Готови герои;

by **.Amelia.** Пет Фев 14, 2014 8:10 pm

в тази тема можете да пускате герои, които други потребите могат да вземат.

by **Rosalie Buttler** Нед Фев 16, 2014 6:18 pm

Значи това ще бъде нещо като гаджето на Розали.Те ще се обичат,но няма да искат да си го признаят,а пък после може да измислим нещо интересно на ЛС.

`Christian Depp`

FC:Ian Somerhalder
Име:Крисчан Депп
Години:31
Група:Guardians

ПРЕЗ 2004
Беше тиха нощ.Навън беше много студено.Сякаш те връхлита ураган.В това време Крисчан се разхождаше из гората.Изведнъж се чу писък.Учуди се Крисчан."Какво ли прави човек по това време?"-мислеше си Крисчан.Макар,че и той беше на студа.Вместо да си стои вкъщи на топло.Но той обичаше сред нощните разходки.Ето,че пак се чу силен писък.Но този път не беше от страх,а сякаш от болка или нещо такова.Синеокия мъж хукна към мястото откъдето идваше този шум.Когато пристигна видя една жена.Беше побеляла от страх.Сякаш е видяла дух или нещо по-ужасно.
-Има ли някакъв проблем госпожо?-попита той.Жената насочи пръста си към дървото.Но може би не сочеше дървото,а нещо друго.След малко тя продължаваше да сочи с пръста като едвам изрече тези думи.-Д..д..дух.
Крисчън забеляза страха в думите й.Никога не е виждал дух от прокълнатите,които са мъртви.Но нали беше обучен за това.Неговата работа беше малко странна.Трябваше да предпазва хората от духовете,а духовете от "Децата на Злото" и ловците.След секунда той попита госпожицата пред него:
-Добре ли сте?-попита я със смел глас.Сякаш не се страхува о тези неща и това му влиза в ежедневието.Донякъде беше така.После довърши.-Направи ли ви нещо?
Жената не отговаряше,но след малко духът се появи пред очите му.Внимателно се приближи към свръхестественото същество и дръпна косата му.По този начин той откъсна кичур коса.Взе от раницата един буркан.Все пак беше пазител.Винаги трябваше да е готов.Прибра буркана.
-Къде живеете?-попита той.Тя му отговори.Той я заведе в дома й.Сбогуваха се.Веднага след това той отиде на тайното място където държеше всичките си буркани с кичури коса или други неща от прокълнатите духове.Прибра го.Усмихна се доволно.
-Още един успешен ден!-каза той.

ДНЕС
Днес той продължава със задълженията си кaто пазител и се справя.И то доста добре.
А най-хубавото е,че още Дeцата на Злото и ловците не са намерили тайнoто му място.Още по-добре за него.Нали все пак е по-добре да не се проваля.

by **natalie bangles** Нед Фев 16, 2014 6:35 pm

Така... бившият годеник на героинята ми, което ще рече, че няма да си спести писането с мен. Ако някой иска да го заеме, не държа толкова на километричните постове, колкото на смисъла в тях.

machinegun

•Kevin Fisher
•26
•citizen
•fc: tyler hoechlin [определено държа на лика]

Поглед на изгубен питбул - прекрасни очи с цвят на пепел; изглеждат изгубени някъде из времето и пространството, но пазят животинското в себе си. На пръв поглед изглежда гневен, недоверчив, дори зъл. Очите му служат за допринасянето на уплахата у останалите. Очите му са мрачни. Очите му лъжат.
Косата му, разрошена като след сън, като след бурна нощ със случайна дама, привлечена от гневните му очи. Двудневна брада, вероятно набола по лицето му от небрежност, забързаност. Плътни устни, на които... ако трябва да бъдем честни, дори мъж не би устоил.
Висок е. Да, определено е висок. Тялото му едва ли може да се опише с думи. Но нека все пак опитаме: мускулесто, с перфектни мъжки пропорции, перфектно. Стилът му също е небрежен, като леко наболата брада. Мрази да ходи на пазар - типичен мъжки проблем, затова набляга на кецовете, които "уж" го подмладяват, свободни джинси и онези впити тениски, през които можеш едва ли не да видиш всяка извивка на изящното му тяло.
Гневен е. Добре де, тук очите не лъжат изцяло. Страшно злобен тип, с който никой не би искал да си навлича проблеми. Властен във всяко отношение - отнемеш ли му правото да те контролира дори до минимална степен - по-добре обмисли предсмъртното си писмо преди да те е докопал. Немарлив във всяко едно отношение, но със строга лична хигиена, спор няма. Забележи ли проблем, предпочита сам да се справи с него. Ако опиташ да му помогнеш... е, връщаме се на предсмъртното писмо. Груб е. Изключително груб. Понякога говори неща, които знае, че биха те наранили, че биха изхвърлили с ритници и малкото надежда, която си таял у себе си. Но го прави неволно. Без да мисли. Разбира се, после съжалява за думите си, но често пъти е вече твърде късно.
Но пък знае как да поднесе извинението си подобаващо. Което ни кара да се откъснем от лошите му черти и да преминем на добрите. Лоялен е. Ценен ли си за него, считай, че би откъснал главата дори на собствената си майка, ако те нарани по какъвто и да било начин. Обича силно. Трудно показва любовта си, но ако се случи... ако се влюби, то ще разбереш. Не го бива по думите, но с действията се справя отлично. Никога не би ти казал "обичам те" или "значиш много за мен", но ти ще разбереш, когато видиш как собственотъчно откъсва сърцето си за теб.
Силен е. Както физически, така и духом. Издръжлив също.
Но нека преминем към живота му.
Всичко започнало преди двадесет и седем години, когато в Западното отделение на Чикаго били приети самотна майка и нероденото й дете. Няма какво да се каже, освен че детето оцеляло; майката не успяла. Няколко години след това са потънали в мъгла. Знае се, че детето е осиновено на петгодишна възраст от заможно семейство, което с години опитвало да създаде поколение, но опитите все се оказвали неуспешни. Дали фамилията си на младия Кевин, заедно с голяма част от времето и вниманието си.
Кевин бил агресивен още от дете. Със замах пречуквал от бой момчета, които били с години по-големи от него. Сещате се нататък - нощи в ареста, изправителни училища, адвокати и прочие. Приемните му родители често будували и прахосвали огромни суми, за да платят гаранцията му нощ ден след ден.
И както всички очаквали, един ден просто събрал нещата си и избягал. Открил баща си - биологичния си баща. Тъпо копеле, мен ако питате. Но въпреки това той намерил работа на Кевин, предоставил му дома си, но пропивал всяка стотинка, която момчето внесе в къщата. Подразбира се, че проклетия алкохолик скоро бил погребан. Но причината до степен не е алкохола: една нощ, натряскан до козирката, изпуснал горящата си цигара на приказния турски килим и... досещате се. Кевин се прибрал твърде късно от работа, за да предотврати пожара. Вярно, дотук звучи точно като лоша приказка.
Е, нека просветлим историята.
Момчето се влюбило. Никой не би го нарекъл "любов от пръв поглед". Нужни били единствено двама добри приятели, купон, огромно количество алкохол и празна спалня, за да пламне искрата. Която горяла дълго, повярвайте ми. Със собствените си пари двамата обновили до основи изгорелия дом на Кевин. Превърнали го в свой. Вече навършили двадесет, двамата свободно заживели заедно.
Но светлата част завършва тук.
В нощта, в която Кевин предложил брак на любимата си, последвала кървава катастрофа. Натали изчезнала безследно, а спокойствието и топлината у Кевин си отишли заедно с нея.
Е, досещате се, как дълги години момчето страдало за любимата си и единствената му цел в живота била да я открие. Нека спестим нататъшни подробности.

by **mr.nobody** Нед Фев 16, 2014 8:53 pm

Значи това ще бъде нещо като гаджето на Розали.Те ще се обичат,но няма да искат да си го признаят,а пък после може да измислим нещо интересно на ЛС.

`Christian Depp`

Име:Крисчан Депп
Години:31
Група:Guardians

ПРЕЗ 2004
Беше тиха нощ.Навън беше много студено.Сякаш те връхлита ураган.В това време Крисчан се разхождаше из гората.Изведнъж се чу писък.Учуди се Крисчан."Какво ли прави човек по това време?"-мислеше си Крисчан.Макар,че и той беше на студа.Вместо да си стои вкъщи на топло.Но той обичаше сред нощните разходки.Ето,че пак се чу силен писък.Но този път не беше от страх,а сякаш от болка или нещо такова.Синеокия мъж хукна към мястото откъдето идваше този шум.Когато пристигна видя една жена.Беше побеляла от страх.Сякаш е видяла дух или нещо по-ужасно.
-Има ли някакъв проблем госпожо?-попита той.Жената насочи пръста си към дървото.Но може би не сочеше дървото,а нещо друго.След малко тя продължаваше да сочи с пръста като едвам изрече тези думи.-Д..д..дух.
Крисчън забеляза страха в думите й.Никога не е виждал дух от прокълнатите,които са мъртви.Но нали беше обучен за това.Неговата работа беше малко странна.Трябваше да предпазва хората от духовете,а духовете от "Децата на Злото" и ловците.След секунда той попита госпожицата пред него:
-Добре ли сте?-попита я със смел глас.Сякаш не се страхува о тези неща и това му влиза в ежедневието.Донякъде беше така.После довърши.-Направи ли ви нещо?
Жената не отговаряше,но след малко духът се появи пред очите му.Внимателно се приближи към свръхестественото същество и дръпна косата му.По този начин той откъсна кичур коса.Взе от раницата един буркан.Все пак беше пазител.Винаги трябваше да е готов.Прибра буркана.
-Къде живеете?-попита той.Тя му отговори.Той я заведе в дома й.Сбогуваха се.Веднага след това той отиде на тайното място където държеше всичките си буркани с кичури коса или други неща от прокълнатите духове.Прибра го.Усмихна се доволно.
-Още един успешен ден!-каза той.

ДНЕС
Днес той продължава със задълженията си кaто пазител и се справя.И то доста добре.
А най-хубавото е,че още Дeцата на Злото и ловците не са намерили тайнoто му място.Още по-добре за него.Нали все пак е по-добре да не се проваля.

Кандидатствам за поста. smile

и ако може да сменя лика с ian somerhalder

by **Rosalie Buttler** Пон Фев 17, 2014 7:29 am

Естествено.Оправих го.

by **.Amelia.** Пон Фев 17, 2014 11:09 am

Одобрен си. Да сменям ли името ти и ако да на какво?

by **Michael;** Вто Фев 18, 2014 7:29 pm

Jessica Baker

24; citizien;
~~adriana lima~~

# Нищо по героя не може да бъда променяно.
# Само защото героя е тук, не значи, че може да го подмятате тук и там.
# Рп-то с мен е задължително.
# Нямам притенции относно постовете.

-Мамка му, Джесика успокой се!
-Няма какво да се успокоя! Разбери, че те мразя!
Поредната порцеланова чиния полетя към Майкъл, който ловко я избегна и тя се разби в стената. Хиляди парченца се разпиляха по земята.
-Писна ми, да съм робиня! Омръзна ми да вървя постоянно след някой! Писна ми да съм ти жена! И от теб ми писна! Накрая ще взема Ема и ще се махнем! По цял те няма, бил да лови проклетите демони и шибани създания.. Спасявал животи! А нашия живот?! Кой ще го спаси него? Омръзна ми!
Плъзна се по стената надолу и облегна главата си назад. Спомни си времената, преди да срещне Майкъл, когато и тя беше ловец. Когато и тя помагаше на хората. Струваше и' се толкова отдавна, но всъщност не беше толкова далеч във времето. Не можеше да каже, че Ема беше нещо лошо, дори анпротив беше най-хубавото случило се нещо в живота и'. Обичаше я повече от всичко и беше готова да я защити с живота си, така както нейните родители бяха направили за нея. Бяха пожертвали живота си за да може тя да живее. Джесика беше израснала при леля си, която отново и отново и' беше разказвала историята на майка ' и баща и' и за тяхната любов. Още от малка тя копнееше за такава любов, но какво беше получила в замяна? Човек, с който дор не се разбираха .. Е да, отначало връзката им беше перфектна, но от както се появи Ема .. Майкъл се беше променил, почти не се прибираше и не помагаше вкъщи. Магията просто беше изчезнала и чернокосата не можеше да стори нищо за да я върне. Имаше моменти в които си мислеше, че съпругът и' я мрази и това я съсипваше, но не показваше болката си. Никога не беше показвала слабостите си .. просто беше такава. Независима, до колкото може в момент като този.
-Джесика .. - Майкъл правеше опит да се приближи.
-Да не си посмял! Махай се!
И запрати още една чиния по него. Сведе поглед надолу. В момента в който чу как външната врата се затваря сълзите и' потекоха. Не мжоеше да продължава така..

by **Michael;** Вто Фев 18, 2014 8:09 pm

Emma Baker

3; citizien;
~~mia hays~~

# Нищо по героя не може да бъда променяно.
# Само защото героя е тук, не значи, че може да го подмятате тук и там.
# Рп-то с мен е задължително.
# Нямам притенции относно постовете.

Няма кой знае какво да се каже за това малко зверче. Живо копие на баща си, малката Ема има невероятна красота. Израстнала с вечните караници на майка си и баща си. Макар и малка, разбира когато нещо не е наред. Това за нея е като дарба, която прилага винаги. Сърцето и' е отворено за всички. Невероятна.Просто невероятно малко очарователно дете.Любопитна с желание да научи всичко за света.Обича да чете,но също така обича и да гледа анимации.Обича Том и Джери. Пълна е с енергия ,може с часове да тича из парка и като се прибере да има сили да скача на леглото докато не заспи.
Тя е дружелюбна и мила със всички.Има много приятели на нейната възраст и по-големи.Уникално дете.

by **.Jessica.** Чет Фев 20, 2014 5:29 pm

Michael; написа:
Jessica Baker
24; citizien;
~~adriana lima~~

# Нищо по героя не може да бъда променяно.
# Само защото героя е тук, не значи, че може да го подмятате тук и там.
# Рп-то с мен е задължително.
# Нямам притенции относно постовете.

-Мамка му, Джесика успокой се!
-Няма какво да се успокоя! Разбери, че те мразя!
Поредната порцеланова чиния полетя към Майкъл, който ловко я избегна и тя се разби в стената. Хиляди парченца се разпиляха по земята.
-Писна ми, да съм робиня! Омръзна ми да вървя постоянно след някой! Писна ми да съм ти жена! И от теб ми писна! Накрая ще взема Ема и ще се махнем! По цял те няма, бил да лови проклетите демони и шибани създания.. Спасявал животи! А нашия живот?! Кой ще го спаси него? Омръзна ми!
Плъзна се по стената надолу и облегна главата си назад. Спомни си времената, преди да срещне Майкъл, когато и тя беше ловец. Когато и тя помагаше на хората. Струваше и' се толкова отдавна, но всъщност не беше толкова далеч във времето. Не можеше да каже, че Ема беше нещо лошо, дори анпротив беше най-хубавото случило се нещо в живота и'. Обичаше я повече от всичко и беше готова да я защити с живота си, така както нейните родители бяха направили за нея. Бяха пожертвали живота си за да може тя да живее. Джесика беше израснала при леля си, която отново и отново и' беше разказвала историята на майка ' и баща и' и за тяхната любов. Още от малка тя копнееше за такава любов, но какво беше получила в замяна? Човек, с който дор не се разбираха .. Е да, отначало връзката им беше перфектна, но от както се появи Ема .. Майкъл се беше променил, почти не се прибираше и не помагаше вкъщи. Магията просто беше изчезнала и чернокосата не можеше да стори нищо за да я върне. Имаше моменти в които си мислеше, че съпругът и' я мрази и това я съсипваше, но не показваше болката си. Никога не беше показвала слабостите си .. просто беше такава. Независима, до колкото може в момент като този.
-Джесика .. - Майкъл правеше опит да се приближи.
-Да не си посмял! Махай се!
И запрати още една чиния по него. Сведе поглед надолу. В момента в който чу как външната врата се затваря сълзите и' потекоха. Не мжоеше да продължава така..

by **Michael;** Чет Фев 20, 2014 5:37 pm

вземай го! 1231

by **Dianna△** Съб Фев 22, 2014 8:00 am

Barbara Palvin

1.Име;Анабел Макафи
2.Години;20
3.Професия;Танцьорка

Казват,че времето лекува.Това бил цярът способен да заличи всичко.Казват,че раните зарастват и оставят след себе си едва забележими белези.Нали знаете..Хората говорят.Има толкова неща които бихме могли да кажем за времето и раните.Как избледняват,как се забравя....Всичко накрая става по-добро.Щастливия край,любов,пиршество.Всички се събират заедно около огъня и пеят “Walking on sunshine”..Това скъпи мой са...ГЛУПОСТИ!
Искате ли да знаете истината?Няма зарастване,няма лек наречен време....Защото в нас винаги ще живеят спомени.Спомени отварящи раната,която е спряла да кърви за миг.Само един миг утеха,за да може един спомен да те срине отново до основи.Такъв е живота,несправедлив кръговрат.Болка,отчаяние,разочарование.Не при всички е така,разбира се...Съществуват и онези Богоизбраните.Хора обсипани от щастие.Щастие,усмивки,пари,любов,приятелства.Те имат всичко и получават всичко,не..Не,защото са се потрудили или защото наистина го заслужават,просто защото го получават и докато аз и ти....А може и да не сме само ние...Но докато някой от нас се борят с нокти и зъби за къшей хляб,те са с усмивка на лице обяснявайки кой вчера масажира слепоочията им,докато един от нас...Простосмъртните правеше педикюра им...И,докато четете това в главата ви се появява име или просто лице,лице което тайно,а може би не чак толкова тайно ненавиждате.Не..Не му завиждате,а го мразите.Чиста омраза,която ви кара да изпитвате агресия.Всеки познава поне един такъв човек....Това са хората които всеки ден ни мачкат...И това не е случай или два.
Вероятно се питате „Защо м*мка му пишеш това?!?”Ами,защото не е задължително навсякъде всички да са щастливи и да имат много пари.Не е задължително сърцето ни да е пълно с позитивни и щастливи чувства и емоции..Били те истински или написани между няколко реда.
Анабел Макафи.Малката сестра на Хелън Макафи.Момичетата на Джеймс Макафи.Имена,които нито сте чували,нито могат да породят у вас нещо повече от „Хайде по-бързо”...Нормално,не очакваме аплодисменти и награди.Просто разказваме една история без начало и без край.
2001 г.Престрелка на улица Странд в Лондон.Заглавията крещяха с главни букви,полицията не знаеше какво се случва.Касапница,кръв и смърт навсякъде.Какво ставаше?Група гангстери започнали престрелка срещу семейството на писателя Джеймс Макафи,автора на един от най-добрите бестселъри с наименованието „Мафията днес-свободата утре”Бивш мафиот-ако съществуваше такъв,оттеглил се в името на семейството си,извадил черните ризи на Британската мафиа,засегнал дълбоките й корени произлизащи от далечната Русия.Мъжът усмелил се да каже истината.Джеймс Макафи пътувал с двете си дъщери и съпругата си към провинцията за Коледните празници.Отваряйки вратата на колата чул странно тиктакане,предизвикало в него шок.Спирайки жена си и дъщерите си да се качат,секунди по-късно автомобила бил взривен,а жена му паднала мъртва до колата,заедно с няколко минувача.Джеймс вдигнал малката си дъщеря на ръце и хванал ръката на другата дърпайки ги на далече от взрива.Бягството му обаче било спряно от звука на изстрели.Обръщайки се,да види какво се случва бива улучен в коляното от най-близкият стрелец.Бивш негов познат,а може би и приятел.Джеймс пуснал дъщеря си Анабел да стъпи на земята и дръпнал нея и Хелън,зад гърба си.
-Момичета,бягайте!-извикал.Изстрелите започнали отново,куршум след куршум се забивал в гърдите на мъжа.Писъците на децата може ли да заглушат дори самите изстрели.”Татко!Татко!”се чувало отново и отново.Плачейки децата седели по средата на улицата,а секунди по-късно престрялката спряла,звукът от сирените на приближаващите се патрулки озвучил улицата,а децките писъци не преставали.Малката Анабел се спуснала към баща си хващайки ръката на вече мъртвият човек.Тя не търсела сестра си,която лежала поразена от един куршум на студената земя.
-Ани!-плачело детето.Анабел,вдигнала главичката си търсейки с очи сестра си.Нов писък се откъснал от слабите й гърди.Затичвайки се към сестра си Анабел не виждала нищо друго освен нея.Нечии ръце обгърнали детето преди да успее да стигне сестра си...

Годините и времето минават бавно,а може би бързо..Зависи как ги живеете.Ако живеете добре,охолно и взимате от живота с пълни шепи...Браво на вас,но за двете сестри Макафи не се появи нито миг щастие след онзи злощастен ден.Хелън Макафи и до ден днешен е в инвалидна количка,загубила разсъдака си.Приютена в един манастир,грижите за нея са невъзможно скъпи.Анабел Макафи...Малката сестра белязана до края на дните си със спомените за случилото се,обременена от толкова малка да се грижи за сестра си работи от 16 годишна.Крадла,лъжкиня и развалина,лицето й е като закачено на стената на всеки възможен бардак.Унищожавайки достойнството,бъдещето и шансовете си за каквото и да е било Анабел жертва всичко в името на останалото й семейство.Ронейки горчиви сълзи всяка нощ тя продължава да се бори.Всеки ден и час...А някой от нас плачат,защото не могат да си купят новият Айфон....В какъв свят живеем?Свят в който нищо истинско,никога не ни е докоснало?

Моля не променяйте нищо по героя!

by **Rosalie Buttler** Съб Фев 22, 2014 2:18 pm

Този герой ще е близначката на Роуз.
Внимание лика не може или нещо друго в историята!

easy to fall, hard to break

27 април 2008

Рожденият ден но момичето, който се превръща в истински кошмар..... Юлия се прибира от училище, за да се приготви по-късно да излезе с приятелки, за да покупонясват за празника.Въпреки,че е първа година в гимназията искаше да не е свенливото сладко момиченце, което беше досега, искаше да е най-популярната. Точно затова започна да измисля прякори на всички, смени гардероба си, започна да се гримира и изведнъж всички искаха да са като нея. Но важното беше друго, този ден щеше да накара лошата и същност веднъж завинаги да убие "доброто в нея".... Юлия бавно вървеше към тях, когато изведнъж зад нея изкача някакво момче, което веднага и запушва устата с ръка и я отвежда в някаква мизерна сграда, миришеща ужасно и изглеждаща като излязла от някой хорър филм. Докато момичето се опитва да се бори с нападателя си, от мрака, който е обхванал мястото, се появяват още две момчета. И тримата са поне на около 23-24, доста по-високи и силни от нея. И искрено се забавляват от жалките и опити да се отскубне от приятеля им, още повече, когато той я пуска и тя започва да се умолява да я пуснат. Молбите и все едно са глас в пустиня или по-точно комедийно шоу за тях, защото те не спират да се смеят. Докато един от тях не и удря шамар, от който тя пада на земята, а очите и се изпълниха със сълзи. Преди да е успяла да каже каквото и да е било видя,че те изчезнаха."Какво стана?"-чудеше се тя.Изправи се.Излезе от това мръсно и отвратително място,което винаги ще помни.Прибра се вкъщи.Всичко беше толкова ужасно.Сълзите не спираха да излизат сълзи от очите й.Изми лицето си.ИЗлезе от банята.Изведнъж чу един глас и този глас идваше от долния етаж.Тя слезе долу.Поне нещо хубаво се случи днес.Разбра,че не е единствената в семейството и,че има сестра-близначка.Нещо което малко я зарадва.

Наши дни

От този случай става нещо много странно.Сякаш постоянно има чувството,че все някой иска да я убие.Сякаш полудява или нещо такова.Беше ужасно.Искаше да се отърве от това,но как..Сега нямаше кой да й дава отговорите на готово.Та нали сега вече е сама.Родителите й се преместиха в Ню Йорк.Имаше избор да отиде с тях,но не.Тя остана,защото имаше предчувствие,че тук й е мястото и,че тук ще намери сестра си.А и след онази случка с нея наистина става нещо много странно което я подлудяваше.Отива в библиотеката.Искаше да намери някакъв отговора за случващото се с нея...

Julia Havens; 25 years old; Ghost;FC:Victoria Justice

by **libertine.** Съб Фев 22, 2014 6:07 pm

raven locke aka the one-eyed / 33 /child of devil / fc. tom hardy

(.1. Героят подлежи на леки корекции.. Лик, години, раса и маловажни детайли из биографията, но все пак пишете на ЛС.
.2. В него е вложена творческата ми енергия и е безсмислено да казвам, че не е препоръчително да го крадете за други форуми.
.3. Не държа да пишете само и единствено с мен, но основното РП ще е с Калъм.)

Не винаги човек е това, което на пръв път сетивата ви лъжливо ви предлагат като портрет на неговата физическа характеристика. Пръщящият стероиден господин в метрото до вас плаче на почти всяка сърцераздирателна, любовна история от синия екран. А съседът ви крие окована девойка в мазето. Религиозната ви колежка мърсува с жени.. Най-близката ви приятелка крои планове за самоубийство.

Казвам ви го от позицията на пешка. На тези пренебрегвани, стереотипни образи, които ние подминаваме съвсем незабелязано.
Кой би предположил, че хлапето с очила, като лупата на брадат археолог, сприятелен интимно с алкохола, което едва достигаше вторият рафт на шкафчето си в училище сега е безмилостния главорез, който пише тези редове. Не, не флиртувам с вас чрез хартията. Просто морално ви наставлявам да накарате сивите гъкни в черепната ви кутия да затанцуват следващия път щом зърнете човек, когото мислите, че познавате.

Нося бяла якичка и мек, кашмирен пуловер, но това не ме прави колежански преподавател и съвсем не ме затруднява под тази приветлива и не набиваща се на очи униформа да крия Глок, затъкнат в колана.

Казвам се Рейвън. Да, сигурно се смеете над листа, чудейки се що за тъпо име е това. Историята е съвършено проста и същевременно много семантически натоварена. В деня на раждането ми, клетата ми майка била преследвана от настоятелен гарван, който не я оставил на мира дори по време на деветчасовото мъчение. Тя толкова му се ядосала, че решила да ме кръсти на него и с това се отървала. Умна твар,а?

Родом съм от Дъблин, сиреч, ирландец съм и на това се държи този акцент, който ви кара да се чудите как не оплитам езика си и все още не съм се удавил в собствената си слюнка.

Сладкодумец съм, не ми ли личи. Това е лоша черта за войник и именно тази, която ми би шута от военно-морските сили. Заедно, разбира се, с алергията ми към правила и порядъчност. Представете си едно шейсеткилограмово хлапе в униформа, сред стадо от диви прасета в камуфлаж. Е, така изглеждаше първата ми седмица в редиците на баретите.

Русия,1995

- Пушите ли? – беше миньонче, русокоса и червенобуза като куклите, които бабите продаваха по пазарите. Усмивката й беше като на дете, а очите над нея - на свиреп хищник. Подадох й смачканата кутийка кибрит, нали очевидно това искаше.. Всъщност, съдейки по разпасаното й поведение, щеше й се нещо съвсем друго, ала бях тук по работа. Засмя се гръмко и подигравателно, а от звука гърба ми настръхна. Имаше нещо дяволско в тази жена и то не по-хубавия начин.
Хвана ръката ми и усетих, че съм готов да я последвам до ръба на света, ако трябва. Отведе ме в някаква стая с приглушена светлина и тишина, която можеше да те побърка. Входът бе охраняван от двама масивни мъжаги с монголоидни черти и тънки, завити мустачки, които вцепенено стояха от двете страни на касата.
- Ти имаш бъдеще, което не включва да си порения уличен плъх с няколко кесийки бяло в джоба. Имаш дарба, от която се срамуваш, но не бива. – рече и се надвеси над мен. Заклевам се, че в онзи миг изглеждаше огромна и страховита, с извиващите се сенки по лицето и пъклени огньове в ирисите. Опитах се да се плъзна в ума й и да се разходя, но там бе празно.

Токио, 2003 г.

- Защо ти казват Едноокия? Та ти имаш две очи. Представях си те като пират, защото татко все казва „Едноокия - това, Едноокия – онова..” – хлапето ме гледаше с коктейл от страхопочитание и любопитство, докато се въртеше на кожения стол. Басирах се, че скоро ще му стане лошо и щеше да съсипе персийския ми килим със съдържанието на корема си.
- Защото оставям предателите само с едно око, за да не се раздвояват между дълга и изкушението. – отвърнах и се подпрях на бюрото, разглеждайки акуратно смуглото, тънко личице, чиято долна устна затрепери.

by **Anabell ♠** Съб Мар 01, 2014 7:43 pm

Dianna△ написа:

Barbara Palvin

1.Име;Анабел Макафи
2.Години;20
3.Професия;Танцьорка

Казват,че времето лекува.Това бил цярът способен да заличи всичко.Казват,че раните зарастват и оставят след себе си едва забележими белези.Нали знаете..Хората говорят.Има толкова неща които бихме могли да кажем за времето и раните.Как избледняват,как се забравя....Всичко накрая става по-добро.Щастливия край,любов,пиршество.Всички се събират заедно около огъня и пеят “Walking on sunshine”..Това скъпи мой са...ГЛУПОСТИ!
Искате ли да знаете истината?Няма зарастване,няма лек наречен време....Защото в нас винаги ще живеят спомени.Спомени отварящи раната,която е спряла да кърви за миг.Само един миг утеха,за да може един спомен да те срине отново до основи.Такъв е живота,несправедлив кръговрат.Болка,отчаяние,разочарование.Не при всички е така,разбира се...Съществуват и онези Богоизбраните.Хора обсипани от щастие.Щастие,усмивки,пари,любов,приятелства.Те имат всичко и получават всичко,не..Не,защото са се потрудили или защото наистина го заслужават,просто защото го получават и докато аз и ти....А може и да не сме само ние...Но докато някой от нас се борят с нокти и зъби за къшей хляб,те са с усмивка на лице обяснявайки кой вчера масажира слепоочията им,докато един от нас...Простосмъртните правеше педикюра им...И,докато четете това в главата ви се появява име или просто лице,лице което тайно,а може би не чак толкова тайно ненавиждате.Не..Не му завиждате,а го мразите.Чиста омраза,която ви кара да изпитвате агресия.Всеки познава поне един такъв човек....Това са хората които всеки ден ни мачкат...И това не е случай или два.
Вероятно се питате „Защо м*мка му пишеш това?!?”Ами,защото не е задължително навсякъде всички да са щастливи и да имат много пари.Не е задължително сърцето ни да е пълно с позитивни и щастливи чувства и емоции..Били те истински или написани между няколко реда.
Анабел Макафи.Малката сестра на Хелън Макафи.Момичетата на Джеймс Макафи.Имена,които нито сте чували,нито могат да породят у вас нещо повече от „Хайде по-бързо”...Нормално,не очакваме аплодисменти и награди.Просто разказваме една история без начало и без край.
2001 г.Престрелка на улица Странд в Лондон.Заглавията крещяха с главни букви,полицията не знаеше какво се случва.Касапница,кръв и смърт навсякъде.Какво ставаше?Група гангстери започнали престрелка срещу семейството на писателя Джеймс Макафи,автора на един от най-добрите бестселъри с наименованието „Мафията днес-свободата утре”Бивш мафиот-ако съществуваше такъв,оттеглил се в името на семейството си,извадил черните ризи на Британската мафиа,засегнал дълбоките й корени произлизащи от далечната Русия.Мъжът усмелил се да каже истината.Джеймс Макафи пътувал с двете си дъщери и съпругата си към провинцията за Коледните празници.Отваряйки вратата на колата чул странно тиктакане,предизвикало в него шок.Спирайки жена си и дъщерите си да се качат,секунди по-късно автомобила бил взривен,а жена му паднала мъртва до колата,заедно с няколко минувача.Джеймс вдигнал малката си дъщеря на ръце и хванал ръката на другата дърпайки ги на далече от взрива.Бягството му обаче било спряно от звука на изстрели.Обръщайки се,да види какво се случва бива улучен в коляното от най-близкият стрелец.Бивш негов познат,а може би и приятел.Джеймс пуснал дъщеря си Анабел да стъпи на земята и дръпнал нея и Хелън,зад гърба си.
-Момичета,бягайте!-извикал.Изстрелите започнали отново,куршум след куршум се забивал в гърдите на мъжа.Писъците на децата може ли да заглушат дори самите изстрели.”Татко!Татко!”се чувало отново и отново.Плачейки децата седели по средата на улицата,а секунди по-късно престрялката спряла,звукът от сирените на приближаващите се патрулки озвучил улицата,а децките писъци не преставали.Малката Анабел се спуснала към баща си хващайки ръката на вече мъртвият човек.Тя не търсела сестра си,която лежала поразена от един куршум на студената земя.
-Ани!-плачело детето.Анабел,вдигнала главичката си търсейки с очи сестра си.Нов писък се откъснал от слабите й гърди.Затичвайки се към сестра си Анабел не виждала нищо друго освен нея.Нечии ръце обгърнали детето преди да успее да стигне сестра си...

Годините и времето минават бавно,а може би бързо..Зависи как ги живеете.Ако живеете добре,охолно и взимате от живота с пълни шепи...Браво на вас,но за двете сестри Макафи не се появи нито миг щастие след онзи злощастен ден.Хелън Макафи и до ден днешен е в инвалидна количка,загубила разсъдака си.Приютена в един манастир,грижите за нея са невъзможно скъпи.Анабел Макафи...Малката сестра белязана до края на дните си със спомените за случилото се,обременена от толкова малка да се грижи за сестра си работи от 16 годишна.Крадла,лъжкиня и развалина,лицето й е като закачено на стената на всеки възможен бардак.Унищожавайки достойнството,бъдещето и шансовете си за каквото и да е било Анабел жертва всичко в името на останалото й семейство.Ронейки горчиви сълзи всяка нощ тя продължава да се бори.Всеки ден и час...А някой от нас плачат,защото не могат да си купят новият Айфон....В какъв свят живеем?Свят в който нищо истинско,никога не ни е докоснало?

Моля не променяйте нищо по героя!

by **Dianna△** Съб Мар 01, 2014 7:44 pm

Anabell ♠ написа:
Dianna△ написа:

Barbara Palvin

1.Име;Анабел Макафи
2.Години;20
3.Професия;Танцьорка

Казват,че времето лекува.Това бил цярът способен да заличи всичко.Казват,че раните зарастват и оставят след себе си едва забележими белези.Нали знаете..Хората говорят.Има толкова неща които бихме могли да кажем за времето и раните.Как избледняват,как се забравя....Всичко накрая става по-добро.Щастливия край,любов,пиршество.Всички се събират заедно около огъня и пеят “Walking on sunshine”..Това скъпи мой са...ГЛУПОСТИ!
Искате ли да знаете истината?Няма зарастване,няма лек наречен време....Защото в нас винаги ще живеят спомени.Спомени отварящи раната,която е спряла да кърви за миг.Само един миг утеха,за да може един спомен да те срине отново до основи.Такъв е живота,несправедлив кръговрат.Болка,отчаяние,разочарование.Не при всички е така,разбира се...Съществуват и онези Богоизбраните.Хора обсипани от щастие.Щастие,усмивки,пари,любов,приятелства.Те имат всичко и получават всичко,не..Не,защото са се потрудили или защото наистина го заслужават,просто защото го получават и докато аз и ти....А може и да не сме само ние...Но докато някой от нас се борят с нокти и зъби за къшей хляб,те са с усмивка на лице обяснявайки кой вчера масажира слепоочията им,докато един от нас...Простосмъртните правеше педикюра им...И,докато четете това в главата ви се появява име или просто лице,лице което тайно,а може би не чак толкова тайно ненавиждате.Не..Не му завиждате,а го мразите.Чиста омраза,която ви кара да изпитвате агресия.Всеки познава поне един такъв човек....Това са хората които всеки ден ни мачкат...И това не е случай или два.
Вероятно се питате „Защо м*мка му пишеш това?!?”Ами,защото не е задължително навсякъде всички да са щастливи и да имат много пари.Не е задължително сърцето ни да е пълно с позитивни и щастливи чувства и емоции..Били те истински или написани между няколко реда.
Анабел Макафи.Малката сестра на Хелън Макафи.Момичетата на Джеймс Макафи.Имена,които нито сте чували,нито могат да породят у вас нещо повече от „Хайде по-бързо”...Нормално,не очакваме аплодисменти и награди.Просто разказваме една история без начало и без край.
2001 г.Престрелка на улица Странд в Лондон.Заглавията крещяха с главни букви,полицията не знаеше какво се случва.Касапница,кръв и смърт навсякъде.Какво ставаше?Група гангстери започнали престрелка срещу семейството на писателя Джеймс Макафи,автора на един от най-добрите бестселъри с наименованието „Мафията днес-свободата утре”Бивш мафиот-ако съществуваше такъв,оттеглил се в името на семейството си,извадил черните ризи на Британската мафиа,засегнал дълбоките й корени произлизащи от далечната Русия.Мъжът усмелил се да каже истината.Джеймс Макафи пътувал с двете си дъщери и съпругата си към провинцията за Коледните празници.Отваряйки вратата на колата чул странно тиктакане,предизвикало в него шок.Спирайки жена си и дъщерите си да се качат,секунди по-късно автомобила бил взривен,а жена му паднала мъртва до колата,заедно с няколко минувача.Джеймс вдигнал малката си дъщеря на ръце и хванал ръката на другата дърпайки ги на далече от взрива.Бягството му обаче било спряно от звука на изстрели.Обръщайки се,да види какво се случва бива улучен в коляното от най-близкият стрелец.Бивш негов познат,а може би и приятел.Джеймс пуснал дъщеря си Анабел да стъпи на земята и дръпнал нея и Хелън,зад гърба си.
-Момичета,бягайте!-извикал.Изстрелите започнали отново,куршум след куршум се забивал в гърдите на мъжа.Писъците на децата може ли да заглушат дори самите изстрели.”Татко!Татко!”се чувало отново и отново.Плачейки децата седели по средата на улицата,а секунди по-късно престрялката спряла,звукът от сирените на приближаващите се патрулки озвучил улицата,а децките писъци не преставали.Малката Анабел се спуснала към баща си хващайки ръката на вече мъртвият човек.Тя не търсела сестра си,която лежала поразена от един куршум на студената земя.
-Ани!-плачело детето.Анабел,вдигнала главичката си търсейки с очи сестра си.Нов писък се откъснал от слабите й гърди.Затичвайки се към сестра си Анабел не виждала нищо друго освен нея.Нечии ръце обгърнали детето преди да успее да стигне сестра си...

Годините и времето минават бавно,а може би бързо..Зависи как ги живеете.Ако живеете добре,охолно и взимате от живота с пълни шепи...Браво на вас,но за двете сестри Макафи не се появи нито миг щастие след онзи злощастен ден.Хелън Макафи и до ден днешен е в инвалидна количка,загубила разсъдака си.Приютена в един манастир,грижите за нея са невъзможно скъпи.Анабел Макафи...Малката сестра белязана до края на дните си със спомените за случилото се,обременена от толкова малка да се грижи за сестра си работи от 16 годишна.Крадла,лъжкиня и развалина,лицето й е като закачено на стената на всеки възможен бардак.Унищожавайки достойнството,бъдещето и шансовете си за каквото и да е било Анабел жертва всичко в името на останалото й семейство.Ронейки горчиви сълзи всяка нощ тя продължава да се бори.Всеки ден и час...А някой от нас плачат,защото не могат да си купят новият Айфон....В какъв свят живеем?Свят в който нищо истинско,никога не ни е докоснало?

Моля не променяйте нищо по героя!

Твоя е :Д:Д :Д

by Sponsored content

Готови герои;

Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;

Re: Готови герои;