The RiNg (you're still in the f*cking forest)

by **Anabell ♠** Нед Мар 16, 2014 5:59 pm

Появата му бе като лъч светлина в края на тунела. Тя наистина си бе помислила че ще я остави да умре. Просто ще се измъкне сам, защото й бе прекалено ядосан. Но той не бе такъв. Никога не е бил такъв.Анабел преглътна, когато създанието падна до нея. Не бе сигурна дали в момента й е жал за него или се радва че ще умре. Което и да беше тя простена от облекчение, когато Натаниел я дръпна зад себе си. Изчезването и появяването му от тук,там я фрапираше. Притесняваше и.. Извикваше възхищението й. Тя бе наистина възхитена и някак си горда. Горда с него, с това което може. Брутализмът му започваше някак си да не й прави впечатление. Тя буквално го изчака да приключи и се хвърли на врата му. Нямаше значение че се караха, нямаше значение че бе отвратителен през деведесет и девет процента от времето, той я спаси. Беше рискувал за нея. Въпреки че надали някой можеше да го нарани истински, той бе рискувал и в нейните очи бе герой. Когато я телепортира, отново усети как кожата й настръхва. Винаги ставаше така. Тя се притискаше към тялото му и усещайки твърдата земя под краката си отказа да повдигне глава.
-Обичам те.- прошепна и се притисна по-плътно към него. Анабел не бе сигурна дали думите й не са породени от факта че може би щеше да умре или защото просто иска да му го каже, но тя го.. Усещаше? Да. Бе влюбена в него и въпреки че най-вероятно двете неща много, много се различаваха тя искаше да изрази чувствата си. Дори сега.
Но това „траене” на усещането отмина бързо. Тя се дръпна сепнато, когато се осъзна. Сигурно той щеше да я зареже именно сега. Щеше да я напсува и да й каже че е луда. Та все пак той най-вероятно я мразеше, нали тя бе Макафи. Анабел извърна поглед към земята и затвори очи.
-Съжалявам. Не знам какво говоря. Сигурно е от стреса, аз.- тя вдигна глава и се огледа. Къде бяха? В гора, каква гора? Бе толкова тихо, нямаше никакви звуци, нито щурци, нито птици. Нямаше дори вятър. Мъртвешка тишина. Нямаше нищо. Само дървета и някакъв кладенец. Ана го пропусна от погледа си два пъти, преди да спечели вниманието й. Тя наклони глава на една страна и се приближи бавно към камъните. Слагайки ръце върху големия черен капак се запита дали да го бутне. Защо искаше да го бутне? Усещаше че не трябва, но сякаш тялото й действаше само. Усещаше нужда да махне този капак и да погледне надолу. Да види дъното. Сигурно бе някаква уловка, но трябваше да го направи. Токовете й се забиха в пръстта, тя напрегна сили и мъчейки се го побутна съвсем леко. Чу се ужасен стържещ звук и спря за момент. Очите й все едно бавно, но сигурно се превръщаха в стъклени. Разумът й се губеше „Освободи ме”-чуваше детски глас в съзнанието си и пак се напрегна, за да избута капака.

by **.Nathaniel.** Нед Мар 16, 2014 7:40 pm

Думите и’ го стъписаха. Не знаеше как да отреагира, букално. Но усети някакво чувство в себе си, той ... той се радваше, думите и’ го зарадваха, направиха го щастлив. Това го учуди, не, буквално го зашемети. Но думите, които последваха от нейна страна, го накараха да притъпи всякаква реакция на радост която щеше да последва. Да, сигурно просто го беше подметнала... Просто така. Но дори и да не беше, как се очакваше да и’ отвърне? Той не беше такъв, не казваше „Обичам те”, не подаряваше подаръци и рози, не водеше момичета на романтични вечери, не празнуваше Свети Валентин, не беше романтик, нямаше и да бъде, тези неща бяха някак си неприсъщи за него. И сега какво? Просто трябваше да мълчи така ли? Да остави неловката тишина да ги засипе? Или пък да смени темата? Или да подхвърли нещо, което мислеше че няма да е толкова неловко, но щом го изречеше щеше да съжалява.
Мейфийл издиша тежко, а топлият въздух излезе изпод устните му като дим, като пушек от цигара. Той прокара пръсти през косата си. Тъкмо се канеше да каже нещо, каквото и да е, просто ... нещо. Нещо което щеше просто да развали тишината, която бе настъпила. Тогава погледа му се прокрадна по нея. Видя я надвисена над кладенеца, мъчеща се да го отвори. „НЕ! МАМКА МУ, НЕ!” – това бяха единствените мисли които минаха в съзнанието на демона. Той се телепортира, материализирайки се над нея, хвана я за ръцете, опитвайки се да я отдръпне от там, но тя се бе вкопчила в кладенеца с такива сили. С такива неимоверни усилия се опитваше да го отвори.
- Опомни се Анабел. Разкарай се от тук по дяволите! – процеди през зъби, като че ли тя беше в транс, как щеше да я оттърси, какво трябваше да и’ каже или направи, така че да я разкара от там без да я нарани. Той застана върху капака, усещайки вибрацията идваща от долу, вибрация причинена от духа, който се опитваше да излезе. Не го интересуваше, нямаше да допусне никой да я нарани.
Той хвана Макафи за раменете разтърсвайки я, но тя продължаваше да опитва, продължаваше да се опитва да премахне капака. Как щеше да я спре? А, да той не беше човек, беше демон, можеше просто да използва силите си. Отново я хвана за раменете, този път обаче я телепортира, няколко метра по – далеч от кладенеца.
- Аз също те обичам, Анабел. – прошепна в ухото и’, улавяйки лицето и’ с ръце, след което я целуна. Нежно, съвсем нежно. Не, не трябваше да и’ казва това, това я поставяше в такава голяма опасност. Та той беше ... той. Всички го мразеха и за да сме съвсем точни, той бе дал причина на всички тях да го мразят, а това, тези чувства – неговите чувства щяха да я погубят, все пак с толкова много врагове, все някой щеше да се опита да стигне до него чрез нея, но не това беше проблема сега. Натаниел се одръпна на Макафи, обръщайки се назад към кладенеца, за да установи, че беше напълно отворен. Той прокара ръката си по тази на Анабел, преплитайки пръсти с нейните.
- Да тръгваме, вече не е безопасно ...

by **Anabell ♠** Нед Мар 16, 2014 8:08 pm

Транс. Сън. Загуба. Нямаше я. Сякаш тялото й се движеше само. Съзнанието й бе бледо петно в личността й. Тя не виждаше, не осъзнаваше, не усещаше. Всичко бе замъглено. „Пусни ме, пусни ме!” продължаваше да кънти в ушите й и тя искаше да пусне това дете на свобода. Трябваше да пусне детето на свобода. То бе просто дете. И тя успяваше бе поместила капака малко, но го бе поместила. Достатъчно. Тогава някой я отърси. Душата й потрепери и някъде затворената малка Анабел се огледа. Познаваше го, този глас. Името й кънтеше в съзнанието й, името изречено от този глас. Макафи затвори очи и сякаш се върна отново сред живите. Оглеждайки се го усети пред себе си. Сигурно бяха минали само секунди, а тя имаше чувството че бе минал цял един неин живот. Самота. Това ли бе усещането, което я бе обгърнало в онзи момент? Да, самота. Но не бе нейната самота, а самотата на онова момиче. На детето. Тя бе изпитала всичко, което и малкото момиченце. До този момент. Когато чу думите на Натаниел се сепна и погледа й се прикова на лицето му. Усмивка пробяга по устните й. Искаше й се да извика от радост, да му се хвърли на врата и да го целува по бузата като малко дете, а после може би да ядат сладолед... И всичко секна. Той се обърна и когато видя емоцията в погледа му го проследи и го прикова на кладенеца. Малкия отвор, който бе направила сега бе... Ами отвор. Голяма дупка, кратер.. Нямаше капак, бе поместен. Хладния въздух брулеше кожата й и тя отново долови думите на Натаниел. Готова да каже „Да, хайде да вървим” усети студени тръпки да минават по кожата й.
Обърна се и я видя. Първата й реакция бе да извика, втората да отстъпи, а след това да дръпне Натаниел. Но не направи нито едното, не можеше да помръдне. Не можеше да каже нищо. Създанието пред нея облечено в дълга бяла нощница и със спусната черна коса, покриваща лицето му бе... Като жаба. Зелено и. Отвратително. Всъщност бе страшно само от части. А ако го гледаш от друга страна бе сравнително.... Смешно. Анабел повдигна вежда.
-Базикаш се?- попита и погледна към Натаниел.
-Поне зъбатата балерина бе някак си.. Страшна, но това...- тя бе готова да поклати глава, когато стоящия до нея Натаниел падна на колене. В очите му сякаш се четеше ужас за първи път, а в съзнанието й отекна детски смях. Но не бе от нормалните детски смехове, бе някак си зловещ. Малкото момиченце сякаш гледаше към Анабел, докато с гъргорещи звуци се приближаваше с плъзгане към Натаниел. Анабел се опита да помръдне, но не успяваше. Опитваше се да помести ръцете си, но отново нямаше ефект. Духът застана срещу Натаниел и вдигна зелените си ръце, хвана мъжа за лицето и принуждавайки го да я погледне в.. косата? Сякаш изпращаше електрически импулси в тялото му.
-Пусни го кучко.- почти извика Анабел, но не можеше да привлече вниманието на човекоподобната аномалия. Анабел стисна ръце в юмруци и отново се опита да се помръдне, като този път имаше повече ефект. Тя полетя напред и падна на земята. Сигурно цялата бе в трева, когато се изправи, а духа се извърна към нея. Какво породи гнева в Анабел не би ни станало ясно. Най-вероятно че толкова мразеше себе си и Натаниел че го обича, че не можеше да приеме факта някой да се опита да й го отнеме. Особено жабата Кермит. Ръката на Ан се стрелна към дългата черна коса на детето и дръпвайки я на долу извика и продължи да я дърпа. Искаше да й махне главата. Но нямаше с какво да й махне главата. Въпреки че имаше с какво да я премаже. Тя се пресегна към един от по-големите камъни на земята и го вдигна над главата си. Тя го стовари право в предполагаемото чело на жабата и продължи да удря и да урда, и да удря. Жабешкото лице се превръщаше в пихтия, но тя продължаваше и продължаваше. Бе ядосана, много ядосана и то от много време насам и си го изкарваше. Може да бе „дете” но не й пукаше. Искаше да види мозъка й по тревата, дори може би да си направи мариновани жабешки бутчета след това. Все тая, просто не можеше да спре и да контролира действията си. Ръката й продължаваше да налага създанието с камъка, а нещо в нея се ослушваше за Натаниел, търсеше дишането му.Търсеше признак, че създанието от улица Сезам не го е убило.

by **.Nathaniel.** Пон Мар 17, 2014 2:35 pm

Какво бе онова положение в което тялото ти се движеше, правеше всичко, имаше някаква цел, която да достигне, разстояние което да премине и го правеше, но не и под твой контрол? Тялото на Натаниел се движеше стемглаво към тъмнокосото момиче, чиято черна коса бе застанала пред лицето. Кожата и’ имаше странни зелени отенъци, които можеха да накарат човек да иска да изповръща червата си само щом сблъскаш погледа си с нейната „изумителна” личност. Тялото на Мейфийлд бе контролирано, но не от него самият, имаше някаква външна намеса в този контрол.
Транс – именно в това бе изпаднал демона. Можете ли да си представите? Демон, бруталист, онзи който бе убивал толкова много хора, духове и същества, онзи който бе убивал дори и такива от собственият си вид, който бе пленявал стотици духове в Предверието, изпаднал в транс? При това не от кой да е, ами от дух на дете. Малко дете, което изобщо не беше страшно, поне не и за него, дете в бяла нощница, момиченце за Бога. И му причиняваше това? Дете дух, по дяволите. Не! Това беше неприемливо, недопустимо дори, не можеше да бъде победен от дете. Какво говореше това за него? Слабак, путка. Той щеше да е точно това освен ако не намереше начин да се измъкне и да убие малката кучка.
За първи път Мейфийлд се усещаше така, сякаш губи контрол над собственото си тяло и съзнание. Не той вече бе изгубил контрол над тялото си, но все още можеше да контролира съзнанието си, макар че това нямаше да е задълго ако просто бездействаше. Но той не бездействаше, бореше се за надмощие над собственото си тяло.

Анабел. Трябваше да успее заради нея. Та тя беше неговият единствен лъч светлина в иначе мрачният му живот. Щеше да оцелее, щеше да се завърне някак си, но тя ... Ако онова чудовище, ако онова ... дете тръгнеше след нея какво можеше да направи той ако беше мъртъв и за времето в което се завръщаше онзи изрод вече се опитваше да убие момичето му. Не, нямаше да допусне някой друг да я наранява, в този момент беше сигурен че и той самият нямаше да я наранява повече, но за разлика от всички останали мъже, живели толкова дълго колкото и той, той не беше мъж на думата си и най – вероятно щеше да забрави за тези си мисли в секундата в която тя отново го ядосаше, в момента в който го искараше извън нервите му за пореден път, ако изобщо оцелееха естествено.
Натаниел се луташе из съзнанието си, вървеше като слепец из него опитвайки се да възвърне контрола си над него и изведнъж всичко му се избистри. Той отново виждаше всичко, отново можеше да контролира тялото си, а онова създание ... то лежеше, мъртво и обезобразено на земята и тогава очите му, погледа му потърси Анабел.
Седеше над изрода с камък в ръка, явно камъка с който бе направила лицето на момиченцето на пихтия.
- Мислех, че аз трябва да спасявам теб, не обратното. – ухили се като малките деца след което се изправи, изтупа дрехите си и прокара пръсти през русолявата си коса. Истината беше, че точно в този момент Мейфийд беше горд, наистина горд с нея. С дейстията и’, с особеният брутализъм който бе вложила в убийството на изродчето. Явно двамата си приличаха малко повече от колкото съзнаваха. Двойка бруталистични психопати, ненавиждащи се и в същото време неможещи един без друг – каква по – добра връзка от тази?
Той приближи към нея, обвивайки ръце около талията и’ и допирайки устни до нейните. Езикът му се прокрадна между устните и’ разтваряйки ги и търсейки нейният.
- Трябва да отидем някъде, някъде където ще си в безопасност. – каза веднага щом отдели устните си от нейните, като след това нежно целуна челото и’, придърпвайки я в прегръдките си. Но къде можеше да отидат? Къде тя наистина щеше да е в безопасност?

by **Anabell ♠** Сря Мар 19, 2014 5:38 pm

Гласът му бе манна небесна. Тя се обърна въпреки че лицето й бе придобило някак си фанатичен израз и се усмихна. Щеше да го спаси ако трябва 100 хиляди пъти. Щеше да се жертва още толкова пъти и от горе. Не знаеше защо. Най-вероятно не бе способна и на половината на това което е способен той. Сигурно не можеше да го спаси дори от един паяк, защото щеше да е прекалено заета с това да пищи и все пак. Все пак се усмихна и се сгуши в него. Въпреки факта че едва ли не трябва да го мрази, да не могат да се понасят и тен подобните подробности тя му имаше пълно доверие. Анабел се загледа в кладенеца зад рамото му, а нещо в нея тръпнеше. Сякаш нещо щеше да се обърка. Като изключим най-вероятно зомбитата и духовете и всичко останало. Нещо щеше да се обърка адски и нямаше да се справят с това. Тя хвана дланта му и кимна с глава. „Добре, нека вървим”- мислеше си го, но не го каза. Не можеше да тръгне. Нещо я задържаше тук. Анабел погледна към ръката си, която бе покрита с черната кръв на духа и ахна. Бе чиста. Истински чиста. Момичето вдигна главата си към Натаниел готова да му каже че нещо не е наред, когато видя. Трупа на това, което явно бе мъртво много преди тя да се опита да го убие повторно. Макафи ахна. Нямаше я. Тя пусна ръката на Натаниел и се огледа. Какво ставаше?! Нещо.. Нещо не бе наред.
Не, просто изпадаше в паника.
-Нека просто си тръгнем по-бързо... Имам чувството че пак ще се появи и..- не успя да довърши. Усети го. Нещо лепкаво, слузесто и студено я хвана за глезените. Тя сведе главата си надолу и изпищя. Първата й реакция бе да продължи да пищи и да не спира. Особено когато бе просната на земята.
-Пусни ме! Пусни ме! Господи.- тя се опитваше да рита и да се съпротивлява, но шокът от позеленяващата й на малки петънца кожа на прасците и нагоре към бедрата й, дяволски много й попречи да продължи да се бори. Тя вдигна глава и погледна към Натаниел, протегна ръка в опит да се хване за него и тогава усети студа. Началото на студа. Студ и празнота. Сякаш й бяха отнели нещо. Отнемаха й нещо. Отнемаха й него, борбата за живота на сестра й. Борбата за нейния живот. Бе претръпнала към болката от живота. Опитваше се да претръпне към всичко... Учеше се да живее по нов начин... А не бе успяла да изкара дори една цяла нощ.
За доказателство на противното първите, розови лъчи огряха лицето й преди всичко да потъне в мрак.
Макафи дори не осъзна, кога бе вкарана в кладенеца. Усещаше само ужаса сковаващ тялото й, а всичко се случваше толкова бързо. Писъците продължаваха да се откъсват от гърлото й дори, когато бе потопена под водата и от устата й излизаха само мехурчета. Борбата зa живота й сякаш бе на два фронта в тесния каменен кръг. Този с духа и този за кислород. Не успя да спечели на нито единия. Усещането за безтегловност я понесе все едно върху мек облак. Изчезна всякакъв ужас, всякакъв кошмар. Страхът и болката. Спомените. Обвързването. „Това ли е смъртта” се питаше на ум, а нещо в нея клатеше отрицателно глава. „Не, по-лошо е” И наистина бе.

by **.Nathaniel.** Пет Мар 21, 2014 6:39 pm

Мейфийлд никога не е мислел, че ще има нещо ценно в живота си, нещо толкова ценно че трябваше да пази с цената на своя собствен живот, нещо за което бе готов да убие всеки, да умре, да жертва абсолютно всичко заради това. Но ето, ето че най – ценното му нещо в момента бе свито в прегръдките му. Нещо, което дори беше спасило него и това нещо бе – тя. Анабел, момичето което най – малко бе предполагал. Та те трябваше да се мразят, да се ненавиждат, той трябваше да я убие дори, но не. Беше решил, че вместо да се опита да съсипе живота и’ и да я накара да му се моли да я убие, той щеше да направи всичко възможно, за да има тя по – добър живот, да го направи по – пълноценен, щеше да остане с нея независимо от какво и въпреки цялата объркана нощ, въпреки всички духове, мъртъвци и чудовища, той всъщност в момента изпитваше щастие. Беше готов да убие всеки който се опита да я нарани. Не беше наясно всъщност как щеше да убие половината от създанията, но щеше да импровизира, при него винаги с импровизация се получаваше най – добре.
Но може би мислите не винаги бяха съпровождани от правилните действия. Усети някак си всичко различно, сякаш от най – щастливият му момент всичко се бе превърнало в най – лошото. Усети как ръката и’ се изплъзва от неговата, усети студенината наставаща наоколо, огледа се. Не видя духа. Не видя малкото изродче. Сетивата като че ли му се изостриха, имаше лошо предчувствие, не не беше само предчувствие, той буквално знаеше че ще се случи нещо лошо, всеки момент и тогава я видя. Чу писъците и’, видя я на земята теглена от малкият изрод.
Натаниел замръзна на едно място. Мозъкът му изпращаше сигнали до тялото, но то просто не отреагираше, не можеше да помръдне и мускулче. Краката му отказваха да направят и една стъпка напред, цялото му тяло бе обзето от ужаса, пред очите му дори сякаш всичко стана черно. Буквално му причерня заради ужаса. Очите му я проследиха до кладенеца, онова същество я влачеше натам.
НЕ! Той не можеше да я изгуби, не можеше да изгуби онова което го правеше истински щастлив, не можеше да изгуби единственото нещо което всъщност го правеше щастлив, неговият лъч светлина който бе пробил мрачният му свят. Вероятно ако не я бе замесил в живота си, вероятно ако не му беше пукало за нея това нямаше да стане, тя щеше да избяга да се скрие и да се спаси, а сега ... ? Беше на път да загуби живота си, при това заради него, защото го бе спасила, а можеше просто да избяга, да потърси убежище и той вероятно нямаше да я разбере, щеше да се ядоса, но пак щеше да е в безопасност.
Не! Той нямаше да позволи да му я отнемат, нямаше да позволи да умре, нямаше да остави онзи изрод да я отведе. Демона се напъна, положи всички усилия, събра мислите си и се телепортира в кладенеца, където зеленокожата уродкиня бе задърпала Анабел. Нямаше я. Как можеха да изчезнат? Та това беше проклет кладенец, беше плитък, нямаше къде да отидат. Започна да се оглежда бързо, тялото му отблъскваше водата предизвиквайки вълнички и пяна. Оглеждаше се сякаш бе изгубил нещо, но той вдействителност точно това бе направил, беше я загубил просто все още не можеше да го осъзнае. Юмрукът му се сблъска с каменната стена на кладенеца, след това отново и отново. Не можеше да спре да удря стената, въпреки че ръката му кървеше не усещаше физическата болка в кокълчетата си, които най – вероятно бяха в процес на „ставане на сол”, но ръката му бързо се възстановяваше.

by Sponsored content

The RiNg (you're still in the f*cking forest)

The RiNg (you're still in the f*cking forest)

Re: The RiNg (you're still in the f*cking forest)

Re: The RiNg (you're still in the f*cking forest)

Re: The RiNg (you're still in the f*cking forest)

Re: The RiNg (you're still in the f*cking forest)

Re: The RiNg (you're still in the f*cking forest)

Re: The RiNg (you're still in the f*cking forest)

Re: The RiNg (you're still in the f*cking forest)