След месец....началото на една любов...

Излизайки от малката книжарница в града, където работех, заключих и понечих да се запътя към дома си. Вървейки обаче, се разсеях от мислите си и неусетно бях на гробището. Не посещавах често гроба на майка си, но сега застанах пред него, гледайки надгробната й плоча. Питах се дали знаеше какво се случва в къщата - подозирала ли е за поведението на баща ми, или е нямала никаква представа за това? Е, май никога нямаше да разбера .. така и не бях видяла духа й след пожара и предполагах, че след като само баща ми беше прокълнат, когато му прехвърлих проклятието, то тя си е незасегната от него и е продължила към .. е, не знаех къде, но се надявах да е в Рая. Примерно. Ако такъв изобщо съществуваше, де. С моя скептицизъм не беше като да вярвам в него, но все пак се надявах, заради майка ми. Обръщайки се, потънала в меланхолични мисли за миналото и жената, която най-често ме игнорираше, но все пак си оставаше човекът, който се беше отнасял най-добре с мен, забелязах измежду надгробните плочи силуетът на момиче. Беше много млада, още тинейджър, но пък си личеше, че е мъртва. Виждайки, че я гледам, тя неочаквано изникна пред мен и грабвайки китката ми, ме повлече нанякъде. Говорейки припряно, единственото, което успях да различа от думите й, беше името й - Миранда. Държеше се странно, сякаш опитвайки се забързано да ми обясни нещо. Озовавайки се в гората, тя все още ме водеше нанякъде. Успявайки най-накрая да се откъсна от хватката й, спрях, за да си поема дъх и най-вече да се опитам да я успокоя. Виждайки как тя се обърна към мен, казах задъхано
-Виж .. не те разбирам .. ще ми кажеш ли защо ме завлече тук?
-Трябва да ми помогнеш да го намеря .. Моля те! Ти си една от малкото, които ме виждат, моля те помогни ми да го открия .. Той е в беда.
Поклащайки глава, смръщих вежди, опитвайки се да разбера какво се опитваше да каже. От време на време успявах да различа думите "той", "опасност" и други подобни, докато тя беше възобновила забързания си поток от думи. Нищо не разбирах .. но може би не беше и длъжно думите й да имат смисъл - понякога духовете просто бяха объркани, особено след като бяха заседнали тук от по-продължителен период от време. Наблюдавайки я объркано, продължих да се опитвам да я успокоя, така че поне да разбирам какво ми говори. Докато го правех обаче, забелязах как тя се сепна и погледа й се отправи към нещо зад гърба ми. Бавно се обърнах, забелязвайки измежду дърветата непознат, който беше изключително висок - това беше първата мисъл, която пресече ума ми, щом го видях. Той ме гледаше странно и едва тогава осъзнах, че очевидно не виждаше мъртвото момиче до мен. Ъхх .. явно в неговите очи сега бях луда, говорейки си сама. Усещайки по бузите ми да плъзва червенина от смущение, просто го наблюдавах напрегнато за момент, отстъпвайки назад, като няколко клонки изпукаха изпод краката ми, щом направих няколко стъпки, дръпвайки се от него.

Изгледах го слисано в първия момент. Първата ми мисъл, когато ме нарече красива, беше "О, не, женкар". Или не му пукаше, че съм луда, защото единствената му цел беше да ме вкара в леглото, или не ме мислеше за луда, защото извън повърхностната връзка изобщо не го интересувах. Което не беше нищо ново за мен, де .. Никой не се държеше мило с мен без причина. Мъжът пред мен със сигурност не беше изключение. Поемайки колебливо ръката му, повдигнах рамене и просто казах
-Бет.
Побързах да го пусна, след като се бях представила и когато погледа ми се спря върху духа на мъртвото момиче до мен, казах
-Значи, Рик, не ме мислиш за странна, че си говоря сама? Явно имаше предвид, че да съм луда в град, пълен с луди, си е нормално, а? След като всички са такива ..
Повдигнах рамене отново, наблюдавайки го с безразличие. Смущението беше изчезнало от лицето ми, като на негово място сега имаше дръпнато и хладно изражение. Впивайки очите си в неговите, надявайки се да успея да го пронижа с поглед, но по-скоро знаейки, че няма да успея, като че ли просто исках да си му го върна, задето се опитваше да замаже нещата, вместо директно да ми каже как ме мисли за откачена. А и след като ме видя да си говоря сама, просто нямаше начин да не ме мисли за странна и факта, че се опитваше да го замаже, като че ли ме засягаше. Не беше обида да наречеш мъртвеца мъртъв, нали? Същото трябваше да важи и за лудите. Но не, той предпочете да увърта с това .. Отстъпвайки още една крачка назад от него, се чудех какво целеше с този разговор. Отправих му фалшива усмивка.
-Няма нужда любезно да стоиш тук, при това в компанията на една откачена. Края на гората е натам, както сигурно знаеш. Надявам се да не съм те притеснила.
Окей, може би твърде много прибързвах с това да го отпращам и май бях прекалила със студеното отношение. Само че незнайно защо той ми въздействаше, застанал така пред мен с очарователна усмивка, предполагаща се, че ще разтопи сърцето ми и ще ме накара да въздишам по него. Какво нещастие за него, че не чувствах нищо, освен болка и нямаше да оправдая очакванията му, като му се хвърля на врата. Погледа ми връщайки се към Миранда, забелязах как момичето ни гледаше и двамата объркано, погледа й преминаващ ту към мен, ту към него. Исках да хвана ръката й, за да я успокоя, дори и да бях наясно, че нямаше да усети допира ми, но това само щеше да накара господин Висок пред мен още повече да ме помисли за луднала. Странно защо, всъщност не исках това. За първи път и аз не можех да си го обясня и реших просто да го отметна като незначителна мисъл, пресякла ума ми.

Веждите ми се събраха в леко смръщване, докато се борех с импулса да избухна в смях. Каква ирония, че не ми се случваше често да ме спипат, когато общувам с дух. Ето обаче, че сега се случваше и вместо нормалната реакция, Рик явно не ме мислеше за луда. Странно, че бе така склонен да повярва, че наистина има хора, които виждат мъртъвци в Рейвънсууд. Или беше твърде наивен, или твърде добър. А може би пък глупаво се доверяваше твърде лесно .. Което и да беше, изпъкваше ярко като негова отличителна черта, различавайки го от другите. И все пак .. Никой не можеше да бъде толкова красив и толкова добър. Никой. Аз бях жив пример за това - макар той да ме наричаше красива, бях далеч от това да съм добра. Милото отношение, нежността, както и другите подобни и аз не бяхме в особено добри отношения. Всъщност, те ми бяха напълно чужди.
Пристъпвайки към него, го хванах рязко за китката, спирайки го.
-Грешиш, Рик - започнах, оставяйки настрана това, че се беше представил два пъти и продължих -В днешно време не само мъжете са без сърца. Аз съм дишащо доказателство, че и жените можем да сме такива.
Думите ми бяха едновременно както обяснение за това, че говорех така грубо, така и оправдание, че не бях отвърнала на добродушното му отношение в началото. Нямах никаква идея как да откликна, когато към мен бъде отправено мило отношение. И макар да знаех как да се справям с ударите, насилието и грубостта, то добротата не беше нещо, на което знаех как да реагирам. Пускайки ръката му, казах на глас думите, които най-точно ме определяха и които си бях повтаряла на ум всеки ден, откакто се помнех
-Външността ми да не те заблуждава, аз съм просто празна обвивка. 
Повдигайки рамене и наблюдавайки широкия му гръб, останах така само за момент. След което аз също се обърнах с гръб към него, оставяйки го свободно да си тръгне и връщайки се обратно на мястото, където стоеше Миранда и безмълвно ни наблюдаваше.

Смеха ми, примесен с немалка доза ирония, отекна из гората. Рик вдигна глава, като ме погледна и аз просто прокарах ръка през косата си, казвайки
-Това - повдигнах леко кичурите, преминаващи през пръстите ми -то е повърхностно. Външността подвежда, съкровище. Очите са огледало на душата .. вгледай се в моите добре и откровено ми кажи виждаш ли изобщо душа там. Аз бих казала, че отдавна вече я няма и ще откриеш единствено празнота там.
Поклатих леко глава, извръщайки се към Миранда, която сложи ръка на рамото ми. Докоснах дланта й с моята, макар да бях наясно, че не може да го усети и й се усмихнах успокоително и с признание. Двете безмълвно общувахме, а странно защо имах чувството, че тя е съвсем различна от мен и все пак ме разбира. Повдигайки безразлично рамене за пореден път, седнах в тревата, скръствайки крака по турски. Вдигайки глава нагоре, за да го погледна, отново се обърнах към него
-Живота е важна част от нас, Рик, но не е всичко. Нямах предвид обстоятелствата, които са ме направили празна. Имах предвид чувствата, които напълно отсъстват. Ако можех да усещам друго, освен болка, може би щях да гледам различно на нещата. На живота. Ако можех да чувствам, нямаше да съм студена към всички, както бях и с теб сега, в началото на срещата ни.
Поклатих глава, наблюдавайки го внимателно. Не откъсвах поглед от него, за да може да се увери той в думите ми и сам да забележи празния ми поглед. Безразличното ми изражение, лишено от усмивки. Скованото ми тяло, изправено, а въпреки това изглеждащо сякаш е превито на две. Живота те пречупваше, беше вярно. Когато обаче сам се оставиш на това да убие чувствата ти, ставаш като мен. Извърнах поглед, вниманието ми връщайки се обратно към духа до нас, като я наблюдавах безмълвно. Какво ли не бих дала да не я виждам като Рик ..

Наблюдавах как след думите си Рик се извърна с гръб и си тръгна, запътвайки се навън от гората. Продължих да седя на същото място, както и по-рано, без да реагирам по какъвто и да е начин на тръгването му. Лицето ми си оставаше непроницаемо, но в гърдите ми като че ли имаше нещо. Миранда седна до мен, наблюдавайки ме.
-Защо не го спря? – попита. Повдигнах рамене.
-Трябваше ли? – повдигнах вежди, извръщайки се към нея и говорейки все така с безразличие. Изражението й омекна.
-Горкия. От това, което забелязах мисля, че е влюбен в теб.
Засмях се.
-Не ставай драматична.
По дяволите. Искрено се надявах духа до мен да греши. Не пожелавах на никой мъчението да има чувства към мен. Последното, от което човек като Рик имаше нужда, беше да изпитва нещо към такава като мен. Щеше да е твърде жестоко, а и иронично, като се има предвид как всъщност дори не притежавах чувства, с които не само да отвърна на неговите, но и като цяло, за да живея живота си. И колко глупаво, а и студено от моя страна, че дори не можех да му съчувствам .. още едно доказателство, че на наранена личност като него не му трябва някой като мен, със съсипана същност и без каквито и да било емоции освен изпитването на болка. Ама че двойка бихме били! Подсмихвайки се на тази мисъл не съвсем искрено, погледа ми се върна на Миранда, срещайки нейния и в знак на прост жест поставих мълчаливо и съвсем между другото ръката си върху нейната. 

Наблюдавах Миранда, все така седнала в тревата в гората, когато забелязах Рик. Приближаваше ме, като явно се връщаше. Защо? Беше ли забравил нещо, или ..? Вдигайки празен поглед към него, го наблюдавах в недоумение как седна до мен, свел глава. Изглеждаше .. странно пречупен. Както бях аз след първата вечер с баща ми в стаята ми, нещо подобно. От него лъхаше унилост, а аз се чувствах все така празна, все така далеч от него. В рамките на съвсем кратко време той беше показал толкова много чувства – тъга, несигурност, болка .. А аз? Бях точно празната обвивка, както му бях казала и в началото. Каква ирония. Обръщайки се към него, както беше седнал до мен, въпросът му ме стресна. И изненада. Беше ли все пак Миранда права? По дяволите, надявах се да не е така. Повдигайки вежди, за момент се замислих и накрая казах с безразличие
-Трябва ли да правя нещо?
Видях как Рик сякаш се сви след думите ми, като че ли жегнат. О, да му се не види. Какво искаше от мен? Можех да изнеса най-подробна лекция за болката, но що се отнасяше до положителни чувства като любовта, бях по-неопитна и от две годишно. Как изобщо той намери да зададе подобен въпрос на някой, който не чувства? Усещах се, сякаш съм като хваната в капан и дебатирайки какво да правя, сложих ръка на бузата му и тихо казах
-Шш, тихо. Недей. – думите ми целяха да го успокоят, макар и това да нямах понятие как да направя, като се вгледах в очите му. За щастие не бяха празни като моите, но там имаше толкова много болка – нещо, което можех да разпозная от километри. Преглътнах и докато все още го наблюдавах, свих вежди в нещо като замислено изражение и накрая казах
-Ще му кажа да не се влюбва в мен. На никой не го пожелавам, тъй като никой не би могъл да е чак такъв мазохист ..
Повдигнах рамене, опитвайки се да изразя на лицето си някакво подобие на съчувствие, но не знаех доколко се получаваше. Дръпвайки се от него, се върнах в предишната си позиция, хвърляйки поглед на Миранда, знаейки какво ще видя – тя ме гледаше със знаещо изражение на лицето, тип „Казах ти”, което безмълвно ми отправяше. Дяволите да ме вземат ..

Гледах Рик с празен поглед, като единствената ми реакция след думите му беше просто да повдигна вежда и нищо повече. Сериозно, можеше ли някой да бъде толкова наивен? Нещата много рядко бяха толкова прости и още по-рядко пък бяха само черни или само бели. Знаех, че той имаше опит с болката, но явно възгледите му върху това какъв е света все още подлежаха на поправка и там имаше какво още да се желае. Вярно, аз също не бях експерт в това, но поне не вярвах така сляпо в нещо, което си бе в най-добрия случай трудно изпълнимо, а в най-лошия, почти невъзможно. Гледайки Миранда, си помислих, че бях в съвсем различно състояние от нейното, или на всички останали - да, бях жива, но бях празна. Сякаш нито тук, нито там, дори не можех да се определя точно като "дишаща" или "недишаща". Май за мен трябваше да се създаде съвсем ново определение, особено в състоянието на празнота, в което бях, откакто се помнех. Беше си вярно - миналото ни правеше такива, каквито сме, но не ни определяше. Само че можеше и да ни преследва, дори и в буквалния смисъл на думата, както беше в моя случай. Синините по мен бяха чисто доказателство за това.
Поклащайки съвсем леко глава с иронична усмивка на устните си, погледа ми се впи в неговия. В тона ми имаше студенина, горчивина и натъртване
-Рик, мислиш ли, че ако знаех как, бих отказала да опитам? Какво те кара да смяташ, че досега не съм пробвала да го постигна?
Показваше точно колко малко той ме познаваше. Нямаше представа за това какво е миналото ми, или пък какъв ми е характера .. Кой човек с ума си се влюбва в напълно непозната за него личност? Бях в абсолютно недоумение за това, АКО в крайна сметка се окажеше вярно ..
Погледа ми плъзвайки се покрай него, го върнах на Миранда. На лицето ми се виждаше твърдото изражение след думите ми, подобно на маска, което беше едновременно и истинската ми същност на празнота, и нещо като защитнически механизъм понякога. Рик ми се струваше като малко дете, или нещо подобно - наивно вярващ във всичко хубаво и позитивно, но и откровен, директен и искрен що се отнася до изразяването на чувства. Може би му завиждах за последното .. е, едва ли беше кой знае колко хубаво нещо, де, предвид това, че го оставяше осезателно уязвим, но все пак не можех да не се запитам какво ли е да чувстваш всичко това, а не само болка и гняв.

Наблюдавах Рик с безразличие, виждайки как той преминава от едно състояние към друго. Сега явно бе решил да се самосъжалява. За разлика от него, аз не бях такава. Всъщност, дори не можех да изпитам чувствата, които го управляваха в момента - просто приемах нещата такива, каквито са и продължавах да дишам, дори и да не знаех защо. Поклащайки глава, му отправих нещо като тъжен поглед, като казах тихо
-Горкия. Прав си, но това не променя горчивината, която се излъчва от теб в момента. Предупредих те още в самото начало да не се заблуждаваш, казах ти, че съм просто празна обвивка, но ти не ме послуша. За съжаление, това също не променя нещата, но все пак ..
Повдигнах рамене. Е, надали думите ми го караха да се чувства по-добре, не мислех, че сега нещо може изобщо да го накара да се ободри, но въпреки това просто го наблюдавах. Щеше ми се да можех да проявя съчувствие, да изпитам някаква емоция спрямо него и да му я покажа .. Разбира се, не ставаше така отведнъж и колкото и да се опитвах, резултата си оставаше все така нулев. Вдигайки поглед към него, исках да го докосна, като опит да го успокоя поне малко, но знаех, че и това нямаше да му помогне. Затова го гледах, погледа ми без да се откъсва от него и тихо промълвих, този път без студенината в тона ми
-Съжалявам.
Каква ирония, че това бе всичко, което можех да кажа. А и не беше като да мога да направя кой знае какво, за да му помогна - нямаше какво да сторя, да не говорим, че чувствата ми бяха чужди и дори не можех да си представя какво би било да съм на негово място. Каква ирония. Думите му бяха пропити с болка. Не го бях молила да се влюбва в мен, помислих си защитнически, но това също не променяше положението. Въздъхнах. За първи път не знаех какво да правя. Живеех живота си с празнотата в мен, но досега това никога не ми пречеше. Докато сега .. за първи път се чувствах толкова изгубена, без никаква представа какво да мисля, кажа или направя.

Имаше няколко фази на възстановяване, през които хората обикновено преминават, когато страдат. Рик беше преминал тази на спазаряването, когато се опитваше да предизвика да почувствам нещо и сега беше на тази с гнева. Общо бяха пет, или поне аз така смятах - отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане на положението. Наблюдавайки го, развеселено се чудех кое ли щеше да последва. Звучах жестоко, да - все пак, той беше прав. Не бях видяла нищо добро от мъжете, а след изнасилванията, как можех да гледам на тях положително? За мен никой от тях не си струваше усилията и определено предпочитах да съм сама, отколкото да си навличам всичко това на главата. Накланяйки леко глава на една страна, само повдигнах рамене в отговор. Той беше ядосан, което може би беше и причината да му се тросна
-Знаеш ли какъв ти е проблема, Рик? Ти си влюбен в идеята, която имаш за мен. За Бога, та дори не ме познаваш! Виждаш, че съм пречупена, което предизвиква симпатията ти, и веднага се опитваш да ме поправиш и излекуваш. Разбира се, когато не се получи, веднага се ядосваш, само защото не съм започнала да чувствам или да правя всичко по твоя команда, в момента, в който ми кажеш да го сторя. Защо не се откажеш? Нямам нужда да ме спасяваш, и сама мога да се грижа за себе си и със сигурност пък нямам нужда от съжалението ти.
Изправих се, изтупвайки дънките си и го гледах този път остро. Защо всички мъже те третираха като предмет? Да, безчувствена съм, но в момента, в който не изпълнех това, което той искаше, бях обвинявана, захвърляна и определяна като студена. Ами, да - бях празна, защо той сега го осъзнаваше? Повторих му го поне два пъти, но не ме чу, и понеже едва сега го осъзна, бързаше да ми го запрати гневно в лицето като обвинение. Смръщвайки се, го изгледах от главата до петите, сякаш го преценявах, а и за да му покажа негативните си мисли спрямо него и се обърнах, за да си тръгна, давайки му гръб.

Внезапно Рик беше точно зад мен, прошепвайки нещо до ухото ми. Дори не чух какво ми казва.
Сковах се.
Начинът, по който дъхът му погали кожата отстрани на врата ми, ме върна назад, напомняйки ми за някои случки с баща ми, които представляваха най-вече неприятни спомени. Баща ми, затиснал ме по корем и държащ ме здраво, докато казва в ухото ми "Ще смееш да ни излагаш .. малка никаквица такава!" Гневният му дъх, миришещ на алкохол, сякаш се беше внедрил в съзнанието ми и никога нямаше да го забравя. Сковах се. Тялото ми започна да трепери, а дишането ми се учести, заедно с нарастването на паниката в мен. Рязко се извърнах, на лицето ми изобразено изражение на ужас и шок. Бързо направих крачка назад, пред очите ми картини от миналото. Направих още една, дръпвайки се бавно, но сигурно. На третата се спънах, падайки в тревата, като това успя да ме отърси от състоянието на нещо като транс, в което бях изпаднала. Забелязвайки Рик насреща си едва сега, лицето ми възвърна по-ранната си каменна маска. Вдигнах ръка, поглеждайки я с безразличие - бях се одраскала на някакви малки клонки по земята, но всъщност никак не ме интересуваше. Просто избърсах ръка на дънките си, поемайки си дълбоко дъх и след като си дадох момент, за да се стегна, полека се изправих, без да поглеждам нито него, нито Миранда, усилията ми съсредоточени върху това да държа мислите за миналото ми настрана.

Наблюдавах виновното му изражение и това някак успя да ме ядоса. Не исках съжалението му и още по-малко исках някой да се рови в миналото ми. Присвивайки леко очи, докато го наблюдавах, вирнах брадичка и казах твърдо
-Не съм се уплашила. И ти си последното нещо, което пък би ме разтреперило.
Повдигнах показателно вежди, но след като го гледах в продължение на още няколко мига, извърнах поглед и с тон "между другото", казах
-Не гледай така виновно, не е твоя вината. Не си направил нищо. Всички си имаме своите демони в нас, както доста добре знаеш.
След думите ми погледа ми попадна на Миранда, която ми се ухили, сякаш разбирайки думите ми. А и знаех доста добре какво можеха да причиняват духовете и то беше в пъти по-лошо от въздействието на един връхлетял те прост спомен. Вярно, те също можеха да те измъчват, но все пак духовете ги надминаваха многократно, особено ако бяха като този на баща ми. Връщайки погледа си на Рик, го наблюдавах преценяващо, като попитах
-Какво те измъчва така? - той ме погледна въпросително, а аз просто повдигнах рамене -В очите ти е.
Видях как извърна поглед за кратко, при което малка и разбира се, неискрена усмивка се заформи на устните ми.
-Не е приятно, нали? - накланяйки леко глава на една страна, докато го наблюдавах, накрая уточних -Някой да се рови в миналото ти, интерпретирайки всяко твое действие, с цел едва ли не да "разкрие всичките ти тайни".
Пристъпвайки още малко назад от него, се облегнах на едно от дърветата в гората. Пъхнах ръце в джобовете на дънките си, виждайки замисленото му изражение. Е, бях му дала малко от собственото му лекарство, така че се надявах да спре да се рови, изучавайки ме като някой лабораторен плъх - липсваше му само от онези бели престилки и ужасните инструменти, за да е пълна картината.