enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

by **Vittorio;** Вто Фев 25, 2014 10:12 pm

Апартаментът все още ухаеше на ново. Ароматът на ацетон не отстъпваше независимо колко често прозорците оставаха широко отворени, докато го нямаше. В момента съжаляваше, че преди три седмици лакира паркета, но може би идеята не бе чак толкова лоша, колкото изглеждаше в момента. Към четири и половина сутринта към натрапчивата миризма се прибави нова – цигарен дим. Тежък и отблъскващ аромат, който не му правеше впечатление, защото дрехите му ухаеха на цигари. Ухаеха също така на свежа трева или по-точно детелини. Приятните и свежи нотки идваха от същото място – фасовете, които изчезваха между устните му по-бързо отколкото изчезваха глътките топло кафе. Впрочем той не пиеше кафе. Изпитваше някаква ненавист към въпросната напитка с мътен шоколадов цвят. Предпочиташе черен чай – силен и ароматен.
Помещението изглеждаше просторно. Тесен коридор отвеждаше до спалнята, която все още не приличаше на такава, ако изключим матрака в средата на стаята, до банята и до входната врата. Всекидневната се сливаше с кухнята. Един килим би изглеждал добре по средата на стаята, но естетическият вкус все още не го навестил, за да се досети да си набави нещо подобно. Освен това акрилът се чистеше далеч по-лесно от паркета. Липсваха мебели и бяха подредени само такива от първа необходимост.
Пръстите му минаха по платното и оставиха следи от бледо розов акрил. Обикновено използваше четки. Понякога бе трудно да изтрие боята от пръстите си, но имаше нещо толкова интимно в действието с пръсти. Чувстваше се част от самата картина, все едно предаваше част от себе си на нея и тя оживяваше през погледа му, под ръцете му. Като че ли започна да гледа на изкуството по нов начин след масовото убийство на доскорошните си приятели. Винаги бе смятал, че творците са неразбрани не защото отделяха голяма част от времето си на изкуството, а защото никой не разбираше мотивите им. Техният мозък действаше по един напълно нов начин, карайки ги да се наслаждават на определени неща без да се питат дали са правилни или не от разумна гледна точка. Точно както в момента се наслаждаваше да прокарва пръсти отново и отново върху платното, въпреки че по този начин отмиваше част от нанесената и все още влажна боя. Правеше го, докато ритмичните почуквания не надделяха над транса. Погледът му се стрелна към входната врата в дъното на коридора. Все още не бе намерил време да свърже звънеца, за да се наслаждава на проклетото негово дрънчене при всяка проява на насилие спрямо него от страна на редките му посетители. След онази случка в парка Виторио нямаше приятели. Родителите му се бяха отрекли от него и едва ли би чул мнението на майка си за нетрадиционната комбинация от бели мебели и жълти декоративни възглавнички и предложенията за помощ от страна на баща му за привършване на ремонта. Правеше всичко сам – бавно и славно. От семейството му единствено сестра му знаеше къде е, но те винаги уреждаха срещите си предварително, за да може да освободи графика си. Не беше в неин стил да дойде без предупреждение.
Отклони се от траекторията си единствено, за да измие влажната боя от пръстите си и след това последва едно щракване при отключването и още едно при отварянето на вратата. Погледът му обходи мъжката фигура на прага преди Виторио да се отдръпне назад и потъне в сенките на коридора, оставяйки вратата отворена.
- Какво правиш тук? – попита без да влага каквато и да било емоция в думите, докато се завръщаше към всекидневната, но този път не посегна към палитрата, а просто се загледа в платното. Спомняше си добре първата среща с Калъм, но никога не бе очаквал от това да излезе нещо по-сериозно от еднократна забивка. Не че изглеждаше да придобива такива параметри, но в действителност не бе очаквал да го види повече. Спомняше си гнева, когато му отказаха спонсорство за самостоятелна изложба. Натика се в първия бар, който видя и след две уискита светът изглеждаше по-добър. Музиката му хареса и през една от почивките се заговориха като срещата завърши в неговия апартамент. Трябваше да се досети, че щеше да запомни адреса и да се върне. Проклятие!
Не, всъщност май не съжаляваше чак толкова много… Дори бе любопитен за причината на посещението му.

by **libertine.** Сря Фев 26, 2014 7:34 am

Сладък, карамелен залез се стичаше по хребетите на далечния хоризонт, зад който започваше един непознат и толкова изкусителен свят на неизпитани приключения. Вечерницата чертаеше бяла, призрачна следа по посиняващия нощен плащ и даваше на бродниците посока в самотния им път. Скитници без подслон, без семейство, такива, като Калъм - номади по душа и призвание и орисия, родени в скута на свирепата съдба, обрекла ги на страдание.
Измъкна се със сетни сили от вечното си обиталище, което беше повече от родна стряха - операта и заключи след себе си малката, резбована портичка от червен дъб, която изобразяваше библейски сцени не съвсем на място в този олтар на разгулната и развратна култура на театъра, подслонила ревнивци като Отело и грешници като тези от Декамерон.
Усети настъпващия нощен глад, който хапеше шията му с ледени челюсти и щипеше голите му длани с невидими заскржени пръсти. Мамка му, трябваше да си вземе шал. Преметна през рамо калъфа на челото си, който убиваше на рамото му през тънкия плат на якето му.
Вървеше без посока по дългия, самотен булевард, по който даже и жрици на любовта не се мрякаха. Блещукаха само събуждащите се нощни фенери, които премигваха пеперудено с жълтеникавата си светлина.
На пиацата нямаше никакви таксита, а последния трамвай за квартирата му беше минал, според часовника му, преди четвърт час. Вятърът ставаше все по-настоятелен. Картините на инквизиция в главата му разкъсваха последните парчета плът от скелета на здравите му мисли. Имаше нужда или от водка, или от компания, може би дори от двете.
Помисли си, че можеш да се шмугне в някоя, мръсна, евтина, подземна кръчма, където в катакомбите се събираше армия от клетници, безделници и самотници, но в джоба му дрънкаше само симфонията на няколко дребни монети със стойността на един билет за градски транспорт. Напоследък, в театъра също се усещаше криза и заплатите фатално закъсняваха.
Погледна, сякаш случайно, към една пресечка вдясно и позна малката жилищна кооперация. Дали щеше да бъде нахално да помоли за подслон?
Нищо не му пречеше да се пробва. Единственото, което можеше да го сполети по-лошо от отказ, бе да пренощува в някоя кална уличка.
Изкачи се тичешком, по витата стълба, и достигна заветната врата. Със зрънце зараждащо се съмнение, почука леко и неуверено, почти готов да си тръгне, ала бе закъснял, защото пантите съдбовно пропяха и вратата се открехна, а зад нея - едно доста недоволно изражение на лице, изцапано с пръски син акрил по скулите. Калъм прие гледката към гърба му като покана и влезе в антрето.
- Мога ли да остана за вечерта?

by **Vittorio;** Сря Фев 26, 2014 12:00 pm

Светлите му очи за момент се обърнаха по посока на мъжа в някаква жалка форма на недоумение. От всичко възможно той просто попита за еднократен подслон?! Всъщност не би трябвало да се изненадва. Винаги бе приемал тъмнокосия за скромна личност и това „винаги“ в момента прозвуча парадоксално предвид кратката история на тяхното… познанство. Определено не можеше да го нарече приятелство, а за друго не можеше и дума да става. Познанство изглеждаше като най-близката по значение форма на отношенията между тях двамата, защото след една случайна среща не можеше да се говори много за каквото и да било.
- Мога ли да откажа? – попита без да дава конкретен отговор на въпроса. Разбира се, че можеше да откаже, ако наистина го искаше. Апартаментът бе негов, така че и решението отново бе негово. Виторио просто трябваше да каже „да“ или „не“ и всичко приключваше. Имаше само едно легло, по-скоро матрак върху пода, който не използваше често. Диванът не изглеждаше удобен и съвсем не бе, за да може да се прекара една вечер на него. Кухненският шкаф бе пълен с пакетчета черен чай и захар, но не и с кафе. Хладилникът помещаваше само един оранжев домат на най-долния рафт и парче сирене малко по-нагоре. В секцията сигурно имаше някакъв вид алкохол, а на плота все още стоеше найлоновия плик с китайско за вкъщи, от което бе унищожено единствено свинското със зеленчуци, така че оставаха спагетите с пилешко и пържения ориз.
- Няма ли да затвориш вратата? – попита, когато след близо три минути все още не бе чул глухото тропване и свистенето на гумите по асфалта все още се чуваше отчетливо, въпреки че не живееше край една от онези оживени и широки улици. Това трябваше да се приеме като съгласие да сподели за една вечер апартамента си с Калъм. Всъщност това щеше да е втората, но този път изглеждаше повече като приятелска услуга отколкото като отчаяно издирване на някаква уютност. – В хладилника има малко сирене и един домат, а на плота има китайско от вчера. Нямам кафе, но пък има чай. Чувствай се като у дома си!
Едва ли можеше да го каже по по-меланхоличен начин. Приемаше, че Калъм идваше на своя отговорност в неговата бърлога, защото би трябвало да знае как стояха нещата на това място след предното му посещение, което едва ли бе толкова планувано, колкото бе настоящото.
- Какво ще кажеш? – попита, вдигайки глава от платното и го обърна към Калъм. Човек заслужаваше да даде мнението си преди негов портрет да се окаже в нечие имение или върху стените на някоя галерия, въпреки че засега липсваше такава възможност. Може би Виторио щеше да последва Ван Гог и други художници, които бяха провъзгласени за велики творци след кончината си, въпреки че те всички го правеха по-скоро, за да се изразят, отколкото за да убият времето.
Идеята съвсем не бе такава. В началото вдъхновението му бе продиктувано от ренесансовия класицизъм и сигурно щеше да направи нещо подобно на стенописите в катедралите или старите сгради на културата, но постепенно чертите придобиха едни познати параметри и едва преди час и половина осъзна какво точно изписваше върху платното.

by **libertine.** Сря Фев 26, 2014 5:23 pm

Стоя на прага с дъх заседнал в гърдите и сърце, разтревожено и свито като това на врабче, усетило студената ръка на смъртта. Чувстваше се така твърде често, че вече приличаше на досадна, злободневна подробност, като раздавачите на флаери, които всеки ден подминаваше покрай спирката на метрополитена или просяците със закачливи картонени знаци, молещи за милостиня. Сега тревогата бе негова постоянна спътница и трябваше да я приеме в своя свят, като ревнива любовница, която хем искаш да задържиш, хем да изгониш от леглото си.
Пристъпи плахо, а в ума му засвири една от онези счупени, несимфонични мелодии, които излизаха под клавишите на начеващите пианисти, например. Завлачи се до онова, което би трябваше да е дневната на Виторио и смъкна от плещите си, същински Сизифов товар, калъфа с виолончелото си, който подпря на подлакътника на канапето, което му напомняше не на мебел, а на изтънчен уред, достоен да бъде причислен към уредите на Великата Испанска Инквизиция. И го казваше от опит, защото в нощта, която бе започнала като невинно познанство около чаша джин и бе прераснала в любовна авантюра, Калъм бе изпитал всичката жестокост на дадения диван.
Чу как дъждът започваше да румоли навън, блъскайки неумолимо стъклените капки в стъклото на отсрещния прозорец и Брино благодари на себе си и Бога, ако въобще вярваше в такъв, което си бе съдбовен въпрос, над който би се зачудил, ако в момента не бе зает да сваля от себе си тежкото палто и прилежно сгънато, го провеси на една от облегалките на столовете.
- Не съм гладен... - лъжа. Беше в онази ситуация, в която вътрешностите ти се втечняват под напора на отчаянието, безизходицата и глада, но бе прекалено много, освен подслон, да поиска и храна, защото дома на Виторио не бе шибан хан, в който може да отсяда всеки път, щом най-безсрамно изпусне транспорта си.
Като цяло, всички, които познаваха Брино, бяха наясно с гъстата безмълвност, обърнала го като пашкул - един от защитните механизми на болния му, трескав ум, копнеещ отдих и утеха.
Взря се в платното прекалено дълбоко, но пак от устните му не се отрони дори и стон. Просто стоеше в центъра на полу-празното помещение, с благоговеещ поглед.
- Разкошна е. - нищо повече. Доста разочароващо за един творец, но наистина нямаше друга дума в главата и устата му, която по-адекватно да опише мислите му.
- Благодаря, че ме подслони.

by **Vittorio;** Сря Фев 26, 2014 6:58 pm

Виторио оглеждаше критично произведението си. Искаше да открие едно малко несъвършенство, за да има право да захвърли платното встрани и когато съвсем не е в настроение да го унищожи, но не успяваше. Мислеше дори как картината улавяше онези малки черти, които му се бяха понравили у Калъм и сега зараждащата се омраза би трябвало да е достатъчно оправдание, за да захвърли платното, но отново не намираше сили да го направи.
Не очакваше нещо по-различно от едно просто изречение, в което да се побере мнението на тъмнокосия. Той в никакъв случай не бе един от онези засукани собственици на художествени галерии или ателиета, пълни с безименни художници, които подготвяха следващата му изложба. Виторио презираше опиянените от благосъстоянието си хора, които срещаше в големите градове и които бяха забравили насладата от изкуството. Някои от тях може би никога не я бяха усещали и съвсем случайно бяха открили своя талант и решили да го превърнат в средство за сигурна печалба. Те говореха с много думи, оплитаха събеседника си със сладките коментари и след това съвсем рязко отказваха да финансират самостоятелната им изложба, но предлагаха съвместна такава. Ако някога имаше намерението да сподели изкуството си със света, Виторио предпочиташе да го направи сам, без чужда помощ. За момента обаче като че ли нямаше такива възгледи след като получи пръв и последен отказ от една такава едра риба.
- Все тая. – коментира на свой ред и се отдръпна от платното, поемайки по посока на кухненския кът. Честно казано не му трябваше мнение след като нямаше намерението да прави друго с картината освен да я добави към колекцията си от запълнили свободното му време шедьоври, затова и му толкова безразлично дали на Калъм му хареса или не. Пръстите му се разровиха в найлоновия плик, улавяйки кутията с ориза. След три минутно пукане в микровълновата през капака се промъкваше ефирна пара и с кутията в ръка и вилицата в уста Виторио се настани на дивана. Като се замисли беше му все тая и дали имаше и друг в помещението или не. Отдавна бе спряло да му прави впечатление или по-скоро имаше хора, които заслужаваха вниманието му и такива, които необезпокоявано можеше да игнорира.
- Така ли стоиш и у вас? – попита след първата хапка ориз и качи краката си върху малката масичка пред дивана. Тоталната пасивност от страна на Калъм го влудяваше и не можеше да разбере защото продължаваше да се задържа на едно място като подплашена сърна след като имаше разрешението му да се чувства като у дома си. След тези думи обикновено Виторио се възползваше от всички екстри, които едно жилище предлагаше. Вярно, че неговото бе различно, но беше обяснил къде е храната, а предполагаше, че Калъм знае и къде да намери леглото, така че можеше да прави каквото си поиска. – Мисля, че имам напълно погрешно впечатление за теб. При първата ни среща изглеждаше доста дързък и очаквах да не е просто под въздействието на алкохола.
Чакай малко, той намекваше ли нещо?! Не мислеше, но след бърз преглед на казаното то звучеше точно като намек – директен и неприкрит намек към желание, което не бе съвсем сигурен, че въобще се бе зародило у него, защото продължаваше съвсем спокойно да унищожава пържения ориз.

by **libertine.** Чет Фев 27, 2014 6:25 am

- Мразя дъжда. - измърмори тихо, нечленоразделно и далечно в един монолог, откъснат от времето и пространството. И Калъм имаше пълното право да го мрази. Озоновия аромат и барабаненето на дъждовните капки събуждаха у него самоунищожителните спомени за инцидента.
- Имаш ли нещо за пиене? - поне до някъде, във философията си, Виторио бе прав. След хиляди опити с различни предписани шишенца с горчиви хапове, които залепваха на гърлото му, срещи с какви ли не майстори на психологията и дори хипнотизатори, Брино бе установил, че единственото спасение на трескавото му съзнание бе чашката. Не, при никой случай не би си позволил да му отпусне края и да се превърне в един от жалките алкохолици с цигулка на площада, които молят за няколко монети, с които да утолят греховната си жажда. Ако се пропиеше, щеше да изгуби другият си антидепресант, и онова, което го хранеше, макар и оскъдно - музиката. Защото пръстите на алкохолиците трепереха, а ръцете им бяха немощни, умовете им - глухи, празни и непосилни да понесат концентрация. Знаеше го от опит, защото дядо му беше прословут пияница по Пражките улици, до толкова изявен в делото си, че майка му бе му забранила да се доближава до малкия Калъм и бе прекъснала всякакви контакти с въпросния, което, междувпрочем, в онези времена на техническо средновековие, не бе никак трудно. Брино го бе вижда веднъж-дваж, и единственото, което можеше да си припомни бе гнилата воня на евтин алкохол в дъха му и сивите чували под очите му, свидетел на безумно безсъние - дар на алкохолния глад.
- Сваляш ли ме? Отново? Защото..хм, не е нужно. Аз съм в дома ти и в леглото ти, респективно.. Винаги можеш да си поискаш, в правото си си. - макар да изглеждаше съвсем пошло, Калъм не би имал проблем с това Виторио да си поиска. Замислеше ли се, би го предпочел, защото неговите техники на флирт, особено на трезво, бяха комедийни, а и двамата бяха съвсем наясно къде ще свърши вечерта така или иначе. Челистът просто искаше да си спести унижението от опитите да изглежда съблазнително, когато, с рошава коса и недоспал поглед, знаеше, че съвсем не е. Някой някога му бе казал, че ако използва дарената му от природата привлекателност така, както използваше таланта си, вероятно щеше да преуспее... Щеше да се въргаля по цял ден в някое извъградско имение върху сатен и кадифе, като любовни на някой облагодетелстван любител на музиката, например, но Калъм, явно, имаше проблем да се възползва от даденостите си, защото дори бе започнал да свири на чело твърде късно.

by **Vittorio;** Пет Фев 28, 2014 7:50 pm

Виторио пренебрегна въпроса като просто посочи секцията, в която държеше алкохола. Всеки път там се намираше нещо различно. Най-често онова, което бе успял да си позволи, да задигне или просто нещо, което бе привлякло вниманието му в магазина. Последният път бе тикнал няколко стъклени бутилки бира там, колкото и учудващо да му изглеждаше, когато потърси нещо там след известно време. Надяваше се този път да не бе направил същото, защото едва ли това бе онова, което Калъм се надяваше да намери зад двете дървени врати. Изражението му подсказваше, че е имал тежък ден, за който Виторио нямаше да попита, въпреки че му бе интересно да научи повече. Не искаше да звучи като психолог и за да избяга от тази роля си заслужаваше да не пита.
- А ти искаш ли да го направя? – попита, въпреки че не бе сигурен имаше ли намерение да се поиска нещо от своя гост независимо дали той дадеше положителен или отрицателен отговор. Калъм сам бе казал, че Виторио е в това си право, така че можеше спокойно да пренебрегне отговора на този въпрос както бе направил и с предишните му въпроси. Винаги отговаряше единствено на онова, което не го караше да се замисля твърде много и да опитва да прецени какви бяха намеренията му. Харесваше естествено случващите се неща, а не заплануваните.
Симпатичната бяла кутийка с пържен ориз продължаваше да бъде пред него, но Виторио бе забравил, че трябва да яде и просто бодеше на посоки ориза вътре, докато не осъзна, че това бе извънредно глупаво и безсмислено занимание и избута кутийката. Отпусна се назад и се вгледа в картината си, надявайки се, че по този начин тишината би изглеждала по-малко мъчителна.
- Още при първата ни среща знаех, че имаш бъдеще като модел. Светлината подчертава чертите на лицето ти толкова естествено, а самите те са толкова плавни и изваяни. – заговори, взирайки се в малките детайли, които го влудяваха със своята съвършеност дори повече отколкото цялостната картина. Осъзна какви глупости бе казал едва когато замълча и отмести поглед от картината. Не биваше да го прави, не биваше да изтъква положителните му качества и въобще не биваше да споделя впечатленията си от външността на челиста, защото всяка дума звучеше от устните му като комплимент, достоен да разтопи всеки. Понякога презираше способността си да говори толкова омайно. – Мисля, че и аз имам нужда от нещо за пиене.
Най-доброто решение бе да се напие. Тогава нямаше да се замисля над глупостите, които говори, нито да премисля всяко действие. Всичко щеше да си дойде на мястото по естествен път и едва на сутринта щеше да се сблъска обратно с някоя каша, която бе забъркал.

by **libertine.** Съб Мар 01, 2014 7:40 am

Какво повече от потвърждение във вербален вид се очакваше от него, за да бъде разбран от художника адекватно. Да се съблече, може би? Или да окачи над главата си премигваща неонова табела, макар, че, имайки предвид предишния опит с безочливо конкретното му потвърждение, и това щеше да остане незабелязано...
- Изглеждам ли като някой, който би се противил? - риторично, красноречиво, хапливо, дори може би мъничко саркастично измърмори Калъм, заровен почти до кръста в барчето с напитки, в търсене на онова, което би погъделичкало точно там и точно така както му се искаше глътката му. Пръстите му звънливо почукваха по,разхвърляните из дълбокия шкаф, шишета и създаваха крехка, стъклена ария. Усмихна се на способността си и от тъмното злободневие да създава музика, макар и неразбрана такава - беше чаровен талант, наистина, но едва ли щеше да се намери някой глупец, който да го оцени подобаващо.
Измъкна прашна бутилка ром, която, при повече късмет, можеше да мине за ценност в някой антиквариат, съмнително развъртя капачката и подуши парливия, горчиво-сладък аромат на романтика, който се измъкна от стъкленото гърло.
- Признавам ти го, знаеш как да ухажваш. И бих се впечатлил, наистина, но вече са ми го казвали. Не със същите думи, но в подобен контекст..- отвърна Брино, и съвсем не се съмняваше, че казаното бе истина. Имаше срамни периоди в своето минало, в които гладът бе коз на съдбата, който не можеше да надцака. Тогава, принудата го бе накарала да направи броеница, от подронващи достойнството му, избори, сред които бе и този да позира гол на един портретист във Виена. Беше преживяване, по ренесансово разгулно и някак пречистващо, особено в годните на процъфтяващото му самоосъзнаване.
Наля в чашата си оскъдно количество алкохол, колкото да притъпи избилия, по бузите му, румен срам и леко да замъгли ума му до състояние на блажен непукизъм.
- В настроение ли си за ром? - попита челиста, размятайки като бяло знаме, почти пълната бутилка. Ръката му умаля и той я върна обратно в барчето, тъй като отговор от Виторио така и не получи.
- Мога да ти позирам... Стига да искаш. - от тона и тембъра си личеше, че бе по-скоро извратено подобие на въпросително зададена заповед, отколкото предложение. С предложенията бе приключил още в мига, в който осъзна, че Виторио не схваща никак неговия начин на полемика, а тя бе такава, каквато бе и музикалната 0 загатваща, никога натрапчива. Оставяше слушателят да я осъзнае и асимилира такава, каквато той би желал тя да бъде. Полемика на артистичния избор.

by **Vittorio;** Вто Мар 04, 2014 5:03 am

Валеше. Незначителен факт, който забеляза едва сега. Може би нямаше да му направи впечатление, ако не бе погледнал неволно към прозореца и стичащите се по стъклото капки, както не му направи впечатление, когато Калъм сподели своите чувства по отношение на дъжда. Думите на тъмнокосия привлякоха вниманието му и Виторио извърна глава от прозореца. Въобще не чу предложението, а то може би дори не бе изречено. Така или иначе нямаше да го чуе, защото чуваше само онова, което иска да чуе и въобще не бе в състояние да чува, когато в главата му бе пренаселено с мисли като в момента.
- Ром? – попита объркано не толкова изненадан от избора на своя гост, отколкото от факта, че в секцията му имаше ром. Не помнеше да е купувал нещо такова. Бутилките с ром бяха тумбести и неудобни за неговото любимо занимание на отмъкване на алкохол под носа на някой намръщен и изтощен от живота си касиер в малко квартално магазинче. Не можеше и дума да става да я е купил. Не би могъл да си го позволи дори и да разполагаше с парите на родителите си. Те не можеха да си позволят този лукс, а действително работеха, както си му е реда – от сутрин до вечер. Освен това издържаха сестра му, пък и отношенията им не бяха особено топли вече и едва ли имаха желание от време на време да му пращат по някоя картичка в плик с някоя тънка пачка. Разчиташе предимно на картините си, но с неговата самокритичност, която довеждаше до разрухата на повечето, а и неговия егоизъм, който не му позволяваше да ги продаде, този занаят не бе особено доходоносен.
- Защо не? – зададе реторичен въпрос, докато се изправяше, за да вземе чаши. Нямаше по-различни от стандартните високи чаши са безалкохолно, но и те ставаха. Защо едни чаши да ги възпират от онова, което искаха да пият? Защо въобще нещо трябваше да си възпира да се напият до безпаметност и да повторят всичко отново? Тази връзка изглеждаше нездравословна. Дори не можеше да го нарече връзка, защото Виторио предпочиташе да бъде вълк-единак и само в определени случаи търсеше чужда компания или пък тя го намираше.
- Знаеш ли?! Зарежи рома! – спря се внезапно, когато бе едва на няколко крачки от кухнята и на една от Калъм. Почти по същото време устните му се впиха във врата на другия мъж, тъй като устните бяха приемани като нещо свято от Виторио. Той просто избягваше този вид целувки, защото ги приемаше за символ на някакви чувства, а той не можеше да нарече това връзка, пък камо ли да каже, че има някакви чувства. Може би тази теория бе повлияна от хилядите американски филмови продукции, които несъзнателно издигаха този култ, но Виторио го правеше почти през целия си съзнателен живот, така че едва ли би спрял сега. Тялото му се сблъска с чуждото и го избута в неясна посока, докато не усети, че нещо му попречи да продължи. Може би стена или врата или нещо друго…

п.п.: извинявам се за закъснението, но нещо не намирах все време...

by **libertine.** Вто Мар 04, 2014 6:03 pm

- Мда, ром... - утвърдително избърбори Калъм и докосна ръбчетата на устните си, ала опарен от горещия, алкохолен пламък, се отдръпна. Не беше си позволявал пиратското питие от години и то по сериозен довод, включващ ирландска кръчма със съмнителна репутация в самото сърце на Варшава, няколко доста пияни негови съратници и една много конфузна ситуация в стил шведска любовна афера. На другият ден, обяснимо, се бе събудил с понижен морал, срамни, накъсани спомени, от които виждаше само разръфаните ръбчета и едно пъклено главоболие, за което никога повече не искаше да говори.
С една дума, имаше достатъчно поводи за ненавист към рома.
Замисли се колко много живот бе пропуснал, изплъзнал се между широките пръсти на живота му, обременен с една пиперлива агонична алегория от детството му, толкова много глухи, но задължаващи ноти в ума му и един ревнив музикален инструмент, който отнемаше от времето му повече, отколкото една крайно изискваща съпруга би. Вероятно светът за Виторио бе същия, само че вместо виолончело и лък имаше триножник с платно и немирна четка, макар художника да не си даваше вид да се интересува от нещо друго, освен собственото си благоденствие, което битуваше доста добре сред тези четири стени в компанията на непукизма му.
Изводът: може би вече бе време да инвестира в подобен социален феномен като брачна половника.
Последва неочакваното.
Виторио бе близо както онази вечер , но някак по-различно. По-трезво и отговорно, но все така пламенно.
Беше от хората, които не отговаряха адекватно на чуждата близост, особено в бистро състояние на ума. Предпочиташе да избягва всякакъв физически контакт по неведоми причини, но интимността с Виторио бе по-различна и по-приемлива. Понечи да се наведе, за да докосне за пръв път устните му, но не се осмели. Бе напълно неадекватен в цялата ситуация. Остана вцепенен като изящна гръцка скулптора в най-неудобната възможна поза, сякаш застигнат от погледа на Горгоната.
- Представях си, че ще си поискаш по по-романтичен начин. - добави някак сухо Брино. Понякога и на него, като на всички онези клети девойки с крехки, розови представи за света, му се прищяваше малко, макар и фалшива чувственост.

by Sponsored content

enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]

Re: enjoy these final moments of peace. [Vittorio's apartament]