Been tryin' hard not to get into trouble, but I, I've got a war in my mind |David&Calum one week ago|

Поредния ден в тази шибана чакалня. Този психолог започваше много да дразни Давид. Как можеше да стои с един човек толкова много време в проклетия си кабинет, който впрочем не беше нищо особено. На последният му психолог кабинета беше много по-хубав. Беше комфортен –което за Давид беше най-важното-. Намираше комфорта за някак безопасен и той не знаеше защо. Оу, да не би да забравих? Миналият му психолог беше някакъв извратен психар, който искаше да го убие или поне да се отърве от тази „дарба” да вижда шибаните духове.
Вече минаваше шест и половина Давид беше на път да си тръгне, но вратата на кабинета  се отвори и от там излезе някаква жена. На пръв поглед изглеждаше нормално, но Давид знаеше, че е луда. Не знаеше защо ,но доктора винаги записваше часовете им да са един след друг, така че вече няколко пъти са си говорили. Беше добра жена, но смъртта на синът ‘и я беше докарала до полуда.
- Чао, момчето ми. – каза с един от онези майчински тонове на Ляморте. А, да ,и си мислеше, че Давид е синът ‘и. – Нали ви казах, че е жив ето го! – доктора кимна и я изпрати до входа, а момчето само се усмихна.
- Така –поде, когато се върна– Давид Луморте, благодаря, че се озова –погледна си часовника – почти веднага. – усмихна се и влезе в кабинета. Отново му сбърка името. Толкова ли не можеше да запомни едно Ляморте. Момчето стана и влезе в кабинета.
- Ляморте. С я, докторе, не с у. – измърмори след ,като влезе вътре и затвори вратата.
- Ще го запомня, обещавам. – каза и седна на фотьойла му. Изглеждаше доста удобен за разлика от дървения бял стол на Давид.
- Е, за какво ме извикахте? – попита момчето и отметна няколко косъмчета коса паднали на челото му.
Доктора стана и започна да се разхожда в този не много голям кабинет и да говори за някакви определени хора, които трябва да бъдат жертвоприношение на Сатаната, защото имало някакво проклятие над тях и някакви такива неща от които Давид не разбра нито дума.
- И така Давид ти си моята жертва за господаря. – беше застанал с гръб към него и може би търсеше нещо определено.
- Окееей. – каза неразбиращо и тръгна към врата. – Чао, докторе. – и открехна вратата, но още преди да я е отворил достатъчно ,че да излезе усети адска болка в левия си крак. Извика от болка.Без да иска се бутна във врата и тя се затвори. Май, видя човек да чака от вън, но не беше сигурен.
- Никъде няма да ходиш! Ти си моята жертва. – каза строго психолога и тръгна да върви към момчето с някаква специфична кама, която впрочем си личеше ,че е доста стара, защото беше ръждясала почти цялата. Какво за Бога става? Давид нямаше да позволи да хване някаква болест, като тетаност.
- Ти си луд! Разкарай се. – изкрещя Ляморте и се опита да извади... Химикалката?! Какво?! Как за Бога е успял да хвърли една химикалка така че да му се забие толкова дълбоко в крака. Психологът така и не го остави и се доближаваше все повече до него. Коремът му започна да се преобръща от страх и започна да вика.