do. not. panic.

LEONIE

... Cavana. Leonie Cavana Age - 18. Host of un vengeful spirit. Runaway from da madhouse. Dangerous for self and others. On drugs. fv: Cara delevingne.

Трудно е.
Светлина. Събуди се.
Ставай. Бялото хапче.
Червеното хапче.
Синьото хапче.
Добро утро.

Не искам.
... Не отново.

Трудно е.
Особено когато има охрана, която е опасна, безпардонна и си изпълнява съвестно задълженията единствeно по впечатление. Но рискът си е риск. Трудно е, мамка му, но чувството е хубаво. Адреналинът в кръвта е в пристрастяващо високи количества. Именно, защото е трудно. Именно.

Направи това. Направи онова.
Чисто, просто и ясно. Поради някакви причини и по непонятни за мен начини Мариус винаги знае най-добре, затова опцията да не го слушам е рядкост. Особено в момент като този. Мъжът пред камерите отиде за кафе.

СЕГА.
Изчакай малко...
Казах СЕГА!
Изчакай да се отдалечи.
- но той не се даваше лесно, затова се карахме понякога - Момиче, изчезвай сега или няма да можеш да излезеш скоро.

Окей. Окей.
И СЕГА, ДАМИ И ГОСПОДА, ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ В ЕФИР ЛЕОНИ КАВАНА!
Тичай.
Тичам. Тичай по-бързо. Тичам по-бързо. Наляво! По-бързо!
Престани да ме пришпорваш!
Наляво! Внимавай!
Мл...
#мрак.

Светлина.
- Отвори очи, хайде, мамка му, събуди се. Боли ли те нещо?
Гласът идва някак си далечен, оплита се с гласа на Мариус и този на собствените ми мисли, и е трудно да осъществя връзка с каквото и да е. Едно безкрайно объркване. И гадене. Господи, искам да си издрайфам червата.
- Хей, добре ли си?
Вдишвам рязко.
- Имам предвид, нали не умираш?
Не знам? Имам предвид, всичко е черно, главата ми бучи, нещо ме боли зверски и ми се гади; или съм жива, или съм близко до ада, не мога наистина да преценя кое от двете е, ако изобщо е някое от двете. Защото понякога нищо не е такова, каквото изглежда, сещате се.
Лирическо отклонение: през това време Мариус суфлираше нещо на заден фон, но, както вече казах, изгледи за скоро свестяване нямаше и при все че то дойде рязко, неочаквано, като лятна буря и аз отворих очи. Край на лирическото отклонение.
Отварям очи. Рязко.
И така се запознах с него.
Няма да споменявам имена, тъй като е опасно. Урок, който научих по трудния начин и заради който бях изпратена на електрошокова терапия - най-ужасното нещо, което може да се случи на който и да е от затворените в онази проклета лудница.
Да, избягах от там.
Малко инцидентно, но го направих. На онези хора там не им харесваше факта, че аз се разбирах с Мариус, с "гласа в главата", с "шизофреничните си симптоми" и затова избягах. Без значение колко ми се повтаряше, че цялото това дрогиране и лишаване от свобода е за мое добро, на мен не ми харесва и предпочитам да се самоубия, отколкото да се върна там.
Освен това имах мисия.
Всичко съм преценила.
Мислят ме за луда, защото житейските ми решения не са в синхрон с техните собствени и изобщо общоприетия начин, по който трябва да протече един човешки живот.
Да имаш мисия е много по-целенасочено, отколкото просто да се луташ из живота, изучавайки се, работейки, плащайки данъци, отглеждайки деца с въпроса, висящ години наред като лично проклятие: Какъв е смисълът?
Мариус мислеше по същия начин.
Мариус не беше халюцинация.
Тук не ставаше дума за шизофрения, но никой не го разбираше.
Мариус беше личност, също като мен. Не беше плод на собственото ми съзнание, а беше абсолют с автономно парче от мозъка ми, което се бях съгласила да му отстъпя, след като разбрах причината за всичките панически атаки, странни гласове, странни халюцинации и желания за медикаментно лечение в психиатрична клиника. Най-ироничното е, че точно там осъзнах, че не съм луда и след два неуспешни опита за бягство, в крайна сметка успях да се измъкна.
Имах мисия.
Никой реално не се замисли защо защитавам "болестта", "другата си личност", "халюцинациите" и защо те не ми причиняват ЧАК такова голямо неудобство [ да, понякога имаше известен дискомфорт, все пак бяхме две съзнания в едно тяло, но не беше толкова зле. ]. Всички настояваха да ми дават ежедневно синьото хапче, бялото хапче, зеленото хапче. Прахчетата. Инжекциите. Терапиите.
Не, благодаря. Не ми трябват, не си хабете материала.
И все пак, за времето, прекарано там, успях да се закача за определени лекарства.
Наркоманка ли съм?
Ще видим, ще видим.
ТРЯБВА МИ ВАЛИУМ.
Тихо.
ОТКАЧАМ.
Шшшшт.
И така общо взето минах към хероин.
Помага ми да си изпълнявам мисията, а именно - да помогна на Мариус. Да му помогна да си го върне тъпкано на едни определени хора, наранили го приживе.
Мариус не е халюцинация.
И ще си го върне.
Ще си отмъсти, да.
Шшт.
Да.
Да...