a perfect storm.

________________________________________________
- Добър ден! – поздрави младото момче и изчака отговора на събеседницата си. Но той така и не дойде. – Ъм, да. – започна нервно да разглежда документацията в ръцете си. Скай се изсмя с убеждението, че наистина е нов в „занаята”. – Скай? Като необятното небе? – попита момчето и преметна поглед към нея любопитно.
- Не. Като напушените ми родители. – отговори механично със строг глас.
- Ясно. – бързо отново заби поглед в документите. – Страдала си от безсъние и параноя. Продължават ли да те измъчват?
Момичето присви очи и се приведе напред, полагайки длани на коленете си.
- Знаеш ли, твърдо „против” разказването на живота ми на напълно непознат съм. – проговори бавно, грубо.
- Скай, аз съм твой приятел. Можеш да ми кажеш всичко.
- О, моля те, спри с тези глупости, не съм на три! И сама мога да видя, че ти имаш по-голяма нужда от терапия от мен! – извика и се изправи.
- Моля те, успокой се. Просто се опитвам да си върша работата. – също се изправи, направи онзи жест, казващ „спри, моля те!”, с ръце и се усмихна миловидно.
Никое същество на планетата не би могло да устои на тази усмивка. Никое не би трябвало да устои. Беше чаровна, прекрасна. Излагаше на показ белите му зъби и караше трапчинките му да се покажат, което му придаваше дори още по-неустоим вид.
- Да. Съжалявам. – усмири се най-после и отново седна на равномерно боядисания с бяла боя дървен стол.
- Значи да добавя и проблеми с гнева. – момчето се пошегува и прекрасната му усмивка отново зашари. – Да започнем отначало, става ли?
- Да. Става.
- Аз съм Джеймс, новият ти терапевт. Ще се виждаме два пъти в седмицата, както вече знаеш. – за миг прозвуча толкова професионално, че успя да накара момичето да се усмихне.
- Аз съм Скай, новият ти пациент. Ще се виждаме всеки вторник и петък. – размениха си по още една усмивка.
- За какво искаш да говорим, Скай? – положи единия си крак върху другия, прихващайки кокалчетата на глезена си с ръка.
- Да поговори за теб. – отговори набързо.
- За мен? – повдигна вежди изненадано. – И какво за мен?
- Защо си се захванал с тази работа?
- В гимназията всички приятели ме използваха, за да си излеят мъката. И след всеки „сеанс” ми казваха колко добър терапевт щяло да излезе от мен. – замлъкна за секунда и си пое дълбоко въздух. Издиша, като изду бузите си, докарвайки на лицето си изкривена физиономия. Дори тогава бе сладък. – Но както виждаш… Все още не съм много добър.
- Не мисля така.
- Дори не сме започнали терапията.
- Имах достатъчно време да преценя.
- Нима?
- Да.
Гледаха се мълчаливо известно време.
- Нека сега поговорим за теб. – Джеймс най-после прекъсна няколкоминутното мълчание.
- Съжалявам, времето ни изтече.
- Имаме още петнайсет минути. – отговори след не повече от секунда, посочвайки черния часовник, окачен контрастно на бялата стена. Скай въздъхна тежко.
- Добре. Какво за мен? – извъртя очи.
- Нещо е предизвикало безсънието и параноята. Нещо, което не присъства в документите. Какво е то?
- Не обичам да говоря за това.
- Скай…
- Говоря сериозно.
- Аз също.
Отново последва мълчание. Сякаш участваха в състезание по надзяпване. Докато момичето не въздъхна. Предаде се още във втория рунд.
- Изгориха до кости родителите ми. Накараха ме да гледам. – призна тихо, свела поглед към ръцете си.
- Господи, Скай…
- Знам. – отговори бързо, опитвайки да избяга от „съжалявам”, „моите съболезнования” и така нататък.
- А си мислех, че моя живот е скапан. – заяви момчето.
- Да, много ме успокояваш. – засмя се.
- Но за миг върнах усмивката на лицето ти, нали?
Скай го погледна. Вече бе убедена – падаше си по него. Но не трябваше. Трябваше да си отмъсти. Та нали затова бе заела това тяло?! Отново сведе поглед.
- Казах ти, че си добър.