i never meant to cause you trouble,

-Мога ли да стана нормален? – мъжки глас заговори.
-Може би. Ако се отдадеш изцяло на Бог. –обади се друг мъжки глас, но малко по-дрезгав. По принцип Давид въобще не вярваше в Бог. Не можеше да вярва в някого или нещо ,което няма никакви доказателства за съществуването му.
- Бог няма да помогне. Той не съществува. - промърмори. Лежеше на адски удобен диван с много пухени възглавници в различни цветове. Не трябва ли всичко да е в един цвят, запита се. Явно този психолог е някаква арт натура. Въпреки ,че не беше облечен, като за този стил. Беше с бяла риза и черен панталон. Изглеждаше по скоро ,като бизнесмен ,а не като психолог. Да не забравяме ,че беше адски секси за един психолог. Особено така ,както бе разкопчал първите три копчета на ризата си и се показваха няколко косъмчета от гърдите му. Явно нарочно си бе избрал по-тясна риза за да му се виждат страхотните му мускули. Давид се опитваше да не гледа много в него, защото щом погледнеше веднага загубваше ума и дума.
- Защо мислиш така? В библията пише... – и така започна да изнася лекцията си-както винаги- защо трябва да вярваме в Бог. Давид не го слушаше. Никога не го слушаше, когато започнеше да говори за това. Ако не можеше да му даде някакви съществени доказателства-а той не можеше- защо по дяволите трябваше да изнася тази лекция?! Момчето затвори очи. Започна да мисли? Защо трябваше да е такъв? Ако съществуваше Бог наистина, защо е избрал точно той да е гей?  Последното му заключение беше, че живота е шибан –както винаги-.
- Давид? Давид?- Усети ръката му на дясната си ръка да го разтърсва леко. Явно бе заспал. Кой ли не би заспал след тази тъпа лекция сигурно бе минал час, каза си.
- Да, да ,тук съм! – каза и потърка очите си с лявата ръка. Ръката на психолога така и не се махна, даже го гледаше малко странно. Давид не беше сигурен дали го гледа с любопитство или все едно....не. Не. Не можеше да е това. Гледаше го сякаш... искаше да го целуне. До колкото си спомняше психолога не беше споменавал сексуалната си ориентация. Не изглеждаше такъв. Даже изглеждаше съвсем нормален.
- Благодаря ,че ме изслуша. – каза с една от онези негови секси усмивки, които караха Давид да настръхва.
-Н-няма п-проблем- защо по дяволите трябваше да е толкова красив? Не можеше ли да е някой нормален психолог на около четиридесет години с очила и с не толкова мускули? Е, явно не.
-Очарователно е ,как като ме погледнеш започваш да заекваш. – така и не свали шибаната божествена усмивка от ангелското си лице. Мамка му, изруга на ум. Беше разбрал, а момчето се стараеше да не бъде толкова очевидно. Беше се провалил ,както винаги.  Изведнъж усети, как разстоянието между тях се скъсява. Опита се да каже "какво правиш", но беше се вцепенил. Вече усещаше дъхат му, който впрочем миришеше на мента. Беше перфектен. Милиметри деляха устните им. Давид искаше да ги опита. За него бяха, като вино, а той искаше да се напие. И тогава се случи.
Все едно някой му беше пробил черепа с пирон или му бяха били главата с чук. Е, беше някаква статуетка, но болката се равняваше на забития пирон в черепа.
Събуди се в болничното легло в болницата на Рейвънслууд. Не помнеше нищо. Имаше само бели петна.
- Помощ. Помощ. – изведнъж група хора се ступаха около леглото.
- Кои сте вие? - попита Давид. Коремът му започна да се преобръща от страх.
- Помощ. Помощ. – казаха го още няколко пъти и тогава започнаха да крещят.
Припадна от шока и ужаса.