Ravenswood motel

by **.Nathaniel.** Пон Мар 03, 2014 12:31 pm

Нима тя наистина не знаеше? Или просто отново се правеше, за да се спаси от това да не я убие, не че той бе планувал убийство за нея, но може би смъртта щеше да и’ хареса много повече от неговите планове, които бяха какви? Да я пребива и да я изнасилва, да я държи пленница в дома си? Всъщност да, това си беше добър план. Щеше да я изчисти от наркотиците, които щеше да му отнеме доста време, а след това вече можеше да рови из трезвото и’ съзнание и да разбере какво точно знаеше и какво не. Дали я беше излъгал? Дали той я бе пребил без причина? Какъв глупак ... беше я спукал от бой, а вече дори не беше убеден че имаше причина за това. Но защо изобщо му пукаше? Той винаги можеше да си намери причина, този път тя бе че момичето бе Макафи, той трябваше да избие и последния от този род, но може би нея щеше да пожали, не можеше да я убие, не искаше. Нещо в извратения му мозък не позволяваше да я нарани, искаше я жива, не невредима, но жива.
А и тя очевидно нямаше намерение да остане невредима, след като го бе изритала му трябваха няколко секунди, за да осъзнае къде е, видя таксито, видя как се блъска в далечината, но докато успее да се телепортира го намери празно, само и единствено с шофьора, тя бе взела всичките пари от вътре, а шофьорът...той бе умрял, но това изобщо не трогна блондина.
Защо го правеше? Защо се опитваше така упорито да го ядоса, защо само бягаше от него, не осъзнаваше ли че не можеше да избяга, че не можеше да се скрие от него? Толкова ли и’ бе трудно да го осъзнае? Нямаше смисъл... Нямаше смисъл дори да си прави опити, тъй като щяха да са напразни. Натаниел се телепортира обратно в стаята и’, тършувайки из шкафовете, чекмеджетата, ровеше на всяко възможно място. Беше преобърнал всичко на опаки, беше направл стаята и’ да изглежда сякаш бе минала някаква фурия през нея, торнадо дори. Но най – накрая бе намерил това за което бе дошъл, това което търсеше, това заради което бе преобърнал цялата и’ стая на опаки и изглеждаше сякаш диви животни се бяха били на това точно място. И всичко това заради една снимка. Една малка снимка, която той бе изтръгнал от паспорта и’, тъй като бе единствената която отговаряше на външността и’ в момента, всички останали снимки бяха семейни, където не приличаше на себе си. Знаеше къде да я търси. Беше отседнала в някой хотел или мотел, иначе нямаше да вземе парите на таксиметровия шофьор, Натаниел предполагаше, че на сутринта сигурно щеше да направи опит да избяга, да напусне града, но беше сигурен, че не е толкова глупава да види цяла нощ на гарата или автогарата, а пък за летището щяха да и’ искат паспорт, същият този от който Мейфийлд бе откъснал снимката и’, която държеше в дясната си ръка, докато се телепортираше пред един от хотелите в града. Търсеше нещо по – мизерно, по – евтино, оборотът в таксито надали е бил особено голям и тя надали можеше и щеше да си позволи лукс. Показваше снимката и’ на рецепцията на всеки мотел и хотел, който сметнеше за по – нисша класа. Пробутваше по няколко стотачки на рецепционистите, за да отговорят на един просто въпрос, дали са виждали момичето от снимката и всички го разочароваха. Остана само един, само един мотел който не бе проверил, последната му надежда, а повярвайте той трябваше да я намери, не можеше да остави някаква си наркоманка да бяга, знаейки кой е той, можеше да го издаде, не че му пукаше никой нямаше да и’ повярва, но все трябваше да си измисли причина, за да продължи да играе тази нелепа игра на гоненица, която честно казано му втръсваше. Отново показа снимката на поредната рецепционистка, пробутвайки и две стотачки към ръката и’, сигурно бяха повече от колкото изкарваше за една седмица, а ето той и’ ги предоставяше срещу един единствен отговор.
- Третият етаж, стая 18Б. Момичето е доста наплашено, телевизора не работи, можете да кажеше, че ще го поправите, така ще ви пусне. – Натаниел се усмихна доволно, о това нямаше да му е нужно, защо му беше да се представя за някой, за да влезе като можеше просто да се телепортира, а в най – лошия случай да счупи вратата. Какво, нима момичето щеше да скочи от третият етаж? Едва ли. И да рискува да потроши всяка една кост в тялото си, оставайки толкова безпомощна в ръцете му. Не. Не го вярваше. Мъжът изкачи стълбите до третият етаж, тихите му стъпки отекваха в тесният коридор. „12А, 15А, 17А, 13Б,16Б” отброяваше стаите които подминаваше. „18Б”, ето че най – накрая бе стигнал пред стаята. Той се телепортира от другата страна на вратата, осъзнавайки, че момичето не бе в стаята, съвсем тихо започна да пристъпва към бялата врата разделяща банята, като внимателно я отвори и я съзря. Момичето стоеше във ваната, беше се отпуснало. Крачките които правеше, толкова малки и тихи, едва доловими постепенно го доближаваха до нея, докато накрая не застана точно зад нея полагайки ръце върху раменете и’.
- Не ти ли писна да бягаш, Анабел? Не осъзна ли вече, че колкото и да го правиш няма да се скриеш от мен, не можеш. – заговори с тон на отчаяние, именно беше отчаян от опитите и’ да му избяга, бяха толкова предсказуеми. – Не се притеснявай, не съм тук, за да те убия. – направи някаква гримаса, която тя не можеше да види тъй като бе с гръб към него, гримаса изразяваща някаква ирония, не бе търсил някой толкова дълго време, за да „не го убие”. Можеше да усети страха и’, страх който го стимулираше, дори го възбуждаше. – Което в никакъв случай не значи, че няма да те измъчвам за дето се опита отново да избягаш от мен. – каза подсмихвайки се и натискайки я надолу, докато лицето и’ не потъна. Той беше съдист, обожаваше да гледа такива неща, обожаваш да гледа как някой страда, особено ако страдаше благоарение на него. Но не искаше да я убива все пак, десет секунди под водата и’ бяха напълно достатъчни. Някак си за първи път му беше гузно, защо по дяволите толкова му се противеше, ако просто беше нормална и изпълняваше това, което и’ кажеше ако седеше мирно и не се опитваше да я бяга нямаше да се стига до такива неща. Изправяйки я отново до седнало положение той започна нежно да целува рамото и’, устните му се изкачваха на горе към врата и’.
- Просто се отпусни, любов, не се противи и нищо няма да ти се случи. – продължи да я целува, цялата ситуация беше някак ... извратена нередна.

by **Anabell ♠** Пон Мар 03, 2014 1:16 pm

Съзнанието й бавно започваше да се отпуска, сякаш топлата вода го правеше. Магия, тя се усмихна и вдигна ръка към лицето си. Не искаше да се вижда в огледалото, най-вероятно цялата бе в синини, рани. Макафи изви главата си назад и простена. Започваше да се унася, когато сякаш в стаята стана студено ,а ръцете му. За момент писъкът заседна в гърлото й. Тя вдигна ръце към неговите и хвана китките му. Господи, не. Не. Когато я потопи под водата, тогава писъка й се откъсна от устните. Естествено вместо звук от там излязоха балончета. Всъщност от части дори бе комична. Тя започна да се бори с ръцете му, докато не усети как я издърпва на горе. Пое си дълбоко въздух и ушите й пищяха. Толкова бе бъркана, толкова бе... Стресирана. Когато нежните му устни се докоснаха до рамото й, очите й се насълзиха когато го усети как целува вратът й и тогава Анабел осъзна. Колко варианта имаше? Да опита да избяга отново? Не, той й бе казал че няма смисъл от това и наистина бе така. Какво можеше да стори? Да го убие? Не можеше, той бе безсмъртен, силен тройно на нея. Бе... Могъщ. Да го остави да прави с нея каквото иска не бе вариант.. Нямаше да бъде вариант никога. Макафи отпусна захвата на ръцете си около китките му и преглътна обърна лице към него и потърси устните му. Може би й бе враг, може би го мразеше от малка. Може би.... Всъщност това може би вече започваше да й втръсва. Анабел се обърна към него и хващайки лицето му в шепи започна да го целува колкото можеше по-страстно и нежно. Тя се изправи, а водата се стече по тялото й. Ана спусна устните си от неговите надолу по леко наболата му брада, по вратът му. Пръстите й минаха под тениската, която по-рано бе съблякла и я свали отново. Страхът й помагаше, адреналинът също. Възбудата отново тайно се прокрадваше в тялото й, докато инстинктът за оцеляване се бореше в нея. Чудеше се кое ще надделее? Всички емоции в нея или Натаниел? Ръцете й започнаха да разкопчават панталона му.
-Чукай ме.- прошепна и впи отново устни в неговите. Знаеше че ако го разсее така може би животът й щеше да е нещо повече от това, което бе в момента. Щеше да си спечели време, да му покаже, че ако я убие или нарани няма да спечели нищо. Тя го бутна към стената и пръстите й минаха по идеалната му кожа оформеното тяло. Когато отдръпна главата и погледна в очите му усети как тръпки карат кожата й да настръхне. Незнайно защо се сети за едно детско „Кураж, страхливото куче” спомни си серията със снежните човеци, които се топяха и бе останал само един лош. Много лош. Спомни си как тогава тя и сестра й се страхуваха от тези картинки и ги ужасяваха, също като онази злобна русалка, която открадна Юстас. Как по дяволите помнеше още имената им? Като пълно дете се подсмихна при спомена за дебелата баба, която удряше съпруга си с точилка по главата. Господи все едно все още бе малко дете. Анабел тръсна глава, за да отрезви съзнанието си. Не можеше да позволи на наркотика да надделее над нея точно сега. Не сега. Тя пъхна ръка под боксерките на русокосия мъж и започна да движи дланта си по него. Въпреки всичко случило се, слабините й горяха, желаеше го. Дори го желаеше докато я удряше и бягаше от него. Тя винаги харесваше такива мъже, неправилните мъже. Тези които я караха да се страхува, нараняваха я. Онези които й показваха че е нищожество. Винаги търсеше такава връзка, която да я наранява. Ана преглътна и отърка нос в неговия.
-Знам че го искаш. Знам че ме искаш.- въпреки че изглеждаше дяволски зле в момента и сигурно дори недъгавия Джо нямаше да я иска, тя щеше да опита. Може би щеше да изяде още бой, даже да я удави във ваната, но Ана бе такава. Опитваше всички варианти докато не пожъне успех поне с единия. Силната надежда, че с този ще пожъне успех тя не спираше да го ухажва, възбужда. Не искаше да го убие или залъже.. Просто искаше да се спаси. Да спаси себе си и Хелън и колкото и налудничаво да бе това... Колкото и нередно-откачена да бе тази ситуация тя в действителност искаше него. Искаше го сега. Да усети гневът му насочен в друга посока.

by **.Nathaniel.** Пон Мар 03, 2014 7:42 pm

Раздразнение.Гняв. Агресия. Ярост. Натаниел Мейфийлд тази нощ бе преминал всичките етапи, от раздразнение до ярост, дори в момента изпитваше всичките тези „чувства”. Искаше му се отново да забие юмрукът си в нея, искаше отново да я удари, но защо? Нямаше причина. За това, че бе избягала? Ако той беше нормален, нямаше всичките тези психически ... отклонения сигурно и беше просто човек, сигурно също щеше да побегне, щеше да се скрие, но естствено тя бе засегнала гордостта му, той не можеше просто туко така да и’ прости. Щеше да я накаже, не всъщност той вече я беше наказал достатъчно. Сега какво? Щеше да и’ се радва? Да я чука? Да всъщност точно това мислеше и щеше да му достави такова удоволствие, щеше да излее гнева си.
Почудата се изписа на лицето му, когато тя тръгна към него, когато тя показа, че го иска. Ефект от наркотика най – вероятно, поредният опит да спаси кожата си сигурно, не му пукаше, влудяваше го. Искаше я, искаше я тук и сега, на момента, искаше да я има по всички възможни начини, искаше тя да бъде негова, не само сега, по принцип. Тя щеше да бъде негова, доброволно или на сила, никой не можеше да спре болен мозък като неговия, той си бе психопат, като онези серийните убийци по филмите на ужасите, харесваха си някое момиче и го изнасилваха, отвличаха, където го моделираха по свой тип, обличаха я в разни рокли, угаждаха и’ и я изнасилваха отново и отново. Е той щеше да пропусне частта с преобличането и играенето на кукли „Барби” , но щеше да я държи в дома си, нямаше да я пуска, щеше да е само негова, ничия друга. Бе готов да убие всеки, който я пожелаеше, всеки който посмееше дори да я погледне с желание. Какво толкова бе направила с него? Защо я желаеше толкова силно, защо ума му създаваше тези откачени фантазии.
Дори сега, когато бе покрита в синини, когато бе подута от ударите му, когато имаше цепнатини по лицето от които се стичаше кръв, той я желаеше, дори така го възбуждаше още повече. Тя бе покорна, подчиняваше му се. Най – накрая, беше негова. Устните му се впиха в нейните, ръцете му бяха груби, обхождайки тялото и’. Устните му се спуснаха към врата и’, напрегнат от възбудата, която ръката и’ му докарваше, от желанието което изпитваше когато бе толкова близо до нея. Едната му ръка се изкачи нагоре към гърба и’, заплитайки се грубо в косата и’, искаше я така, искаше да изпитва болка, така щеше да му достави още по – голямо удоволствие. Другата му ръка се спусна към бедрата и’, настанявайки се между тях, масажирайки клитора и’.
Не, той не беше търпелив, не можеше да издържа тези игрички, трябваше да я има на момента иначе щеше да полудее, повече от колкото обикновено си беше.
Повдигна я опирайки я до стената, като в същият момент проникна в нея. Нямаше никаква капка нежност в действията му, не мислеше за нея, за нейното удоволствие мислеше само за своето. Проникна изцяло в нея, като лек стон се откъсна от гърдите му между временно. Устните му отново намериха нейните, отново без никаква нежност.

by **Anabell ♠** Вто Мар 04, 2014 5:26 pm

Анабел извика, когато усети грубото му проникване. Въздуха й секна в гърдите и тя заби нокти в гърба му. Тялото й го прие като отдавна чакан гостенин, устните й отговаряха на целувките му. Как можеше да изпитва толкова смесени чувства към него? Да го желае до полуда, а омразата да я изгаря така. Тя изив тяло и въпреки грубостта му усещаше как й харесва, как полудява от удоволствие. Тя го притисна към себе си, като го стисна леко с бедра, а едната й ръка се спусна по рамото му. Бе сигурна, че той е бесен.. Знаеше че дори след това няма да е спокоен. Знаеше че дълго време ще си пати от това и може би нямаше да успее да изпрати пари за сестра си, но... По-добре да забавеше вноските месец или два пред това Натаниел да ги убие? Все някак си щеше да се справи, щеше да се измъкне. Анабел хвана лицето му и го погледна в очите. Искаше й се да каже „Стига, успокой се.. По дяволите не съм искала да те убия гаден кучи син такъв!” но какво от това? Нали пак щеше да го ядоса. Тя впи устни в неговите и ядно захапа долната му устна. Захапа я толкова силно че от нея бликна кръв и тя прокара език по раната. Металния вкус който избухна в устните й я разтърси точно както и възбудата й. Анабел вдигна ръце и ги сложи на гърдите му избута го от себе си и стъпвайки на земята улови дланта му и го поведе към спалнята. Бутна го върху леглото и заставайки отгоре му го дръпна към себе си, тя уви ръце около врата му и го пое отново целия в себе си. Стон на удоволствие се отрони от устните й и тя се усмихна. Точно като някоя луда се усмихна и рискувайки собственият си живот прошепна в ухото му.
-Вбесява ли те факта, че дори когато си жесток като Дявола те желая? Кажи ми... Искаш ли да ме е страх от теб Натаниел.- Тя отново сложи ръце на гърдите му и го бутна назад карайки го да се излегне. Макафи изви главата си назад, а влажната й коса помилва гърба й, докато движеше таза си. Движенията й- плавни бяха лишени от всякаква грубост. Устните й се разтвориха и подпирайки се с ръце на гърдите му отново вдигна глава и се подсмихна. Очите й горяха. Гневът му излял се върху нея се четеше по лицето й, белезите от него щяха да стоят по нея прекалено дълго време. Белезите от него, от присъствието му в живота й.. От това което й бе причинил.. Тези белези щяха да останат в нея цял живот. Това не притесняваше Ана... Дори вече не я отвращаваше... Тя отдавна бе паднала в ръцете му и го търсеше.. Търсеше гнева му, ласките му.. Очите му. Търсеше него и познавайки го такъв какъвто бе извън разказите на баща й Макафи го бе приела в сърцето си. Нещото за което се мразеше и нещото заради което щеше да се проклина цял живот..

by **.Nathaniel.** Сря Мар 05, 2014 7:23 pm

Възбуда. Цялото тяло на Мейфийлд я изпитваше в момента, изпитваше я цялата, усещаше как вибрираше под кожата му, как караше дишането му да зачести. Защо тя толкова го подлудяваше? Защо бе единствената, която можеше да го докара до това положение без никакви „добавки”, така да го кажем. Да, в интерес на истината при останалите курви при които Натаниел ходеше ... ами те просто не можеха да го възбудят изцяло, не можеха да го докарат до тази точка на удоволствие, не можеха да се сравняват с нея ... а коя бе тя? Момичето което трябваше да убие, но се бе привързал по някакъв наистина странен начин към нея? Да, същата.
Докато едната му ръка и’ помагаше в движенията, другата се разхождаше грубо по тялото и’. Да той все още изпитваше желание да и’ причини болка, вероятно това желание никога нямаше да отмине, вероятно винаги щеше да се отнася садистично към нея, да се радва на болката и страданието и’, но той беше такъв – психопат. Ръката която минаваше през гърдите и’ и изучаваше прекрасните и’ извивки, се отклони към гърба, плъзкайки се на горе и вплитайки грубо пръсти в косата и’. Ето – той отново и’ причиняваше болка и това отново караше на лицето му да се появи подобие на доволна извратена усмивка. Същински Натаниел.
За секунди ги преобърна така, че той да е от горе, не можеше иначе, не искаше Макафи да си помисли, че ще я остави дори и за миг да доминира някъде било то и в леглото. Устните му потърсиха нейните, намирайки ги прокара език по линията им, като секунда по – късно езикът му търсеше нейният за поредната им страстна и същевременно сладостна целувка.
- Не скъпа, дори ме привлича. Това означава, че си моя. – по дяволите какво имаше толкова в нея, защо го караше да се чувства така собственически настроен към нея, защо го вбесяваше така, защо го караше да иска страданието и’ и същевременно да иска нея самата. Това само показваше колко объркан беше. Цялата му същност си противоречеше за нея, действията му показваха това ясно. – Вече те е страх от мен, любов, защо ми е да искам нещо което вече имам!? – довърши отговора на въпроса и’ от преди малко, след което отново проникна рязко в нея. Движенията му, бавни, като постепенно се усилваха и отново забавяха. Ръцете му, повдигаха бедрата и’, пръстите му преминаваха по дължината им. Устните му постоянно търсеха нейните. Да, тя беше негова, най – добре за нея беше да приеме смирено факта, да не се дърпа. Нямаше да постигне нищо, вече беше решено, а тя определено нямаше как да му се противопостави, а според мислите и’, които Мейфийлд от време на време си позволяваше да чете, тя самата не искаше да му противоречи, тя самата искаше да бъде негова.

by **Anabell ♠** Съб Мар 08, 2014 11:55 am

Разочарование. Отвращение. Болка. Какво от всичко това изпитвате, когато паднете по гръб пред човека който мразите? Отвращавате ли се от себе си? Страдате ли за загубената битка? Битка, водена без оръжия, без насилие. Лъжа. Тяхната битка бе изпълнена с кръв и оръжия. Самият Натаниел бе оръжие, а Анабел. Каква бе Анабел за него? Играчка? Цел? Боксова круша? Какво бе това момиче, което не е всяко друго? А да... Тя бе дъщерята Макафи, онази- нормалната. Ана често се питаше защо не бе станало обратното? Тя да се побърка, а Хелън да е добре... Защо трябваше грижите да паднат на нейните плещи, та тя се грижеше за себе си и за сестра си толкова дълго. Дяволски дълго. Дори не можеше да си спомни имала ли е нормална част от своя живот. Осъзнавайки това Анабел затвори очи и стисна зъби.. Плачеше й се. Дяволски много й се плачеше. Бе напълно сама, курва предлагаща тялото си за пари, чукаше се с убиец, психопат.... Правеше секс, за да спаси жалката си кожа. Да избяга отново и да продължи с мизерното си съществуване. Анабел сложи ръце на гърдите му и се вгледа в очите му. Той беше единствения който бе до нея. Единствения й близък който бе говорил с нея. Каква жестока гавра от страна на съдбата. Точно той да бъде част от нея, да е единствения до нея по какъвто и да е бил начин.
Грубите му ласки и думите му я накараха да простене. Въпреки душевната й болка, тялото й се наслаждаваше на действията му, на докосванията. Анабел придърпа лицето му към себе си и в сравнение с неговата грубост го целуна внимателно, нежно. Осъзнаването на това колко самотна бе в действителност и колко жалка в очите на другите, и в своите собствени тя се променяше. Да, наркотикът все още успяваше да я замая, нуждата от още също я държеше, но желанието да не остане сама, дори да е с Натаниел я привличаше повече от всичко останало. Имаше нужда от някой до себе си. Но дали той бе правилния избор? Как щеше да разчита на него? Дори за най-малкото? Та той бе луд... Но бе нейния луд. Точно както той се бе изразил. Тя бе негова, но нещо в нея й подсказваше. Той също бе неин. Дори да не го искаше- самият факт че я бе оставил жива и в момента делеше леглото с нея говореше само по себе си. Натаниел я харесваше. Харесваше я много и я желаеше.
-Знаеш, че аз ще се превърна... Всъщност че съм твоята слабост, нали Натаниел?- думите й прозвучаха като въздишка, ръцете й минаха по гърба му и остави следи по кожата му.
-А съм убедена че не искаш да ме е страх от теб...- подсмихна се и отърка тяло у неговото.

by **.Nathaniel.** Нед Мар 09, 2014 10:05 am

Негова. Анабел беше негова, дори и тя да не го съзнаваше, дори и той самият да не го осъзнаваше все още. Да той искаше тя да е негова и заслепен от това си желание, не виждаше че вече то се беше изпълнило. Тя беше негова, само негова. Но дали той бе неин? Та в момента той дори не можеше да мисли за други жени, не искаше да мисли за други, искаше само нея, а това странно желание само и единствено за нея значеше ли, че той е неин? Да... не. Той не можеше да си позволи да изпитва чувства, беше прекалено странно, не беше типочно за същността му, не трябваше да я харесва. Щеше да завърши зле и за него и за нея. И ето, той пак мислеше за нейният завършек. Не, не можеше да си позволи да я харесва, не можеше да си позволи да мисли за нея, та той беше демон по дяволите, дете на злото, превъплащение на злото дори. Беше бруталист, беше известен със своята жестокост, безпощадност, извратеното му мислене, а сега ... сега щеше да се размекне? Сериозно!? Та това си беше ... недопустимо. Не трябваше да се размеква, дори и само за нея, трябваше да си остане такъв ... задник, простак, психопат.
Ръката му се спускаше нежно по дължината на бедрото и’, устните му не можеха да се отделят от нейните, желаеше ги, желаеше я! Движенията му някак си станаха по – нежни, по съобразителни, някак желанието му да и’ причини болка се бе изпарило, нима бе изкарал яда си? Не, той имаше прекалено много гняв да изкарва на показ, на дали просто го бе излял.
Устните му се спуснаха към врата и’, оставяйки влажна следа от езика си. Движенията му в нея ту забързваха, ту забавяха. Дишането му се очестяваше, горещият въздух от тежките му въздишки се удряше в кожата на врата и’, а устните му докосваха кожата и’. Той повдигна леко бедрата и’, като отново проникна в нея, този път цялата рязкост, цялата грубост като че ли се бяха изпарили. Сякаш след думите и’, той бе съвсем различен Натаниел. Дали наистина тя бе неговата слабост ? Не, та той просто идваше при нея да удовлетворява нуждите си, не можеше да се превърне в негова слабост, той не трябваше да има такава.
Щеше да и’ покаже, че няма слабост, щеше да и’ докаже че тя определено не му бе такава, макар и действителността да бе съвсем различна. Ръцете му грубо минаваха през кожата и’, грубост до такава степен, че да и’ докарат болка, минаваше грубо през насинените отново от него части на тялото и’, онази моментна нежност някак си изчезна, не искаше да разкрива подобна черта пред нея. Черта, която дори се надяваше да няма.
- Страхът е единственото нещо, което държи хората заедно. – не отговори на думите и’ пряко. Да тя бе негова, трябваше да остане негова и точно за това той искаше тя да изпитва страх, как иначе щеше да се задържи?

by **Anabell ♠** Нед Мар 09, 2014 5:54 pm

Анабел се изви под него, бедрата й се разтвориха широко, подканващо за него. Ръцете й минаха отново по гърба му, а наситения аромат на възбудата и еротиката сякаш се усещаше във въздуха. Ана прехапа устни и простена високо. Тя затвори очи и тогава всичко се промени. Нежността му се изпари, милващите кожата й устни изчезнаха и. Нямаше го. Онази черта от него, която й доказваше че може би той не е толкова лош, изпари се като дим от цигара. Нямаше и следа от нея освен миризмата и натрапващото горчиво усещане в устата. Макафи простена от усещането на отминалата наслада и сложи ръце на гърдите му. Тя го избута грубо от себе си и се покри с чаршафите.
-Умри!- Анабел се измъкна от леглото и просейки си още бой влезе в банята и заключи вратата. Нямаше особено голям избор и знаеше че той или ще разбие вратата или ще се телепортира при нея и да й набие някой и друг шамар, но й бе писнало от това..
-Щом толкова искаш да ме е страх от теб давай, пребий ме и ме завържи с белезници! Няма да съм с теб по друг начин! Няма да съм твоя, няма да бъда ничия! – тя изрита вратата в гнева си и седна на ръба на ваната. Загледа се в ръката си и усети остра болка в тялото си. Ето го наркотичния глад. Бе изпуснала дозата, най-важната си доза и имаше нужда от нова. Имаше нужда от наркотик. Тя простена и прокара пръсти по надупчената си кожа. Отново простена и погледна към малкия прозорец на банята. Нямаше как да се измъкне. А дори и да имаше не можеше да ходи гола, нали? Тя се свлече на земята и се огледа. Какво имаше тук, което да й свърши някаква работа? Сапун? Някаква течност в жалко подобие на ваза... не нямаше нищо. Нищо. Кожата й настръхна и усети как ледено студени тръпки я накараха да потрепери. Мамка му. Имаше нужда от пари, имаше нужда да отиде и да си вземе нещо. Амфети, кока.. Херойн. Дори искаше смао дръпка трева. Не искаше всичко, искаше да се надруса до забрава. Имаше нужда от това. Физически и психически. Да изтрие с наркотици мислите за това какво бе преживяла, за това в чий ръце бе прекарала последния половин час. Болка пробяга по гръбнака й и се забоде право в ръката й. Как щеше да се измъкне? Да излезе и да избяга отново?! Не... Не можеше, той щеше да я спре или още сега да влезе и да я пребие. Дори това щеше да приеме... Да сключи с него сделка. Нека я бие, но да й даде доза. Една малка. За няколко часа.

by **.Nathaniel.** Нед Мар 09, 2014 8:50 pm

Гледайки я такава, той най – накрая осъзна... Тя бе неуязвима, свободна, осъзнаваше че когато изпитваше нужда от нея, от съществото и’, когато изпитваше желание да е негова, само негова и на никой друг, той нямаше никаква власт над нея, тя бе единственото нещо на света над което нямаше власт, което не можеше да държи под контрол. Не можеше да я пребива всеки път когато му се опълчеше, не всъщност можеше, но не искаше, не искаше постоянно да я наранява. Садистичните му наклонности спрямо нея като че ли изведнъж преминаха. Какво се очакваше сега, че щеше да и’ даде право на избор? Дали да остане с него или да се върне към живота си, но не той не искаше да тя да си отива, имаше нужда от някой като нея, някой който дори и за момент щеше да го направо по – добър човек. Не че искаше това, но ... за Бога, та той изпитваше чувства към него, чувства които му бяха непознати, положителни чувства, искаше да бъде до него, да бъде негова и тя също да желае това. Не можеше да я насили, тя бе може би единствената която нямаше да се подчини на думите му, можеше само да се възхищава на поведение като нейното. Трябваше истинска смелост и дързост, за да кажеш или направиш нещо подобно каквото тя бе казала и направила.
Натаниел я проследи с поглед до вратата на банята. По дяволите! Защо се чувстваше гадно, защо изпитваше шибаното чувство, че трябва да бъде мил с нея, че трябва да показва страна от себе си, която отбягваше толкова години вече, трябваше да я крие, защото хората щяха да очакват добро от него, а той не искаше да прави добро...но тя, тя беше изключение.
Мейфийд се надигна от леглото, обличайки навличайки боксерките и дънките си. Хвана тениската си в ръка и се телепортира в банята пред нея, приклякайки за да я погледне в очите. Той и облече тениската си, понеже не видя къде бяха нейните дрехи. Ръката му трепна към лицето и’, но този път не за да я удари, той просто помилва лицето и’. Пръстите му галеха бузата и’, а устните му нежно целунаха челото и’.
- Съжалявам. – не каза за какво, нека самата тя си избереше, та той имаше много неща за които да и’ се извинява, но защо да ги изброява, тя си ги знаеше, а имаше вариант да пропусне някое, така щеше да изглежда, че не съжалява и за него. Усещаше как тялото и’ се тресеше от нуждата за наркотика. Просто я взе на ръце и отново я заведе в стаята слагайки я на леглото. Напълни един леген от банята със студена вода, като намокри хавлиена кърпа с нея, изтиска я и я постави върху челото и’, много скоро щеше да се появи и температурата, а това ... малко или много щеше да и’ помогне, освен това трябваше да заспи. Искаше да направи поне това за нея, да я изчисти, да я върне отново в обществото, поне това заслужаваше.
„ Какво по дяволите ти става Натаниел, да не би да се размекваш „ нашепваше му вътрешният глас. НЕ! Той си беше същият, но с нея ... с нея можеше и да разкрие малко от добрата си страна, трябваше да го направи, ако искаше да е наистина негова.

by **Anabell ♠** Пон Мар 10, 2014 4:04 pm

Когато го видя отново Анабел потрепери, но не беше сигурно дали трепери от страх или от студ. Бе й толкова студено и всичко я болеше. Но това бе смао началото. Анабел усещаше замаяност, не можеше да реагира адекватно. Психиката й вече започваше да се обърква, тялото й също. А тя знаеше какво ще стане.
-Моля те.. Пусни ме. Моля те.- Анабел се отпусна върху възглавниците на леглото и стисна ръце в юмруци. Усещаше как енергията я завладява. Не, не, не. Тя щеше да стане еректилна. Мамка му не. Но не зависеше от нея, когато усети как хладната кърпа застава на челото й я свали и я хвърли на земята. Анабел скочи от леглото и хукна към вратата. Имаше усещането че не вижда, че всичко е против нея, че ще се пребие и ще умре и. Да пълен филм. Ръцете й и цялото й тяло се тресеше. Сигурно дали гласът й трепереше. Тя заблъска вратата, която самата тя бе заключила по-рано днес. Къде беше ключа. Очите й обходиха помещението, цялата бе като тикосана, дори ходенето й. Сигурно можеха да я заснемат и да я пуснат в най-смешните животни и хора на планетата. Анабел удари длани във вратата и се свлече на земята. От очите й бликнаха сълзи. Имаше усещането че ще умре, че не може да диша и да мисли. Сълзите се стичаха по лицето й, тя бе сложила едната си ръка на вратата, опря лице на хладното дърво и продължи да плаче. Защо плачеше? Защото не може да се надруса? Колко глупава причина, но за нея бе сериозно.. И как да не е. Та наркотиците бяха единственото нещо, което й помагаше в живота и по принцип. Получаваше ги безплатно. Тя се обърна към Натаниел отново и ахна. Нямаше го, добре де може би беше там, но съзнанието на Анабел си играеше шеги. Пред очите й се появи звяр. Същински звяр, сещате се от онези големите черни с шиповетe и всичко останало. Писъкът на Анабел бе толкова пронизителен, че сигурно дори мъртъвците в гробището са я чули. Тя отново заблъска по вратата и напълно загубила здравия си разум. Плачеше и пищеше сякаш я гони самият дявол, а детинското в нея й подсказа да се завие, защото както всички знаем, когато се завием през глава и лошите същества изчезват. Анабел дишаше тежко и когато отново се обърна към.. Натаниел? Поклати глава. Какво трябваше да направи? Тя очевидно не осъзнаваше какво става. Или
-Боже Господи.. Натаниел? Ти имаш шипове?!- ахна и доближавайки се до напълно нормалния мъж сложи ръце на лицето му и като слепец почна да го опипва.

by **.Nathaniel.** Пон Мар 10, 2014 6:08 pm

Гледаше я. Разбираше я. Искаше да и’ помогне. Не всъщност не я разбираше добре, та той никога не се бе пристрастявал към наркотиците или алкохола и нещо подобно. За сметка на това бе гледал много пристрастени, много в абстиненция. Халюциниращи – точно като нея. Но как щеше да я изчисти? Та тя самата не искаше да бъде изчистена. Очевидно искаше да е подвластна на наркотиците. Как се предполагаше, че ще я възспре да не взима наркотици? Та тя все някога щеше да избяга, все някога щеше да остане за момент без него, може би и за повече, какъв бе смисъла изобщо да се опитва да я изчисти? Може би трябваше просто да и’ вземе една доза и да и’ я подметне заедно с парите за услугите и’, да си тръгне, да я остави да избяга, да продължи с мизерното си съществуване.
Не, той нямаше да го направи, искаше, искаше да я остави, но как можеше да го направи, та той я харесваше, беше привързан към нея, незнайно как се бе привързал към някой изобщо и това някак си му бе странно. Допадаше му и после не. Харесваше му докато беше лесно, докато имаше контрол над нея, докато мислеше, че може да я направи питомна, подвластна, докато правеше това което и’ кажеше, а сега ... осъзнавайки, че тя няма как да му бъде подвластна, осъзнавайки че щеше да е така през цялото време, той щеше да се опитва да и’ помага, а тя щеше да бяга. Мамка му, не го интересуваше че щеше да им е трудно, не го интересуваше че на него щеше да му е трудно.
Той стана от леглото, където бе седнал и я приближи. Стъпките му бяха тихи, бавни. Като че ли я дебнеше, като че ли чакаше подходящият момент, чакаше да се свести, да започне да мисли трезво. Той виждаше образа си през нейните очи, през нейните мисли. Виждаше чудовище. Да той в действителност беше чудовище, не като онова в халюцинациите и’, беше много по – зле, не на външност, а на свирепост.
Виждайки в мислите и’, в съзнанието и’, че погледа и’ се бе избистрил, че виждането и’ бе някак по – реално макар и да не го виждаше съвсем както в действителност беше.
Устните му се разтеглиха в усмивка, опитваше се да сдържи смеха си от коментара и’. От начина по който го виждаше, целият в шипове. Погледът му веднага се наклони към ръцете и’, които опипваха лицето му. Той обви своите около талията и’. Беше нежен, внимателен. Гледаше да не я нарани – нещо напълно нетипично за него. Постави едната си ръка върху бузата и’, като палецът му я помилва.
- Няма шипове, няма чудовища ... всичко е наред. Само аз и ти сме. – използва дарбите си, използва ги, за да избистри съзнанието и’, но нима това имаше значение, халюцинациите никога не бяха най – лошата част от изтрезвяването. Абстиненцията причиняваше физическа болка, но нима щеше да я усети, след начина по който той я бе третирал, болката от недостига на наркотично вещество в системата и’ сигурно щеше да и’ се стори като галене от перо, след това което той и’ причиняваше.
- Всичко е наред. – повтори допирайки устни до челото и’. Каква беше цялата тази нежност изведнъж? Дори не можеше да познае себе си, не можеше да познае поведението си.

by Sponsored content

Ravenswood motel

Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel

Re: Ravenswood motel