Индекс
Рейвънсууд, Пенсилвания. В градът има смъртоносно проклятие, което вече тече от поколения насам. За да се връщат войниците, обратно живи и здрави при семействата си, за всяка война трябва да умират по пет тинейджъра от Рейвънсууд. Има сключен договор, който гласи фамилиите на петте прокълнати фамилии, като при всяка война някой тинейджър от тези фамилии бива убиван с още четирима, единственият начин да прехвърли проклятието на друг е да се обедини с "Децата на Злото". А единственият начин да се развали проклятието ... да останете живи.
Вход
Latest topics
Екип на форума;
.Amelia.
ADMINISTRATOR; AMELIA HESTTLER - 21 - FC: HOLLAND RODEN - CURSE BREAKER -----
Jamie Commun
ADMINISTRATOR; JAMIE COMMUN - 25 - FC: MAX IRONS - CHILD OF EVIL -----
Avery Dubois;
ADMINISTRATOR; AVERY DUBOIS - 22 - FC: JESSIE ANN GRAVEL - GUARDIAN -----
Rosalie Buttler
MODERATOR; ROSALIE BUTTLER - 25 - FC: NINA DOBREV - CITIZEN -----
Streets
5 posters
Страница 1 от 1
.Amelia.- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 769
Join date : 13.02.2014 -
Re: Streets
by viviann Вто Фев 25, 2014 7:59 pm
час по-рано
- Сигурно се шегуваш! - извърта очи отегчено.
- О, не, напротив. И гледай следващия път да държиш ръцете си далеч от него, иначе ще си имаш проблеми с мен! - заявява русокосата кльоща с кодово име Бамби, развявайки заплашително пръст пред лицето на Ви. А тя - вероятно с пет-шест пръста по-висока от нея - повдига вежда и се изсмива.
- Повярвай ми, ръцете ми определено не изгарят от желание отново да галят бръснатите му гърди. - отговаря на заплахата с лукава усмивка.
- Да не наричаш приятеля ми гей? - поглежда я злобно Бамби.
- Бивш приятел. И да - наричам го гей. - отново се изсмива и усеща как ръката й, тип анорексия, хваща рязко няколко кичура от тъмната й коса и започва да я дърпа към себе си.
"Ама тая сериозно ли?!", мисли си, виждайки как собствения й юмрук полита към лицето на Русокоска.
Вярно, женският бой не е особено приятна гледка, но пък момичето определено си го заслужи. Още с първия си удар Ви я поваля на земята. Раздалечава краката си и се привежда, удряйки я още няколко пъти. Дори не усеща кога цялото заведение се е стекло, за да стане свидетел на „прекрасното” събитие. Спира едва, когато долавя мириса на кръста по ръката си.
сега
- По дяволите! Шибани богаташчета! – изсъсква, гледайки дребното пакетче, напълнено до половината си с кокаин. Това им е проблемът на богаташките хлапета – не им ли изнася, те правят на глупак пред самия теб. Все още се чуди кога проклетата кльоща е успяла да сложи пакетчето в джоба й. А може би го е планирала още преди да се скарат? „Бягай! Полиция!”, в главата й все още ясно звучат думите на едно от момчетата в клуба. Побой и притежание на дрога. Чудесно! А тъкмо си мислеше, че няма как да стане по-зле. Бързо вади телефона от джоба си и започва да се рови из указателя.
- Ейдън? Слава Богу! Трябва ми помощ… ------- Да, аз съм. ------- Да, знам, че е късно. ------- Ще ти обясня, когато дойдеш. ------- Виж какво, не искам да ставам груба, но, моля те, размърдай проклетия си задник и ела да ме вземеш! ------- Да. Изпращам ти адреса. И побързай! – затваря и сяда до стената на една от празните сгради в близост до клуба, облягайки се удобно на нея.
Колкото и невероятно да звучи, Ейдън е стар нейн приятел. Който всъщност не е виждала от години. Помни единствено, че някога той бил от хората, на които е смятала, че може да има доверие. Но един ден просто изчезва и спира да я търси. Никога не е в дома си, когато Ви го потърси; никога не отговаря на обажданията й. Просто изчезва. Момчето смята, че и той я е предал, както всички останали, и просто го запраща в историята. До днес.
Поглежда към мобилния си през интервал от десет секунди. Както всеки човек на Земята, Ви мрази да чака. Но нямаше друг избор – дошла е дотук с такси, а хотелът, в който е отседнала, е на не по-малко от час и половина път пеша. „Това не може да е истина… Не може да се случва…”, повтаря си, мислейки какво ли ще стане, ако я тикнат зад решетките. Днешните провинения – добре. Но разберат ли за извършеното от нея убийство, това вече ще бъде черешката на тортата.
- Хайде, Ейдън… - прошепва, когато слухът й долавя полицейската сирена.
- Сигурно се шегуваш! - извърта очи отегчено.
- О, не, напротив. И гледай следващия път да държиш ръцете си далеч от него, иначе ще си имаш проблеми с мен! - заявява русокосата кльоща с кодово име Бамби, развявайки заплашително пръст пред лицето на Ви. А тя - вероятно с пет-шест пръста по-висока от нея - повдига вежда и се изсмива.
- Повярвай ми, ръцете ми определено не изгарят от желание отново да галят бръснатите му гърди. - отговаря на заплахата с лукава усмивка.
- Да не наричаш приятеля ми гей? - поглежда я злобно Бамби.
- Бивш приятел. И да - наричам го гей. - отново се изсмива и усеща как ръката й, тип анорексия, хваща рязко няколко кичура от тъмната й коса и започва да я дърпа към себе си.
"Ама тая сериозно ли?!", мисли си, виждайки как собствения й юмрук полита към лицето на Русокоска.
Вярно, женският бой не е особено приятна гледка, но пък момичето определено си го заслужи. Още с първия си удар Ви я поваля на земята. Раздалечава краката си и се привежда, удряйки я още няколко пъти. Дори не усеща кога цялото заведение се е стекло, за да стане свидетел на „прекрасното” събитие. Спира едва, когато долавя мириса на кръста по ръката си.
сега
- По дяволите! Шибани богаташчета! – изсъсква, гледайки дребното пакетче, напълнено до половината си с кокаин. Това им е проблемът на богаташките хлапета – не им ли изнася, те правят на глупак пред самия теб. Все още се чуди кога проклетата кльоща е успяла да сложи пакетчето в джоба й. А може би го е планирала още преди да се скарат? „Бягай! Полиция!”, в главата й все още ясно звучат думите на едно от момчетата в клуба. Побой и притежание на дрога. Чудесно! А тъкмо си мислеше, че няма как да стане по-зле. Бързо вади телефона от джоба си и започва да се рови из указателя.
- Ейдън? Слава Богу! Трябва ми помощ… ------- Да, аз съм. ------- Да, знам, че е късно. ------- Ще ти обясня, когато дойдеш. ------- Виж какво, не искам да ставам груба, но, моля те, размърдай проклетия си задник и ела да ме вземеш! ------- Да. Изпращам ти адреса. И побързай! – затваря и сяда до стената на една от празните сгради в близост до клуба, облягайки се удобно на нея.
Колкото и невероятно да звучи, Ейдън е стар нейн приятел. Който всъщност не е виждала от години. Помни единствено, че някога той бил от хората, на които е смятала, че може да има доверие. Но един ден просто изчезва и спира да я търси. Никога не е в дома си, когато Ви го потърси; никога не отговаря на обажданията й. Просто изчезва. Момчето смята, че и той я е предал, както всички останали, и просто го запраща в историята. До днес.
Поглежда към мобилния си през интервал от десет секунди. Както всеки човек на Земята, Ви мрази да чака. Но нямаше друг избор – дошла е дотук с такси, а хотелът, в който е отседнала, е на не по-малко от час и половина път пеша. „Това не може да е истина… Не може да се случва…”, повтаря си, мислейки какво ли ще стане, ако я тикнат зад решетките. Днешните провинения – добре. Но разберат ли за извършеното от нея убийство, това вече ще бъде черешката на тортата.
- Хайде, Ейдън… - прошепва, когато слухът й долавя полицейската сирена.
viviann- Citizens
- Брой мнения : 42
Join date : 18.02.2014
Re: Streets
by aiden evans. Сря Фев 26, 2014 2:18 pm
- Ейдън? Слава Богу? Трябва ми помощ...
Минаха почти две минути, през който той продължаваше да гледа вторачено телефона, без да може да повярва на разговора, който туко- що проведе. В мислите му бе единствено разтревоженият глас на Вивиан. Кое е толкова спешно? Защо му се обажда след толкова много време?
Не я бе виждал, нито чувал почти четири години. Прекъсна връзката си с нея в деня, когато разбра, че е безсилен пред чувствата си. Колкото и да опитва, не можа да ги отрече. Затова предпочете да си тръгне, вместо да ѝ ги разкрие, рискувайки и в двата случая завинаги да загуби приятелството ѝ. И се случи точно това. От деня, в който се предаде пред самия себе си, въпреки опитите на Ви да се свърже с него, не бяха се виждали. Изгубиха какъвто и да било контакт за тези четири години.. до този момент.
Не разбра кога се е качил в колата, докато не погледна адреса изписан на екрана на мобилният му и не осъзна, че пътува натам. Натискаше газта, рискувайки да го спрат ченгетата, но сякаш не го интересуваше. Искаше да бъде сигурен, че ще стигне до посочения адрес, че ще стигне до Вивиан навреме, преди вече да е твърде късно. Осъзна, че приятелката му е в беда, защото иначе нямаше да му се обади. Освен това гласът ѝ- той познаваше всеки тон, който излизаше под устните ѝ и можеше да разбере какво ѝ е.
Натисна газта още веднъж. Вече трябваше да е наблизо. Наоколо се чу полицейска сирена. "По дяволите, Ви", помисли си, надявайки се, че нищо лошо не ѝ се е случило. Зави зад един ъгъл и се озова в тясна уличка. Фаровете на колата осветиха нечия фигура, облегната на студента стена на близката сграда. Ейдън я позна- беше тя, приятелката от миналото му.
- По дяволите, Вивиан! Какво става? Какви са тези сирени?- започна да повишава глас. Усещаше, че нещо не е наред; гласът му беше изнервен и разтревожен. Приближи се до нея, погледите им се срещнаха за миг, след което той отклони своя.
- Хайде, качвай се.. ще ми обясниш в колата- нареди ѝ набързо, посочвайки автомобила пред тях. Не знаеше какво се случва, но подсъзнателно усещаше, че трябва да я измъкне по- бързо от това място. Качиха се в колата и потеглиха.
Минаха почти две минути, през който той продължаваше да гледа вторачено телефона, без да може да повярва на разговора, който туко- що проведе. В мислите му бе единствено разтревоженият глас на Вивиан. Кое е толкова спешно? Защо му се обажда след толкова много време?
Не я бе виждал, нито чувал почти четири години. Прекъсна връзката си с нея в деня, когато разбра, че е безсилен пред чувствата си. Колкото и да опитва, не можа да ги отрече. Затова предпочете да си тръгне, вместо да ѝ ги разкрие, рискувайки и в двата случая завинаги да загуби приятелството ѝ. И се случи точно това. От деня, в който се предаде пред самия себе си, въпреки опитите на Ви да се свърже с него, не бяха се виждали. Изгубиха какъвто и да било контакт за тези четири години.. до този момент.
Не разбра кога се е качил в колата, докато не погледна адреса изписан на екрана на мобилният му и не осъзна, че пътува натам. Натискаше газта, рискувайки да го спрат ченгетата, но сякаш не го интересуваше. Искаше да бъде сигурен, че ще стигне до посочения адрес, че ще стигне до Вивиан навреме, преди вече да е твърде късно. Осъзна, че приятелката му е в беда, защото иначе нямаше да му се обади. Освен това гласът ѝ- той познаваше всеки тон, който излизаше под устните ѝ и можеше да разбере какво ѝ е.
Натисна газта още веднъж. Вече трябваше да е наблизо. Наоколо се чу полицейска сирена. "По дяволите, Ви", помисли си, надявайки се, че нищо лошо не ѝ се е случило. Зави зад един ъгъл и се озова в тясна уличка. Фаровете на колата осветиха нечия фигура, облегната на студента стена на близката сграда. Ейдън я позна- беше тя, приятелката от миналото му.
- По дяволите, Вивиан! Какво става? Какви са тези сирени?- започна да повишава глас. Усещаше, че нещо не е наред; гласът му беше изнервен и разтревожен. Приближи се до нея, погледите им се срещнаха за миг, след което той отклони своя.
- Хайде, качвай се.. ще ми обясниш в колата- нареди ѝ набързо, посочвайки автомобила пред тях. Не знаеше какво се случва, но подсъзнателно усещаше, че трябва да я измъкне по- бързо от това място. Качиха се в колата и потеглиха.
aiden evans.- Curse breaker
- Брой мнения : 86
Join date : 18.02.2014
Re: Streets
by viviann Сря Фев 26, 2014 7:06 pm
Приведе се и прикри с длан лицето си, докато минаваха покрай патрулката. Зачуди се колко ли години биха й дали за всичките провинения. Пет? Десет? Или, може би, доживотна присъда? „Щом не искаш неприятности, спри да ги създаваш”, би казал Дарън Тийс. Но Вивиан не би го послушала, дори все още да беше сред живите. Би му отговорила, че са в кръвта й; че вероятно ги е наследила от него. Но знаеше, че това никога няма да се случи, което срина и последната надежда по лицето й отново да заиграе онази пламенна усмивка.
Свали високите си обувки и качи краката си на седалката, обгръщайки ги с ръце. Пред очите й все още шареше изражението на Ейдън, когато я видя, и липсата му на сили да задържи погледа си върху нейния за повече от секунда. И в този момент си спомни последната им среща. И го мразеше. Мразеше го, задето си бе тръгнал така внезапно. Мразеше го, задето дори не бе проявил смелостта да признае, че не иска да я вижда повече. Но най-вече мразеше така искрената загриженост в погледа му след четири години. Искаше да го удари така силно, че да я запомни до края на проклетия си живот. Но същевременно искаше да го прегърне и да му признае колко й е липсвал.
Но просто стоеше загледана през прозореца и следеше с поглед всяка фигура, която подминаваха. И мълчеше. Сред тях се чуваше се единствено шумът от двигателя. А из главата й бръмчаха всички думи, които искаше да изрече на глас. Вече не издържаше.
- Защо си тръгна? – попита тихо.
Момчето не обели и дума, карайки Вивиан да стисне челюст. Искаше да знае. Трябваше й отговор. Може би ако й бе казал още тогава, сега нямаше да иска да го убие на място. Щеше й се да я бе обидил, да й бе наговорил неща, които завинаги щяха да сринат вярата й в приятелството. Всичко. Но не и това.
- Спри колата. – каза, отказвайки да отстъпи на непоносимата тишина. Но отговор отново не получи. – Ейдън, казах да спреш скапаната кола! – извика след секунда. В гласът й ясно личеше, че вече е бясна.
Свали високите си обувки и качи краката си на седалката, обгръщайки ги с ръце. Пред очите й все още шареше изражението на Ейдън, когато я видя, и липсата му на сили да задържи погледа си върху нейния за повече от секунда. И в този момент си спомни последната им среща. И го мразеше. Мразеше го, задето си бе тръгнал така внезапно. Мразеше го, задето дори не бе проявил смелостта да признае, че не иска да я вижда повече. Но най-вече мразеше така искрената загриженост в погледа му след четири години. Искаше да го удари така силно, че да я запомни до края на проклетия си живот. Но същевременно искаше да го прегърне и да му признае колко й е липсвал.
Но просто стоеше загледана през прозореца и следеше с поглед всяка фигура, която подминаваха. И мълчеше. Сред тях се чуваше се единствено шумът от двигателя. А из главата й бръмчаха всички думи, които искаше да изрече на глас. Вече не издържаше.
- Защо си тръгна? – попита тихо.
Момчето не обели и дума, карайки Вивиан да стисне челюст. Искаше да знае. Трябваше й отговор. Може би ако й бе казал още тогава, сега нямаше да иска да го убие на място. Щеше й се да я бе обидил, да й бе наговорил неща, които завинаги щяха да сринат вярата й в приятелството. Всичко. Но не и това.
- Спри колата. – каза, отказвайки да отстъпи на непоносимата тишина. Но отговор отново не получи. – Ейдън, казах да спреш скапаната кола! – извика след секунда. В гласът й ясно личеше, че вече е бясна.
viviann- Citizens
- Брой мнения : 42
Join date : 18.02.2014
Re: Streets
by aiden evans. Сря Фев 26, 2014 7:54 pm
Нямаше сили, нито смелост; не искаше да я поглежда в очите. Първо, защото знаеше, че някъде там, в душата си, още изпитва онези чувства към нея и се страхуваше, че ако я погледне, те отново щяха да надделеят над волята и цялото му същество. Страхуваше се и от начинът, по който ще реагира щом погледите им се срещнат, заради това, че след толкова много години тя отново му беше позвънила.
Мислите бушуваха в съзнанието му и започваха все повече да го изнервят. Тишината, настъпила в колата след като се качиха, единствено подсилваше това неприятно чувство. Но дори и да искаше да каже нещо, думите не идваха, защото знаеше, че каквото и да каже щеше да е безсмислено. Тя го мразеше- беше сигурен той, защото и той самият се мразеше за това, че си тръгна. Но всичко това беше вече в миналото.
Ръцете му се впиха с всичка сила във волана, когато чу нежният ѝ глас да разкъсва тишината с онзи проклет въпрос, от който знаеше, че няма да се измъкне. Проклет беше и той. Не ѝ отговори, не намери кураж.
Дори виковете ѝ не можаха да го накарат да се обърне към нея. Натисна рязко спирачките и колата изведнъж спря. Ръцете му останаха на волана, погледът му и този път не посмя да срещне този на Вивиан, остана загледан в черния път отпред. Пулсът му се ускоряваше. "По дяволите, Ейдън", помисли си той в изблик на гняв към самият себе си и удари с юмрук волана на колата.
- Защото трябваше- проговори той с плътния си глас- Защото се появиха онези чувства и не можех да рискувам да изгубя приятелството ни, но ето че го направих. Какъв глупак съм..- намери думи, с които да отговори, но смелостта да я погледне все още не беше дошла. Не искаше да види омразата в очите ѝ.
Мислите бушуваха в съзнанието му и започваха все повече да го изнервят. Тишината, настъпила в колата след като се качиха, единствено подсилваше това неприятно чувство. Но дори и да искаше да каже нещо, думите не идваха, защото знаеше, че каквото и да каже щеше да е безсмислено. Тя го мразеше- беше сигурен той, защото и той самият се мразеше за това, че си тръгна. Но всичко това беше вече в миналото.
Ръцете му се впиха с всичка сила във волана, когато чу нежният ѝ глас да разкъсва тишината с онзи проклет въпрос, от който знаеше, че няма да се измъкне. Проклет беше и той. Не ѝ отговори, не намери кураж.
Дори виковете ѝ не можаха да го накарат да се обърне към нея. Натисна рязко спирачките и колата изведнъж спря. Ръцете му останаха на волана, погледът му и този път не посмя да срещне този на Вивиан, остана загледан в черния път отпред. Пулсът му се ускоряваше. "По дяволите, Ейдън", помисли си той в изблик на гняв към самият себе си и удари с юмрук волана на колата.
- Защото трябваше- проговори той с плътния си глас- Защото се появиха онези чувства и не можех да рискувам да изгубя приятелството ни, но ето че го направих. Какъв глупак съм..- намери думи, с които да отговори, но смелостта да я погледне все още не беше дошла. Не искаше да види омразата в очите ѝ.
aiden evans.- Curse breaker
- Брой мнения : 86
Join date : 18.02.2014
Re: Streets
by viviann Чет Фев 27, 2014 9:06 am
"Дявол да го вземе, какъв й е проблемът на тази?!", помисли си, докато отправяше притеснения си поглед към задното стъкло. "Скапани богаташчета! Скапани ченгета! Всички спокойно можете да си го начукате!" Докато не й просветна. Момичето, кръвта... Не биха ги преследвали, само заради сбиването.
- Не! Не, не, не, не... Не може да се случва! Това не може да е истина! - започна бързо да поклаща главата си встрани и да отрича. Чуваше яростния глас на момчето, но не бе в състояние да разбере и дума. Ръцете й трепереха. Дишането й се учести. Полудя.
Опита да си спомни всеки дребен детайл. Знаеше защо ги преследват. Знаеше до какво е довел гнева й. Знаеше, че го е сторила отново. Но не можеше да го признае дори пред себе си. Бамби не можеше да е мъртва. Не биваше да е мъртва. Тийс не можеше да понесе повече тежест. Угризенията щяха да я убият заедно с Русокоска.
- Беше... Това момиче... Изчуках бившия й. И… се скарахме. Побеснях. Не съзнавах какво правя. – опита да му обясни, но гласът й сякаш чезнеше. Говореше разпокъсано. – Господи, не… Не, не, не… Сънувам. Да. Това е просто кошмар. Скоро всичко ще свърши, скоро всичко ще свърши… - повтаряше, докато прикриваше с длани лицето си. Искаше й се да повярва, че всичко това е лош сън. Но добре знаеше, че не е така. – Мисля, че… Възможно е да… да съм я убила. – призна насечено.
Продължи да крие лицето си с ръце. Не искаше да види реакцията на момчето, когато и тя самата отказваше да приеме истината. Две убийства – с това вече щеше да си спечели доживотна екскурзия. Но може би така щеше да бъде по-добре. Може би нямаше да се чувства виновна, ако поне понесе наказанието си.
- Отбиваш, оставяш ме и се прибираш. Ясно? Невинен си, не бих им казала, че си ме измъкнал. – нареди, докато взимаше обувките си в ръка.
- Не! Не, не, не, не... Не може да се случва! Това не може да е истина! - започна бързо да поклаща главата си встрани и да отрича. Чуваше яростния глас на момчето, но не бе в състояние да разбере и дума. Ръцете й трепереха. Дишането й се учести. Полудя.
Опита да си спомни всеки дребен детайл. Знаеше защо ги преследват. Знаеше до какво е довел гнева й. Знаеше, че го е сторила отново. Но не можеше да го признае дори пред себе си. Бамби не можеше да е мъртва. Не биваше да е мъртва. Тийс не можеше да понесе повече тежест. Угризенията щяха да я убият заедно с Русокоска.
- Беше... Това момиче... Изчуках бившия й. И… се скарахме. Побеснях. Не съзнавах какво правя. – опита да му обясни, но гласът й сякаш чезнеше. Говореше разпокъсано. – Господи, не… Не, не, не… Сънувам. Да. Това е просто кошмар. Скоро всичко ще свърши, скоро всичко ще свърши… - повтаряше, докато прикриваше с длани лицето си. Искаше й се да повярва, че всичко това е лош сън. Но добре знаеше, че не е така. – Мисля, че… Възможно е да… да съм я убила. – призна насечено.
Продължи да крие лицето си с ръце. Не искаше да види реакцията на момчето, когато и тя самата отказваше да приеме истината. Две убийства – с това вече щеше да си спечели доживотна екскурзия. Но може би така щеше да бъде по-добре. Може би нямаше да се чувства виновна, ако поне понесе наказанието си.
- Отбиваш, оставяш ме и се прибираш. Ясно? Невинен си, не бих им казала, че си ме измъкнал. – нареди, докато взимаше обувките си в ръка.
Последната промяна е направена от viviann на Чет Фев 27, 2014 3:35 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
viviann- Citizens
- Брой мнения : 42
Join date : 18.02.2014
Re: Streets
by aiden evans. Чет Фев 27, 2014 10:27 am
Лицето му помръкваше с всяка нейна дума, с всеки тон, който излизаше през алените й устни. А вътрешно.. вътрешно започваше да се мрази, да се презира; беше го срам, беше объркан, беше съсипан.. Прииска му се да не беше идвал, да не беше отговарял на обаждането й, но дори и тогава знаеше, че ще съжалява, ако наистина го беше направил.
Очите му продължаваха да се взират в тъмнината отпред, където само слабите лъчи от фаровете на колата, успяваха да хвърлят малко светлина. В умът му едновременно прескачаха толкова много мисли, но заедно с това беше празно; сякаш се беше изключил. Чуваше думите й, но те все едно идваха някъде от далеч, сякаш сънуваше, защото не можеше да намери отговор на въпросите, които му задаваше. Постояха още известно време в мълчание.
- Сега.. сега не знам- реши се най- сетне да й отговори и да я погледне.
Красивото й лице, тъмните очи, плътните устни- точно, както ги помнеше. Но лицето й беше разтревожено, а също и гняв можеше да се прочете по него, гняв насочена към Ейдън. Но той знаеше, че го заслужава и не можеше да очаква нищо друго. Посегна към кутията цигари, която Ви остави на таблото и бързо си запали една. Отново настъпи тишина.
- В какво си се забъркала Вивиан?- попита я нервно той, когато видя в огледалото светкавично приближаващият се към тях автомобил. Същият, който видя, когато излезе от тясната уличка и тръгна в тази посока. Мислеше си, че са се измъкнали, но ето че той отново се появи зад тях. Натисна бързо газта и потеглиха мигновено. Не спираше да ускорява, защото продължаваше да вижда колата, която ги преследва.
- В какво, по дяволите си се забъркала?- развика се гневно той и за втори път тази вечер удари с всичка сила волана. Изведнъж забрави за положението, в което се намираха преди малко, опитвайки се да изяснят неудобствата от миналото си. Сега единствената му цел беше да се измъкнат от мъжете, който бяха след тях.
Очите му продължаваха да се взират в тъмнината отпред, където само слабите лъчи от фаровете на колата, успяваха да хвърлят малко светлина. В умът му едновременно прескачаха толкова много мисли, но заедно с това беше празно; сякаш се беше изключил. Чуваше думите й, но те все едно идваха някъде от далеч, сякаш сънуваше, защото не можеше да намери отговор на въпросите, които му задаваше. Постояха още известно време в мълчание.
- Сега.. сега не знам- реши се най- сетне да й отговори и да я погледне.
Красивото й лице, тъмните очи, плътните устни- точно, както ги помнеше. Но лицето й беше разтревожено, а също и гняв можеше да се прочете по него, гняв насочена към Ейдън. Но той знаеше, че го заслужава и не можеше да очаква нищо друго. Посегна към кутията цигари, която Ви остави на таблото и бързо си запали една. Отново настъпи тишина.
- В какво си се забъркала Вивиан?- попита я нервно той, когато видя в огледалото светкавично приближаващият се към тях автомобил. Същият, който видя, когато излезе от тясната уличка и тръгна в тази посока. Мислеше си, че са се измъкнали, но ето че той отново се появи зад тях. Натисна бързо газта и потеглиха мигновено. Не спираше да ускорява, защото продължаваше да вижда колата, която ги преследва.
- В какво, по дяволите си се забъркала?- развика се гневно той и за втори път тази вечер удари с всичка сила волана. Изведнъж забрави за положението, в което се намираха преди малко, опитвайки се да изяснят неудобствата от миналото си. Сега единствената му цел беше да се измъкнат от мъжете, който бяха след тях.
aiden evans.- Curse breaker
- Брой мнения : 86
Join date : 18.02.2014
Re: Streets
by viviann Чет Фев 27, 2014 3:33 pm
"Дявол да го вземе, какъв й е проблемът на тази?!", помисли си, докато отправяше притеснения си поглед към задното стъкло. "Скапани богаташчета! Скапани ченгета! Всички спокойно можете да си го начукате!" Докато не й просветна. Момичето, кръвта... Не биха ги преследвали, само заради сбиването.
- Не! Не, не, не, не... Не може да се случва! Това не може да е истина! - започна бързо да поклаща главата си встрани и да отрича. Чуваше яростния глас на момчето, но не бе в състояние да разбере и дума. Ръцете й трепереха. Дишането й се учести. Полудя.
Опита да си спомни всеки дребен детайл. Знаеше защо ги преследват. Знаеше до какво е довел гнева й. Знаеше, че го е сторила отново. Но не можеше да го признае дори пред себе си. Бамби не можеше да е мъртва. Не биваше да е мъртва. Тийс не можеше да понесе повече тежест. Угризенията щяха да я убият заедно с Русокоска.
- Беше... Това момиче... Изчуках бившия й. И… се скарахме. Побеснях. Не съзнавах какво правя. – опита да му обясни, но гласът й сякаш чезнеше. Говореше разпокъсано. – Господи, не… Не, не, не… Сънувам. Да. Това е просто кошмар. Скоро всичко ще свърши, скоро всичко ще свърши… - повтаряше, докато прикриваше с длани лицето си. Искаше й се да повярва, че всичко това е лош сън. Но добре знаеше, че не е така. – Мисля, че… Възможно е да… да съм я убила. – призна насечено.
Продължи да крие лицето си с ръце. Не искаше да види реакцията на момчето, когато и тя самата отказваше да приеме истината. Две убийства – с това вече щеше да си спечели доживотна екскурзия. Но може би така щеше да бъде по-добре. Може би нямаше да се чувства виновна, ако поне понесе наказанието си.
- Отбиваш, оставяш ме и се прибираш. Ясно? Невинен си, не бих им казала, че си ме измъкнал. – нареди, докато взимаше обувките си в ръка.
- Не! Не, не, не, не... Не може да се случва! Това не може да е истина! - започна бързо да поклаща главата си встрани и да отрича. Чуваше яростния глас на момчето, но не бе в състояние да разбере и дума. Ръцете й трепереха. Дишането й се учести. Полудя.
Опита да си спомни всеки дребен детайл. Знаеше защо ги преследват. Знаеше до какво е довел гнева й. Знаеше, че го е сторила отново. Но не можеше да го признае дори пред себе си. Бамби не можеше да е мъртва. Не биваше да е мъртва. Тийс не можеше да понесе повече тежест. Угризенията щяха да я убият заедно с Русокоска.
- Беше... Това момиче... Изчуках бившия й. И… се скарахме. Побеснях. Не съзнавах какво правя. – опита да му обясни, но гласът й сякаш чезнеше. Говореше разпокъсано. – Господи, не… Не, не, не… Сънувам. Да. Това е просто кошмар. Скоро всичко ще свърши, скоро всичко ще свърши… - повтаряше, докато прикриваше с длани лицето си. Искаше й се да повярва, че всичко това е лош сън. Но добре знаеше, че не е така. – Мисля, че… Възможно е да… да съм я убила. – призна насечено.
Продължи да крие лицето си с ръце. Не искаше да види реакцията на момчето, когато и тя самата отказваше да приеме истината. Две убийства – с това вече щеше да си спечели доживотна екскурзия. Но може би така щеше да бъде по-добре. Може би нямаше да се чувства виновна, ако поне понесе наказанието си.
- Отбиваш, оставяш ме и се прибираш. Ясно? Невинен си, не бих им казала, че си ме измъкнал. – нареди, докато взимаше обувките си в ръка.
viviann- Citizens
- Брой мнения : 42
Join date : 18.02.2014
Re: Streets
by aiden evans. Чет Фев 27, 2014 7:15 pm
-Направила си какво!?- гласът му прозвуча по- силно от всякога. Слушаше я и не можеше да повярва на думите, които се сипеха от устата й. Отново не я поглеждаше, защото бе зает да следи внимателно откриващият се път пред тях и да търси начин да се измъкнат.
Убийство. "По дяволите, Вивиан.. не ти ли стигнаха всички неприятности..", мислеше си, докато се опитваше да сети къде щяха да са в безопасност. Натискаше газта, движеха се с повече от допустимото. Не само, че им се налагаше да се измъкнат от тези биячи след себе си, но вече веднъж се бяха изплъзнали и от полицията. Сирените, които беше чул, когато отиде да я вземе от адреса, който му изпрати.. били са за нея; Вивиан са търсели.
- Не ми казвай какво да правя, по дяволите- повиши отново тон и за един кратък миг обърна погледа си към. Натисна газта и полетяха с максимална скорост по черният път. Насреща, разминавайки се с няколко коли, се чу изсвирване на клаксони. Погледна в огледалото, за да види дали още ги преследват. Нямаше следа от колата зад тях. За миг си помисли, че са се измъкнали, но след малко фаровете отново започнаха да се отразяват в огледалото.
- Дръж се- Ейдън огледа пътя пред тях, след което изведнъж зави рязко надясно. Въпреки късният час сега на пътя имаше повече коли, изпревари няколко от тях. Вече не виждаше другата кола, но въпреки това не пусна газта. Зави още два пъти по пътя, докато не стигна до една тясна уличка, където рязко наби спирачки и колата спря. Излезе, след което отиде от страната на Ви и грубо отвори врата, хвана я за ръката и тръгнаха бързо по улицата. След пет минути вече бяха в апартамента му.
- Тук ще сме в безопасност, поне за малко. Измъкнахме им се, но е въпрос на време да ни открият- каза й той, докато си наливаше голяма чаша уиски. Гласът му се бе поуспокоил, но въпреки това лицето му не показваше същото.
Убийство. "По дяволите, Вивиан.. не ти ли стигнаха всички неприятности..", мислеше си, докато се опитваше да сети къде щяха да са в безопасност. Натискаше газта, движеха се с повече от допустимото. Не само, че им се налагаше да се измъкнат от тези биячи след себе си, но вече веднъж се бяха изплъзнали и от полицията. Сирените, които беше чул, когато отиде да я вземе от адреса, който му изпрати.. били са за нея; Вивиан са търсели.
- Не ми казвай какво да правя, по дяволите- повиши отново тон и за един кратък миг обърна погледа си към. Натисна газта и полетяха с максимална скорост по черният път. Насреща, разминавайки се с няколко коли, се чу изсвирване на клаксони. Погледна в огледалото, за да види дали още ги преследват. Нямаше следа от колата зад тях. За миг си помисли, че са се измъкнали, но след малко фаровете отново започнаха да се отразяват в огледалото.
- Дръж се- Ейдън огледа пътя пред тях, след което изведнъж зави рязко надясно. Въпреки късният час сега на пътя имаше повече коли, изпревари няколко от тях. Вече не виждаше другата кола, но въпреки това не пусна газта. Зави още два пъти по пътя, докато не стигна до една тясна уличка, където рязко наби спирачки и колата спря. Излезе, след което отиде от страната на Ви и грубо отвори врата, хвана я за ръката и тръгнаха бързо по улицата. След пет минути вече бяха в апартамента му.
- Тук ще сме в безопасност, поне за малко. Измъкнахме им се, но е въпрос на време да ни открият- каза й той, докато си наливаше голяма чаша уиски. Гласът му се бе поуспокоил, но въпреки това лицето му не показваше същото.
aiden evans.- Curse breaker
- Брой мнения : 86
Join date : 18.02.2014
Re: Streets
by Anabell ♠ Съб Мар 22, 2014 6:53 pm
Усещането бе... Неописуемо. Анабел бе там, точно там. В свят между световете. Сама. Това място не бе нито рай, нито ад. Всичко бе толкова объркано, толкова студено и пусто. Страшно и болезнено, а в действителност никой, никой... не те докосваше. Макафи се движеше сред сенките на всяко едно създание и очакваше някой да я нападне. Тя сякаш не помнеше какво се е случило. Не помнеше от къде идва, не помнеше коя е. Знаеше че не е на мястото си, виждаше го в застиналите лица на създанията около нея. Макафи се ужасяваше от това, което бе навсякъде. Кръв, ужас. Паника се усещаше дори във въздуха, агресия. Тъмнокоската се стресираше дори от мисълта да попита някой какво става, къде е. Тя вървеше, а потропването от високите й токчета отекваше в мястото. Сякаш се намираше в пещера, която бе като тунел или нещо подобно. Прекалено гладка, прекалено функционална.
Всяка следваща стъпка, която Анабел правеше й навяваше спомени. Всяко следващо създание, което забележеше в сенките й напомняше от къде идва, коя е. Кожата й настръхна, когато съзнанието й започна да функционира правилно.
-Натаниел.- прошепна името му сякаш само, за да се увери сама, че той е истински и жив. Жив- повтори това на ума си и поклати глава. Ами ако го бяха ранили? Ако бе изчезнал?! Ако сега... тя преглътна и ярка светлина я накара да затвори очи. Тя вдигна едната си ръка пред лицето и искаше да извика на светлината да се премести защото не е в настроение за пряко осветление, когато чу гласа.
„Ти не принадлежиш тук” думите се повтаряха отново и отново, не бе точно глас, а шепот. Въртележка от не спиращ поток думи. Овиваше се около нея. Думите се превръщаха от шепот във нормален говор и продължаваха да се усилват. Крясъци причиняващи й болка я накараха да се строполи на земята и да запуши ушите си, но гласът не спираше бе вътре в нея, светлината ставаше все по-ярка, а невидима сила вдигна главата й.
Нямаше логично обяснение защо Анабел отвори очи, но когато го направи усети блажена свобода. Ярко сини, сякаш електрикови очи я гледаха. Само очи, а останалото се губеше в светлина.
-Твоето място не е тук Анабел Макафи.- името й прозвуча така сякаш са го изпели в църковен хор. Тя разтвори устни, но гласът продължи.
-Ти не си мъртва и не принадлежиш нито в Ада,нито в Рая малка грешнице. Но ти получаваш шанс за изкупление. Твоето тяло ще бъде храм, дом. Светилище.
Светлината се плъзна в тялото на Анабел, всели се в слабото тяло и разтърси всяка частичка от нея. Унищожи всяка част на порочност. Всеки грях, болка, отрова и спомен избледняваха, а Анабел изчезваше в забрава затворена в кътче на своето съзнание... Анабел бе още там, но бе-нова. Спомените й, болките й, греховете й всичко бе затворено.
Макафи отвори очи, а цвета им бе ярко син, кожата й сияеше като докосната от слънцето. Ана бе нова, силна и с мисия. Жива, силна. Безсмъртна.
Първото нещо, което е явен спомен в съзнанието на един ангел е падането. В главата на всеки един звучат имената на неговите братя и сестри. Звучат заповедите и те са повече от ясни. Всеки ангел е дете на Господ, създадено от неговите мисли, роден от силата му.
Анабел бе прероден ангел. Тялото й бе приемник на всемогъщата сила на децата на Господ. Името й дадено от Бог не за различаваше толкова колкото даденото на самата Анабел Макафи, Амитил- известен още като ангела на истината или от части и като един от архангелите бе това, което бе Анабел. Едно цяло.
Новото Аз.
Падането на новородения ангел, пратен за първи път на земята бе края на кошмарната седмица. Появата на ангела не бе известна на никой от децата на злото. На никой по принцип. Раждането й бе ясно само за баща й и братята й. А силата й бе неизчерпаема.
Свикването с това което имаш е по-сложно от всичко останало. Анабел не можеше да свикне с тялото си, с желанията му и нуждите му. А докато то започваше да „свиква” бе отминала близо седмица във възприятия. Седмица бездействие.
Първото излизане от предоставения й „дом” от братята и сестрите й бе като страхотно преживяване, дори приключение. Всичко бе така цветно, така ново и интересно. Дори дрехите по нея. Всичко бе толкова изключително. Ароматите, хората. Непознато. Сините й очи се спускаха по лицата на всички, желанието да помогне на нуждаещите се я изгаряше. Мислите на всички я стряскаха и притесняваха. Нищетата на просещите, болката на нуждаещите се. Това й правеше изключително впечатление. Такова, каквото й правеше и самата жестокост в хората.
Клатейки глава Анабел се разхождаше из възстановяващите се улици след кошмара сполетял ги преди седмица. Тя не можеше да разбере защо хората са толкова подвластни на всички тези физически и материални облаги. Тя погледна към чашата с кафе, която държеше в ръката си и изцъка с език.
Всяка следваща стъпка, която Анабел правеше й навяваше спомени. Всяко следващо създание, което забележеше в сенките й напомняше от къде идва, коя е. Кожата й настръхна, когато съзнанието й започна да функционира правилно.
-Натаниел.- прошепна името му сякаш само, за да се увери сама, че той е истински и жив. Жив- повтори това на ума си и поклати глава. Ами ако го бяха ранили? Ако бе изчезнал?! Ако сега... тя преглътна и ярка светлина я накара да затвори очи. Тя вдигна едната си ръка пред лицето и искаше да извика на светлината да се премести защото не е в настроение за пряко осветление, когато чу гласа.
„Ти не принадлежиш тук” думите се повтаряха отново и отново, не бе точно глас, а шепот. Въртележка от не спиращ поток думи. Овиваше се около нея. Думите се превръщаха от шепот във нормален говор и продължаваха да се усилват. Крясъци причиняващи й болка я накараха да се строполи на земята и да запуши ушите си, но гласът не спираше бе вътре в нея, светлината ставаше все по-ярка, а невидима сила вдигна главата й.
Нямаше логично обяснение защо Анабел отвори очи, но когато го направи усети блажена свобода. Ярко сини, сякаш електрикови очи я гледаха. Само очи, а останалото се губеше в светлина.
-Твоето място не е тук Анабел Макафи.- името й прозвуча така сякаш са го изпели в църковен хор. Тя разтвори устни, но гласът продължи.
-Ти не си мъртва и не принадлежиш нито в Ада,нито в Рая малка грешнице. Но ти получаваш шанс за изкупление. Твоето тяло ще бъде храм, дом. Светилище.
Светлината се плъзна в тялото на Анабел, всели се в слабото тяло и разтърси всяка частичка от нея. Унищожи всяка част на порочност. Всеки грях, болка, отрова и спомен избледняваха, а Анабел изчезваше в забрава затворена в кътче на своето съзнание... Анабел бе още там, но бе-нова. Спомените й, болките й, греховете й всичко бе затворено.
Макафи отвори очи, а цвета им бе ярко син, кожата й сияеше като докосната от слънцето. Ана бе нова, силна и с мисия. Жива, силна. Безсмъртна.
Първото нещо, което е явен спомен в съзнанието на един ангел е падането. В главата на всеки един звучат имената на неговите братя и сестри. Звучат заповедите и те са повече от ясни. Всеки ангел е дете на Господ, създадено от неговите мисли, роден от силата му.
Анабел бе прероден ангел. Тялото й бе приемник на всемогъщата сила на децата на Господ. Името й дадено от Бог не за различаваше толкова колкото даденото на самата Анабел Макафи, Амитил- известен още като ангела на истината или от части и като един от архангелите бе това, което бе Анабел. Едно цяло.
Новото Аз.
Падането на новородения ангел, пратен за първи път на земята бе края на кошмарната седмица. Появата на ангела не бе известна на никой от децата на злото. На никой по принцип. Раждането й бе ясно само за баща й и братята й. А силата й бе неизчерпаема.
Свикването с това което имаш е по-сложно от всичко останало. Анабел не можеше да свикне с тялото си, с желанията му и нуждите му. А докато то започваше да „свиква” бе отминала близо седмица във възприятия. Седмица бездействие.
Първото излизане от предоставения й „дом” от братята и сестрите й бе като страхотно преживяване, дори приключение. Всичко бе така цветно, така ново и интересно. Дори дрехите по нея. Всичко бе толкова изключително. Ароматите, хората. Непознато. Сините й очи се спускаха по лицата на всички, желанието да помогне на нуждаещите се я изгаряше. Мислите на всички я стряскаха и притесняваха. Нищетата на просещите, болката на нуждаещите се. Това й правеше изключително впечатление. Такова, каквото й правеше и самата жестокост в хората.
Клатейки глава Анабел се разхождаше из възстановяващите се улици след кошмара сполетял ги преди седмица. Тя не можеше да разбере защо хората са толкова подвластни на всички тези физически и материални облаги. Тя погледна към чашата с кафе, която държеше в ръката си и изцъка с език.
Anabell ♠- Ghosts
- Брой мнения : 96
Join date : 01.03.2014
Re: Streets
by .Nathaniel. Нед Мар 23, 2014 5:18 pm
Раздяла – не беше рядкост, всъщност бе доста често срещано явление при хората. Да, при хората но не и при демоните, не че не се разделяха, но нямаха безброй раздяли като хората, те не се влюбваха никога, не им се налагаше да се радзделят с някого, докато хората просто свикваха, с времето свикваха с психическата болка. Но ето го – Натаниел, той бе достатъчно глупав, че да се влюби и още по – глупав, че да изгуби тази любов. А психическата болка, която тази раздяла му бе донесла – неописуема. В действителност нямаше думи да я опише. Сякаш сърцето му кървеше, сякаш душата му ако имаше такава изобщо се разлагаше.
Тихите му стъпки отекваха. Вървеше бавно по тесните улички, криещ се в сенките. Лицето му бе придобило някакво свирепо изражение, животинско дори. Приличаше на мъртвец, движеше се като такъв, като онези мъртъвци които бяха дошли от Предверието. Дори се чувстваше като такъв. Емоционален инвалид. Този, който не бе способен да обича, бе обикнал и бе изгубил момичето. Типичната банална история.
Вървейки поглеждайки към старите сгради, като че ли спомените просто го удряха, отново и отново се повтаряха в съзнанието му като не позволяваха да бъдат забравени. Сякаш той задължително трябваше да помни всяка една подробност – преди и след изчезването и’. Мейфийд все още бе обземан от ужас щом се сетеше за онова изродче, което теглеше Макафи към кладенеца. Сякаш за момент цялото му тяло просто спираше, спираше своите функции, спираше всякакво движение и просто замръзваше на едно място, неспособен да помръдне дори една тъкан, една проста клетка в тялото си.
Спомни си за ударите в кладенеца, ръката му се чупеше отново и отново и щом заздравееше той отново продължаваше. Когато гневът в него бе намалял, когато бе настанала само и единствено тъмнина в съзнанието му, нито страх, нито обич, нито привързаност, нито гняв или ярост – нищо, само и единствено тъмнина. Дори не помнеше от къде бе намерил оръжия, но беше. В едната си ръка държеше сабя, същата онази, която първият път бе взел в имението за да нареже копелето с дисковете. Другата му бе заета държейки глок. Беше убил онази малка кучка, беше я съсякъл на парчета, които бе разпръснал из целия град, бе нахранил мъртъвците с месото и’, косите и’ – бе изгорил. Бе я намерил на следващият ден, всъщност след инцидента с Анабел той обикаляше само месността с кладенеца, дебнещ, чакащ перфектната възможност. Искаше да убие малката кучка, имаше нужда да приключи „живота” и’, да сложи край за винаги, така че да не съществува дори и в Предверието, не можеше да я пощади, той трябваше да си отмъсти.
Бе убил всеки мъртвец, всяко чудовище, което се осмелеше и опиташе да го приближи. Не бе оставил дори един да се измъкне „жив” и тогава ...точно след една седмица, една седмица в която той нито бе спал, нито бе ял нито нищо. Просто се биеше, убиваше – бялата светлина обзе всичко. Бе като приливна вълна, просто мина, освети всичко. Улиците се бяха изчистили от гадините. Нямаше изроди от Предверието вече. Само обикновените живи населяващи града създания и хора. Но за Натаниел нямаше разлика, дори това беше нещо лошо, той бе загубил и онова което му позволяваше да канализира гнева си и да го излее върху нещо, което наистина си заслужаваше.
Силует. Толкова познатия силует бе успял да го разсее от спомените му за случките от преди седмица. Натаниел се стъписа, ченето му увисна. Дори не можеше да отреагира нормално, не всъщност не можеше да отреагира никак. Щастие и гняв – тези две чувства се сблъскваха в него, преплитаха се, не можеше дори да различи кое от двете надделяваше, не всъщност беше ясно. Онова чувство, което винаги надделяваше у него – гнева. Стъпките му забързаха, той приближи момичето хващайки я грубо за лакътя като я сблъска със стената.
- Къде беше по дяволите Анабел? Можеше да се обадиш, да кажеш че си добре, за Бога мислех те за мъртва! – тонът му се повишаваше с всяка следваща дума, ръката му трепна да я удари ...
Тихите му стъпки отекваха. Вървеше бавно по тесните улички, криещ се в сенките. Лицето му бе придобило някакво свирепо изражение, животинско дори. Приличаше на мъртвец, движеше се като такъв, като онези мъртъвци които бяха дошли от Предверието. Дори се чувстваше като такъв. Емоционален инвалид. Този, който не бе способен да обича, бе обикнал и бе изгубил момичето. Типичната банална история.
Вървейки поглеждайки към старите сгради, като че ли спомените просто го удряха, отново и отново се повтаряха в съзнанието му като не позволяваха да бъдат забравени. Сякаш той задължително трябваше да помни всяка една подробност – преди и след изчезването и’. Мейфийд все още бе обземан от ужас щом се сетеше за онова изродче, което теглеше Макафи към кладенеца. Сякаш за момент цялото му тяло просто спираше, спираше своите функции, спираше всякакво движение и просто замръзваше на едно място, неспособен да помръдне дори една тъкан, една проста клетка в тялото си.
Спомни си за ударите в кладенеца, ръката му се чупеше отново и отново и щом заздравееше той отново продължаваше. Когато гневът в него бе намалял, когато бе настанала само и единствено тъмнина в съзнанието му, нито страх, нито обич, нито привързаност, нито гняв или ярост – нищо, само и единствено тъмнина. Дори не помнеше от къде бе намерил оръжия, но беше. В едната си ръка държеше сабя, същата онази, която първият път бе взел в имението за да нареже копелето с дисковете. Другата му бе заета държейки глок. Беше убил онази малка кучка, беше я съсякъл на парчета, които бе разпръснал из целия град, бе нахранил мъртъвците с месото и’, косите и’ – бе изгорил. Бе я намерил на следващият ден, всъщност след инцидента с Анабел той обикаляше само месността с кладенеца, дебнещ, чакащ перфектната възможност. Искаше да убие малката кучка, имаше нужда да приключи „живота” и’, да сложи край за винаги, така че да не съществува дори и в Предверието, не можеше да я пощади, той трябваше да си отмъсти.
Бе убил всеки мъртвец, всяко чудовище, което се осмелеше и опиташе да го приближи. Не бе оставил дори един да се измъкне „жив” и тогава ...точно след една седмица, една седмица в която той нито бе спал, нито бе ял нито нищо. Просто се биеше, убиваше – бялата светлина обзе всичко. Бе като приливна вълна, просто мина, освети всичко. Улиците се бяха изчистили от гадините. Нямаше изроди от Предверието вече. Само обикновените живи населяващи града създания и хора. Но за Натаниел нямаше разлика, дори това беше нещо лошо, той бе загубил и онова което му позволяваше да канализира гнева си и да го излее върху нещо, което наистина си заслужаваше.
Силует. Толкова познатия силует бе успял да го разсее от спомените му за случките от преди седмица. Натаниел се стъписа, ченето му увисна. Дори не можеше да отреагира нормално, не всъщност не можеше да отреагира никак. Щастие и гняв – тези две чувства се сблъскваха в него, преплитаха се, не можеше дори да различи кое от двете надделяваше, не всъщност беше ясно. Онова чувство, което винаги надделяваше у него – гнева. Стъпките му забързаха, той приближи момичето хващайки я грубо за лакътя като я сблъска със стената.
- Къде беше по дяволите Анабел? Можеше да се обадиш, да кажеш че си добре, за Бога мислех те за мъртва! – тонът му се повишаваше с всяка следваща дума, ръката му трепна да я удари ...
.Nathaniel.- Child of evil
- Брой мнения : 144
Join date : 15.02.2014
Re: Streets
by Anabell ♠ Нед Мар 23, 2014 6:02 pm
Какво ли бе да си човек? Да си изпитал всичко това, което бяха изпитали тези създания? Те имаха усещания, емоции. Изпитваха страх и болка. Бог ги бе създал толкова крехки и същевременно толкова силни. Губеха толкова много, губеха всичко, но ето че продължаваха. Надеждата живееше в тях до края. Точно както бе историята за Пандора и кутията. Унищожение, чума, смърт и последна надеждата.
Анабел вървеше и наблюдаваше всичко в такъв захлас, че когато усети тъмното присъствие не можа да реагира на време. Тя не изпита болка, когато демонът я улови грубо и я блъсна в стената. Тялото й вече не бе смъртно и не можеше да бъде ранено толкова лесно. Ангелът присви очи и наклони глава на една страна, когато мъжът пред нея заговори. Някъде дълбоко в цялото й същество нещо трепна. Може би усещане? Чувство? Спомен от отминал живот? Очевидно. Но това определено е било нещо отминало. Анабел се свъси, като видя как ръката на демона трепна и за първи път за отминалото време в което бе на земята тя усети как силите й дадени от „Отеца” се събуждат в нея. Действията й бяха бързи, умели и ловки. Тя улови ръката на създанието отскубна се от другата и извивайки и двете му ръце зад гърба го блъсна напред и тялото му се стовари на земята.
Тъмнокоската отметна косата си, очите й искряха в ярко синьо, а устните й се разтвориха.
-Значи съм мъртва за теб демоне. А ако ме докоснеш още веднъж ти ще си мъртвия.- тя се усмихна и погледна към чашата с кафе, която бе изтървала. Някак си се ядоса за това. Ядоса- чувство. Искаше й се да ахне, но вместо това погледна към мъжа на земята и започна да навързва нещата. Когато взе тялото, това тяло. Когато в човека се бе родил ангел бе видяла това лице не веднъж. Името му изскочи в съзнанието й и тя затвори очи. Не го помнеше, не помнеше нищо свързано с него освен че му е враг и той на нея. Бе родена, за да му е враг. Това нямаше да се промени и не можеше.
Естествено малката Амитиил не осъзнаваше че самата Анабел бе враг на Натаниел и че нещата очевидно се бяха променили. Тя преглътна и продължи да го гледа.
-Знаеш ли коя съм?-попита, а гласът й някак си трепна. Не бе умишлено трепване. Просто нещо в тялото което обитаваше и притежаваше я караше да реагира така. Всъщност ако трябва да сме честни нещо в нея още като го бе усетила я бе накарало да се усмихне или да се стопли. Желание се пораждаше в нея. Сякаш бе нужда, не точно желание. Толкова объркано. Момичето, ангелът-опитваше се да се отърси от това. Да, но не беше толкова лесно. Не беше никак лесно.
Анабел вървеше и наблюдаваше всичко в такъв захлас, че когато усети тъмното присъствие не можа да реагира на време. Тя не изпита болка, когато демонът я улови грубо и я блъсна в стената. Тялото й вече не бе смъртно и не можеше да бъде ранено толкова лесно. Ангелът присви очи и наклони глава на една страна, когато мъжът пред нея заговори. Някъде дълбоко в цялото й същество нещо трепна. Може би усещане? Чувство? Спомен от отминал живот? Очевидно. Но това определено е било нещо отминало. Анабел се свъси, като видя как ръката на демона трепна и за първи път за отминалото време в което бе на земята тя усети как силите й дадени от „Отеца” се събуждат в нея. Действията й бяха бързи, умели и ловки. Тя улови ръката на създанието отскубна се от другата и извивайки и двете му ръце зад гърба го блъсна напред и тялото му се стовари на земята.
Тъмнокоската отметна косата си, очите й искряха в ярко синьо, а устните й се разтвориха.
-Значи съм мъртва за теб демоне. А ако ме докоснеш още веднъж ти ще си мъртвия.- тя се усмихна и погледна към чашата с кафе, която бе изтървала. Някак си се ядоса за това. Ядоса- чувство. Искаше й се да ахне, но вместо това погледна към мъжа на земята и започна да навързва нещата. Когато взе тялото, това тяло. Когато в човека се бе родил ангел бе видяла това лице не веднъж. Името му изскочи в съзнанието й и тя затвори очи. Не го помнеше, не помнеше нищо свързано с него освен че му е враг и той на нея. Бе родена, за да му е враг. Това нямаше да се промени и не можеше.
Естествено малката Амитиил не осъзнаваше че самата Анабел бе враг на Натаниел и че нещата очевидно се бяха променили. Тя преглътна и продължи да го гледа.
-Знаеш ли коя съм?-попита, а гласът й някак си трепна. Не бе умишлено трепване. Просто нещо в тялото което обитаваше и притежаваше я караше да реагира така. Всъщност ако трябва да сме честни нещо в нея още като го бе усетила я бе накарало да се усмихне или да се стопли. Желание се пораждаше в нея. Сякаш бе нужда, не точно желание. Толкова объркано. Момичето, ангелът-опитваше се да се отърси от това. Да, но не беше толкова лесно. Не беше никак лесно.
Anabell ♠- Ghosts
- Брой мнения : 96
Join date : 01.03.2014
Re: Streets
by .Nathaniel. Нед Мар 23, 2014 6:40 pm
Тялото на Мейфийлд бе слабо, прекалено слабо, заради липсата на сън и храна, заради липсата на каквато и да е била енергия, той нямаше сили дори да говори, но въпреки това го правеше, виждайки момичето пред себе си намираше сили от някъде, но колкото и безсилен да бе в момента, той не можеше да падне от нея. Не, тя не беше способна да го повали на земята, та дори и да беше най – слабото същество на света, без абсолютно никаква енергия останала в него, това бе невъзможно, не можеше да го повали, не беше реално, просто ... просто не беше възможно, в никой алтернативен свят, дори и в реалният. Ако това бе възможно вероятно нямаше да търпи постоянните му побоища, щеше да се опълчи срещу него много – много отдавна, нямаше да му позволи да я изчисти, нямаше да се налага да бяга толкова много от него, просто щеше да направи нещо подобно, да потъпка увереността и достойнството му, които в момента не можеха да бъдат потъпкани и знаете ли защо!? Защото такива не съществуваха, той не изпитваше емоции в момента, всъщност изпитваше, но на моменти при това не бяха достатъчно силни. Вътре в съзнанието му имаше мастилено черно петно, тъмна мъгла непозволяваща на чувствата му да намерят път до същността му, като че ли бе някаква неутрална зона за тях. Те просто се рееха, но той не ги изпитваше, не беше способен.
Натаниел погледна изумено към момичето. Не ... не беше възможно да е Анабел. Опита се да проникне в съзнанието и’, да прочете мислите и’, да намери нещо ... някакъв отговор за случващото се, но единственото което получи бе заслепяваща светлина щом влезе в съзнанието и’. Нещо противно за него, нещо противно за всеки демон. Бяла искряща светлина, която като че ли прочистваше всичко в съзнанието на Анабел, като че ли не можа да открие никакви спомени, никакви мисли, просто се изгуби в светлината. Докато бе в съзнанието и’ дори трябваше да вдига ръка пред лицето си, за да може да вижда напред, но всичко това бе безполезно, нямаше да научи нищо, не и от това съзнание. Бе прекалено чисто, прекалено добро, като че ли добротата и почтеността го изхвърляха, сякаш му биеха шута, за първи път в живота си бе изхвърлен от нечие съзнание. Съзнание в което се бе намирал толкова много пъти, че бе наизустил всяка една вратичка и спомена стоящ зад нея. Всяка една мисъл, заедно с подтекста който криеше. Но сега ... нищо, само светлина, просто светлина, светлина която бе типична само и единствено за ... Не! Невъзможно. Това нямаше как да стане нали? Не можеше, не можеше Анабел да е обладала от ангел, нали? Това, значеше че тя бе подтисната много много дълбоко, до толкова че не знаеше дали ще може отново да я намери някога, без ангелът да пожелаеше това.
Но нима тя бе причината за спирането на ужаса? Нима Анабел бе предотвратила апокалипсиса?
- Предпочитам да не знаех, но да ... ти си паразит, обладал приятелката ми. – изправи се изтупвайки се от мръсотията като на лицето му се лепна онази типична самоуверена усмивка която винаги идваше в такива моменти, в моменти в които бе наясно, че ще победи, че е заложено много и че не можеше да си позволи нищо друго освен победа. – Ще напуснеш, ще се върнеш в онази дупка която вие ангелите наричате „Рай”, ще целуваш краката на скъпоценният ти Господ или в противен случай ще умреш. Не ме интересува, че ще трябва да убия и нея, ще я върна, ще я върна милион пъти ако трябва – докато не се разкараш. Решавай ангеле ... или да те наричам Амитиил? – отново се подсмихна, поне това бе изкопчил от съзнанието и’ – името и’, значението му... неща за които не даваше и пукната пара, но може би щяха да му бъдат полезни в изнудването.
Натаниел погледна изумено към момичето. Не ... не беше възможно да е Анабел. Опита се да проникне в съзнанието и’, да прочете мислите и’, да намери нещо ... някакъв отговор за случващото се, но единственото което получи бе заслепяваща светлина щом влезе в съзнанието и’. Нещо противно за него, нещо противно за всеки демон. Бяла искряща светлина, която като че ли прочистваше всичко в съзнанието на Анабел, като че ли не можа да открие никакви спомени, никакви мисли, просто се изгуби в светлината. Докато бе в съзнанието и’ дори трябваше да вдига ръка пред лицето си, за да може да вижда напред, но всичко това бе безполезно, нямаше да научи нищо, не и от това съзнание. Бе прекалено чисто, прекалено добро, като че ли добротата и почтеността го изхвърляха, сякаш му биеха шута, за първи път в живота си бе изхвърлен от нечие съзнание. Съзнание в което се бе намирал толкова много пъти, че бе наизустил всяка една вратичка и спомена стоящ зад нея. Всяка една мисъл, заедно с подтекста който криеше. Но сега ... нищо, само светлина, просто светлина, светлина която бе типична само и единствено за ... Не! Невъзможно. Това нямаше как да стане нали? Не можеше, не можеше Анабел да е обладала от ангел, нали? Това, значеше че тя бе подтисната много много дълбоко, до толкова че не знаеше дали ще може отново да я намери някога, без ангелът да пожелаеше това.
Но нима тя бе причината за спирането на ужаса? Нима Анабел бе предотвратила апокалипсиса?
- Предпочитам да не знаех, но да ... ти си паразит, обладал приятелката ми. – изправи се изтупвайки се от мръсотията като на лицето му се лепна онази типична самоуверена усмивка която винаги идваше в такива моменти, в моменти в които бе наясно, че ще победи, че е заложено много и че не можеше да си позволи нищо друго освен победа. – Ще напуснеш, ще се върнеш в онази дупка която вие ангелите наричате „Рай”, ще целуваш краката на скъпоценният ти Господ или в противен случай ще умреш. Не ме интересува, че ще трябва да убия и нея, ще я върна, ще я върна милион пъти ако трябва – докато не се разкараш. Решавай ангеле ... или да те наричам Амитиил? – отново се подсмихна, поне това бе изкопчил от съзнанието и’ – името и’, значението му... неща за които не даваше и пукната пара, но може би щяха да му бъдат полезни в изнудването.
.Nathaniel.- Child of evil
- Брой мнения : 144
Join date : 15.02.2014
Re: Streets
by Anabell ♠ Нед Мар 23, 2014 7:09 pm
Злобата, агресия. Омраза. Всичко това строеше от него, а той дори не осъзнаваше това. Бе напълно загубен и заслепен от собственият си гняв. Анабел усещаше неговите чувства и емоции и затвори очи.
-Ти си заслепен и изгубен Натаниел. Твоето момиче загина, тя е мъртва сега аз съм Анабел, а името ми дадено от Господа, който ти така силно мразиш е Амитиил. Но това няма значение за теб. Ти не можеш да ме убиеш. Нямаш силата за това,можеш да ме мразиш, но не и да ме нараниш.- тя млъкна и се огледа. Виждаше света мястото в което щеше да се превърне. Бе пълно с демони толкова дълго време, че света се бе изгубил. Хората бяха загубили вярата си и се превръщаха в готови тела за демоните. Това бе светът сега. Едно мрачно, мрачно място. Но нямаше да е така. Нямаше да се продължи. Не и така. Трябваше да има баланс нарушен от дяволски дълго време. Братята и сестрите й загиваха тук, отказваха се от крилата си или се връщаха обратно в рая, ужасени от човешкия свят.
Но Анабел нямаше да се откаже, нямаше да даде крилата си. Щеше да стане част от промяната.
-Вашето време изтича невернико. Заплахите ти не ме плашат, те само показват че си готов да се бориш, но силите са на наша страна. Забрави за момичето си. Както казах тя загина, а името й ще бъде запомнено и почитано, като на герой. – Ан не бе убедена дали трябва да се обърне и да си тръгне или да остане. Проблемът на ангелите от нейния вид бе че тя не е боец. Естествено можеше да унищожи Натаниел, имаше силата. Но не бе като братята си, не можеше да бъде жестока. Тя се бореше за правда, но тук не виждаше какво може да спечели. Демонът бе сломен и съкрушен. Бе загубил нещо, което ценеше. Анабел не познаваше това чувство. Не бе губила нищо и се надяваше да не загуби. Може би тялото й го осъзнаваше, защото наистина усещаше нещо като празнина. Нещо, което не можеше да си обясни. Изобщо. Тя присви очи и пъхна ръце в джобовете на палтото си.
Очите й бавно приеха нормалния човешки цвят и Ан прочисти гърлото си.
-Недей да водиш война с нас Натаниел. Не се бори за вече загубената си кауза. Отиди при господарката си и й кажи какво ще се случи. Подгответе се. Аз съм първатам но ще дойдат и още. Светът отново ще е наш.- Анабел се обърна и отново тръгна без да знае на къде. Движеше се с увереност. Съзнанието й бе бистро и гласовете в главата й. Гласовете на семейството й я хокаха и окуражаваха.
Но тялото й, приемника й. То не бе съгласно. Желание да изтича и да се върне и да го прегърне и дори да му се извини я караше някак си да ходи трудно, дори да се задъхва. Бореше се с две неща. Тя не бе чувала за подобно нещо с приемните тела. Може би просто трябваше още малко да свикне? Може би тогава всичко щеше да се нареди? Името на демона се чуваше като въздишка в стените на главата й, а тя осъзнаваше че тези въздишки не идват от нея. Ангела се закова на място и се обърна, но не по свое собствено желание. Очите й се спряха на лицето му, а нещо ушким изгубено проблесна в тях, нещо което може би само той щеше да познае. Нещо което сигурно вече със сигурност щеше да намрази.
-Ти си заслепен и изгубен Натаниел. Твоето момиче загина, тя е мъртва сега аз съм Анабел, а името ми дадено от Господа, който ти така силно мразиш е Амитиил. Но това няма значение за теб. Ти не можеш да ме убиеш. Нямаш силата за това,можеш да ме мразиш, но не и да ме нараниш.- тя млъкна и се огледа. Виждаше света мястото в което щеше да се превърне. Бе пълно с демони толкова дълго време, че света се бе изгубил. Хората бяха загубили вярата си и се превръщаха в готови тела за демоните. Това бе светът сега. Едно мрачно, мрачно място. Но нямаше да е така. Нямаше да се продължи. Не и така. Трябваше да има баланс нарушен от дяволски дълго време. Братята и сестрите й загиваха тук, отказваха се от крилата си или се връщаха обратно в рая, ужасени от човешкия свят.
Но Анабел нямаше да се откаже, нямаше да даде крилата си. Щеше да стане част от промяната.
-Вашето време изтича невернико. Заплахите ти не ме плашат, те само показват че си готов да се бориш, но силите са на наша страна. Забрави за момичето си. Както казах тя загина, а името й ще бъде запомнено и почитано, като на герой. – Ан не бе убедена дали трябва да се обърне и да си тръгне или да остане. Проблемът на ангелите от нейния вид бе че тя не е боец. Естествено можеше да унищожи Натаниел, имаше силата. Но не бе като братята си, не можеше да бъде жестока. Тя се бореше за правда, но тук не виждаше какво може да спечели. Демонът бе сломен и съкрушен. Бе загубил нещо, което ценеше. Анабел не познаваше това чувство. Не бе губила нищо и се надяваше да не загуби. Може би тялото й го осъзнаваше, защото наистина усещаше нещо като празнина. Нещо, което не можеше да си обясни. Изобщо. Тя присви очи и пъхна ръце в джобовете на палтото си.
Очите й бавно приеха нормалния човешки цвят и Ан прочисти гърлото си.
-Недей да водиш война с нас Натаниел. Не се бори за вече загубената си кауза. Отиди при господарката си и й кажи какво ще се случи. Подгответе се. Аз съм първатам но ще дойдат и още. Светът отново ще е наш.- Анабел се обърна и отново тръгна без да знае на къде. Движеше се с увереност. Съзнанието й бе бистро и гласовете в главата й. Гласовете на семейството й я хокаха и окуражаваха.
Но тялото й, приемника й. То не бе съгласно. Желание да изтича и да се върне и да го прегърне и дори да му се извини я караше някак си да ходи трудно, дори да се задъхва. Бореше се с две неща. Тя не бе чувала за подобно нещо с приемните тела. Може би просто трябваше още малко да свикне? Може би тогава всичко щеше да се нареди? Името на демона се чуваше като въздишка в стените на главата й, а тя осъзнаваше че тези въздишки не идват от нея. Ангела се закова на място и се обърна, но не по свое собствено желание. Очите й се спряха на лицето му, а нещо ушким изгубено проблесна в тях, нещо което може би само той щеше да познае. Нещо което сигурно вече със сигурност щеше да намрази.
Anabell ♠- Ghosts
- Брой мнения : 96
Join date : 01.03.2014
Re: Streets
by .Nathaniel. Вто Мар 25, 2014 4:26 pm
Натаниел я гледаше, слушаше думите и’, изучаваше движенията и’, начина по който тялото и’ се движеше, начина по който произнасяше думите, търсеше някакъв признак. Признак показващ, че Анабел все още е жива там в онова тяло, че все още я има, че има надежда за нея. Той щеше да направи невъзможното, за да я върне само да разбереше, че тя все още е там. Щеше да я спаси, ако трябваше дори да преобърне света, за да намери начин, той щеше да го направи, ако трябваше да седи пред децата на Луцифер на колена и да ги моли да му кажат начин по който да измъкне ангела от тялото и’ или да го убие без да нарани Анабел, също щеше да се унижи, но пак да я спаси.
Щеше да намери нещо, щеше да използва последните си жизнени сили, но щеше да я спаси, нямаше намерение да спира да търси, само искаше да намери признак че е все още жива, че има нещо за което да се бори. Макар, че ако беше мъртва той отново щеше да се бори да изкара това ... създание от тялото и’, нямаше да позволи някакво си ангелско изчадие да осквернява тялото и’, да го разхожда насам натам, да се държи по съвсем различен от Анабел начин. Не, не, не...тя не можеше да е мъртва, знаеше че все още е в тялото, не му трябваше доказателство вече. Не го интересуваше, тялото и’ не можеше да е обладано от създание на Рая, това беше недопустимо. Дори не подхождаше на същността и’.
Натаниел се подпря на стената на една от сградите и въпреки, че изглеждаше ужасно изтощен, всъщност приличаше на човек, който бе на границата на смъртта, тежко болен който бе готов да се предаде пред смъртта, но той все пак седеше ведър, усмихнат по онзи негов извратен начин, беше сигурен, че ще надвие ангела, беше сигурен че ще си върне Анабел рано или късно, трябваше да си я върне. Щеше да го направи. Щеше да я върне.
- Грешиш Амитиил или както е там глупавото ти многозначно име. – той извади пакет цигари от вътрешният джоб на черното си кожено яке, поемайки я между устните си и палейки я. Вдиша от дима, поемайки го до белите си дробове след което го издиша и отново погледна към Амитиил – Анабел. Не беше сигурен точно как да я нарича съзнателно, но в едно беше сигурно, че скоро щеше да бъде само Анабел и това беше достатъчно.
- Всъщност заплахите ми не трябва да те плашат, трябва да те ужасяват, трябва да те накарат да настръхнеш и да се подготвяш за това което предстои, в противен случай значи си най – глупавото същество на света. Вие ангелите никога не сте изпитвали чувства като любов, омраза, вяра в друг освен в господ, вие сте като ... машини, това ви прави слаби. Кара ви да ни подценявате, но никога не подценявайте някой изгубил нещо толкова ценно за него самият. – думите му звучаха тихо, равно, той гледаше право към ангела, вътрешно и’ се присмиваше, съчувстваше и’ дори защото предстоеше Ада да се стовари върху и’, ако той не получеше Анабел. Любовта го бе направила безразсъден, той в действителност бе готов да направи всичко, дори да пожертва собственият си живот, за да върне свободата на Макафи.
- Каузата ми не е загубена, не аз съм този който трябва да се предава. Колкото и ангели да доведеш, няма да са достатъчни, няма да успеят да ме спрат, всъщност няма да се предам дори ако самият Бог ако изобщо съществува дойде пред мен. Заплахите ти не струват нищо за мен, всъщност дори ме разсмиват. Не си способна на нищо Амитиил, ти не си борец, само ще пострадаш, ще завлечеш със себе си и Анабел. – като, че ли се опитваше да я разубеди от някаква кауза, като че ли водеше словесна борба, изглеждаше сякаш я убеждаваше да зареже ангелите, но всъщност думите му бяха просто ... просто думи, без цел, без нищо. Не всъщност имаше цел, но знаеше че за постигането и’ трябваше да използва сила, не разум.
Виждайки как ангела се спря и отново обърна главата си към Мейфийлд го накара да се почуди, в действителност не го беше очаквал. Но не... това не беше ангела, това бе реакция на Анабел, като че ли започна да познава нейните черти макар, че бе обсебена. За секунда той се телепортира пред нея обвивайки ръка около талията и’ и придърпвайки тялото и’ към своето. Устните му се допряха до нейните, докосвайки ги с нежност, но някак си в цялата тази нежност се долавяше и съвсем малко грубост. Езикът му мина по линията на устните и’, проправяйки си път навътре, търсейки нейният, подканвайки го в игра.
Трябваше да си върне Анабел, поне за секунда, поне за секунда тя трябваше да се върне, той трябваше да и’ обещае, че ще я върне, не трябваше да си губи надеждата, че отново ще възвърне контрол над тялото си.
Щеше да намери нещо, щеше да използва последните си жизнени сили, но щеше да я спаси, нямаше намерение да спира да търси, само искаше да намери признак че е все още жива, че има нещо за което да се бори. Макар, че ако беше мъртва той отново щеше да се бори да изкара това ... създание от тялото и’, нямаше да позволи някакво си ангелско изчадие да осквернява тялото и’, да го разхожда насам натам, да се държи по съвсем различен от Анабел начин. Не, не, не...тя не можеше да е мъртва, знаеше че все още е в тялото, не му трябваше доказателство вече. Не го интересуваше, тялото и’ не можеше да е обладано от създание на Рая, това беше недопустимо. Дори не подхождаше на същността и’.
Натаниел се подпря на стената на една от сградите и въпреки, че изглеждаше ужасно изтощен, всъщност приличаше на човек, който бе на границата на смъртта, тежко болен който бе готов да се предаде пред смъртта, но той все пак седеше ведър, усмихнат по онзи негов извратен начин, беше сигурен, че ще надвие ангела, беше сигурен че ще си върне Анабел рано или късно, трябваше да си я върне. Щеше да го направи. Щеше да я върне.
- Грешиш Амитиил или както е там глупавото ти многозначно име. – той извади пакет цигари от вътрешният джоб на черното си кожено яке, поемайки я между устните си и палейки я. Вдиша от дима, поемайки го до белите си дробове след което го издиша и отново погледна към Амитиил – Анабел. Не беше сигурен точно как да я нарича съзнателно, но в едно беше сигурно, че скоро щеше да бъде само Анабел и това беше достатъчно.
- Всъщност заплахите ми не трябва да те плашат, трябва да те ужасяват, трябва да те накарат да настръхнеш и да се подготвяш за това което предстои, в противен случай значи си най – глупавото същество на света. Вие ангелите никога не сте изпитвали чувства като любов, омраза, вяра в друг освен в господ, вие сте като ... машини, това ви прави слаби. Кара ви да ни подценявате, но никога не подценявайте някой изгубил нещо толкова ценно за него самият. – думите му звучаха тихо, равно, той гледаше право към ангела, вътрешно и’ се присмиваше, съчувстваше и’ дори защото предстоеше Ада да се стовари върху и’, ако той не получеше Анабел. Любовта го бе направила безразсъден, той в действителност бе готов да направи всичко, дори да пожертва собственият си живот, за да върне свободата на Макафи.
- Каузата ми не е загубена, не аз съм този който трябва да се предава. Колкото и ангели да доведеш, няма да са достатъчни, няма да успеят да ме спрат, всъщност няма да се предам дори ако самият Бог ако изобщо съществува дойде пред мен. Заплахите ти не струват нищо за мен, всъщност дори ме разсмиват. Не си способна на нищо Амитиил, ти не си борец, само ще пострадаш, ще завлечеш със себе си и Анабел. – като, че ли се опитваше да я разубеди от някаква кауза, като че ли водеше словесна борба, изглеждаше сякаш я убеждаваше да зареже ангелите, но всъщност думите му бяха просто ... просто думи, без цел, без нищо. Не всъщност имаше цел, но знаеше че за постигането и’ трябваше да използва сила, не разум.
Виждайки как ангела се спря и отново обърна главата си към Мейфийлд го накара да се почуди, в действителност не го беше очаквал. Но не... това не беше ангела, това бе реакция на Анабел, като че ли започна да познава нейните черти макар, че бе обсебена. За секунда той се телепортира пред нея обвивайки ръка около талията и’ и придърпвайки тялото и’ към своето. Устните му се допряха до нейните, докосвайки ги с нежност, но някак си в цялата тази нежност се долавяше и съвсем малко грубост. Езикът му мина по линията на устните и’, проправяйки си път навътре, търсейки нейният, подканвайки го в игра.
Трябваше да си върне Анабел, поне за секунда, поне за секунда тя трябваше да се върне, той трябваше да и’ обещае, че ще я върне, не трябваше да си губи надеждата, че отново ще възвърне контрол над тялото си.
.Nathaniel.- Child of evil
- Брой мнения : 144
Join date : 15.02.2014
Re: Streets
by Anabell ♠ Вто Мар 25, 2014 5:51 pm
Можеш ли да бъдеш част от себе си? Част от това, което си, но да не си сам? Е като да имаш раздвоение или да си шизофреник. Просто да сте двама души в едно тяло. Сякаш бе част от един филм, който бе гледала преди да настане всичкия този ужас. Имаше прекалено много личности в нея, но никога не бе само тя. Само тя в себе си. Бяха две. Две едни и същи личности, две еднакви и същевременно различни. Това я тормозеше и когато пое контрол над тялото си бе вцепенена.Объркване, сковаване и шок обзеха тялото й. Усещаше себе си, него и присъствието. Присъствието, което живееше в нея и беше нея. Що за нещо? Сякаш бе някаква сила... Нещо непознато. Толкова ярко и топло. Толкова истинско. Чисто, недокоснато. Беше като звезда огряваща толкова ярко целия небосвод, че не можеш да забележиш нищо друго освен нея, не можеш да потърсиш друго, защото сиянието на тази звезда така силно те привлича. Но присъствието на Амитиил. Това присъствие не бе толкова силно за Анабел. Бе всепоглъщащо, да! Така е, няма спор че Анабел бе изгубена, но гласът. Този глас....
Когато отдели устни от неговите осъзна, че няма особен контрол над себе си и този контрол който има в момента и е самата, същинска тя е кратък. Тя се вгледа в лицето му и вдигна едната си ръка. Усещаше силата която изпълваше цялото й тяло. Бе по-силна от колкото можеше да си представи тя и дори Натаниел. Макафи прехапа устни и хвана лицето му в шепи.
-Изглеждаш ужасно.- засмя се и докосна отново устни до неговите. Какво трябваше да каже сега? „Преборих се с ангела?” не, не се е защото тя не се бореше с него, тя просто се бе появила от нищото. Съответно може би Амитиил... Или тя? Или както там беше бе усетила желанието на Ан за Натаниел. Не, не физическо желание... А просто нуждата да го види. Но сега като бе пред него какво можеше да му каже?
-Почини си.- прошепна, а напирането на това да си тръгне или просто Ан да си тръгне, а Амитиил да вземе тялото бе като досадно чукане на вратата. Макафи погледна към очите му и отстъпи назад. „Анабел”- името прозвуча в мислите й като шепот, шепот който продължаваше в ехо. Тя се огледа, сякаш за да се увери какво става, но осъзна. Тя й говореше, Другата Аз. Амитиил шепнеше в главата й. „Той ще загине Ан. Ако направи това, което казва ще загине. Ти не можеш да си с него. Ще убиеш и двама ви. Ще убиеш и мен. Ти си ангел Анабел. Ти и аз сме едно.” Шепотът продължаваше. Сякаш бе някаква досадна мушичка, която не можеше да махне.
„Виж какво ще стане с нас Ан”-картини на разруха последваха гласа и тя се отдръпна с още няколко крачки. Виждаше го в главата си. Мъртъв, той беше мъртъв и тя щеше да го убие. Те щяха да го убият. „Любовта ви е невъзможна! Невъзможна е от първия ден! Знаеш го Ан.” Шепотът просто не спираше. Не искаше да заглъхне. Тя затвори очи и поклати глава осъзнавайки че той вижда вътрешната й борба и може би я чува. Знаеше че Натаниел е смел, силен и луд. Особено луд. Но също така усещаше силата която се намираше само в нея. Сила която бе изключително могъща. „Да, да Ан! Това е силата на Господ. Усещаш нашата сила, твоята сила. Усещаш източника” колко досадно бе да имаш друг човек в главата си.
-За Бога.- прошепна и отново хиляди картини се завихриха пред нея. Тя падна на колене и се хвана за главата. „Спри! Спри!” крещеше на ум, а всичко утихна.”Спаси го ако го обичаш! Махни го! Накарай го да си тръгне! Вие сте врагове! Не любовници Ана....” Може би по начало целта на Амитиил бе именно да накара Анабел да се раздели с Натаниел. Да го остави или нещо такова. Може би я бе допуснала да излезе на яве, защото той нямаше да повярва на Амитиил? Каквато и да бе първоначалната мисъл на небесния натрапник, то тя бе постигната. Макафи вдигна глава и осъзнавайки че го прави не толкова, за да е щастлива, колкото той да е добре. Осъзнавайки че ще го загуби и този път не защото е удавена в кладенец или убита от изрод тя заговори.
-Върви си. Намери си друга.... Махни се от тук. Остави ме!.- сякаш тези думи не идваха от нея самата. И те не идваха. Не идваха от сърцето й, не идваха от душата й. Идваха от ангела, който в момента приемаше и се превръщаше в едно цяло с него. Усещаше се все по-силна и гласът в главата й заглъхваше, докато думите от устните й продължаваха да се редят като мъниста на броеница.
-Забрави ме и продължи по пътя си Натаниел. Не се бори за мен, аз не съм твоя и никога не съм била, за да ме върнеш. Аз се преродих снова, истинска цел. По-могъща от една глупава прищявка наречена любов.- усещаше се колко жестока е в действителност. Колко жестока е към себе си и към него, но тази жестокост бе за тях. За тяхно добро. И колкото и грешно да бе, Божията намеса й пречеше да го осъзнае.
Когато отдели устни от неговите осъзна, че няма особен контрол над себе си и този контрол който има в момента и е самата, същинска тя е кратък. Тя се вгледа в лицето му и вдигна едната си ръка. Усещаше силата която изпълваше цялото й тяло. Бе по-силна от колкото можеше да си представи тя и дори Натаниел. Макафи прехапа устни и хвана лицето му в шепи.
-Изглеждаш ужасно.- засмя се и докосна отново устни до неговите. Какво трябваше да каже сега? „Преборих се с ангела?” не, не се е защото тя не се бореше с него, тя просто се бе появила от нищото. Съответно може би Амитиил... Или тя? Или както там беше бе усетила желанието на Ан за Натаниел. Не, не физическо желание... А просто нуждата да го види. Но сега като бе пред него какво можеше да му каже?
-Почини си.- прошепна, а напирането на това да си тръгне или просто Ан да си тръгне, а Амитиил да вземе тялото бе като досадно чукане на вратата. Макафи погледна към очите му и отстъпи назад. „Анабел”- името прозвуча в мислите й като шепот, шепот който продължаваше в ехо. Тя се огледа, сякаш за да се увери какво става, но осъзна. Тя й говореше, Другата Аз. Амитиил шепнеше в главата й. „Той ще загине Ан. Ако направи това, което казва ще загине. Ти не можеш да си с него. Ще убиеш и двама ви. Ще убиеш и мен. Ти си ангел Анабел. Ти и аз сме едно.” Шепотът продължаваше. Сякаш бе някаква досадна мушичка, която не можеше да махне.
„Виж какво ще стане с нас Ан”-картини на разруха последваха гласа и тя се отдръпна с още няколко крачки. Виждаше го в главата си. Мъртъв, той беше мъртъв и тя щеше да го убие. Те щяха да го убият. „Любовта ви е невъзможна! Невъзможна е от първия ден! Знаеш го Ан.” Шепотът просто не спираше. Не искаше да заглъхне. Тя затвори очи и поклати глава осъзнавайки че той вижда вътрешната й борба и може би я чува. Знаеше че Натаниел е смел, силен и луд. Особено луд. Но също така усещаше силата която се намираше само в нея. Сила която бе изключително могъща. „Да, да Ан! Това е силата на Господ. Усещаш нашата сила, твоята сила. Усещаш източника” колко досадно бе да имаш друг човек в главата си.
-За Бога.- прошепна и отново хиляди картини се завихриха пред нея. Тя падна на колене и се хвана за главата. „Спри! Спри!” крещеше на ум, а всичко утихна.”Спаси го ако го обичаш! Махни го! Накарай го да си тръгне! Вие сте врагове! Не любовници Ана....” Може би по начало целта на Амитиил бе именно да накара Анабел да се раздели с Натаниел. Да го остави или нещо такова. Може би я бе допуснала да излезе на яве, защото той нямаше да повярва на Амитиил? Каквато и да бе първоначалната мисъл на небесния натрапник, то тя бе постигната. Макафи вдигна глава и осъзнавайки че го прави не толкова, за да е щастлива, колкото той да е добре. Осъзнавайки че ще го загуби и този път не защото е удавена в кладенец или убита от изрод тя заговори.
-Върви си. Намери си друга.... Махни се от тук. Остави ме!.- сякаш тези думи не идваха от нея самата. И те не идваха. Не идваха от сърцето й, не идваха от душата й. Идваха от ангела, който в момента приемаше и се превръщаше в едно цяло с него. Усещаше се все по-силна и гласът в главата й заглъхваше, докато думите от устните й продължаваха да се редят като мъниста на броеница.
-Забрави ме и продължи по пътя си Натаниел. Не се бори за мен, аз не съм твоя и никога не съм била, за да ме върнеш. Аз се преродих снова, истинска цел. По-могъща от една глупава прищявка наречена любов.- усещаше се колко жестока е в действителност. Колко жестока е към себе си и към него, но тази жестокост бе за тях. За тяхно добро. И колкото и грешно да бе, Божията намеса й пречеше да го осъзнае.
Anabell ♠- Ghosts
- Брой мнения : 96
Join date : 01.03.2014
Re: Streets
by .Nathaniel. Чет Мар 27, 2014 10:47 am
Мейфийлд я гледаше така сякаш бе най – прелестното нещо на света. Беше убеден, за секунда беше убеден, че си я е върнал, че е успял да си я върне завинаги и ангела просто е изчезнал за добро. Но нима беше толкова лесно? Нима Анабел можеше да се пребори с нея за винаги само заради една целувка, нима ангела можеше да си замине без никаква борба? Не. Натаниел беше сигурен, че това не е края, нямаше как да е, не можеше да е толкова лесно. Още щом разбра, че в Макафи вирее ангел знаеше, беше убеден просто, че няма да успее да си я върне без борба, без кръв и много усилен труд. Та то си беше логично.
Изпитваше неистово желание просто да я грабне, да ги телепортира възможно най – далече от всичко и всички. Изпитваше желания типични за един влюбен тинейджър, нещо което не бе присъщо за него, нещо което го дразнеше. Защо ли? Защото знаеше, че ще последва война с идването на Амитиил, война която чувствайки се по този начин не можеше да спечели, но нямаше и да има смисъл ако това значеше да загърби емоциите си към Макафи. Ако го направеше щеше ли да има смисъл да продължава да живее, за тези кратки им мигове заедно тя се бе превърнала в единственото нещо, което водеше живота му. Беше се превърнала в неговият смисъл.
„По дяволите Мейфийлд, стегни се” – повтаряше си наум и може би трябваше да го направи най – накрая. Трябваше да събере мислите си, да ги подреди. Наистина трябваше да се стегне ако искаше да я спаси. Да я спаси наистина, а не просто да я остави да подтисне онова извращение което я бе обсебило.
Той следеше картините появяващи се в съзнанието на Анабел, виждаше болката която те и’ причиняваха. Виждайки я така клечаща на земята, хванала се за главата, можеше да се закълне че изпитваше болката и’, можеше да се закълне че изпитваше болка поради факта, че тя страдаше и той не можеше да направи нищо за да спре тези страдания. За секунда се озова над нея, обвивайки ръцете си около тялото и’ , а думите които последваха от нея го прорязваха като бръснач.
Съумявайки най – накрая да я погледне трезво, да започне изобщо да мисли трезво демона разбра, че тя отдавна е изчезнала, но продължаваше да се бори да излезе на яве. Виждаше ясно борбата за надмощие която се водеше в тялото и’, отказваше да повярва на думите на ангела. Та то си беше съвсем нормално да не и’ вярва, нали все пак бяха противоположни раси, беше им наложено да не се харесват, да се мразят дори, никога при никакви обстоятелства да не се доверяват един на друг.
- Мен не можеш да заблудиш Амитиил. Не вярвам на нищо от това, тези картини ... тези образи, тази война. Няма да настане. А ако настане ще те посъветвам да бягаш, да спасяваш жалкият си задник, защото вярвай ми – вие ангелите нямате никакъв шанс. Знаеш ли какво ние еволюирахме, намерихме щастието благодарение на това, че открихме чувствата, а няма по – страшно нещо от това да застанеш срещу група демони, които са готови на всичко, за да предпазят тези които обичат. – да Натаниел тъкмо навреме се сети за братята му демони, които бяха постъпили също толкова глупаво като него и се бяха влюбили.
- На твое място бих върнал Анабел, защото в противен случай, кълна се в цялата демонска раса, че ще намеря начин да те изкарам сам от тялото и’, причинявайки ти болка която дори не можеш да си представиш, болка която не може да се сравнява дори с тази от изтезанията в Ада. – той дори не бе усетил кога се беше приближил до нея и’ я бе уловил за гушата, стягайки постепенно захвата на ръката си, който щом се усети, че така ще нарани и Анабел – отпусна.
Изпитваше неистово желание просто да я грабне, да ги телепортира възможно най – далече от всичко и всички. Изпитваше желания типични за един влюбен тинейджър, нещо което не бе присъщо за него, нещо което го дразнеше. Защо ли? Защото знаеше, че ще последва война с идването на Амитиил, война която чувствайки се по този начин не можеше да спечели, но нямаше и да има смисъл ако това значеше да загърби емоциите си към Макафи. Ако го направеше щеше ли да има смисъл да продължава да живее, за тези кратки им мигове заедно тя се бе превърнала в единственото нещо, което водеше живота му. Беше се превърнала в неговият смисъл.
„По дяволите Мейфийлд, стегни се” – повтаряше си наум и може би трябваше да го направи най – накрая. Трябваше да събере мислите си, да ги подреди. Наистина трябваше да се стегне ако искаше да я спаси. Да я спаси наистина, а не просто да я остави да подтисне онова извращение което я бе обсебило.
Той следеше картините появяващи се в съзнанието на Анабел, виждаше болката която те и’ причиняваха. Виждайки я така клечаща на земята, хванала се за главата, можеше да се закълне че изпитваше болката и’, можеше да се закълне че изпитваше болка поради факта, че тя страдаше и той не можеше да направи нищо за да спре тези страдания. За секунда се озова над нея, обвивайки ръцете си около тялото и’ , а думите които последваха от нея го прорязваха като бръснач.
Съумявайки най – накрая да я погледне трезво, да започне изобщо да мисли трезво демона разбра, че тя отдавна е изчезнала, но продължаваше да се бори да излезе на яве. Виждаше ясно борбата за надмощие която се водеше в тялото и’, отказваше да повярва на думите на ангела. Та то си беше съвсем нормално да не и’ вярва, нали все пак бяха противоположни раси, беше им наложено да не се харесват, да се мразят дори, никога при никакви обстоятелства да не се доверяват един на друг.
- Мен не можеш да заблудиш Амитиил. Не вярвам на нищо от това, тези картини ... тези образи, тази война. Няма да настане. А ако настане ще те посъветвам да бягаш, да спасяваш жалкият си задник, защото вярвай ми – вие ангелите нямате никакъв шанс. Знаеш ли какво ние еволюирахме, намерихме щастието благодарение на това, че открихме чувствата, а няма по – страшно нещо от това да застанеш срещу група демони, които са готови на всичко, за да предпазят тези които обичат. – да Натаниел тъкмо навреме се сети за братята му демони, които бяха постъпили също толкова глупаво като него и се бяха влюбили.
- На твое място бих върнал Анабел, защото в противен случай, кълна се в цялата демонска раса, че ще намеря начин да те изкарам сам от тялото и’, причинявайки ти болка която дори не можеш да си представиш, болка която не може да се сравнява дори с тази от изтезанията в Ада. – той дори не бе усетил кога се беше приближил до нея и’ я бе уловил за гушата, стягайки постепенно захвата на ръката си, който щом се усети, че така ще нарани и Анабел – отпусна.
.Nathaniel.- Child of evil
- Брой мнения : 144
Join date : 15.02.2014
Re: Streets
by Anabell ♠ Чет Мар 27, 2014 7:32 pm
Чували ли сте някога мислите на Волтер? Относно дома на ангелите? „Не е ясно точно къде живеят ангелите - дали в Етера, дали в Нищото или на планетите. Не е угодно Богу да знаем къде е тяхното убежище.” Може би е имал в предвид, че те просто живеят в нас? Или са до нас? Около нас? Представяте ли си света на Волтер? Дали е бил такъв какъвто е сега? При тях? Дали ангелите и демоните са били част от света на философите? Дали са контактували с тях? Дали са помогнали за развитието на философията им? А може би са били просто догадки? Всъщност въпроса е толкова обширен и с толкова много тези и под тези, че просто няма да намерим един единствен правилен отговор. Дори и като сме свидетели на това. Всъщност случката развиваща се в дадения момент е дори по-объркваща от мислите на Волтер. Защо? Защото в случая тук нямаше обладаване и две различни съзнания. В момента Анабел и Амитиил. Те двете бяха едно. Едно цяло мислещо и движещо се като едно. Силата на ангела и разума на човека. Анабел никога не е била достатъчно силна, за да се бори сама. Не е имала сила. Не е имала воля. Всъщност имаше воля. Сестра си Хелън. Но това сякаш бе нещо незначително пред това, което се случваше.
Когато думите на Натаниел заваляха около нея, като киселинен дъжд разяждащ всичко. Когато тялото му се приближи до толкова, че да я докосне, а докосването му бе напълно противоположно на това, което тя обичаше Анабел застина за миг. Тялото раздвоено от безсмъртието и мощта бе сякаш разтърсено от електричество. Тя изви глава назад, а очите й отново светнаха в синьо.
Агресия, любов, омраза, яд и раздразнение се бореха в нея. Всяко се опитваше да пребори другото и да вземе надмощие над нея, но нито едно не стигна до нещо подобно. Нямаше краен предел или линия, която да бъде прескочена. Имаше нещо като граница отделяща сивото от черното. Граница, която демона прекрачваше с обидите си, заплахите си. Граница, която я отделяше от останалите. Правеше я различна но докато съществуваше. А тя се триеше като с гумичка в този момент. Да. Детето на светлината не бе борец и не обичаше войната, но и тя като всеки друг имаше.. Търпение. А не способността да го контролира никак, никак не й помагаше.
Ръцете й се вдигнаха и по върховете на пръстите й се оформяше мъгла от светла, сияйна енергия. Жужене се насъбра в ушите й, а гласовете на братята и сестрите й сякаш крещяха в главата й. Не можеше да разбере дали са доволни или не, но силата й се отприщи точно в гърдите на демона. Запрати го точно в отсрещната стена и когато бе вече свободна от хватката му се приближи и хващайки го на свой ред за врата го изправи и го блъсна в стената.
-Войната започна в мига в който се родих изроде. Тази война се води дори в момента и ти ще умреш. Ще те убия лично аз, защото такава е Божията воля. Защото такава е моята воля. Анабел няма да се върне, Анабел съм аз. Ние сме едно! Няма да бъде твоя, няма да се върне при теб. Разбери го. Анабел която помниш напусна играта, а ти ще останеш тук и ще се гърчиш като изоставен помяр какъвто си. – момичето го пусна и наклони глава на една страна.
-Не мога да бъда това което си ти. Не мога да бъда жестока. Но те могат, а те ще дойдат и идват. Идват за теб, за вас и това място. Този свят ще бъде отново наш, а ти ще гниеш в Ада. Има по-висша цел от теб любовта ти. Вие обичате хора, едни кухи обвивки. Ние обичаме създател. Бог. Смисъл. Безсмъртие, сила и мощ. Твоето момиче утре ще умре Натаниел, дори да ти я върна. Тя ще остарее и умре и ти ще бъдеш отново сам. Аз й давам сила и дълголетие. Давам й смисъл по-могъщ от вашата „любов” и тя вече го прие. По един или друг начин. Приеми го и ти. Приеми го преди да дойдат братята ми. Те няма да са така меки както аз.- Амитиил изчезна в мига в който и последната й дума бе изречена. Телепортира се обратно в дома в който „живееше” Не бе сигурна дали в момента е Анабел или Амитиил. Не бе сигурна какво става в тялото й. Дали бе една или две. Но сякаш и двете живееха на едно място, мислеха по един начин, но имаха различни желания. Едната да убие, а другата да защитава.
Когато думите на Натаниел заваляха около нея, като киселинен дъжд разяждащ всичко. Когато тялото му се приближи до толкова, че да я докосне, а докосването му бе напълно противоположно на това, което тя обичаше Анабел застина за миг. Тялото раздвоено от безсмъртието и мощта бе сякаш разтърсено от електричество. Тя изви глава назад, а очите й отново светнаха в синьо.
Агресия, любов, омраза, яд и раздразнение се бореха в нея. Всяко се опитваше да пребори другото и да вземе надмощие над нея, но нито едно не стигна до нещо подобно. Нямаше краен предел или линия, която да бъде прескочена. Имаше нещо като граница отделяща сивото от черното. Граница, която демона прекрачваше с обидите си, заплахите си. Граница, която я отделяше от останалите. Правеше я различна но докато съществуваше. А тя се триеше като с гумичка в този момент. Да. Детето на светлината не бе борец и не обичаше войната, но и тя като всеки друг имаше.. Търпение. А не способността да го контролира никак, никак не й помагаше.
Ръцете й се вдигнаха и по върховете на пръстите й се оформяше мъгла от светла, сияйна енергия. Жужене се насъбра в ушите й, а гласовете на братята и сестрите й сякаш крещяха в главата й. Не можеше да разбере дали са доволни или не, но силата й се отприщи точно в гърдите на демона. Запрати го точно в отсрещната стена и когато бе вече свободна от хватката му се приближи и хващайки го на свой ред за врата го изправи и го блъсна в стената.
-Войната започна в мига в който се родих изроде. Тази война се води дори в момента и ти ще умреш. Ще те убия лично аз, защото такава е Божията воля. Защото такава е моята воля. Анабел няма да се върне, Анабел съм аз. Ние сме едно! Няма да бъде твоя, няма да се върне при теб. Разбери го. Анабел която помниш напусна играта, а ти ще останеш тук и ще се гърчиш като изоставен помяр какъвто си. – момичето го пусна и наклони глава на една страна.
-Не мога да бъда това което си ти. Не мога да бъда жестока. Но те могат, а те ще дойдат и идват. Идват за теб, за вас и това място. Този свят ще бъде отново наш, а ти ще гниеш в Ада. Има по-висша цел от теб любовта ти. Вие обичате хора, едни кухи обвивки. Ние обичаме създател. Бог. Смисъл. Безсмъртие, сила и мощ. Твоето момиче утре ще умре Натаниел, дори да ти я върна. Тя ще остарее и умре и ти ще бъдеш отново сам. Аз й давам сила и дълголетие. Давам й смисъл по-могъщ от вашата „любов” и тя вече го прие. По един или друг начин. Приеми го и ти. Приеми го преди да дойдат братята ми. Те няма да са така меки както аз.- Амитиил изчезна в мига в който и последната й дума бе изречена. Телепортира се обратно в дома в който „живееше” Не бе сигурна дали в момента е Анабел или Амитиил. Не бе сигурна какво става в тялото й. Дали бе една или две. Но сякаш и двете живееха на едно място, мислеха по един начин, но имаха различни желания. Едната да убие, а другата да защитава.
Anabell ♠- Ghosts
- Брой мнения : 96
Join date : 01.03.2014
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
» I was broken to pieces. You broke me. And then you put the pieces back together. || Zachary. and Beth.
» Станете наши приятели;
» Търся си другарче за рп
» Нимфоман или наркоман за предишния?
» Склада в края на града
» Прочитай с дъха си, разглеждай с уста, запомняй с езика, чети ме така.... SPAM VOL 4
» I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel
» Търся си...