See I've come to burn your kingdom down..And no rivers and no lakes can put the fire out. | 6 weeks ahead|

Бурята, започнала късния следобед, се бе развихрила щом нощта се спусна и сякаш продължаваше да набира скорост. Беззвездното небе бе съвършеният декор за танцът на светлините, съпътстващ природната стихия. За кратко време поройният дъжд образува кални реки по улиците на градчето. Покривите лъщяха под светлините на уличните лампи, а леко поклащащите се черни води на далечния залив изглеждаха зловещо в моментите на проблясващите светкавици. Грохотът на гръмотевиците се смесваше с пронизителният вой на вятъра в сърцераздирателна симфония.Вече четвърт час Харпър стоеше стаена в сенките ,вперила поглед в къщата на другия край,докато мислите й  препускаха като див мустанг из западната прерия.     Не е лесно да се научиш да прощаваш. Никога не е било лесно. Да страдаш е лесно, да мразиш също. Но прошка се дава трудно. Понякога хората изричат думи, които не мислят, или извършват неща, които не могат да върнат обратно. Понякога наистина ни се иска да се върнем назад и да ги поправим. Нещата обаче не седяха така за нашата Харпър. Тя никога не съжали за това което стори,съжали само за онова което не можа да стори след това. Трябваше да го убие,веднага щом се бе съвзела от всичко което той й причини,трябваше веднага да вземе камата си и да изкорми този кучи син. Тя не бе обикновено момиче,както той смяташе и в това му бе грешката. Глупакът я бе помислил за мъртва. Всичко се случи само защото тя направи грешката да се съгласи да преспи с едното от другите деца на Луцифер,само и само за да получи информация за семейството си ,истинското си семейство,но глупакът дори не  бе пожелал да я изслуша и сега ,сега бе прекалено късно за прошки. Бе време за отмъщение. Златокоската най-накрая  излезе от сенките. Цялата бе мокра,бледа ,а лицето й .. лицето й определено можеше да бъде дадено за описание на ада. Ада които щеше да се стовари върху онзи глупак,които така я бе подценил. Извади небрежно камата си,бе изваяна преди много векове от най-сръчните майстори и би трябвало да се  предава от поколение на поколение,но тя я намери в една заложна къща и веднага си я прибра. Сега за пореден път щеше да я  разходи по нечия плът. Почука няколко пъти на вратата на  Глупакът и зачака. Тя бе сложила качулка на главата си и приличаше на някаква нереална,бледа фигура. Чу мрънкането на  онази,които някога смяташе,че обича ,които бе всичко за нея ,но които  накрая дори не желаеше да я изслуша.
- Не  позна. Не е никой продавач. - каза с тънкия си ,раздразнен тон,щом чу предположението му и веднагически го избута навътре,затръшвайки вратата след себе си. - Какво става,любов? Защо гледаш така сякаш си видял призрак? - попита с уж притеснен тон,а след това погали бузата му,но бързо отдръпна ръката си ,така сякаш щеше да я зарази с нещо и се разсмя - А.. да.. бях забравила. Ти ме уби и аз.. съм призрак? Даа.. не си чак такъв късметлия.

Златокостката се замисли за момент - Ако  този глупак седящ пред нея приличаше на Луцифер,нищо чудно,че сега скъпата й майка управляваше ада.  Този тук си мислеше,че щеше да я изплаши с малко извивания на ръцете или пък ръмжане в ушите,ама не. Та тя си контактуваше с мъртвите. Тя ги контролираше. Самата смърт бе нейна най-добра приятелка. Та той ли щеше да я уплаши? Щом тялото й се удари в стената тя извади камата си и я прокара на бързо през бузата на Алекс ,така че да го одраска,а след това го притисна към другата стена опряла камата до гушата му. Камата причиняваше ужасно парене за него , и при всяко докосване  го изгаряше,а след това отново се възстановяваше.
- Никога не съм била мъртва,глупак такъв! Как може да си толкова сляп? Да не би да си го наследил от татенцето си? Татенцето което така лесно се предаде на една жена? Много ми беше забавно докато се правех на беззащитно момиченце.. Доказа какъв голям мъж си. - след което се изсмя в лицето му и го пусна,започна да се разхожда из къщата му и погледът й попадна върху една тяхна снимка,все още седяща в красивата си рамка,която тя бе изработила. Русокоската стигна до нея с бързи движения вдигна снимката  и се загледа в нея. Спомни си колко труд бе вложила за тази скапана  рамка и чак сега разбираше колко жалко е било. след това запрати снимката в стената до камината и седна спокойно на дивана. - Няма ли да ми предложиш нещо за пиене или все още си толкова невъзпитан? - в гласът й нямаше и след от онова така влюбено момиче. Когато беше с него си мислеше,че поне нещо хубаво й се полага.. Обаче не. Тя трябваше да преспи с друг само защото й бе нужна една  проста информация ,а той дори не желаеше и да я изслуша. От тогава  й стана ясно ,че никога нищо няма да бъде добро за нея,за това тя уби онова наивно малко момиченце. На негово място седеше просто една бледа кръвожадна фигура с мътен поглед и черни мисли. Все пак.. би го направила отново ,защото.. чрез онази информация бе открила,че има малка сестра ,както и по-голям брат.. и тя ги обожаваше. Обожаваше ги макар,че не ги познаваше. Знаейки,че те съществуват просто й носеше радост.. Единствената радост. Седейки в тази къща какви ли не спомени идваха в съзнанието й и лошото бе,че бяха все хубави.. Като например когато токът бе спрял почти из целия квартал,а навън се вихреше бурия,подобна на тази която до преди малко се сипеше отвън, тя бе решила да му направи една доста гореща изненада,защото знаеше,че той ще се върне уморен.. Все още помнеше как внимателно бе приготвила всичко.. разтопения шоколад.. ягодите.. любимите му бонбони. Господи! Бе толкова влюбена.. пропиля такова съкровено чувство за човек които не го заслужаваше.. Жалкото бе,че го разбра чак накрая ,когато забиваше хладнокръвно юмруците си в лицето й ,без да й позволява да говори,да му обясни защо го е направила,просто да му каже,че обича  само  и единствено него и че не е  имала друг избор.. поне тогава в онзи момент. Но не.  Това й висеше като обеца на ухото.. повече никога ,никога нямаше да се довери на никой мъж.

Докато седеше там,вперила очите си в него , Харпър се чудеше дали трябваше да плаче или да се смее? Присети се за една история ,която й бе разказвана много отдавна от една стара жена просеща на улицата. Приказка за любовта и лудостта..  Едно далечно ъгълче на земята, се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато Скуката се прозяла за трети път, Лудостта предложила всички да играят на криеница. интригата веднага започнала да пита какво пък било това нещо криеницата,а тогава Лудостта обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а през това време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.Ентусиазмът затанцувал с Еуфорията, Радостта заподскачала така, че успяла да убеди Съмнението. Само Апатията, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. Истината предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват. Гордостта казала, че това е абсолютно глупава игра не за друго а защото нищо друго не я вълнувало освен нея самата. Страхът пък не искал да рискува много-много. Лудостта търпеливо започнала да отброява докато другите започнали да се крият.Пръв се скрил Мързелът, като се спотаил зад най-близкия камък край пътя. Вярата се издигнала в небесата, а Завистта се скрила в сянката на Триумфа, който със собствени сили успял да се изкатери до върха на най-високото дърво. Благородството много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за Красотата. Хралупата в едно дърво - ами че това е за Страха. Крилото на пеперудата - за Сладострастието. Полъхът на вятъра - той е за Свободата! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. Егоизмът пък си намерил едно топло и уютно местенце само за себе си. Лъжата се скрила дълбоко в океана ,а в действителност тя се скрила в дъгата, а Страстта и Желанието се спотаили в гърлото на вулкана. Забравата, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.Когато Лудостта преброила почти до един милион,Любовта все още търсела къде да се скрие, но всички места били вече заети. И в последния момент тя забелязала един прекрасен розов храст и решила да застане между цветовете му. Когато Лудостта най-накрая отборила своя един милион се заела с търсенето на другите.Съвсем логично, най-напред намерила Мързела. После дочула как Вярата спори с Бога, а за Страстта и Желанието се сетила по това как трепери вулканът. След това Лудостта видяла Завистта и така се досетила къде се крие Триумфът. Не се наложило да търси Егоизма. Защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Докато обикаляла да търси, Лудостта се приближила до ручея и открила там Красотата. А Съмнението все още си седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето, че всички били намерени: Таланта - в дъхавата и сочна трева, Тъгата - в тъмната пещера, Лъжата - в дъгата за да сме честни, тя се криела на дъното на океана. Само Любовта не успели да намерят.Лудостта проверила зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина. Най-накрая стигнала до розовите храсти и решила да надникне и в тях. Навела се и започнала да разтваря клоните. Тогава се чул вик. Острите бодли на розата наранили очите на Любовта. Притеснила се много Лудостта, не знаела какво да прави. Започнала да се извинява, плакала, молила за прошка... И накрая, за да изкупи вината си, обещала на Любовта да стане завинаги неин водач.И от този ден, в който за първи път на земята играли на криеница, Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка. Тяхната ситуация бе съвсем същата. Поправка. Нейната. Тя бе луда. Луда.. и много ,много сляпа,за да се влюби в такъв мъж,ако той въобще можеше да се нарече така.
- Давай де! Обиждай ме! Обиждай мек колкото си пожелаеш,защото думите ти не значат нищо! Знаеш ли защо преспах с онзи?  Преспах с него защото той ми каза,че ще ми дадеи нформация за истинското ми семейство! Ти знаеше колко много значеше за мен да ги намеря! Бях принудена да го направя и нито един момент не ми хареса,а сега съжалявам,че е  било така! Съжалявам,че през цялото време ме беше страх какво ще стане ако разбереш.. После се успокоявах,че ще ме разбереш.. че ще ми се скараш.. Но не. Ти реши да ме убиеш,без дори да ме изслушаш! - виковете на момичето сигурно се чуваха из цялата улица ,но на нея  не й пукаше особено. Искаше да му каже всичко и този ден бе дошъл. - Онзи глупак ме изигра! После.. се появиха няколко от твоите приятелчета и ме насилваха докато едвам дишах! И после с цялата си наглост ми казаха ,че ще направят живота ми черен,защото съм дете на злото ,а ти на Луцифер и че не можеш да бъдем заедно.. - щом усети,че той иска да се мръдне настрани,да се отмъсти от погледа й тя го спря и го притисна в стената - Ще ме изслушаш! Ще ме изслушаш! - изписка няколко пъти побеснялата златокоска и обърна главата му към себе си - Тогава.. щом чу това.. онзи които ме подлъга.. все пак ми даде информацията и изчезна заедно с другите деца на Луцифер.. всички до един твои верни другари.. бяхме излизали с тях толкова пъти..  Трябваше да се досетя какво ми кроят..  Когато дойдох при теб,вече изтощена от всичко,ти дори не забеляза колко зле изглеждах.. дори не забеляза.. - в гласът й като че ли на  моменти пробиваше разочарованието,колкото и да не й се искаше. - Повярва на дружките си.. - промълви още по тихо,а след това го пусна. - Потърси в мислите ми.. ще видиш ,че не лъжа. Не че ми пука особено какво мислиш. - след това момичето се отдръпна съвсем и се запъти към бар плота,където си наля солидна доза уиски. Защо му призна всичко? Това не бе първоначалният й план.. Сега раната й отново кървеше и ако искаше да продължи да води войната си ,трябваше бързо да се оправи.