i'm tired of feel like i'm fucking crazy | .Olivia.

by **.olivia.** Сря Фев 26, 2014 5:10 pm

Olivia O'Connel || 21 || citizen || fc; Lucy Hale

Устните и’ се докосваха до неговите, сливаха се с неговите. Телата им се движеха в синхрон, бяха като едно цяло, напасваха се идеално, все едно бяха две половини от едно цяло и сега се сливаха в положението в което трябваше да бъдат. Движенията му я подлудяваха, докарваха я до онази точка на лудост за която дори не можеше да мисли, камо-ли да говори за нея. Стенеше от удоволствието,което той и’ причиняваше и миг по – късно удоволствието се разля по цялото и’ тяло. Слабините и’ се свиха, усещайки горещина, цялото и’ тяло трепереше от възбудата, от удоволствието. Желаеше го отново и отново, можеше да прекара дните си по този начин, не и’ пречеше, дори и’ харесваше, доставяше и’ удоволствие, имаше и желанието. Ръката и бе обхванала ръба на врата, повдигайки се нагоре, движеща се в перфектният синхрон с него и само миг по – късно бе стигнала до колуминацията, горещи вълни я обляха цялата, стенанията и’ се превърнаха в оглушителни викове, които изпълниха цялото помещение.
Свършвайки просто остана в прегръдките му, изчаквайки да възстанови дишането си, сърдечният си ритъм, изчакваше възбудата и’ да премине.

::две седмици по - късно::

Оглушителният звук от токчетата и’ по каменната повърхност огласяха целият коридор. Стъпките и’ бяха забързани, тръпнеше в очакване на предстоящото. Бе развълнувана, същевременно и нервна, превъзбудена, несигурна дори, заради двете „горили” вървящи плътно зад нея, подканващи я да се забърза още. Какво очакваха по дяволите? Че щеше да се затича? При височината на токовете си, щеше да е наистина голямо чудо погледнато от страни. Стигайки пред желязната врата, изчака грамадите зад нея да я отворят и когато това стана, тя влезе естествено благодарение на буквалното побутване от тях.
- Оливия! За какво искаше да ме видиш? – гласът идваше иззад голямото дървено бюро, загледана в брюнета тя се приближи отваряйки дамската си чанта, вадейки пачката с пари, които и’ бе оставил преди няколко дни и я хвърли на бюрото пред него.
- Няма да го махам, реших го. Детето остава! Не ме интересува дали си съгласен да му бъдеш баща, всъщност няма да ти позволя да докоснеш или дори доближиш детето ни, щом си способен да искаш смъртта му. – всъщност преди няколко дни самата тя мислеше, че аборта бе най – добрият вариант, но сега ... не искаше да отнеме живота му, беше отраснала по сиропиталищата, беше се научила че не може просто да отнемеш човешки живот, особено на дете, не искаше да оставя детето си, не искаше да го предава. Щеше да го задържи въпреки, че знаеше, че всички щяха да са срещу нея, всички щяха да опитат да и’ го отнемат, да го убият, само и само, да не стане Крисчън, по – уязвим, вече бе достатъчно уязвим с Лив в живота си, какво щеше да стане с него и кариерата му с бебе в живота. Не, тя не искаше да го проваля, не искаше да губи и бебето, за това най – добре беше да замине, да го напусне.
- Какво по дяволите си мислиш, че правиш Лив? Ще махнеш това бебе или ще ме принудиш лично аз да го изтръгна от корема ти! – в този момент, Оливия се почувства като истински боклук, почувства се сякаш отново бе една от курвите му, която бе хлътнала по него, което не се различаваше от истината с разликата, че той също споделяше чувствата и’, беше я измъкнал от тинята и я бе направил прицеса, а сега какво? Отново опитваше да я третира като боклук.
- Стига, Крисчън, знаеш колко много значи това за мен, не ми го отнемай. – гласът и’ трепереше, очите и’ се насълзиха, по бузата и’ дори се стече една сълза. В гърлото и’ заседна буца, ограничаваща говора и’, опитвайки се да каже нещо я застигаше неминуемата болка. В този момент го мразеше, наистина много го мразеше, беше много по – различно от всички останали пъти в които се опитваше да се убеждава, че го мрази.
- Съжалявам, скъпа. Знаеш, че е невъзможно, трябва да махнеш детето, не ме принуждавай да стигам до крайности. – гласът му толкова равен и леден я караше да настръхне от страх, тръпки избиха по кожата и’. За първи път изпитваше такъв страх от него, но не страх за себе си, не и’ пукаше за нея, пукаше и’ за детето им. Това бе единственото нещо от него, което щеше да и’ остане завинаги, единственото нещо от него, което щеше да я накара да почувства, че всичко е било истинско, щеше да я накара да се почувства като част от семейство, но той искаше да и’ го отнеме, знаеше че нямаше как да го разубеди, трябваше да се примири с него, за да не изгуби и своя живот, заедно с този на детето им.

::Година и половина по – късно::
Странното на живота, бе че всичко се обръщаше в един миг, най – съкровенит желания на човек се превръщаха в нещо, което в последствие и с течение на времето не можеше да гледа, не можеше дори да мисли за него, самата мисъл му се струваше прекалено отвратителна, както и обратното, нещата които не искахме се превръщаха в нещото за което копнеехме и не можехме да се откъснем от него.
- По дяволите, Крисчън разкарай това нещо от мен, не го доближавай до мен! Никога повече! – Оливия О’Конъл, бившата проститутка, която се бе влюбила в сводника си и която очакваше дете от него – дете, което искаше повече от всичко на света, сега не можеше да го погледне. След родилна депресия казваха някои и пазеха бебето от нея, но Крисчън , той искаше детето да е при майка му, усещаше нуждата на собствената си плът и кръв, но тя упорито го отказваше, не можеше да го държи, не можеше да го обича, не бе способна на това. Всеки път когато Крис доближеше детето до нея, тя изпитваше желание да го заличи от света. Не го искаше живо, а като се сетеше колко се бореше за това, как щеше да изгуби единственият мъж в живота си, този който и’ бе помогнал да загърби платения секс, беше я направил от боклук мислещ само за наркотици в истинска дама, беше ги превърнал в семейство, което тя искаше да разбие, с бебето на около се чувстваше като в затвор искаше да го убие, имаше нужда от това.
Може би наистина имаше след родилна депресия, но всъщност можеше и да не е това, честно казано през целият ад през който бе минала, борейки се за детето, което в момента не искаше, можеше и да е нещо по – лошо от след родилна депресия, можеше в действителност да има някакви психически проблеми, често е давала признаци на лудост, но чак до такава степен? Чак да я подтикнат до убийство на собствената плът и кръв, излязла от нея? Защото именно това бяха действията на Оливия, тя бе изчакала Крисчън да заспи. Беше се уверила, че ще спи непробудно, хапчетата които бе сложила в питието му, бяха гаранция за това, че нямаше да я притеснява. Тъмнокосата се измъкна спокойно от леглото, отивайки до кухнята. Дори не се замисли дали постъпва правилно, просто се водеше от инстинките си, от това което усещаше като инстинкт, онази депресия която напътстваше всичките и’ действия, насочваше ги към една единствена цел, да убие онова, което мислеше за заплаха.
Брюнетката взе един нож от кухненският шкаф, насочвайки се към стаята на бебето. Беше като дрогирана, движеше се , знаеше какво трябва да направо, но изобщо не го мислеше, главата и’ бе изпразнена от мисли, емоции и усети точно в този момент. Беше – празна. О’Конъл се надвеси над бебешкото креватче на малката си дъщеричка – Касиди – чието име бе измислил баща и’, тъй като тя мразеше дребосъка от дъното на душата си.
- Не заслужаваш да живееш, изчадие малко! – каза толкова сигурно и просто заби ножа в тялото на детето си, един, два, три пъти ... и дори и тогава не спря, продължаваше да го забожда в тялото на бебето, което отдавна беше мъртво.Пръски кръв багреха лицето и нощницата и’, докато ръцете и’ от друга страна бяха целите обляти в кръв.
- Какво по дяволите, Оливия? – чу мъжкият глас иззад себе си, беше ядосан, не беше бесен, яростен, долавяше се и тъга в него, тъгата по изгубеното дете, неговата собствена кръв. Оливия се ококори, изпусна ножа, вдействителност не бе очаквала, че ще направи подобно нещо. Погледна падналия нож, погледна и трупа в креватчето. „Господи” беше единствената мисъл, която бе минала през главата и’, не можеше да повярва какво беше направила, дали след родилните депресии отминаваха веднага щом бебето беше вън от картинката? Но всъщност това, нейната мъка ... беше само един кратък момент, една проронена сълза след което се обърна и тръгна към вратата, подминавайки Крисчън той я хвана за лакътя, придърпвайки я към себе си.
- Не те мразя Лив и знам, че не си чудовище, дълбоко в себе си, съжаляваш! – прегръщайки я, целуна брюнетката по челото, но тя побърза да го отблъсне от себе си, щом спомена за нейното „съжаление”, момента и’ на слабост.
- Ако още веднъж ми кажеш подобно нещо, че „съжалявам”, повярвай ми няма да се поколебая да наръгам и теб. – гласът и’ бе леден, плашещ, нямаше и помен от онова изплашено момиче, което в началото работеше за него като „момиче на повикване”, нямаше и помен от слабата наркоманка, готова да падне на колене пред някой, за да получи дозата си. Сега тя беше силната, знаеше че е способна. И щом съумя да убие собственото си дете, някакъв мъж, който в началото я третираше като боклук щеше ли да я спре, щеше ли той да е границата, която тя нямаше да може да прескочи? Да, едно беше сигурно, той беше единственият човек, който обичаше и е обичала, може би нямаше да има тази сила, да убие и него.

by **Jamie Commun ◭** Сря Фев 26, 2014 5:12 pm

Одобрена, добре дошла.

i'm tired of feel like i'm fucking crazy | .Olivia.

i'm tired of feel like i'm fucking crazy | .Olivia.

Re: i'm tired of feel like i'm fucking crazy | .Olivia.