The Cabin

by **Jamie Commun ◭** Нед Мар 16, 2014 5:14 pm

Телепортира се в гората близко до имението. Страх от чудовищата за щастие не се бе появил, поне не и в него, но страхът за Амелиа. Чувстваше се уязвим, прекалено уязвим. И бе, тя бе слабото му място. Дали щеше да се побърка ако я загуби? Най-вероятно. Комън прокара ръка през косата си, когато стъпи на твърдата земя. Трябваше да я заведе някъде. Не можеше да я заведе в мезонета. Бе на прекалено високо, а небето сигурно гъмжеше от летящи изроди. Да я изведе от града? Не. Щом преградата е паднала, е паднала навсякъде.
-Не, тя.. Нищо не й се е случило, тя е такава. Това са създанията преди да се появим ние. Онези които Луцифер е създал, явно е бил пиян или нещо от сорта, защото ги е затворил в Предверието....- той преглътна при мисълта за въпросната балерина. Малкото изродче. Знаеше на какво е способна. Щеше да ги убие без да й мигне.... Устата? Колко странно.
-Тръгването ни нямаше да предотврати случващото се скъпа.- каза, като отново я придърпа зад себе си. Не можеше да се бори с тях. Можеше, но най-вероятно щеше да се получи грозна картинка, като например много белези от зъби и може би нейната смърт. Трябваше му оръжие. Нямаше никакви оръжия в себе си. Що за глупава постъпка Комън?! Мъртъвците приближаваха,а той още нямаше план. Не, напротив имаше. Знаеше къде ще я заведе, къде има всичко необходимо. Не бе ходил там сигурно от три, четири години, но знаеше че мястото още съществува и че е като бункер. Можеше ли да се телепортира? Имаше ли сили и концентрация за това? Ами ако ги разполовеше? Тръсна глава и отново уви ръка около талията й.
Дематериализира се секунда преди да се сблъскат с мъртвите. Когато тялото му отново прие формата си пред хижата, той изруга.
-Бързо, бързо влизай.- нареди и я бутна към вратата. Бе пълно с тях. Пълно с мъртъвци. Звуковете които издаваха, влаченето на крака и тракането с оголени ченета си бе отвратително. Комън отвори вратата, а въздухът в малката хижа бе прашен и застоял. Той затвори вратата след себе си и се огледа. Стените още бяха каквито ги помнеше отвън дървени,а от вътре с тухли и камъни. Здрави. Под тях имаше малка стая или най-точно бомбо обежище с дрехи, оръжия и храна. Е.. Храна бе силно казано, по-скоро вече развалени неща. Комън се огледа и игнорирайки ужасният звук идващ от създанията отвън започна да събира неща, които ще им свършат работа. Одеяла, възглавници, още оръжия. Той погледна към Амелиа и отвори скритата в пода врата.
-Слизай, бързо слизай.- хвърли нещата вътре и се доближи до вратата. Единственото нещо, което можеше да поддаде под напира на съществата отвън. Комън избута една от секциите отпред и продънения диван. Огледа се и видя прозореца. Риск? Имаше ли риск да влязат през прозореца? Имаше риск. Имаше риск, защото знаеше че не са само тези същества. Втурвайки се към малкия прозорец, взе една дъска и суетейки се намери чук. След по-малко от десет минути бе готов. Огледа се, а звука ставаше все по-силен. Бяха около къщата, събираха се около нея и драскаха по стените. Той погледна към отворената врата и ругаейки слезе и я затвори. Тъмнината и и тишината бяха напълно непоносими. Комън потърси една от лампите и стаята се освети. Огледа я. Паяжини, прах. Провизии. Обърна се към Амелиа и я придърпа към себе си. Звука от мъртъвците продължаваше и ако можеше ставаше все по-силен.
-Скоро ще завали.- прошепна. Знаеше го защото така бе станало и предния път, като бе паднала преградата, но тогава бе сам... Тогава нямаше кой да пази. Той докосна устни до челото й и погледна към походното легло.
-Ще ти дам да облечеш нещо.- огледа се и отвори един от шкафовете. Извади една от старите си блузи. Дебела и с дълъг ръкав, с надпис на някакъв колеж отпред.
-Ще ти е топло с нея. А и е чиста, предполагам. Може да има петна от кръв, но...- той не знаеше какво да й каже. Не можеше да й каже че всичко ще е наред или че няма проблем. Не можеше да й каже нищо. Не искаше да я лъже.
-Знаеш, че ще те пазя, нали?- прошепна докато съзерцаваше старите си дрехи.

by **.Amelia.** Нед Мар 16, 2014 6:29 pm

Защо постоянно трябваше да се случват такива глупости? Имаше чувството, че животът на Комън е бил толкова по – лесен без нейното присъствие, за кой ли път щеше да я спаси? Четвърти? Сигурно пети дори? Не, не трябваше постоянно да я спасява, не можеше да го затормозява, той трябваше да мисли за своя живот, не за нейния, как щеше да предпази себе си ако мислеше за нея? А тя ... тя щеше да се измъкне някак си, щеше да намери решение или щеше да умре, може би и’ беше писано да умре, може би проклятието над нея не бе развалено все пак смъртта ходеше по петите и’. А и предпочиташе тя да умре от колкото да се случи нещо на Комън. А ако това станеше щеше да е по нейна вина, тя го бавеше, тя го разсейваше сега той пазеше нея, а трябваше да пази себе си.
Макар и разсеяна, не, не разсеяна, тя като че ли не беше тук, тялом беше тук, но духом ... сякаш не можеше да се съсредоточи, не можеше да се концентрира върху нещо за по – дълго от десет секунди, не можеше да се концентрира върху реалността. Но не мислеше и за чудовищата, не мислеше за нищо всичко в съзнанието и’ бе сиво петно и въпреки това когато Комън говореше някак си това достигаше до слуха и’, макар и да се налагаше да повтаря. Тя изпълняваше инструкциите му, макар и да го правеше толкова флегматично. Влезе в хижата, после в помещението под нея, май беше бункер или нещо подобно. Влизайки вътре като че ли всичко просто придоби черен цвят, имаше съвсем малко светлина влизаща от незатворената врата.
Хестлър не си правеше труда да оглежда помещението, гледаше само към вратата, очакваше Комън, надяваше да слезе и се успокояваше с всеки звук който той издаваше, с всяка ругатня, тъй като това значеше, че все още е жив. Значеше, че щеше да слезе долу, щеше да е при нея.
Защо? Защо я беше толкова грижа за него? Защо поставяше животът му пред своя собствен...да, да тя принципно така правеше с хората на които държеше, но сега очакваше да е различно. Нали Таша я нямаше, не трябваше ли нейната същност да се смеси с тази на Амелиа? Да и’ пука по – малко за останалите хора, повече за собственият и’ задник.
След като Комън слезе в помещението, сякаш някакъв товар бе паднал от плещите и’. Сякаш можеше да си поеме нормално въздух, за секунда забрави за всички чудовища, забрави за всичко което се бе случило и се случваше. Сега единствено и само се радваше, че той беше тук. Макар и да не го показваше, не беше способна в момента. Тялото и’ се бе сковало на едно място, не можеше да помръдне. Ужас, страх ... наречете го както искате, изпитваше го вмомента и я вцепеняваше. Беше скръстила ръцете пред гърдите си, реакция породена от студеният въздух галещ кожата и’ и предизвиквайки тръпки по нея. Ноктите и’ се бяха забили в кожата и’ от нерви, имаше чувството, че още малко и щеше да се разкървави. Щеше да раздере собствената си кожа. И въпреки да седеше само на едно място, имаше чувството, че всъщност не можеше да си намери мястото. Чувстваше, че при най – малкото движение от нейна страна ще започне да обикаля стаята и да си гризе ноктите – типичните нервни изблици и тикове.
Думите на Комън я върнаха в реалността, тя облече блузата, която той и’ даде, не обърна внимание на това каква беше, не обърна внимание на нищо фокусира се само и единствено върху него, върху неговите думи.
- Да, но ... не искам да пазиш мен, искам да пазиш себе си Джейми. Ако стане нещо, обещай ми, че ще се измъкнеш, ще се спасяваш независимо от нищо и никого. – ръката и’ помилва бузата му, след което го прегърна, просто остана в прегръдките му. Тя беше карък, на нея се случваше всичко лошо, а щом най – накрая беше щастлива, ето го и моментът който щеше да развали щастието и’. Винаги нещо и’ пречеше да е щастлива, искаше поне да знае че тя ще е тази която ще пострада, а не той, защото ...да бъдем реалисти, та това си бяха проклети зомбита, а те не можеха да седят вечно долу, все нещо щеше да се обърка, или зомбитата щяха да влезнат или те да излезнат.

by **Jamie Commun ◭** Нед Мар 16, 2014 7:25 pm

Облече се на бързо. Свали белият панталон и махна боята от тялото си, навлече стари протъркани джинси и бяла тениска, наметна се с някакъв суитчър и прокара ръка през косата си. Погледа му се спря на Амелиа. Сигурно момичето умираше от паника и бе именно така. Но думите й. Комън повдигна вежди и поклати глава.
-Не.... Няма да позволя нещо да се случи с теб.-той замълча. Отново не знаеше какво да й каже. Затвори очи и я дръпна към походното легло. Комън се излегна и без да я пита дали иска я дръпна при себе си. Притискайки я плътно към тялото си я погледна. Тишината се проточи, чуваха се само звуците над тях. Гръмотевица отекна и сякаш имаше дори ехо. Преглъщайки ги зави и убеден че няма да заспят погледна към вратата.
-Не си представям да допусна нещо да ти се случи. Разбираш ли? Трябва да си добре, трябва да... Няма да мога да продължа ако нещо ти се случи... И как си го представяш дори? Да избягам без да те спася... Това е нещо, което би направил само един лайнар роден през 20ти век. Аз не съм бившите ти любовници Амелиа. Аз съм...- щеше да каже демон, можеше да допълни убиец, психопат и още много епитети, които да допълнят описанието му. Но нямаше смисъл да й казва нещо, което тя знае.
-До теб.. Аз просто съм до теб и ще остана до теб, докато не навършиш осемдесет, носиш изкуствено чене.- той се засмя, а звуците отвън продължаваха. Комън затвори очи и се опита да различи всеки звук. Да разбере дали няма още нещо навън. Най-много се притесняваше че ще се появят летящите гадинки. Толкова ги мразеше. Бяха като извадени от филм на Хичкок. С люспи и странни опашки. Дори не можеше да разбере идеята на Луцифер за тях, но ги бе създал. Сякаш архангела ги бе извадил от сънищата си. Комън погледна към часовника на ръката си. Бе минал само един час от началото, а трябваше да мине цяла седмица.
-Искаш ли да хапнеш нещо? Всъщност изобщо няма д ате питам, ти винаги казваш не.- Комън повдигна лицето й към себе си и я целуна. Устните му се впиха в нейните за една страстна, жадна целувка. –А като се върна може да продължим, това което ни прекъснаха.- засмя се и се телепортира. Първата му мисъл бе да мине през някой супермаркет. Но сигурно всички бяха вече разбити. Не. Все още хората бяха в паника. Материализирайки се точно пред най-големият супермаркет в града видя купища и смесици от създания, които обикаляха. Не бе сигурен че иска да се засича с тях. По принцип не би трябвало да бъде нападнат от тях. Имаха едно и също днк-а. Но не му се искаше да рискува. От предното падане на преградата имаше доста „врагове” включително и дискомен. Той влезе в супермаркета и се пресегна за една от малкото останали кошници. Тръгна изключително спокойно между лавиците с продукти. Взе голяма кутия зърнена закуска, шоколад, мляко. Чипсове, кола, кафе. Общо взето всякакви глупости и някакви консерви. Погледна за момент към плодовете. Не, нямаше да взима плодове. Той тръгна обратно към изхода и усети как земята под краката му се разтресе. Околните се разбягаха,а той стоеше на едно място и се чудеше какво става. Но отговора на въпроса му не се забави. Плочките се нацепиха, всичко продължаваше да се клати, лавиците падаха. Комън отстъпи назад и тогава земята се пропука. Не беше сигурен какво очаква да излезе от там, но огромните паяци някак си го изумиха. Той заотстъпва назад, а съществата с прекалено големи и космати тела се хвърляха към хората и дори демоните. Ясно, значи вече нямаше еднакво днк. Готов да се телепортира той чу изщракване на щипки зад себе си. Обърна се бавно, а срещу неговите достойни метър деведесет и малко стоеше паяк малко по-висок и доста по-едър. Комън се пресегна за пистолета който стоеше прикрепен към дънките му и в мига в който го извади започна да стреля. Буквално на начина му на стреляне се викаше „на месо” . Паякът обаче нямаше слабо място. Очевидно. Натискайки спусъка блондинът дори не осъзнаваше че патроните му ще.. Свършат и точно когато стана това усети пробождането. Дълбоко, неприятно пробождане. Той сведе глава към мястото и простена.
-Мамка му. – не бе смъртоносно, но не бе приятно. Комън изтърва кошницата с покупки и извъртя очи към създанието. Зениците му бавно се разшириха, а в следващия момент очите му лъснаха в черно.
-Сега вече ме ядоса. –той се отдръпна от жилото на паяка и навеждайки се извади нож от едната си кобинка. Добре де, не точно нож, по-скоро подобие на кама. Преметна го ловко в пръстите си и присвивайки очи се хвърли напред, наведе се и заби острието точно в началото на туловището на паяка. Мина под него разрязвайки стомаха му на две, а черната кръв бликнала от „раната” потече навсякъде около него, опръска го. Той избърса лице и избърса острието в дънките си. Раната му вече бе зараснала, а паяка се стовари на земята. Очите му приеха нормалният си цвят и спокойно се доближи до кошницата с покупки. Взе я и преди още паяци да са го доближи ли се телепортира. Телепортира се на няколко различни места, преди да се върне в бомбо убежището при Амелиа. Искаше да е сигурен, че няма как да довлече някой със себе си. Когато краката му стъпиха пред леглото той се ухили. Целият мръсен в черната кръв на паяка и в своята собствена остави кошницата с храна.
-Не бях сигурен какво ще искаш.-ухили се и се пресегна към бутилката с кола, отвори я и отпи. Може би трябваше да вземе още? Не... Не сега.

by **.Amelia.** Нед Мар 16, 2014 8:18 pm

Не, не, не. Тя не можеше да му позволи да се чувства по този начин. Не можеше да позволи да и’ помага ако нещо се случеше, не можеше да позволи да рискува живота си, защото дори и в момента, той правеше това, той се грижеше за нея, рискуваше за нея. Не, тя не искаше това, искаше просто да е добре, а тя носеше лош късмет, фамилията и’ беше прокълната по дяволите, тя самата трябваше да е прокълната и за това носеше лош късмет. На всекиго, на всякъде. Не искаше да донесе лош късмет и на него.
- А, аз не мога да допусна да се случи нещо с теб докато се опитваш да ми помогнеш. За това просто недей, моля те ... недей да ми помагаш ако случайно чудовищата дойдат. Сериозна съм Джейми. - каза облягайки глава на гърдите му. И макар думите си, макар предупрежденията си и стотиците мъртъвци около и в хижата, когато бе сгушена в него чувстваше такава сигурност, забравяше за всички онези чудовища. За всичко, имаше чувството че са само той и тя, единствено в целият свят, само те двамата. Беше толкова спокойна, да определено можеше да прекара времето докато завесата отново се вдигне - така. Просто да остане в прегръдките му, можеше да изкара така цяла вечност, дори не обръщаше внимание на шума идващ от горе, докато цялото и’ спокойствие просто рухна.
Да се върне? Къде щеше да ходи? Не! Не можеше да излезе съвсем сам, ами ако му се случеше нещо? Преди дори да успее да му каже нещо той я целуна и се телепортира. Какво значеше тази целувка? Дали беше за сбогом? Не! Не, не можеше да излезе сам, да не би да е полудял? Ами, ами ако някое чудовище го повалеше, ами ако не се върнеше повече изобщо?
Цялото спокойствие което се бе събрало в нея си отиде заедно с него, но така беше по – добре, всъщност ако знаеше къде е и знаеше, че е в безопасност щеше да е най – добре. Но той щеше да се върне, тя разбираше това от думите му. Не, не трябваше да се връща, трябваше да бяга, надалеч от тук, далеч от нея самата, така щеше да е в безопасност, може би да остане с някой негов демон – брат.
Амелиа започна да отброява секудите, минутите, правеше всичко само и само да не чува чудовищата намиращи се над нея, не че я беше страх от смъртта, не та тя вече бе няколко пъти на ръба между живота и смъртта, беше готова да я прегърне и да я приеме, когато за пореден път почукаше на вратата и’, но искаше да види дали Комън ще се върне, не можеше да го „изненада” така, колкото и да искаше да го предпази от себе си знаеше, че това може би нямаше да е най – доброто решение.
Петнадесет минути. Тридесет минути. Един час. Два часа. Бе отброила цялото това време и дори за миг не и’ се бе доспало, не можеше, тревожеше се, притесняваше се за него. Дали беше жив? Дали щеше да го види отново? Тези въпроси не и’ даваха мира. Походното легло изглеждаше толкова голямо и празно без Комън на него, до нея, влез я в обятията си.
Поредната минута, която отброяваше и тогава чу познатият глас. Стресна се. Изправи се от леглото и виждайки Комън хвана едната възгвавница и го замери с нея. Не, не очакваше сериозно да го заболи, но поне си струваше опита.
- Къде по дяволите беше? Притесних се за теб. Джейми Комън, не смей да изчезваш отново така ... – искаше да му се нахвърли, да го удари и след това да го целуне и не само ... Но всичките и’ мисли просто се изпариха след като видя кръвта по него. Тя застина, гледаше като попарена. Надигна се от леглото, и започна да опипва тялото му, да прокарва ръце по него, търсейки рана, причината за цялата тази кръв по него.
- Каква е тази кръв? Добре ли си? За бога легни, имаш ли рана? Има ли нещо за прочистване тук в "убежището"?

by **Jamie Commun ◭** Сря Мар 19, 2014 5:07 pm

Сините му очи се присвиха за момент. Не беше съвсем сигурен дали ще реагира правилно на действията й. Всъщност никой не можеше да реагира правилно в подобна ситуация. Той затвори очи и поклати глава. Може би щеше дори да се засмее. Всъщност искаше да се засмее. Комън въздъхна и остави колата на масата. Свали блузата си и я хвърли на земята.
-Добре съм, всичко е наред.- приближи се до нея и улови ръцете й. Преплете пръсти с нейните и се подсмихна. Мъжът се вгледа в лицето й и някак си не искаше да откъсва поглед от нея, не искаше никога да я оставя. Не искаше да допусне някой до нея. Искаше я. Знаеше че не би трябвало дори да прави всичко това. Дори не само заради Абадон, а по принцип. Не можеше да... Я въвлича в живота си, в кръговрата на ужаса. Но не можеше и да е без нея. Сякаш след онзи път в мезонета просто бе решил че тя ще е негова и трябваше да бъде. Амелиа бе нещо странно специално за него и... Това го дразнеше. Дразнеше се че има нещо такова в живота му. Нещо истински специално, ценно. Комън вдигна едната си ръка и помилва лицето й. Пръстите му минаха зад врата й и Комън освободи косата й от опашката на която бе вързана. Пръстите му се заровиха в червените кичури и някак си ядосано, същевременно нежност и някаква натрапчива нотка на агресия. Не агресия към нея, ами към него самия. Устните му се впиха в нейните търсещи, жадни. Пускайки и другата й ръка, прокара дланта си около талията й и я притисна към себе си. Искаше му се да я залепи за себе си и да е с него, докато не дойде момента в който ще се откаже от земния си живот и ще отиде там където принадлежи.
Целувката се задълбочаваше. Не бе с намек за нещо сексуално, просто целувка. До момента в който я вдигна от земята и хващайки я за бедрата я задържа прилепена към себе си, докато не седна на леглото. Комън се излегна назад и придърпа лицето й надолу към себе си. Езикът му си проправи път между устните й, търсещ и подканваш нейния в игра. Дланите му минаха по тялото й и осъзнавайки какво прави се отдръпна.
Очите му отново се спряха на лицето й. Вгледа се в очите й. Мамка му, не беше редно. Не беше редно да я... Не можеше да я харесва.Не трябваше да е толкова подвластен на това крехко създание, но беше. Уви беше и ако му кажеше „Падни на колене и реди пъзел докато правиш кекс” щеше да го направи. Най-вероятно щеше да направи всичко за нея. Бе прекалено важна. А и бе първата. Първата която го видя окъпан в кръв и не изпищя от ужас, а се притече на помощ. Русокосия Сатана не бе така. Абадон не се вълнуваше от раните на Комън. Той бе войн на ада и трябваше да има рани и белези. Колкото повече, толкова по-добре. Но Амелиа не бе такава. Тя бе ядосана и притеснена. Ядосана, защото е притеснена. Толкова объркваща жена и все пак толкова ясна. Което бе по-сложно от всичко останало. Комън въздъхна и продължавайки да я гледа и да осъзнава какво има в ръцете си. Той нямаше да й каже това. О не, в никакъв случай. Тя вече знаеше какво е за него.
-Искам да хапнеш нещо. Хапни и си легни да починеш! Нещата ще стават по-зле и докато сме тук искам да ме слушаш, моля те.- той докосна устни до челото й и я обърна така че да легне до него.

by **.Amelia.** Пет Мар 21, 2014 12:46 pm

Хестлър му бе ядосана, дори не можеше да разбере защо по дяволите му беше ядосана, просто искаше да го зашлеви, да го срита да му причини някаква физическа болка, макар че това сигурно щеше да е непосилна за нея задача. А, да всъщност знаеше причината поради която му бе ядосана, поне я осъзнаваше – той бе излязъл при всички онези уроди навън, беше сам и можеше да му се случи какво ли не. Тя се притесняваше и това я плашеше, понеже той бе единственият човек ... или по – скоро същество за което тя се бе притеснявала изобщо. Но усещайки допира му, усещайки устните му върху своите като че ли целият този гняв породен от притеснение се бе изпарил, просто спря да съществува.
Имаха ли тезите и’ за това което можеше да му се случи значение, след като той се бе върнал невредим, не трябваше да му е ядосана, по – скоро трябваше да е радостна, щастлива и всъщност точно така се чувстваше в момента. Радваше се че се е върнал цял, че беше добре, но все още не можеше да избие от съзнанието си образът на Комън облян в кръв. Каква беше цялата тази кръв? Дали беше негова и раните му вече бяха зарастнали понеже беше демон или беше нечия друга? Не че я интересуваше ако бе друга, искаше само да е сигурна, че не са му направили нещо.
- Каква беше тази кръв Джейми? Нали не си... – какво ... убил някой? Не, тя нямаше да каже това, не я интересуваше дали е убил някой, не я интересуваше че преди да се срещнат той е убивал много хора, това не беше важно, всъщност беше но имайки предвид, че нейното раздвоение също бе убивало хора, може би не беше от значение. Всъщност мислеше да каже, пострадал, ранен. Но имаше ли смисъл да го пита? Най – вероятно щеше да каже, че не е дори и да беше, нямаше да иска притеснява или поне според нейните мисли и размишления бе така. Което я притесняваше повече тъй като се оставяше на многобройните си тезиси за това какъв е източникът на кръвта и какво по – точно бе станало.
Не бе обърнала особено голямо внимание на думите му преди малко, не искаше да обръща внимание, беше наясно че това не е най – лошото, все пак беше едва първата вечер от падането на завесата или каквото там беше. Предполагаше, че ще става по – зле, просто не предполагаше колко точно по – зле. Но дори и при това положение как можеше да бъде спокойна до толкова, че просто да легне и да почива. При положение че над тях бродеха десетки мъртъвци, уроди, чудовища, изроди ... всякакви откачалки.
Тя поклати главата си в знак на отрицание, точно като малките деца, оставаше само и да тропне с крак, за да му стане ясно че нямаше да го послуша.
- Не съм гладна. – тя повдигна съвсем леко раменете си, като настани главата си върху гърдите му, а с пръстите на едната си ръка и по – точно с ноктите образуваше някакви фигурки по кожата на тялото му. – Плюс това не мисля, че мога да почивам, обстоятелствата не позволяват. Ще те слушам, просто не и за тези неща. – допълни след което се надигна, подпирайки се на един лакът върху походното легло, приближи лицето си към неговото търсейки устните му, целувайки го, докато другата и’ ръка се бе вплела в косите му.
Целувката им постепенно се задълбочаваше, макар и да не бе с цел да го възбуди. Имаше нужда от това, имаше нужда от допира на устните му, от близостта му. Защо трябваше да има нещо толкова важно като него в живота си? Това никога не бе докарвало до щастлив край.

by **Jamie Commun ◭** Нед Мар 23, 2014 6:19 pm

Това момиче... Тази жена. Контролираше го с всяко свое действие. Тя сигурно дори не осъзнаваше това, но го сломяваше пред себе си. Правеше го без проблем. Просто казваше нещо и той се съгласяваше, защото такава бе нейната воля. Но не и в случая. Комън отговаряше на целувките й, възбудата му нарастваше, но отказът й. Не можеше да се примири с точно този отказ. Не беше редно. Той се отдръпна от нея и преглъщайки нуждата да я съблече и да прави секс с нея се изправи и я погледна.
-Искам да ядеш! Сега и веднага. Ако не го направиш ще изляза и ще спя пред къщата при зомбитата, а теб ще заключа тук и за всеки случай ще те вържа, че да не решиш да се „нараняваш”- той не играеше по правилата, но не го правеше никога. А в случая бе още по невъзможно да играе по някакви си правила. Тя трябваше да се храни и щеше да го направи ако ще да му се наложи да тропа с крак и да се сопва като малко дете. А току виж си намерил шапка и в яда си да я хвърли на земята и да посинее, докато тя не се съгласи. Колко забавно, нали? Е, в случай че Амелиа продължеше да отказва той щеше да постъпи именно по някой от възможно най-детинските начини, но да постигне своето.
Комън се обърна и отново я погледна. Придърпа я към себе си и я целуна по врата.
-Хайде моля те, хапни нещо. Ако искаш ще отскоча до Италия за пица или спагети? Просто хапни нещо искам да си здрава. Моля те Амелиа и обещавам да направя нещо за теб.- Джейми прокара устни нагоре по врата й до меката част на ухото й и леко я захапа.
-Знаеш че ме бива в „извиненията” ще го направя толкова добре, че ще забравиш за съществуването на всякакви създания освен аз и ти.- подсмихна се, а нова гръмотевица разтърси земята. Той я притисна по-плътно към себе си и след малко стана.
-А и относно кръвта... Не, не съм убил човек. Червената е моя, а черната на едно от създанията. Нищо особено, малко спречкване с паяци в супера.- сви небрежно рамене и се запита какво да й даде за ядене. Може би наистина трябваше да отида за топла пица в Рим или някъде... А може би за Мексиканско. Нее.. Ядеше му се пица. Всъщност това да си демон и да не старееш и да не пълнееш бе с огромно предимство. Можеш да ядеш каквото си искаш, да пиеш каквото поискаш и винаги ще е така сякаш просто се печеш на слънце и поемаш витамин А или нещо подобно.

by **.Amelia.** Сря Мар 26, 2014 4:22 pm

Хестлър слушаше внимателно думите му, всъщност докато го слушаше изпитваше желанието да го зашлеви, а след това самата тя да излезе да спи при зомбитата, макар че тя беше човек и вероятно просто щеше да им стане вечеря или закуска. Да, честно казано не бе запозната с това колко време беше минало, а тъй като бяха в помещение под къщата нямаше как да види дали навън е светло или тъмно, за да разбере коя част на деня течеше. А времето тук беше толкова относително. Имаше чувството, че са тук от дни или месеци, а сигурно бяха просто няколко часа или пък повече, може би ден или два, не беше сигурна, а дори нямаше как да види на телефона си тъй като го беше изтървала на идване. Естествено, тя си беше непохватна, имаше навика да губи неща. Защо пък да не изгуби единственото нещо, което щеше да и’ даде ориентация за течащото време и за това кога щеше да свърши всичко.
Червенокосата изпитваше желание да постъпи детински, да се изправи от леглото и да започне да се тръшка и да тропа с крак, да покаже че ще стане нейното, защото тя беше инат, но имаше ли смисъл? И без това нямаше да стане нейното. Щеше да се поддаде, щеше да удовлетвори желанието му.
Целувките които последваха след поредните му думи я мотивираха. Добре може би не беше такъв инат щом толкова бързо се сломяваше пред него. Защо по дяволите бе готова да направи всичко за него? Да загърби дори собствените си принципи. Гордостта си. Не че и’ бе останала много гордост, но загърбваше и малкото която имаше, за да го направи ... какво? Щастлив? Едва ли. Всъщност тя дори не разбираше какво значение имаше дали ще яде или не, това беше просто храна, можеше да преживее без нея или поне няколко дни.
- Джейми Комън, да не би да ме подкупваш със секс? – тя се засмя след което се изправи примирено от леглото отивайки до кошницата която бе донесъл, взимайки първото нещо което видя. Някаква вафла, на която още щом взе махна опаковката.
- Нямах това предвид що се отнася до кръвта. – тя повдигна леко раменете си усмихвайки се някак плахо, съвсем леко. – Не ме интересува дали си убил човек или чудовище, стига теб да не те убият. – отново повдигна рамене и довършвайки вафлата си се приближи до него улавяйки го за ръката, като направи няколко крачки назад приближавайки леглото. Червенокосата обви свободната си тъка около тила му, приближавайки лицето си до неговото. Устните и’ намериха неговите, целувката и’ бе жадна, страстна.

by **Jamie Commun ◭** Съб Мар 29, 2014 10:52 am

Сините му очи минаха по лицето й докато се хранеше.Същност ако можем да наречем троснатото ядене на тази вафла –хранене. Той се усмихна. Някак си самото й присъствие пълнеше душата му- ако имаше такава. Караше го да се усмихва. Да се чувства жив и цял. Осъзнаваше се как с всеки изминал час затъва все повече и повече. Влюбва се с всяка измиинала секунда. Тя се превръща в нещо, като неговия живот или нещо подобно. Дори не можеше да намери подходяща дума, за да го опише. Щастието, мисълта за нея му носеше някаква светлина, някаква утеха че е намерил онази. Единствената. Въпреки че той нямаше да й го признае. Как щеше да й го признае? Че я обича или нещо подобно? Не можеше, не и гордия Джейми Комън. Щеше да си отреже сам ръката, но не и да й каже че е влюбен в нея и има планове с нея за общо бъдеще. А и как щеше да го направи при положение, че... Беше задник? Беше готов да й изневери, само защото не искаше да си признае, че е влюбен? Не... Не можеше. Просто трябваше да го пази в тайна, да не допуска Амелиа да го разбере. Не че тя нямаше да се досети от погледа му пълен с обожание. Просто бе невъзможно да не се сети. Тя не бе глупава. Комън я притисна към тялото си, когато момичето започна да го целува и затвори очи. Може би светът се разпадаше, но това нямаше значение. Никакво значение. Той се чувстваше у дома. С нея, под земята и над тях имаше сигурно хиляди зомбита. И това не го притесняваше.
-Мисля, че нямаш нищо против да те подкупвам със секс, нали скъпа?- той се засмя и прокара устни по врата й. Пръстите му минаха под блузата й. Той разкопча сутиена й и дланта му мина по тялото й, настани се върху гърдата й и започна внимателно да я докосва. Имаше усещането че гърдите й са станали по-големи. Сякаш бе възможно, но все пак. Той се намръщи при мисълта и отново докосна устни до нейните.
-Обещавам така да те изтощя, че да забравиш за зомбитата, а и да огладнееш.- засмя се и се настани върху нея.

Минаха близо четири дни в които той се стараеше дяволски много да не направи нещо грешно. Бе излизал няколко пъти навън докато тя спеше. Не бе разбрал особено много. Бе видял Натаниел, копелето сякаш си бе изгубило ума изцяло. Комън не попита каква е причината. Някак си не искаше да разбере какво му се е случило, от страх че и на него ще се случи същото. Като гледаше развитието на нещата не очакваше скоро да се оправят. Налагаше му се сякаш да отскача до Маями за храна. И всичко това правеше докато Амелиа спи. Не искаше да я притеснява. Не искаше да я тревожи. Имаше усещането, че ако я притесни или изнерви по някакъв начин това ще е голяма, голяма грешка.
Когато се прибра една от сутрините, носейки още неща той се загледа в нея. Беше изключително красива докато спи. Всъщност тя винаги бе изключително красива, но в точно този момент му напомняше на яйцата фаберже. Не, не беше натруфена.Просто бе искряща като покрита със скъпоценни камъни. Дори косата й искреше като че ли в нея са вплетени златни нишки. Съвършена. Комън се прокрадна в леглото до нея и прокара пръсти по лицето й, като отмести един от червеникавите кичури от лицето й. Прокара пръст по пълните й устни и продължи надолу. Харесваше му факта, че носи неговите дрехи. Отиваха й. Трябваше да носи само тях.
Комън се пъхна под завивката, като повдигна широката тениска и зарови лице между гърдите й. Целуваше я с желание. Желание което не стихваше. Имаше усещането, че трябва да прави секс с нея, нон стоп. Той се спусна надолу по тялото й и прокарвайки устни по корема й забеляза нещо. Всъщност напоследък забелязваше подобни неща. Гърдите й, които сякаш наистина набъбваха, коремът й се подуваше. Ако не знаеше, че е невъзможно сигурно щеше да си помисли че е бременна. Освен ако не му бе изневерила? Но нямаше как... Явно би могло да се случи преди те да имат какъвто и да е било контакт.Глупости. Въобразяваше си. Той докосна устни до пъпа й и усещайки я как се раздвижва отметна завивката и се усмихна.
-За човек, който яде толкова малко като теб изглеждаш напълняла. Но ми харесваш така. –засмя се. Той не бе от този тип мъже, който искат болни от анорексия момичета. А и в действителност промяната в гърдите й, която може би бе само в съзнанието му-защото все пак си бе психопат. Доста му допадаше.

by **.Amelia.** Съб Мар 29, 2014 4:16 pm

Страхът вирееше на около. Суматохара цареше в сградата на старото имение. Писъците и стенанията отекваха под звуците на хаус траковете, всички тичаха, молеха за помощ, която нямаше да получат, защото всеки гледаше първо собственият си живот. Нормално, инстинктът им за самосъхранение се бе отключил в дадената ситуация. Беше странно как все още обаче звучеше музиката. Ди Джеят отдавна лежеше върху пулта или поне тялото му, главата му се търкаляше някъде по мраморният под.
За секунда като, че ли всичко забави, всичко стана на забавен каданс, всички хора и чудовища като че ли се размазаха пред очите на червенокосата, тя виждаше ясно само един единствен образ. Малко момченце с пепеляво руса коса и зеленикави очи. Седеше най – спокойно в центъра на залата и по някаква причина Хестлър се затича към него, сякаш бе жизнено важно да го изведе на безопасно място преди всичко в залата отново да е възвърнало нормалният си ритъм и бързина. Но колкото повече тичаше, толкова по – далеч и’ се струваше прекрасното малко момченце. Очите и’ като, че ли се насълзиха, имаше чувството, че го оставя да умре, знаеше че ако нещо му се случи ще е изцяло по нейна вина.
За един кратък миг всичко замръзна, придоби черен отенък дори и отново всичко стана нормално. Силуетите започнаха да се движат нормално, да тичат за живота си, докато Амелиа не тичаше за своя живот, тичаше за живота на малкото зеленооко момченце. И докато се усети вече бе в друга стая, беше в нещо подобно на мазе.
Усети допир до ръката си. Обърна се автоматично. Очите и’ се разшириха от радост, беше той – малкото момченце, което тя така упорито се опитваше да намери и да спаси. Беше толкова красиво и невинно и ако беше възможно щеше да каже, че дори открива свой собтсвени черти в лицето му, като например очите, розовият отенък на бузите.
Искаше да го прегърне, да го заведе някъде където ще е в безопасност от всички онези изроди които бродеха на около, до толкова бе завладяна от идеята да опази него, че дори бе забравила за собтсвената си безопасност. Устата на момченцето се отвори, разшири се – повече от нормалното и продължаваше да се разширява докато не обхвана цялото му лице, приличаше на онова момиче – балерината. И въпреки това, тя отново бе готова да го защитава, макар и тя да беше тази която имаше нужда от защита в момента.

Дишането и’ бе тежко, накъсано, дори не знаеше причината, единственото което знаеше бе че сънувала кошмар, но дори не помнеше какъв бе. Единственото което помнеше бе, че бе на път да изгуби живота си, заради нещо друго, заради някой друг по – точно. Естествено предположението и’ веднага бе Джейми – та тя нямаше никой друг важен в живота си, надали щеше и да има. Тя не можеше да си се представи с друг мъж вече, той бе ... какво !? Единственият? Не, не, не. Дори не искаше да го мисли, знаеше че той щеше да прочете мислите и’, а не искаше да го разбира. Не искаше да е момичето, което се привързваше прекалено бързо.
Усещайки устните му върху корема си тя потрепна леко, усмихна се щом видя лицето му. Ръката и’ трепна към лицето му, като погали бузата му с палеца си. Гледаше го с такова обожание, нещо което беше толкова нетипично за нея. Дори коментара му не и’ направи впечатление, по – точно направи и’ , но не беше нещо което можеше да я засегне. Въпреки това тя не пълнееше, структурата и’ бе такава, особено напоследък. Тя наистина почти не ядеше, нямаше как да напълнее. Но може би просто на Комън му се бе сторило или пък .. кой знае.
Червенокосата усети някаква болка в гърдите си, сякаш бяха подути. В момента я боляха при най – малкият натиск, най – лекото докосване. Погледна, установявайки че и размерът им се бе променил, като че ли бяха по – големи, малко по – големи, но достатъчно отчетливо.
Погледът и’ изведнъж от пълен с обожение, се превърна в напълно празен, стъклен дори. Сякаш гледаше през него, беше като втренчена и разсъждаваше над мисли, мисли които не бяха възможни.
Хестлър буквално скочи от леглото отивайки пред огледалото подпряно на стената. Тя свали широката тениска, оставяйки я да се свлече на земята и зяпна огледалото. Ръцете и’ преминаваха по тялото, опипвайки всяка една издутина... издутина, да в действителност имаше издутина. Не, това не беше възможно.
В момента дори бе забравила присъствието на Комън в помещението, просто зяпаше себе си в огледалото опитвайки се да подмине очевидното.
- Невъзможно. – прошепна. В действителност не можеше да е бременна, начинът на хранене не и’ се бе променил, нито на спане, нито имаше типичното сутрешно гадене. Но пък забелязваше малката, но съвсем отчетлива подутина, стърчаща между тазовите и’ кости.
Тя завъртя тялото си така, че да огледа подутината от всички страни, имаше чувството че при подходящото осветление щеше просто да изчезне.
- Невъзможно. – отново прошепна, защото дори и с подутината не бе възможно. Ако имаше подутина това означаваше поне трети месец, а единственият човек от три месеца насам с който бе спала бе Джейми, но при тях всичко бе започнало преди около месец. Дори нямаше и месец, не беше възможно и все пак не можеше да спре да мисли за това. Тя вдигна тениската от пода, като отново я навлече.
Дори не бе забелязала, че очите и’ сълзяха преди една сълза да се търкулне върху тениската на Джейми, която бе облякла и да остави влажна следа по нея.
- По дяволите. – отново шептейки. – Мисля ... мисля, че ми трябва тест за бременност . Аз ... аз - не можеше дори да продължи, цялото и’ тяло трепереше от изненадата, която бе примесена с ужас.

by **Jamie Commun ◭** Съб Мар 29, 2014 4:54 pm

Когато я видя как скача от леглото Комън не й обърна внимание. Той потърка лице и се излегна на леглото като зарови лице във възглавниците. Не му се спеше. Всъщност му се спеше, но се боеше, че ако заспи и я остави сама ще се случи нещо и ще я загуби. Не можеше да я загуби. Нямаше как да позволи това да се случи. Той вдигна глава готов да й каже нещо от рода на „Ядат ми се спагети” когато я видя как си сваля тениската. Имаше чувството че възбудата му бе като зареден пистолет или като граната и най-лекото докосване и избухваше. В неговия случай се възбуждаше. Той прехапа устни гледайки я, но отражението на лицето й, начина по който се оглеждаше и опипваше тялото си.
Може би бе пълен глупак, че чак сега забеляза това, което Амелиа гледаше с ужас. Той спя поглед на корема й, а мислите й нахлуха в главата му като цунами. Той замръзна и се втренчи в нея. Главата му се изпразни от всякакъв вид „извратени” мисли или мисли за храна. Той стоеше и гледаше към нея и устата му се отвори. Може би и ченето му щеше да падне. Чуваше всяка нейна мисъл и се вцепеняваше все повече и повече. Не, не можеше това да е истина. Нямаше начин. Той и тя да имат дете. Не можеше да имат дете. Нямаше свят в който това да се случи. За Бога, та той изобщо имаше ли сперма наподобяваща човешката? Имаше ли..... Нямаше как. Не можеше да е негово. Нямаше как да е негово. Та това бе напълно нелогично. Та Комън сякаш бе... Ама той изобщо не бе човек. Дори не бе убеден че днк-то му има нещо общо с човешкото днк. Нямаше как да й направи бебе. Но ако мислите й бяха искрени.
Не, не. Отказваше да го приеме. Това.. Това дори го нямаше в апокрифите в свитъците. Бе чел достатъчно,з а да знае че няма деца между демони и хора. Просто бе невъзможно. Това значеше да се роди нещо изключително. Нещо силно. Нещо, което... Е съвършено. Той гледаше към корема й и след може би един час осъзна че тя е казала нещо. Той продължаваше да съзерцава издутината на мястото на онзи плосък корем и кимна с глава.
-Да... тест.... Тест.- телепортира се в първата аптека която му хрумна. Мястото бе почти изпразнено, но бе сигурен че точно това, което търси ще е там. За Бога, на кой му трябваха тестове за бременност в момента?! Въпреки наличието на няколкото паяка и създанията обикалящи пред магазина, той вървеше като слон в стъкларски магазин. Нищо не му обръщаше внимание и той не обръщаше внимание на нищо. Когато намери наредените в кутийки тестове взе пет и ги огледа. Все още няколко от друг вид и се телепортира обратно в скривалището.
Погледа му бе като на изкаран от лудницата. Или като на дете прекалило със сладкишите. Все тая какъв му бе погледа. Сърцето му буквално танцуваше кан-кан и се бореше с грамдата правейки си кеч мания в тялото му. Кръвта му бушуваше. Ако можеше сигурно щеше да получи инфаркт. Той изсипа тестовете на леглото и ги посочи.
-Не знам кой за какво е. Аз.....- той погледна към нея и осъзнавайки че всъщност е голям задник в момента и че шокът му само допринася за нейния се обърна към Амелиа и неловко я прегърна.

by **.Amelia.** Нед Мар 30, 2014 2:12 pm

Цялото и’ тяло трепереше, тресеше се от ужас. Не можеше да е бременна, нямаше как. Не беше възможно. Не, не можеше, как щеше да е майка. Та тя дори за себе си не можеше да се грижи, колко пъти бе поставяла случайно живота си на опасност. Всъщност тя и за цвете не можеше да се грижи дори, винаги умираше след максимум две седмици, какво оставаше пък за бебе. Истинско малко бебе. Живо, дишащо. Нейно. Или пък тяхно? На нея и Джейми. Не, не можеше да е негово, не можеше да е на никой всъщност, та тя не е била с никой освен с Джейми през последните месеци, но Джейми .. не, не можеше. Подутината изглеждаше като поне дву или три месечие. Не, не. Сигурно дори не беше бременна, сигурно просто си въобразяваше. Сигурно просто бе напълняла през престоя си тук, та тя бе почти обездвижена тук, сигурно това се е отразило на килограмите и’.
Това беше най – логичното обяснение, което можеше да си даде при дадените обсоятелства. Може би просто не трябваше да мисли за това, може би просто се затормозяваше с излишни и нелогични мисли. Когато всичко се оправеше, когато онези създания се върнеха обратно в Предверието, тя просто щеше да отдели по няколко часа във фитнеса и отново да възвърне фигурата си, защото нямаше как да е бременна, просто беше напълняла. Нали? Да, това трябваше да е.
И въпреки успокоителните мисли, които се опитваше да си насъди, тя нервно обикаляше помещението в отсъствието на блондина. Дори дращенето на мъртъвците над нея не успя да и’ направи впечатление. Всъщност в момента ужаса и’ от тях бе много по – малък от ужаса породен в нея от хипотетичната и’ бременност. По принцип винаги трепваше, когато чуеше някакъв по – силен звук, породен от някой мъртвец, който се опитваше да нахлуе, но в момента дори не можеше да отреагира, дори не обръщаше внимание. Като че ли не я интересуваше. Ето. Та тя не се интересуваше от собственият си живот, камо ли от живота на някакво си бебе.
Дори не присъствието на Комън, преди да я прегърне. Не, в момента не можеше да прави това. Не можеше да показва никаква близост, не можеше да седи в прегръдките му. Не искаше да показва близост, ами в случай че наистина бе бременна!? Сигурно щеше да я намрази, да се телепортира някъде на далече от това място и да я остави.
Хестлър се отдръпна от него и виждайки всичките тези тестове на леглото като че ли и’ се зави свят, като че ли земята под краката и’ се движеше, въртеше се неописуемо бързо. Тя се подпря за някакъв шкаф или ... Всъщност не видя какво беше, но това бе първото и’ предположение. Имаше чувството, че ще падне.
Той сериозен ли беше?! Та там имаше около десет ако не и повече тестове за бременност, не че го упрекваше, просто искаше да е напълно сигурен, точно като нея, искаше да е сигурна че нямаше нищо, че всичко беше в съзнанието и’, плод на въображението и’, поредните тъпи мисли вследствие на умората. Тя грабна една кутийка, отивайки в банята. Извади двете „пръчки” от кутията. Направи всичко според листа с указания. И сега какво? А, да. Трябваше да чака. Как се предполагаше, че ще чака цели три минути? Та сърцето и’ сигурно щеше да изкочи от гърдите за това време. През главата и’ минаваха толкова много и различни мисли, през може би тридесет секунди поглеждаше към теста. Отброяваше времето на ум, но постоянно се объркваше тъй като мислите просто нахлуваха в съзнанието и’.
Поредното гледане към теста. Не! Не! Не можеше да е истина. Тя в действителност бе бременна или поне според тестовете. Не не можеше. Нямаше как да е истина. Тя не можеше да става майка, а нямаше и как да го махне. Надали имаше някой при който можеше да я абортира точно в момента, но тя трябваше да махне бебето. Може би щеше да се наръга сама в корема или пък да изпие солидно количество алкохол, което да убие зародиша. Или пък дори да се бие в корема, докато бебето не решеше да умре. Но не, тя не можеше да има дете при никакви обстоятелства. А и дори не беше възможно. Нямаше как, нямаше от кой.
Тялото и’ просто се свлече на земята, подпирайки главата на вратата. Тестовете грешаха нали? Може би трябваше да си направи още и след това ако покажеше отново, че е положителен да направи още един и така докато някой не станеше отрицателен. Не, тя не можеше да вярва на тези тестове, та те не винаги показваха действителността, но не беше като да може да отиде на лекар. Защото в момента надали имаше практикуващи, щеше да е прекалено странно.
Сълзите започнаха да се спускат по бузите и’, дори не знаеше причината. Може би бяха просто ... Не, не бяха хормони, защото тя не беше бременна, поне отказваше да приеме този факт.
Избърса сълзите от лицето си, след което се хвана за мивката, набирайки се да се изправи. Сигурно беше седяла повече от тридесет минути в банята, дори може би и повече. Отвори вратата веднага забелязвайки силуета на Джейми. Боже, тя сигурно изглеждаше като избягала от психиатрична клиника в момента. Дори се чувстваше като такава
- Аз съм ... Теста е положителен. – не можеше да каже в едно изречение „аз” и „бременна”, все още не и’ изглеждаше редно.
- Но тестовете грешат, няма как съм ... бременна – изрече думата прекалено особено. – Дори и да съм ще го махна ... моля те, недей да си тръгваш. – дори не знаеше от къде идваха тези и’ мисли ,че ще я остави. Може би, защото сигурно приличаше на някоя уличница в очите му, носеше бебе, което дори не знаеше от кой е, но причината при нея не бе защото бе спала с прекалено много мъже. А точно обратното.

by **Jamie Commun ◭** Нед Мар 30, 2014 3:25 pm

Комън дори не реагира, когато тя се отдръпна. Всъщност той отново се бе вкаменил и не знаеше какво да прави. Обърканите й мисли объркваха неговите още повече. Той стоеше на мястото си, когато тя взе един от тестовете и влезе в тоалетната. Звуците на създанията отвън успяваха някак си да го изкарат от собственият му ужас.
Той бавно издигна преграда между нейните и нейните мисли. Имаше нужда да остане насаме със себе си. Комън седна на леглото и зарови лице в ръцете си. Добре... Трябваше да обмисли всичко. Беше ли възможно детето да е негово? Тя била ли е с някой друг? Но ако е била щеше да усети. Да го чуе в мислите й. Той винаги разбираше истината. А в най-лошия случай някой щеше да му я каже, защото в неговия свят нямаше доброжелатели.... И все пак. Ако беше негово.. Ако имаше една малка, минимална вероятност да е негово... Той да е баща. Това бе смешно. Джейми Комън с дете. Да има жена и дете. Та той не можеше да остане с един чифт обувки до края на деня. А, ако утре нещо се объркаше? Ако Абадон решеше, че иска него, а не някоя друга играчка? Какво щеше да се случи тогава? Да убие и Амелиа и хипотетичното им дете? За Бога.... По дяволите?! Свети Луцифер и седемте смъртни гряха.... Какво се случваше?! Той буквално за първи път в живота си бе в безизходица. Ако беше негово дете то... Растеше прекалено бързо. Не трябваше да бъде така, нали? Бебетата живееха? Растяха? Пребиваваха? В коремите на майките си девет месеца или минимум седем, знаеше го защото по време на втората световна бе ранен и бе в една болница с родилка. Всъщност каква болница, една мръсна стая.... Но какво значение има къде е бил по време на втората световна война?! Та дори в концлагер да е бил тогава, това не променяше положението му. В съзнанието му се появи Амелиа... Сияещата Амелиа с малкия издут корем. И какво?! В нея имаше бебе? Живо бебе? Неговото бебе? Ами ако не беше негово? И как ще бъде негово... Но това значи че е била с друг поне в близките три месеца. Ето ядосваше се. Ядосваше се, защото може да е бил с нея само близо месец и пак се дразнеше и полудяваше. Тя е била с друг, носеше чуждо дете. Какво като мислите й твърдяха друго?! Майната им на мислите й. Майната му и на него самия искаше да си прехапе гръкляна ако можеше и да си срита самостоятелно задника в ада.
Беше толкова, толкова объркан. Не можеше да се обърка повече от нищо друго. Би приел риба с крака танцуваща степ без да задава въпроси и да се съмнява в нея. Би приел дори говорещо куче или дори Абадон в бяла рокля и да се жени за човек. Но това не можеше. Ако беше така... И все пак.. Ако беше неговото бебе.. Той не я е чукал преди месеци... хората... Мамка му Джейми ти не си човек! Крещеше на ум. Негово дете. Негово и на Амелиа. Той баща. Те.. Родители? И какво? Мезонета щяха да го продадат? Да си купят къща с бяла ограда и люлка в двора? Чувството на гняв бавно изчезваше докато си представяше Амелиа с неговото дете на ръце. Неговото дете. Никога не си бе представял че това ще е възможно. Никога не бе допускал подобна мисъл в живота си и именно заради това никога сега не можеше да повярва. Някъде дълбоко в себе си се сети за демон, за който се знаеше че има дете. Но неговото дете бе човек. Спомняше си, че именно това дете бе човек, заради сделка сключена от бащата.. Но това тогава му се струваха само слухове. Просто слухове. До момента... Той зарови пръстите на ръцете си в кичурите коса и ги сви така, че почти отскубна няколко кичура. Сигурно бе минал час? Два? Добре де, по-малко. Но колкото и да бе минало той подскочи като опарен като вратата се отвори. Нямаше нужда тя да говори или да чете мислите й, за да разбере какво става. Джейми усещаше как му се завива свят и ако можеше и бе нормално сигурно щеше да припадне. Май дори не му стигаше въздух. Той преглътна мъчително и усети как кожата му настръхва.
В главата му отново нахлуха мислите за Амелиа... Амелиа като майка. Мамка му. Представяше си ги заедно с това глупаво бебе. Да се събужда до нея, да се грижи за някой. Да... Живее за някой. Да бъде важен за някой, за оцеляването на някой. Да учи детето си да кара колело?! Винаги си бе мислил, че това са глупости до момента... Защото точно в този момент някак си копнееше за това. Да има нормален живот. Какво като бе демон?! Какво като.... Затвори очи. Тя бе човек. Просто човек и щеше да я загуби рано или късно. А може би и детето им щеше да е само човек? Или да е като него... И какво щеше да има дете без.. Жена до себе си?Това му изглеждаше невъзможно... И не само това да е без жена, а факта че някой ден може да има друга.. Друга на мястото на червенокосата му... Половинка. ... А може би имаше и друг риск?! Толкова много ужасяващи неща се изреждаха в главата му. Да я загуби заради Абадон, да я загуби докато ражда или да почине от старост.. Или враговете му да я погнат. Не.. Не можеше да си го представи. Трябваше да е с нея, само с нея. Цял живот. Та той дори би се самоубил ако я загубеше.... Майната му на детето. Комън винаги е бил себичен егоист... Толкова се бе вглъбил в мислите си, че дори не осъзнаваше, какво му е казала тя. Трябваше да премигне и да тръсне глава, за да се върне в настоящия момент до нея. Той се вгледа в лицето й и поклати глава.
-Как изобщо ти хрумна, че ще те напусна?! Ще те оставя? За Бога Амелиа... Толкова малко ли ме познаваш скъпа?- той се приближи до нея и улови дланта й. Дръпна я към себе си и притисна тялото й към своето. Комън зарови лице в червените кичури коса и докосна устни до главата й.
-Амелиа... Глупачето ми... Няма да те оставя в никакъв случай.. Дори и заради такова нещо... Никога...

by **.Amelia.** Нед Мар 30, 2014 7:40 pm

Добре де, може би мислите и’ за това, че ще я остави бяха малко пресилени. Но всъщност не, бяха нещо напълно нормално, та нормално да си помисли че ще я остави. Тя бе бременна по дяволите. Поне така показваше теста, всъщност по някакъв начин, който дори не можеше да си обясни тя усещаше, че е така. Но, не не можеше да има дете. Не беше нормално. Не можеше, особено сега. По земята бродеха проклети мъртъвци и чудовища. Не, че щеше да ги има докато детето се родеше, но кой знае, можеше да се появят докато все още бе малко, какво щяха да правят тогава. Тоест тя, защото не искаше да замесва Джейми. Не можеше да му насади и това. Първо раздвоението на личността и’ с което той се справи, а сега и .. какво? Да отглежда дете с него? Не, не можеше да му го причини. Не искаше да го натоварва, може би всъщност трябваше да го остави да си тръгне или ако не го направеше, тя самата да си тръгне. Какво добро можеше да види от нея? Та тя носеше само усложнения със себе си, това бе само поредното доказателство.
И въпреки това идеята да създаде семейство с него, някак си ... по някакъв наистина странен и неописуем начин я влечеше, харесваше и’ въпреки че надали би си го признала. Представяше си да има малко момченце с русолява коса и сини очи – точно като Джейми.
Но какви ги мислеше? Та бебето вероятно не беше негово, въпреки че ако не беше негово нямаше на кой друг да е. А не можеше да е само нейно нали? Беше ... беше невъзможно по всички аспекти, но ако беше негово защо коремът и’ бе подут, защо имаше тази отчетлива издутина на мястото на плоският корем, който си беше там само преди няколко дни, може би седмица или седмица и половина, но ... Не, нямаше как.
Червенокосата сякаш спореше със самата себе си, всъщност не би трябвало да отхвърля невъзможното все пак над тях вирееха стотици ходещи мъртъвци. Бродеха, търсеха кой да убият и според нейните предположения да изядат. Имаше малка балерина, която имаше сигурно десет реда зъби и вместо очи, нос и обичайните за лицето органи тя имаше една голяма уста. Покриваща цялото и’ лице. Това, нейната бременност изглеждаше като нещо съвсем нормално пред всичките неща които се случваха напоследък.
- Аз .. всъщност ако искаш си тръгни Джейми. Не мога да те карам да останеш с мен при това положение. Аз ... не мога да те моля да останеш, не беше редно да го правя ... съжалявам. – сълзите като че ли отново напираха в очите и’. Тя стигна очи силно, опитвайки се да спре притока на сълзи, който щеше да последва. Не искаше да го прави, не искаше да показва слабост. Но не искаше и да го пуска въпреки думите си, въпреки мислите си.
- Дори не знам от къде се появи това ... нещо .. бебето. – отдръпна се от него, сякайки на леглото. Тя подпря лактите си върху коленете, като зарови лице в дланите си. – Била съм само с теб от повече от три месеца, но не може да е твое ... това не е възможно, нямаше да е толкова развито. Но, може и да не е бебе, може да е някаква болест, тестовете често отчитат тези неща като положителна бременност и накрая се оказва съвсем друго. – дори не знаеше защо му го казваше, но като че ли повече говореше на себе си от колкото на него. В момента искаше това, искаше да има някакво заболяване, рак на корема дори, от колкото да е бременна с нечие бебе, да застраши ... връзката им по някакъв начин. Господи, толкова ли беше жалка? Толкова отчаяно ли искаше да е с него, че бе готова да премахне собствената си плът и кръв, нейното ... дете. А може би тяхното ... Не, не беше логично, не правеше смисъл.
Тя дори не можеше да го погледне, нямаше смелостта да го погледне в очите, имаше чувството че направеше ли го щеше да се срине.

by **Jamie Commun ◭** Нед Мар 30, 2014 8:04 pm

Той я гледаше като попарен. Тя наистина си мислеше всичко това. Всъщност част от него бе щастлива че Амелиа се притеснява че ще го загуби и се ужасява от мисълта, че бебето може да не е негово. Но сигурността в това че е била само с него. Страхът четящ се в думите й докато му говореше. Това му даваше ясно да разбере, че тя може да бе направила всичко друго, но не и да преспи с някой толкова безрасъдно или... Да забременее от някой. А и ако бе в третия месец освен ако не бе цветна бременност, нямаше как да не се усети. Той тръсна глава. Това нямаше значение. Бе сигурен, че няма значение защото... Просто усещаше че това дете е негово.
Джейми се приближи до нея и падна на колене между краката й. Комън махна ръцете от лицето й и я накара да го погледне. Сините му очи бяха пълни с любов, обожание и копнеж. Щастие. Може би светът рухваше. Може би всеки момент при тях можеха да нахлуят мъртъвци. Но той изпитваше всичко това и искаше. Така силно искаше да й го каже. Да я успокой, като й каже че й вярва, че... Отърси се от мислите си и палецът му помилва лицето й.
-Не си болна... Амелиа.. Скъпа. Не си болна, не си луда и не си си направила бебе сама.- той се подсмихна при последните си думи и докосна устни до нейните.
-И няма да си тръгна. Разбери, няма нещо което да ме накара да си тръгна. А това...- той сложи едната си ръка върху леката издутина...Не беше сигурен какво изпита като я докосна, но мамка му, имаше усещането че дори ще започне да танцува като цветарка от щастие. Никога не бе вярвал че ще изпитва това. Това щастие. От нещо негово. Гордост. Бе горд с нея, със себе си и с това.. Дете растящо в нея. Да бе в шок. Повярвайте ми бе в шок и сигурно този шок щеше да го обземе всеки момент. Или нямаше. Зависи. В момента не бе сигурен на кой свят е. Но не трябваше да се поддава. Не и пред нея. Тя бе на ръба. Усещаше колко крехка е в момента психиката й и се запита дали не бе това момента за който говореше Таша... Момента който бе заявил, че няма да настъпи, защото ще е винаги с нея. Е... Беше го казал, бе го обещал на себе си и бе заплашил лудото раздвоение на „нормалната” си половинка с това. Така че нямаше да й позволи да се срине. Той помилва отново корема й и докосна устни до челото й.
-Бебето е мое... Странно е, почти невъзможно е... Повярвай ми не знам... Всъщност знам физическия и биологичен процес и знам как се е появило. Но.... Не знам защо расте толкова бързо. Единствения човек, който знае е някъде или в дълбините на Ада или на край света, за да го попитам... А дъщеря му.. Е.. Тя е някъде скрита и няма да те оставя, за да я търся...- а и каква полза от нея като бе просто човек. Комън преглътна и се вгледа в очите й.
-Хестър... До теб съм. Аз съм до теб и това дете е нашо. Малко неподходящ момент, много луда ситуация и определено ни изкара акъла... Но е нашо. –той впи устни в нейните. Целувката му горчеше от любовта която изпитваше. Любов, която така силно отказваше да признае гласно, а показваше с действията си. Що за глупак.

by **.Amelia.** Пон Мар 31, 2014 8:16 pm

Чували ли сте израза „Ако обичаш нещо, пусни го на свобода” ? Да, всеки бе чувал този израз с това всъщност всички успокояваха съвестта си и угризението, когато зарязваха някой, който може би се оказваше любовта на живота им. Единственият или единствената. Успокояваха съзнанието си, че това е било най – правилният избор, но Хестлър не вярваше в това, вярваше че ако обичаш някой, натуралният ти инстинкт подсказва да се бориш за него, да го държиш здраво, да го цениш и никога да не го пускаш, защото ако го пуснеш тази любов изчезваше, нямаше да се върне. Защо трябваше да рискуваш любовта , която ти докарва щастие. Да, всъщност тя дори не знаеше дали го обича, но по дяволите беше наистина привързана към него, беше готова на всичко. Може би го обичаше? Не, това беше сигурно, но не беше готова да му го признае, може би щеше да му дойде прекалено в повече.
И въпреки това в момента червенокосата беше готова да пусне Джейми, беше готова да го пусне да си тръгне. Все пак кой нямаше да иска да избяга от подобна ситуация? Кой искаше да става родител толкова рано? Е всъщност може би само за нея бе рано, тъй като Комън бе демон, сигурно е живял векове преди тя дори да бъде запланувана. И все пак кой искаше дете след толкова кратка връзка?
Погледът и’ се спря на сините му ириси, след като чу думите му. Дори не можеше да повярва. Не можеше да разбере, да проумее колко добре приемаше всичко, докато тя буквално откачаше заради новината. Дори може би ако не се опитваше да се прави на силна щеше да припадне, кой знае. Не, не. Как беше възможно да е негово? Това беше невъзможно, бебетата не се развиваха толкова бързо. Една бременност траеше поне от седем до девет месеца. Не беше нормално да се развива толкова бързо, нали? Нямаше как. Или поне така мислеше тя. Амелиа се учудваше дори и на доверието което Джейми имаше в нея. Той и’ бе повярвал, мислеше че бебето е тяхно, вместо веднага да си помисли, че е някаква уличница която ... която какво? Забременява от някаква забивка? Изневерява може би, което изобщо не пасваше с развитието на бебето и времето от което са заедно.
Тя отвърна на целувката му, може би при различни обстоятелства, ако не бе толкова объркана и мислеща, че всеки момент ще откачи би му разкъсала тениската. Би правила секс с него цялата вечер, но сега... Сега, за първи път не можеше да мисли за това, странно. Прекалено странно дори. Тя просто внимателно се отдръпна като заговори.
- Нашо? Мое и твое? Не ... това е невъзможно, няма как. Не можеш да си сигурен, че е твое Джейми, та самата аз не знам от къде по дяволите се появи. – сигурно думите и’ звучаха объркано, налудничево. Но в момента психиката и’ като че ли бе на ръба, имаше чувството че полудява, че не прави никакъв смисъл с думите си; с действията си. Очакваше всеки момент дори да започе да се клати напред – назад точно като лудите по психиатрите.
- А дори и да е твое, което наистина минамален шанс ... – господи звучеше точно като някоя лека жена. Някоя курва, която бе минала покрай целият квартал и сега не знаеше чие бебе носеше. Сякаш имаше толкова много възможности за баща на детето и’, а всъщност в нейния случай бе напълно обратното. Нямаше никаква възможност за баща на детето и’, за това дори и бе трудно да повярва в това.
- ... не е нужно да го задържам. Винаги може да се махне, знам че няма кой да извърши аборт в момента, но все ще се намери начин ... – ръката и’, трепна към лицето му, като нежно помилва бузата му. Не можеше да му причини това. Дете ... Отглеждане, възпитаване. Това си беше трудна задача, не можеше да иска от него да се захваща с това.
Приближи лицето си към неговото, устните и’ намериха неговите, макар и целувката и’ да не бе от онези страстни и обичайни за тях. Беше сдържана, нежна ... нещо съвсем непривично.

by **.Amelia.** Чет Апр 03, 2014 9:00 am

***

Болката я разкъсваше, усещаше я по цялото си тяло. Усещаше тежестта с която смъртта се строполяваше върху нея. Усещаше тялото си толкова безсилно, толкова крехко пред удара на смъртта. Дори не проумяваше защо се бореше с нея, защо се опитваш да отложи неизбежното с няколко минути като можеше просто да се предаде. Да приеме смъртта, защото очевидно трябваше да умре, толкова пъти вече беше на ръба да го направи, но все не успяваше. Е този път обаче усещаше, че това е края. Последния път в който се изправя срещу смъртта, но този път нямаше да я надхитри, нямаше как. При други обстоятелства сигурно щеше да е доволна на това, ако се беше случило няколко месеца по – рано щеше да го иска, но сега ... Сега имаше смисъл в своя живот, смисъл който щеше да изостави. Нямаше сили дори заплаче, въпреки че цялото и’ тяло се тресеше от мъка. Поне вътрешно, защото външно бе просто една умираща която не можеше да помръдне и мускулче. Кожата и’ бе бледа, по устните си имаше кръв, тялото и’ бе подпряно на стената – отпуснато.
Усещайки чуждото присъствие, чувайки гласа на Комън тя разбра защо се бореше. Трябваше да го види за последен път, искаше да му каже толкова много неща за които просто не намери сили. Въздухът в дробовете и’ не стигаше дори и за да изшепти тези неща. За първи път тя бе съгласна с тезисите на всички свръхестествени същества, че хората бяха най – слабите същества. И беше така. Те бяха толкова слаби в сетния си миг, но въпреки че бе слаба, Амелиа бе щастлива. Чувайки думите му и успявайки да ги разграничи от всички останали които се въртяха в ума и’, всички онези спомени които буквално я зашлевяваха в лицето тя забрави за цялата болка, която раздираше тялото и’. Ако лицето и’ не бе толкова сковано в момента, ако не бе толкова изстинало може би дори щеше да се усмихне в сетния си миг, но уви тя нямаше тази възможност. Искаше да му отвърне, искаше да му отвърне със същото, но не можеше. А може би така беше по – добре, тя не искаше да го кара да страда, може би ако си мислеше че не го е обичала щеше да му е по – лесно да продължи, да си намери някоя друга, може би след като разбра, че може да има деца – да създаде семейство.
В ума и’ проблясна мисълта за тяхното собствено дете. Ако не бе умряло заедно с нея, ако тя също не умираше ... Беше и’ трудно да си представи семейството им, но може би малко русо момченце със сини очи, точно по подобие на Джейми. Да притежава неговия нрав. Да е силен, смел, честен и да има голямо сърце, точно както Комън имаше за нея. Да, именно за това Хестлър си отиваше щастлива. Тя вече бе видяла повечето удоволствия от живота, беше изживяла дори и любовтта и бе на крачка да има семейство. Какво повече можеше да иска обикновен човек като нея?

Амелиа никога не е била от вярващите. Никога не е смятала, че всъщност съществува живот след смъртта. Е може би щеше да е тъпо да съществува, все пак какъв щеше да е смисълът на живота ако можеше да го изживееш и след смъртта си, но опрделено не бе очаквала това. Тъмнина. Тя бе съвсем сама в сноп от тъмнина. Беше ужасена дори да помръдне, защото не знаше дали няма да падне в нещо като бездънна яма, да отиде право в Ада ако наистина съществуваше. Но за Бога, трябваше да има живот след смъртта. Тя трябваше да вярва в него, все пак завесата на Предверието бе паднала, бяха излезли духове, същества, разни създания, изроди. Беше се срещала с демони от както раздвоението и’ бе сключило онази сделка, за да спаси живота им. Беше се влюбила в демон дори, всичко това беше ... невъзможно за останалите,но всъщност бе реалност. Защо и живота след смъртта не бе реалност?
Но тя бе умряла точно когато завесата бе паднала, може би всичко бе празно именно заради това. Може би нямаше как да има живот след смъртта след като той се бе пренсъл сред живите за определен период от време. Нима и тя можеше да прави това? Нима и тя можеше да се върне, за поне още малко? Да прекара поне още ден или може би два с Комън, да му каже всички онези неща които не успя. Че тя също го обича, че знае че детето е негово и не иска да го маха, че ... съжалява, че им го отнеха. Заради нейната небрежност, непохватност. Всичко това бе станало, защото бе просто един човек, от най – непохватните дори. Искаше дори да му каже да продължи, да си намери друго момиче, а тя бе сигурна че той е способен да обикне отново, вярваше че той притежааше голямо сърце.
И да тя сигурно можеше да се върне и щеше да го направи, но като че ли бе скована от страх. Не можеше да помръдне и мускулче. Съзнанието и’ не и’ даваше да направи дори една крачка напред в тъмнината изплашено от това което може да последва. Но имаше ли на къде да стане по – лошо? Тя вече бе изгубила живота си, какво можеше да стане? Да я убият отново като дух и просто да спре да съществува? Може би, но не я интересуваше. Може би така щеше да е по – добре дори. За какво и’ бе да съществува като дух? Затворена в Предверието тъй като бе една от прокълнатите фамилии? Но въпреки това, въпреки нежеланието и’ да седи тук тя не можеше да помръдне, нещо не и’ даваше. Неистовия страх по – точно. Той и’ пречеше, като че ли я държеше в плен. Ето защо всички толкова се страхуваха от смъртта, защото след нея настъпваше само страх. Страх и тъмнина. Дори не можеше да определи времето тук. Колко бяха минали? Минути? Часове? Дни? Седмици? Година? Струваше и’ се като цял век дори, имаше чувството че в човешки години, тя вече щеше да на осемдесет години може би, но това бе просто заблуда на съзнанието и’ или просто времето течеше по съвсем различен начин. Беше толкова относително. Може би бяха минали просто няколко часа, всъщност можеше и дни да са, защото постепенно Амелиа виждаше как тъмнината се пълни. Как идваха различни същества, които просто я подминаваха. Но имаше ли смисъл да я закачат, та тя вече беше мъртва, а те просто минаваха покрай нея и отново изчезваха в тъмнината. Странно, като че ли тя бе застанала пред самата „врата” на Предверието и просто чакаше, не искаше да помръдне въпреки че не знаеше какво чака, а и защото я бе страх. Беше типичният човек.
Времето продължаваше да тече, струваше и’ се че са минали още няколко години, но всъщност бяха просто няколко дни и тогава забеляза. Духът и’ започваше да избледнява, като че ли да се дематириализира. Започна да усеща как тъмнината под краката и’ изчезва. Но къде? Къде отиваше? Какво ставаше с нея? Нима щеше да отиде ... къде? В Ада? Защото нямаше как да отиде в Рая, та тя дори не вярваше в съществуването на Бог, нищо че знаеше за демоните и за самият Сатана или може би ще е по – добре да се каже „самата” тъй като бе жена. Колко странно. Това я накара за миг да се отнесе от това, че духът и’ изчезваше и да се зачуди защо никой не се бе опитал да я свали от трона на Ада? Та тя бе просто демон, най – силният демон сигурно щом бе успяла да свали архангела Луцифер, но въпреки това ...
Амелиа усети как тялото и’ или по – точно душата и’ избледнява докато просто не изчезна.

Отново мрак, но като че ли можеш да го контролира. Усещаше тялото си, собственото си тяло, не духа който беше в онази тъмнина и празнота. Усещаше дори въздуха с който дробовете и’ болезнено се пълнеха. Усещаше се почти като ... жива? Не това не беше възможно. Тя беше умряла, не можеше всичкото това да е илюзия нали? Или пък все още бе мъртва, но поради не желанието и’ да приеме този факт се чувстваше като жива, съзнанието и’ си играеше с нея, ако изобщо имаше съзнание което да разсъждава, след като бе умряла. Може би някой друг или нещо друго си играше с нея, въртеше и’ някой номер. Ами ако сега си отвореше очите и видеше, че ... Кой знае, че се намира в някоя стая за мъчения в Ада. Но като, че ли сетивата и’ разпознаваха това място.
Червенокосата отвори очи и като че ли подскочи стреснато. Разпознаваше обстановката. Това бе убежището. Мястото в което се криеха с Джейми. Онова място в което тя бе разбрала, че ще има дете. При тези мисли погледът и’ веднага се стрелна към корема. Нямаше го. Нямаше онази издутина от преди да ... умре? Нима тя беше жива? Възможно ли беше изобщо? Или може би никога не е умирала, а просто бе изпаднала в кома или нещо от този род? Може би дори беше илюзия, но мамка му не я интересуваше. Радваше се дори и да бе илюзия, особено щом на полезрението и’ застана онзи рус мъж, с неговите сини очи. Джейми Комън. Нима я бе спасил отново?
- Джейми ... – изрече името му шептейки тъй като кислорода все още навлизаше прекалено болезнено в дробовете и’. Очите и’ се насълзиха, а бузите и’ се навлажниха след това. Тя се приближи към него, обивайки ръце около тила му. Господи колко се радваше да го види. Колко се радваше да види познатата обстановка изобщо.

by **Jamie Commun ◭** Чет Апр 03, 2014 3:01 pm

Времето. Времето се точеше толкова бавно. Дяволски бавно. Той дори не помръдваше, докато я наблюдаваше. Бе все така студена. Все така бледа и празна. Само обвивка без съдържание. Точно това, което трябваше да стане и самият той. Да се превърне в това което е бил и винаги ще бъде. Пустиня. Той наблюдаваше лицето й с някакво изкривено обожание. От време на време я докосваше. Милваше скулите й, или оправяше кичурите коса. Бе се погрижил да я облече в нови, чисти дрехи. Дори бе отишъл до дома й за да вземе такива и се бе постарал да махне всяка следа от присъствието си. Бе събрал нещата си останали там. Бе изтрил номера си от телефона й и бе върнал всичките й вещи обратно по местата. Само че не искаше да й връща вещите й останали в мезонета му. Имаше нужда от тях. Искаше да ги гледа точно такива каквито са. Останалата блуза върху дивана. Белите прашки забравени между завивките. Четка за коса в банята му или душ гела с аромат на пъпеш. Не искаше тези неща да напуснат дома му. Не искаше спомените да изчезнат, защото имаше нужда от тях.
Останалите няколко дни от седмицата на кошмарите минаха изключително бавно, а края му стана ясен, когато тялото й започна да връща цвета си. Издутината на корема й изчезна, устните й отново станаха червени и дори косата й изглеждаше по-жива, по- здрава.
Той я наблюдаваше и чакаше със затаен дъх. Усещаше как създанията над тях изчезват и след това нещо... Нещо ярко. Нещо силно се разби на земята, като метеор, но Комън не се впечатли, защото точно в този момент я видя как си поема дълбоко въздух. Очите му се впиха в лицето й и когато тя отвори очи Джейми се поизправи и бавно започна да се променя. Всъщност не бе никак бавно. Лицето му се превърна в съвършен, студен мрамор. Очите му станаха хладни и безразлични. Сърцето му биеше лудо в гърдите, а на лицето му не трепваше дори мускул. Бе само една маска. Нищо повече. Нищо, но в действителност всичко. Той все пак бе такъв. Лъжец. Бе създаден лъжец. Перфектния актьор. Можеше да влезе във всяка роля. И щеше да го направи. Заради нея. За да е жива, за да е добре. Щеше да извади сам собственото си сърце, за да може тя да е добре. Да продължи живота си.
Комън присви очи, когато тя го погледна и усети как в него всичко започваше да се разпада. Обичаше я толкова много. О, Лу, защо си толкова жесток? Сърцето му буквално сякаш летеше, когато тя прошепна името му и се хвърли към него да го прегърне.
Комън бе готов да отвърне на прегръдката й. Да зарови лице в косата й и да не я отделя повече дори за секунда от прегръдките си. Но вместо това направи точно oбратното, той я отблъсна от себе си, а очите му продължаваха да бъдат все така студени. В лицето му липсваше всякаква емоция.
-Будна си.- каза и стана от леглото. Той пъхна ръце в коженото си яке и се подпря на стената.
-Исках да поговоря с теб.... Знам, че сега се върна от „мъртвите” но... Не ми се ще да пилея още време тук долу. С теб.- последната дума я каза сякаш с отвращение, а очите му гледаха безизразно към лицето й.
-Случилото се онази вечер ме накара да се осъзная, че е време за промяна. Тъй като се уморих да се правя на нещо, което не съм. Аз съм демон. Имам задължения, имам народ за който да се грижа. А ти.. Ти не ми се отразяваш добре. Ти не си жена за мен. Прекалено различна си за мен. Не можеш да живееш така, както аз... А аз имам нужда от развлечения. Имам нужда от забавления, не нон стоп да се грижа за някой.... Просто между нас няма да се получи.- той сви небрежно рамене, а съвършените му черти оставаха все така гладки. Вътрешно Комън се мразеше. Страдаше и дори плачеше отново като малко дете. За нея. Само и единствено за нея, защото не можеше да си представи живот в свят в който тя не е до него. В свят в който тя е жива и вероятно продължава живота си с някой друг. Струваше му се, че просто си инжектира киселина. Той изви глава назад и стисна зъби. Ставаше му все по-трудно да говори.
-Навън всичко е наред. Ще те изпратя до дома ти и ще ти обещая, само че повече никога няма да се наложи да ме виждаш. Мен или някой демон. Ще се погрижа да си в безопасност от тази страна на света. Ще доживееш старините си в някоя къща с мъж, който ще те обича истински и ще си имаш деца и внуци. Един нормален човешки живот. И ще забравиш за мен. –а това щеше да го унищожи още повече. Защото той не искаше тя да го забравя. Не искаше тя да остарее с някой друг. Искаше да е с него. Те да имат този живот. Да имат щастието. А това им бе отнето. Поне на него. Защото той бе прокълнат. Нещо премина по лицето му, но преди тя да успее да го идентифицира, бе успял да се овладее и отново да надене маската на спокойствието и безразличието.

by **.Amelia.** Съб Апр 05, 2014 6:30 pm

Радост – тъга. Любов – омраза. Вървяха ръка за ръка. Всяко щастие се превръщаше в някаква злина на края. Винаги се появяваше нещо което да го развали. Естествено всяко хубаво нещо си имаше край, защо не. Всичко винаги трябваше да се прецаква, на някои хора просто им бе отредено да са нещастни.
Очите на Хестлър проследиха силуета на Комън. Това я накара да се зачуди. Някакво лошо предчувствие се настани в нея. Тази отдалеченост не беше привична за тях, той буквално я бе отблъснал от себе си и се бе изправил до стената като че ли, за да не е близо до нея. Сърцето на Амелиа като, че ли забумтя малко по – бързо от обикновеното. Имаше чувството, че трябваше да се подготви за най – лошото нещо на света, на нейният свят поне. Защото именно той се бе превърнал в целият и’ свят, тя нямаше други причини да остане жива освен неговото съществуване, той бе целият и’ свят. Хестлър нямаше абсолютно никой друг в живота си, може би бебето, но вече всичко бе изгубено, тя го бе изгубила, беше оставила да го убият.
Очите и’ се присвиха леко, беше в очакване, но не се беше подготвила да чуе най – лошото, все още не бе готова всичко около нея да се разпадне, но предусещаше че точно това щеше да стане, усещаше как съществото и’ се срива бавно още преди блондинът да е заговорил. Тя се измъкна от завивките на леглото поглеждайки го някак си сериозно. Не, не, не беше подготвена за думите му, но те като че ли я зашлевиха по най – силният възможен начин. Не искаше да го приеме, не можеше. Може би все пак не се бе съживила, не искаше да приеме това за истина. Бе приела дори в момента да се намира в Ада, това да е нейният личен Ад и да го изживява постоянно, но не и да е истина. Не, не можеше да се върне от мъртвите заради това, не можеше.
Дишането и’ изведнъж се накъса, усещаше как в гърлото и’ се заформяше някаква буца, причинявайки и’ пареща и стягаща болка. Не, не можеше да повярва на това. Да не би да се шегуваше? Трябваше да се шегува ... Нали? И въпреки всичките тези въпроси с които опитваше мислено да се успокои, Хестлър знаеше, че всичко това се случваше наистина.
Може би беше прав, може би наистина тя не бе жена за него, всъщност тя наистина не бе жена за него. Тя знаеше, че не е достатъчно добра за него, нямаше и как да бъде, та тя не бе дори на половина толкова съвършена колкото него, беше просто ч0век. Непохватен, несръчен и негоден човек. След около двадесет години сигурно кожата и’ щеше да започне да се сбръчква, щеше да остарее, а той ... той все още щеше да си е млад, красив ... щеше да си е същият. Той беше прав, тя не бе жена за него и може би трябваше да го приеме вече, та тя само го дърпаше на долу. Имаше чувството, че ежедневието му минаваше в спасяването на живота и’, колко пъти вече го бе направил? Тя дори им бе загубила бройката. Та дори бе поставила и неговият живот в опасност, заради твърдоглавието си, заради това, че не искаше да повярва че детето е негово, че изобщо имаше дете, защото не искаше да прави живота му труден, но очевидно вече го бе направила прекалено труден.
Хестлър усещаше как тялото и’ се разтрепера, като че ли дори вътрешностите и’ трепереха. Имаше чувството, че всеки момент ще се разпадне. Имаше чувството, че всичко около нея се размазва, започва да се върти. Колената и’ като че ли омекнаха, готови да я подведат и да я съборят на пода. Знаеше, че трябва да го пусне, знаеше че наистина не беше добра за него, та тя буквално си бе едно нищожество пред него, но не можеше, не можеше да повярва, че всичко ще свърши, не искаше да го вярва, защото това .. времето с него, това бе единственото и’ щастливо време от години насам.
- Защо ме спаси тогава? – думите и’ които трябваше да прозвучат строго и силно, като че ли звучаха повече умоляващо. Гласът и’ трепереше, едвам беше изрекла тези няколко думи дори. Червенокосата се опитваше дори да спре напиращите сълзи причинени от думите му, стискаше зъби, дори бе отместила поглед и се скрила лицето си от него стискайки очи без да го гледа само и само, за да не даде свобода на парещата влага да се стече от очите и’. Не, не искаше да я запомни толкова жалка и молеща го да остане, макар че вътрешно цялото и’ същество плачеше и молеше за втори шанс.

by **Jamie Commun ◭** Нед Апр 06, 2014 5:43 pm

Лъжа. Какво знаете за лъжите? Освен че има благородни лъжи и просто лъжи, които не са никак „хубави”. Чували сте сигурно много мисли на философи или „велики” мислители относно лъжите. Но знаете ли какво ги предизвиква? Какво кара хората да лъжат? Страх? Несигурност? Проблеми? Всеки има различна причина. По принцип тя е тясно и пряко свързана с дадения лъжец. А понякога лъжите биват изричани, за да бъде спасен някой или, за да не бъде наранен.
Като в случая. Комън бе перфектен лъжец. Може би дори най-добрия. От лъжците тип каже ли ви добър ден, погледнете колко е часа. Той можеше да излъже всеки дори самия Дявол. Дори жената, която обича. С Дявола не се бе справил особено добре. Но сега компенсираше, нали?
Но какво ли му костваше тази лъжа? Какво? Като изключим страданието, което изпитваше заедно с нея, като изключим нейната болка и всичките й мисли, които го заливаха като киселина. Той се гърчеше от агонизираща болка. Не можеше да диша. Имаше камък заседнал в гърлото. А и факта, че Амелиа така лесно му се връзваше. Че търсеше вината в себе си. О, това го убиваше. Нима тя наистина се смяташе за недостойна? Той го виждаше в очите й, нямаше нужда да чете мислите й. Просто я виждаше как сякаш бе чакала именно това. Той да й каже тези думи и да се сломи.
И това още повече го убиваше. Още повече го нараняваше.
Джейми стисна зъби. Нима можеше да спре да я обича?Нима имаше свят в който думите му можеха да бъдат истина? Не. Не съществуваше такъв. Нямаше дори паралелна вселена в която това да е възможно. Но нали трябваше да нареди нещата така? Сякаш изобщо не му пукаше. И така щеше да постъпи. Да я нарани, да я убеди в това колко не му пука за нея и след това да я остави да продължи живота си. Нормален, обикновен, скучен човешки живот.
Но уви тя не го улесняваше. Ледено студения му поглед трепна към нея и той присви очи. Болката го разяждаше толкова силно. В момента ако някой се опиташе да извади сърцето му сигурно нямаше да намери такова.
-Какво значение име защо съм те спасил? Това не променя нещата. А и ти беше моя отговорност. Не изпитвам желание да съм виновен и за твоята смърт особено след като сключих сделка с жалкото ти второ Аз. Не. Нямам намерение сам да си прецаквам нещата. Жива си и си добре. –той отиде до нея и въпреки изпепеляващото желание да я прегърне, да я притисне до себе си и да й каже, че всичко е наред Комън я хвана над лакътя и усети как помещението около него изчезва. Бива пометено от силата на телепортацията му, докато не стъпи отново на здрава земя. Той я пусна, а тялото й се стовари върху малкия диван във всекидневната й. Комън се усмихна и огледа помещението.
-Както ти обещах от мен няма да има нито следа. А и тъй като си с проста човешка памет ще ме забравиш, след като намериш някой корав мъжага с малък пенис, да те задоволява.- той плесна с ръце и въпреки че му идеше да си блъска главата във или със вратата или прoсто да падне на колене и да я моли да му прости. Да се съберат и да избягат на друга планета, защото на тази надали щяха да живеят спокойно заедно, някога.
Синеокия демон вдигна високомерно глава и й намигна.
-Сбогом Амелиа Хестлър. Винаги ще те помня. Пази се.- искаше му се да каже „Моля те, пази се. Не се наранявай заради мен. Бъди силна. Може би след години ще сме заедно” Но не биваше. Той отново се дематериализира, като се телепортира в мезонета и буквално падна на колене хващайки главата си с ръце. Не бе сигурен, кога бе започнал да вика, нито как половината стъкла в апартамента около него отново се пръснаха на парчета. Но без значение дали бе чисто зло или просто обикновен влюбен глупак. Комън бе съкрушен.
Черните му като нощта очи бяха буквално пълни със сълзи. Виковете раздиращи гърдите му не секваха. Ръцете му търсеха върху какво да нанесат удар, а съзнанието му даваше на червено.
Искаше му се да е човек. Да изпадне в безсъзнание или да се напие и болката да изчезне. Или поне да се самоубие. Нещо, нещо което да заличи мислите му за нея. За червената коса, за зелените очи и сочните плътни устни. За гласа й.
Господи.... Луцифер... Абадон... Как щеше да се справи с това? Какво щеше да прави? Бе напълно сам и загубен. Имаше нужда от помощ. От някой, който и да е. Някой, който да го спаси от страданията му.

by Sponsored content

The Cabin

The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin

Re: The Cabin