаниел. Не съм искала да ви разделя. Но аз имам мисия тук. Имам задача. И не мога да се откажа от нея. Не мога и съжалявам че съсипвам това между вас. Но има по-висши цели от любовта ви. Ако Абадон поиска от теб да се откажеш от нея, няма ли да го сториш? Като знаеш че ти си нейно творение? Без значение каква е? Няма ли да..- тя замълча. Не.. Нямаше. Той не беше такъв сигурно щеше да се отрече от Абадон и всички, заради любовта си. Но той изпитваше тази любов, а Амитиил не... Така че нейна ли бе вината? Сигурно да... Тя се свъси и поклати глава.
-Душата й е прекалено изтощена. Ранена. Докато се излекува до толкова, че да вземе надмощие над тялото си ще мине много време. Може би дори войната между видовете ни ще е приключила. Така че вече нямаш работа тук освен да ме мразиш.

by **.Nathaniel.** Сря Апр 02, 2014 8:16 am

„След всяка мрачна нощ, следва светъл ден”
Натаниел бе изгубил всякаква надежда, имаше усещането че ще я изгуби. Не, той щеше да намери начин да я върне, дори и ако това значеше да се налага да падне на колене пред кралицата на Ада, дори и ако трябваше да се умолява на децата на Луцифер, но той щеше да намери начин да я върне, не можеше да умре. Това беше .. невъзможно. Той не можеше да я изгуби. Не можеше да изгуби единственото нещо, което правеше живота му с цел, което вдъхваше смисъл в него.
Притискаше раните и’ силно, опитваше се да спре кръвоизливите и’, опитваше се дори да влезне в съзнанието и’, за да и’ създаде илюзия. Илюзията, че не е изпитва болка, защото бе сигурен че за един човек това бе прекалено много физическа болка – равностойна на смърт очевидно.
Стаята се озари, тялото на момичето изчезна от под ръцете му. Той гледаше като попарен, очите му изгубили всякаква надежда, изглеждащи толкова изтощени от това да губи любимата си, претърсвайки помещението с поглед. Той се спря на фигурата намираща се на плота. Чистота. Отново. Ангела бе преродила тялото на Анабел. Отново нямаше следи от нищо. Нито от раните, нито от кръвта която се разливаше по голото и’ тяло само преди мигове.
Той нямаше желание да слуша думите и’, единственото му желание бе да я убие, за това което бе сторила на Анабел, за болката на която я бе подложила. За опита и’ да го сломи. Но всъщност това не бе просто опит, защото той бе сломен, каквото и да направеше щеше да навреди на Анабел. Не можеше да убие Амитиил без да навреди на Макафи и дори без да я убие. А ако успееше отново да нарани или навреди на Амитиил тя отново щеше да направи нещо на Макафи, може би този път дори нямаше да я излекува, а щеше да я остави на произвола на съдбата. За първи път демона се чувстваше като победен. За първи път бе изгубил от някой, при това този някой бе проклет ангел по дяволите. И защо? А, да. Защото бе достатъчно глупав да открива нещо в себе си, което по принцип не беше типично за демоните, щом бе дълбоко закотвено в тях значи не трябваше да го използват. Какво беше това ли? Онези чувства на които Мейфийлд се бе поддал. Та така де. Демоните трябваше да са безчувствени. Войниците на Ада нали така? Как щяха да пазят Ада, да всяват такъв страх ако имаха чувства, ако им пукаше за нещо или за някого. Не, те бяха егоисти, но егоисти с мисия. Да служат на Абадон, да служат на Ада дори. Мисия от която Натаниел се бе отклонил. Господи колко искаше да убие ангела. Не го интересуваха думите и’, не го интересуваше опита и’ да е мила или каквото там беше. Не го интересуваше какво казваше за Анабел и нейното възстановяване. Той щеше да намери начин да я върне по – скоро, щеше да намери начин да премахне ангела и да излекува душата на Анабел.
- Спести си думите. Видя нали? Видя колко ми пука за нея, така че се надявай на най – лошото, което можеш да си представиш, защото то ще е най – доброто което може да ти се случи от мен. Ще намеря начин да те отделя от Анабел и тогава ще ти се иска никога да не си идвала сред простосмъртните. – интонацията с която изговаряше думите бе така равна, толкова плашеща и заплашителна. Знаеше, че ангела го взима на шега, но не го интересуваше, може би точно това бе в негова полза. Но той не се шегуваше, той щеше да я спаси, защото вече я бе подвел веднъж, всъщност два пъти. Онзи път при кладенеца и ... случката от преди няколко минути. Не можеше да продължи да я подвежда, нямаше да я остави, трябваше поне този път да я спаси.
Мейфийлд усети как земята под краката му се дематериализира, как всичко около него ставаше черно в следствие на телепортацията му. Не можеше да я гледа. Не можеше да гледа онова отвратително създание в тялото на любимата си и да бездейства. Да е толкова безсилен...

by Sponsored content

Home sweet home

Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home

Re: Home sweet home