The Hospital :3

by **Jamie Commun ◭** Пон Мар 31, 2014 9:39 pm

Ако имаше нещо по-странно от жените, то това сигурно е извънземно жена. Или нещо по-лошо. Просто нещо което е дяволски критично и сложно. Нещо, което никой, никога и за нищо на света на би могъл да разбере. Защото Комън бе дяволски стар и бе имал опит с много и различни жени, но такова чудо не бе виждал. Дори не бе сигурен дали може да се зарадва или да се ядоса, но ядосването преобладаваше в точно този момент.
Джейми се дръпна от нея въпреки, че тя явно се опитваше да е мила с него и едвам се сдържа да не изрита нещо. Всъщност бе толкова бесен в този момент, че му се искаше да излезе от тъпото убежище и да избие всички мъртъвци, след това всички летящи гадинки, паяци ид а ги убие пак в предверието и така да направи касапница, за да не нарани Амелиа. Защото в момента му се искаше да нарани и нея. Тя явно си мислеше че детето не е негово. Отказваше да го приеме. Отказваше. Не искаше. А той бе сигурен. За момент бе сигурен че е негово и че шибаняка Майкъл бе истински баща. Демон баща на човешко дете. Просто явно неговото бе с повече от неговия ген. Явно бе по-доминантен или просто скапания Майкъл имаше връзки и бе спасил дъщеря си от участта на всеки скапан демон. Но Амелиа не искаше да го приеме. А мислите й. ООоо мислите й го дразнеха още повече. Защото той в момента се дразнеше. Дразнеше се на нея, на себе си. На света и на всички. Нямаше да й даде да го махне. И щеше да й докаже че е негово, защото колкото невъзможно бе, толкова и бе възможно. Всяко невъзможно нещо имаше вратичка, която го правеше възможно и явно спермата на Комън бе проклетата вратичка правеща това невъзможно зачеване-факт!
Той се обърна към нея с някакъв налудничав, нетипичен за него поглед и поклати глава.
-Оправяй се. Отиваме в болницата. Щом не вярваш че е мое ще ти докажа. И преди да си почнала да спориш, мога да го направя. Работих...- млъкна. Нямаше да го каже. Бе работил в болница и знаеше доста неща. Бе го направил заради извращенията си, но и от части от любопитство да отваря и реже хора. Да им прави каквото му хрумне и то с тяхно съгласие. Не бе толкова интересно, колкото иначе, но все пак бе интересно. А в случая дори му бе от полза. Когато Амелиа бе готова той почти буквално щеше да я изнесе на ръце. Телепортира ги в болницата и се огледа. Бе тъмно и тихо. Не усещаше и не чуваше нищо. Може би не бяха проникнали тук? Сигурно! Най-вероятно, защото и нямаше как да проникнат тук.
Но нямаха ток.. Не. Имаше аварийно захранване, така че имаше ток. Той продължаваше да върви заедно с нея държейки я за ръката. Оглеждаше стая след стая търсейки онази, която му трябва.
Вървеше по коридорите и вдигаше такъв невъобразим шум, че сигурно ако мъртвите не бяха будни в момента щеше да ги събуди. И направи именно това.
Свивайки в един от коридорите Комън замръзна. Не беше възможно. Не и те. Но бяха именно те. Едни от най-ужасните създания способни да се появат докато завесата бе паднала.
Сестрите без лица. Всъщност ако не бе с нея, дори би им се кефел защото бяха дяволски секси, поне в телата. Но уви... Сега имаше единствено задачата да я пази.
-Стой зад мен и не издавай нито звук. –прошепна и чу едно от стенанията, въздишки на тази, която бе най-близко до тях. Комън дръпна Амелиа зад гърба си и започна да отстъпва назад, като я буташе внимателно. Радваше се че бе взел някакви оръжия, но определено не можеше да се справи с тях. Или по-точно можеше, но не и без да се докопат до Амелиа.
„Искам да ме чуеш много внимателно. Ако ни нападнат бягай, затвори се в някоя стая и не излизай от там докато не дойда да те взема! И не спори! Просто не спори!” говореше в мислите й, за да не предизвиква вниманието им. Но онова лошо чувство, което бе изпитал преди няколко дни, отново се загнезди в него и този път бе по-силно от всякога.

by **.Amelia.** Вто Апр 01, 2014 8:58 pm

Не го можеше да го проумее, не проумяваше гнева му, който се подразбираше от интонацията му, от тона с който изричаше всичко. Не проумяваше също и желанието му да е баща на детето. Най – добре беше да го махнат, нямаше смисъл. Тя щеше да остарее, те нямаше да са заедно тогава. Нямаше как. Комън щеше да е вечно млад, вечно красив. А тя – тя щеше да старее, щеше да умре. Оставаха и’ колко? Може би четиридесет или петдесет години живот в най – добрият случай, ако не станеше жертва на катастрофа или някакъв обир в който щяха да я убият или нещо от нещата които се случваха на един човек, а детето им – ако беше човек ако беше взело нейните гени може би щеше да умре двадесет години по – късно. И също щеше да остарее и да умре, защо му бе на Комън да гледа собственото си дете да остарее и умре. Да, тя знаеше че детето е негово, беше нелогично да е на друг, тъй като друг нямаше. Трябваше да е негово, добре ето признаваше си го, но въпреки това как можеше да му го причини? Да го обрече на такова нещо. Да може би привързаността му към нея щеше да отмине след като започне да се сбръчква и да получава старчески петна, но не и тази към детето му. За нея можеше и да не скърби, но за него ... Не, не искаше да му го причинява, нямаше как да го направи. А пък ако детето бе безсмъртно точно като баща си, то тогава как щеше да го отгледа сам? Та това си беше тежко бреме. Не искаше да го прави, не можеше. Нещо не и’ даваше.
Докато вървяха из коридорите на болницата размишляваше точно върху тези неща. Мислите и’ бяха като някаква виелица, рееха се в главата и’. Всяка следваща си противоречеше с предишната. Можеше да се закълне, че дори получаваше главоболие от всички тези противоречия в съзнанието и’, от всички тези мисли за далечно бъдеще. Поне далечно за нея самата. Може би пък просто трябваше да го задържи, да го роди и да го отгледа. Какво значение имаше бъдещето . Хората казваха „ Не мисли за миналото, не се затормозявай за бъдещето; иначе ще изпуснеш щастието от настоящето”, може би точно това трябваше да направи и Хестлър, може би бебето щеше да я направи щастлива и ако мислеше за бъдещето можеше да изпусне своят момент на щастие.
Внезапното му спиране успя да я отърси от мислите и’, тъкмо бе готова да му каже, че ще го задържи, че ще задържи тяхното дете именно защото бе сигурна, че е тяхно и чу думите му. Почти бе забравила, че тези все още имаше бродещи изроди навсякъде. Като че ли факта, че ще има бебе я бе шокирал, беше забравила за всичко останало. Заставайки зад него като че ли дори не успя да види съществата от които той в момента я пазеше. Тя заотстъпва назад в синхрон с неговите побутвания, като когато и се отвореше възможност се надигаше на пръсти, опитвайки се да види от какво по – точно бягаха и защо то не ги преследваше. Опитваше се да наднича през рамото му, но безуспешно.
Червенокосата бе невнимателна, любопитството и’ я съдираше от вътре. А освен това по принцип бе нескопосана. Та тя буквално можеше да се пребие докато просто си вървеше по равен път, щеше да преплете собствените си крака и да падне по лице, а после сигурно щеше да се смее на собствения си дебилизъм и невнимателност и на епичното си пребиване. Да един от недостатъците да си нея, понякога разсъждаваше като малко дете, приличаше на такова. Точно както и в момента. Тя преплете краката си вървейки назад, докато се опитваше отново да погледне през рамото на Комън, но успя да задържи баланс и да не тупне на земята, въпреки че бе предизвикала невероятно голям шум. Не, всъщност не беше, но тъй като бе празно. Мъртвешки празно и тихо, звукът от спъването и’ като че ли се разнесе из цялата болница. Тогава ги видя. Всички тези ... същества. В женски тела, които доста наподобяваха моделите на Виктория Сикрет, но без лица. Нямаха лица. Нямаха очи, устни, нос, уши. Нищо. Държаха ножици в ръце. Приближаваха към тях. Господи, това нейно любопитство. Защо и’ беше да се опитва да ги види, сега сигурно щяха да бъдат убити от жени без лица. Поне тя, тъй като Джейми бе демон – безсмъртието очевидно имаше своите преимущества. Думите му, които бе втълпил в мислите и’ като че ли се повториха в съзнанието и’. Но как можеше да ги изпълни, как можеше да го остави, за да се спаси. Но той и’ бе казал че ще я намери, той щеше да го направи, тя му вярваше имаше му доверие. Започна да заотстъпва назад, ръката и’ по някаква странна причина бе подпряла леката издутина на корема, като че ли да я предпази. Да не би изведнъж да беше започнало да и’ пука за бебето? Всъщност да, щом знаеше че е на Комън щеше да го опази, трябваше. Не можеше да го разочарова, вече го бе направила достатъчно. Свивайки тя видя някаква врата без обичайните стъклени прозорчета които другите имаха. Хестлър натисна дръжката установявайки, че бе отключено. Тя влезе в тъмното помещение. Дори не знаеше защо но носеше телефонът си, който странно но имаше батерия. Тя освети мястото до вратата виждайки някакъв не особено голям шкаф, но все пак го забута към вратата барикадирайки я. Отново отключи телефона си, осветявайки помещението. Бавно мърдаше телефона във всички посоки опитвайки се да види точно къде се намира, докато тялото и’ не смееше да направи и най – малкото движение. Само и единствено ръката и’, която мърдаше телефона. Бе видяла маса с някаква вече счупена ваза. Болнично легло, още едно до него. Отново помести телефона си. Видя силует, не не беше силует бе лице или по – точно същество с липса на такова. Беше точно пред нея. Може би една или две крачки разстояние. В паниката си изпусна телефона който естествено се счупи. Ръцете и’ застанаха пред устата, опитвайки се да заглушат всеки звук, но това нямаше значение. Телефонът бе предизвикал достатъчно голям шум. Имаше чувството, че ще изпищи. От страх, от паника, не знаеше какво да прави. Не можеше и да отстъпва назад, зад нея бе шкафа с който бе барикадирала вратата, а ако тръгнеше настрани щеше да настъпи счупената ваза или да изрита някое парче което щеше да предизвика още шум. И все пак инстинкта и’ бе по – силен от всякакъв мисъл, тя опита да направи крачка назад, което бе напълно безсмислено и удряйки се в шкафа от него падна нещо. Хестлър усети силна разяждаща болка в корема, болка като от разрязване, и тогава отново и отново. Сякаш нещо я бе наръгало няколко пъти, тя залитна на страни, тялото и’ се строполи на земята като се подпря на стената. Ръката и’ моментално трепна към корема, усещайки пареща влага. Кръв? Наистина ли бе наръгана? Тя усети как и’ се завива свят, опитваше се да притиска раната, опитваше се да спре кръвта и тогава се сети. Бебето ... Бебето. Онова същество ... бе наръгала бебето им. Не, не можеше. Тя тъкмо се бе примирила с новината, тъкмо бе готова. Не, не можеха да го отнемат от нея, не можеше да си отиде. Какво щеше да каже на Комън. Вероятно нищо, защото докато мислите и’ се рееха свободно из съзнанието и’ тялото и’ не можеше да направи нито едно движение. Беше прекалено изтощена, дори не можеше да контролира клепачите си, които постепенно се затваряха. Усещаше тръпки по тялото си, сякаш студенината я обливаше. Да, всъщност се очакваше. Толкова пъти бе на косъм от смъртта, но сега като че ли не бе само на косъм, сега като че ли нямаше да успее да се измъкне и някак си бе наред с това. Бе изгубила бебето си, какво и’ оставаше? Всъщност много, Джейми Комън. Колко странно той бе първата и’ любов, толкова много „любови” бяха минали, поне хипотетични, но тя за първи път се бе влюбила истински.
Едвам успяваше да сдържи стенанията си породени от болка, имаше усещането че ако го направи съществото ще я чуе, ще я намери и само ще ускори процеса, а по някаква причина тя искаше да се бори, тя се бореше всъщност. Продължаваше да притиска раната или поне имаше такова усещане. Усещане за тежест върху корема си, усещане за натиск върху дланите и’, но всъщност тялото и’ бе застинало. Ръцете и’ просто стояха отпуснати върху корема, обляни целите в кръв. А усещането за тежест като че ли се засилваше, нима това бе тежестта на смъртта? Нима тя я застигаше? Толкова бързо?

by **Jamie Commun ◭** Сря Апр 02, 2014 8:34 am

Джейми отстъпваше с разперени ръце пред тялото й. Опитваше се да я предпази със своето собствено. Сестрите все още бяха неподвижни, което значеше, че са достатъчно тихи, за да я махне от тук. Но естествено Амелиа.... Понякога му идеше сам да се удари по главата и да попита „Защо Господи? Защо творенията ти са толкова спънати?!”
Звукът от спъването й се разнесе в коридора, а сестрите моментално вдигнаха глави към тях. Въздишките и стенанията им се разнесоха в помещението и с влачене тръгнаха към тях. „Бягай” почти го изкрещя в мислите й, но не знаеше дали го е чула. Успокоение за момент се разнесе в тялото му, когато тя наистина тръгна. Не, не я обвиняваше. Не я мислеше за егоистка или себична. По-точно за разумна. Сестрите буквално се нахвърлиха към него, а ръцете им замахваха и остриетата пробиваха кожата му. Нямаше болка или сковаване от ужас. Имаше само Комън в неговите води. Той улови ръката на една от жените и я изви така че ножицата се заби в собственото й... Лице? Когато тялото се срина на земята си помисли „Една по-малко”. Но имаше достатъчно, които се скупчваха около него, като хиени около мърша. Той се движеше бързо, движенията му бяха ловки и умели. Сваляше ги една по една, а блузата му бе пропита със собствената му кръв. Мислите му следяха Амелиа и виждаше всичко, което и тя. Буквално всичко. Уловил ръцете на последната сестра, оставяйки буквално купчина от трупове той видя силуета, който виждаше и Амелиа. В един ужасяващ момент всички парчета от пъзела, от който бе виждал само фрагменти, се подредиха. Кошмарът бе настъпил в реалният живот.
-НЕ!- извика, когато буквално той самия чу как телефона й се разбива на земята. Всичко се случи за секунди, а на него му се стори че е отнело векове. Виждаше през очите на Амелиа създанието. Собствените му ръце махнаха главата на сестрата пред него и хукна към стаята в която се намираше тя. Той дори не се осъзна, че ако се телепортира ще е много, много по-бърз. Бе прекалено ужасен. Завладян от страх.
Комън буквално се зкаова пред вратата като усещаше това, което и Амелиа. Ужас, страх, болка. Той се материализира от другата страна и с едно добре премерено движение отскубна главата и на тази сестра. Все едно обезглавяваше кукла барби. Но не това му правеше впечатление.
Строполи се на земята до нея и уви ръце около тялото й. Собствените му гърди се раздираха от болка. Той дори не можеше да отбележи къде се намират. В каква стая са или нещо такова. Нямаше външни мисли. Само собственият му кошмар. Той улови двете й ръце, които притискаха раната на корема й, а очите му бяха оцъклени от ужас. Две минути. Имаше две минути. Усещаше наближаващата смърт, но не неговата... Не, неговата, а тази на Амелиа. Не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да направи. Той помилва лицето й и поклати глава.
-Няма да ти позволя да умреш. Няма да ти го позволя.- той буквално се сриваше. Сриваше се пред нея и за нея. Не можеше да я загуби. Не можеше. Обичаше я. Нямаше как да я загуби! Та тя се бе превърнала в неговия свят. За краткото им време заедно се бе превърнала във всичко за него. Смисъла. Неговия кислород, неговото слънце. Радостта и болката му.
-Ще се оправиш, ще се оправиш. – той притискаше ръка към нейните. Очите му започваха да се навлажняват. Сълзи? Бе ли способен да плаче? Можеше ли? Можеше и още как, като малко дете.
-Не можеш да си отидеш.... Не сега...- не и тя. Всички други, но не и тя. Не можеше тя да го напусне. Не му пукаше за Абадон, за Фалън или някоя друга курва. Пукаше му за Амелиа. Само за нея. Хестлър. Ужасният й нрав, навикът й да спори с него и лудото й раздвоение, което бе убил, за да е свободна. Сълзите се търкулнаха по лицето му, но не му пукаше. Времето, времето им изтичаше. Тя нямаше още време. Усещаше го, виждаше го. Устните му се докоснаха до нейните.
-Обичам те. Чуваш ли? Обичам те!- той притисна чело към нейното, а горчивите му сълзи капеха по лицето й.
В момента не му пукаше дали бебето е мъртво. Не му пукаше дали има хиляди чудовища бродещи по този свят и дали изобщо щеше да оцелее след това. Нямаше значение, защото тя умираше. Онази пред която бе преклонил глава. Много хора се чудеха, защо мъжете избират една. Точно една дадена. Една, която може да не е особено красива, да се държи ужасно с всички или да има ужасна репутация. Но когато един мъж. Един истински мъж се влюби за него нямаше значение какво мислят всички. Точно както за Комън нямаше значение дали Абадон не бе съгласна с това той да обича Амелиа и да е с нея. Както не му пукаше за проклетата Таша и всички прокълнати за които трябваше да се погрижи. Не му пукаше и за останалите демони. Пукаше му само за нея и той бе готов да се откаже от собственото си дихание, за да има тя. За да е жива тя. И по дяволите щеше да го направи. Щеше да я върне. Щеше да си я върне. Да намери Луцифер и да я върне.
Докато любовта му издъхваше в ръцете му се чувстваше повече от безпомощен. Той. Принца на ада. Не можеше да направи нищо. Комън, който притежаваше безмерна власт над неизброимо множество, в този момент бе безсилен. И всичко това заради волните и неволни избори, които правеха. Знаеше, вътрешно знаеше че Абадон е виновна. Защото тя можеше да направи много, много неща. Имаше безгранична власт и знаеше как да я използва. Знаеше как да манипулира дори него, без Комън да се осъзнае. Сигурно дори детето бе по нейна вина. И защо? Защото той си бе тръгнал? Защото такава бе съдбата му? Да страда? Щеше да броди по земята, като мъртвец, заради избора направен от една незадоволена жена?? Комън не можеше да го приеме. Нещастието му го изпълваше дори до върха на пръстите на ръцете му.
Не можеше да диша, задушаваше се. Усещаше как тя умира и просто не можеше. Не можеше да направи нищо. Той изви глава назад, а в гърдите му се надигаше вик. Той притисна тялото й към себе си и зарови лице във врата й. Искаше му се да не спира да й казва, колко я обича. Да го напише със собствената си кръв по стените на цялата болница. Искаше му се да й каже, че съжалява. Че никога не е искал това да се случи. Да й се извини дори че го е срещнала, защото ако не бе срещнала Комън щеше да е жива. Луда, но жива. „Любовта и няма да промени крайния резултат.” Думите отекнаха в главата му и не бе сигурен дали са негови или чужди. Не бе сигурен какво става. Но се замисли как да я върне? Можеше да я върне, нали? Не той, това бе извън предела на неговите възможности, но можеше да я върне. Да сключи сделка и да я върне! Докато тялото на любимата му изстиваше в ръцете му той не можеше да помръдне. Поклащаше се напред назад, заедно с тялото й. Бе опрял буза на главата й и гледаше без изразно към една от стените. Решението изникна в главата му и той вече бе на ясно, че е готов на всякаква лудост за нея. А сега имаше тази възможност. Предверието. Нямаше стена! Нямаше как да бъде спрян да направи именно това. Да намери Луцифер и да го умолява.
Комън се изправи заедно с мъртвата Амелиа на ръце и излезе от стаята. Дори не знаеше от къде да започне. Къде да търси?! Навсякъде. Навсякъде по улиците. Защото той бе някъде там.
Комън излезе с нея на ръце и всички създания, всички изроди отново не се обръщаха към него. Не се опитваха да го наранят. Нито нея. А и защо им бе да наранят вече мъртва жена. Той ходеше със склонена към лицето й глава. Тялото му бе покрито с нейната, неговата и черната кръв на създанията. Ходеше бавно и се опитваше да запомни лицето й. Болката в сърцето му бе толкова голяма, че можеше да заличи и болката на майка загубила детето си.
Да обичаш за първи път в живота си и да ти отнемат това. Да ти отнемат най-важното. Най-ценното? Бе немислимо, невъобразимо. Нередно.
Сигурно бе като кълбо ходещи емоции. Очите му не трепваха на страни без значение от къде минаваше. Сигурно бе ходил с часове, като това което търсеше започваше да прогаря собствената му агония с злината си.
Комън бе изрод. Чудовище. Не се различаваше от тези тук. Бе зъл, ужасен. И не само той. Всеки демон. Но това, което се изправяше пред него бе нещо изключително жестоко. Нещо изпълнено с неописуема омраза. Той преглътна и вдигна глава. Това, което очакваше бе мъж на средна възраст с или без коса. Но не и това, което бе пред него.
Малко момиченце с кестенява коса на букли и розови бузи. Бе облечена в бяла рокля покрита с петна кръв. Той се закова на едно място и ахна.
-Здравей Джейми.- детския глас бе като камбанка. Дори очакваше детето да се засмее и да му предложи да си играят. Но зелените очи потъмняха ставайки черни, предизвиквайки неговите да направят същото. Той падна на едно коляно пред детето и продължавайки да държи безжизненото тяло на Амелиа на ръце.
-Какво искаш предателю?
-Помощта ти.- прошепна и погледна към лицето на детето.
-Защо да ти помагам? Ти избра другата страна. Избра да служиш на Абадон. Защо да помагам на един предател? Защо да помагам на Принца на Ада?-лицето на момиченцето го гледаше с насмешка. Дявола знаеше какво прави. Знаеше как да си играе с него ид а го съсипе. И щеше да направи това. Да удря в най-слабите му места.
-Ще ти служа отново.
-Не искам това.
-Ами какво?
-Равенство.
-Равенство?-повтори Комън и погледна отново към Амелиа. Какво равенство? Да умре той вместо нея? Добре, добре. Бе съгласен. Бе напълно съгласен.
-Убий ме. Направи го и я върни. Това е всичко, което мога да ти дам. С това мога да платя. С живота си. Убий ме и върни нея към живот.
Смехът на детето се разнесе из пустата улица и го накара да настръхне. Той поклати глава и трепна, когато момиченцето се приближи до него. Детето сложи ръка на бузата му и черните като смъртта очи се впиха в неговите.
-Искам да я оставиш. Искам да те виждам как страдаш. Да я обичаш, но да не можеш да я докоснеш. Да я обичаш, но да не е твоя. И чувам мислите ти демоне! Няма да я докоснеш, защото ще сключиш сделка с мен. А знаеш как създадох демоните. Вие сте обвързани със сделките си. Както ангелите с Господа си, вие сте обвързани със сделките си.- момиченцето отново се засмя и наклони глава на една страна. Комън не бе сигурен дали може да направи това. Да се откаже от нея? Не, не се отказваше. Но да я върне, да знае че тя е жива и да не е с нея? Можеше ли?
-Направи го.- прошепна, а ръцете на детето отново повдигнаха главата му. Той затвори очи и усети детските устни докосващи се съвсем леко до неговите. Когато злото се отдръпна от него видя усмивката на детето и как то плесва с ръце.
- Ще е готова до края на седмицата. Махни се сега. Търся скъпата си приятелка Абадон, която много обича да се крие от мен в тези седмици.
-Ще е готова до края на седмицата?
-Да. Няма да я върна сега. Ако я върна сега ще умре отново. А не съм в настроение да говоря пак с теб. Хайде, върви си. Опази тялото й непокътнато.
-А.. Детето?
-Наистина ли смяташ да бъдеш толкова нагъл демоне?-въпросът на Дявола го сепна. Той се изправи и поклати глава. Да. Лу имаше право.
Комън се телепортира с нея на ръце обратно в убежището и положи слабото телце върху походното легло. Той преглътна и помилва студеното й лице. Комън седна на леглото до нея и затвори очи. Няколко дни. Няколко дни преди да я види за последно и да изчезне от живота й. Що за обрат?

by Sponsored content

The Hospital :3

The Hospital :3

Re: The Hospital :3

Re: The Hospital :3

Re: The Hospital :3

Re: The Hospital :3