-you see, there's this loneliness, and sometimes it eats us all alive. /Аiden & Beth/

-Остави ме на мира!
Силно стиснатите ми зъби позволиха на думите ми да бъдат казани едва, вместо да ги извикам, както възнамерявах. Вървях забързано из Рейвънсууд и дори не гледах накъде вървя, просто исках да се измъкна .. Разбира се, както винаги обаче това не се случваше и ядосаният дух на баща ми продължаваше да ме следва. Гледаше ме с омраза, но отдавна бях свикнала на презрението, което го обземаше веднага, щом погледа му попадне върху мен. Беше така откакто се помнех, само че сега исках просто да съм сама, той да изчезне и повече никога да не го видя, повече никога да не ми бъде напомняно за миналото, правейки настоящето ми жив ад. Бях ядосана, раздразнена и на ръба на сълзите, но чувството, което преобладаваше беше също така и това, което най-много ненавиждах да изпитвам - безпомощността на собствената ми ситуация, в която иронично сама се бях поставила. Е, ако можех да чувствам наистина вероятно да съм си прерязала вените досега, само и само да получа възможността да отвърна на удара и да нараня копелето по някакъв начин. Забързвайки крачката си още повече, се извърнах, виждайки го все още зад себе си, както и очаквах да бъде. Само че в същия момент забравих да гледам къде ходя и връхлетях върху някого - за щастие, жив. Преглъщайки, за да се овладея, казах безизразно, но и леко сковано
-Извинявайте. Съжалявам, не беше нарочно. - в тона ми нямаше и капка съжаление; всъщност, той си беше лишен от емоция и думите ми се бяха изплъзнали по навик. Само че го казах тихо и без дори да погледна в кой съм се блъснала, продължих да вървя забързано. Обаче проклетия дух по петите ми ме беше настигнал, докато се извинявах за невежеството си и ръката му се стовари върху мен, предизвиквайки нови синини по дължината на ръката ми. Разбира се, сега обаче беше различно - вече не бях малкото слабо момиченце от миналото и за разлика от тогава не се строполих на земята. Останах на краката си, гледайки го с цялата омраза, на която бях способна. Каква ирония, че си оставах все така жалка, както и когато бях по-малка, що се отнасяше до него. А и как се предполагаше да нараниш призрак?
-Махай се. - студения ми тон беше по-леден и от айсберг, макар и все така изговорен тихо. Така се бях сковала, омразата изпълнила тялото ми, докато гледах мъртвеца пред мен, че дори и не усетих присъствието на някой зад гърба ми, докато той не проговори.

При първия път, в който той зададе въпроса си, веждите ми се стрелнаха нагоре и понеже бях изненадана, се наложи непознатият да повтори това, което ме беше попитал. Все още го наблюдавах мълчаливо, питайки се колко точно в Рейвънсууд бяха тези, които можеха да виждат мъртвите. Повдигайки рамене, само поклатих леко глава и казах
-Отвратителен е това, което е той. - пропускайки факта, че той беше попитал кой е духа, а не какво, просто се вгледах във внезапно изникналата фигура до мен, докосваща ме по рамото. Той обаче гледаше към баща ми и говорейки му с раздразнение, зададе въпрос на него. Задоволството, което ме изпълни беше необичайно - може би породено от простия факт, че някой е груб към съществото, което презирах най-много. Беше си .. странно. Ново. Въпреки това се обърнах към непознатия проговаряйки спокойно

-Не си прави труда, няма да ти отговори. Сега целия смисъл на съществуването му е да бъде личния ми полтъргайст, така да се каже, и да ме дразни нон стоп.
Повдигайки отново рамене, звучах безразлично, тонът ми отново лишен от чувства, докато обяснявах опростената версия на отношенията между призрака пред нас двамата и мен. Разбира се, това го подразни и той отново замахна към мен. Дръпнах се, отбягвайки удара - нещо, което обикновено го изкарваше извън кожата му, ако изобщо все още имаше такава, от гняв. Виждайки как от устата му се отрони един беззвучен вик, видях как яростно изникна пред мен и ръката му наново се стовари върху мен, този път удряйки бузата ми. Игнорирайки болката и факта, че по-късно вероятно и там щеше да има синина, просто го изгледах с ненавист, отчасти надявайки се непознатият просто да продължи по пътя си и да ме игнорира. Исках да съм сама. Е, то й хората в ада искаха лед, но къде ти ..

Вниманието ми бе съсредоточено върху ядосания дух пред мен, който бях свикнала да виждам дотолкова, че сякаш вече гледката ми беше до болка позната. Смръщвайки се, наново се заканих да запратя в лицето му поредната доза ядни думи, но фигурата на непознатия ме спря. Изведнъж се беше озовал пред мен, а още преди да осъзная, се обърна и ме попита дали съм добре. Сякаш наистина се интересуваше .. Което ме съмняваше да е така, но все пак, защо ме защитаваше? Можех да виждам само гърба му сега, който беше изненадващо широк и в сравнение с неговата фигура, се чувствах дребна и слаба. Както често се и усещах, когато баща ми полагаше удар след удар върху мен. Потънала в мисли, се сепнах от внезапното хващане на ръката ми. Непознатият ме поведе нанякъде, подминавайки призрака на баща ми с безразличие, което знаех, че той обикновено не би търпял. Очаквайки да е по петите ни, се обърнах и изумлението ми беше огромно, когато не го видях зад себе си. Може би непознатия ме водеше на още по-лошо място? Сигурно това бе единственото нещо, което би удовлетворило баща ми, карайки го да изчезне. И все пак .. къде отивахме?
Допреди малко, докато забързано вървях из града, нямаше никакво значение къде ще се озова, но сега .. защо сега имаше?
-Къде ме водиш? - думите ми бяха хладни, най-вече с равен тон, но се проклех наум, че в тях имаше и съвсем незабележима доза страх. Дали той я беше доловил? Е, по дяволите, не че беше от каквото и да било значение .. Преглътнах, чакайки отговор, но той мълчеше. Възнамеряваше ли да ми нанесе още повече синини от тези, намиращи се по тялото ми досега? Бузата ми пулсираше от по-ранния удар, но дотолкова бях свикнала с това, че сякаш беше като част от мен.
-Ако смяташ да причиниш още синини по мен, гледай поне да са на места, където ще мога да ги скрия с дрехи .. - промърморих, съвсем нормално, тъй като държах да го има предвид. Беше досадно, когато натъртванията се виждаха, като тази на бузата ми в момента и хората ме разпитваха до безкрай какво е станало. Мразех да трябва да се обяснявам, а и никак не обичах, когато тези около теб се бъркаха, където не им е работа и навлизаха в личното ти пространство. Опитвайки се да смогвам на забързаната крачка, с която той вървеше, вдигнах глава, за да го погледна и да се уверя, че ме е чул.

Последвах го, не съвсем сигурна какво се предполагаше да направя. Той водеше и когато впоследствие се озовахме в едно кафе и той поръча и за двама ни, ме учуди повече, отколкото ако ме беше ударил. Седнах срещу него, наблюдавайки го. С ударите можех да се справя. Когато обаче някой се държеше добре към мен .. не бях свикнала с това. А и все пак той не беше искрен. Накланяйки глава на една страна, докато го наблюдавах, казах
-Хайде сега да не се лъжем, окей? Дори не знам защо точно ме измъкна от тази ситуация с духа, но не беше като да е просто заради доброто ти сърце.
Повдигайки рамене, не отбелязах липсата на каквато и да е загриженост по лицето или действията му. Може би беше постъпил спонтанно, но щях да оценя, ако бе искрен относно това, а не да ме залъгва. Интересувах го точно, колкото някой пейзаж, покрай който минаваше и не забелязваше. С всички беше така. А и аз самата нямах емоции, така че какво толкова? Все пак бях голямо момиче, можех да се справя с истината - винаги предпочитах да гледам реално на нещата.
Слагайки две чаши пред мен и него, сервитьорката се отдалечи, хвърляйки жадни погледи към непознатия срещу мен. Наблюдавайки я незаинтересовано, добавих
-Благодаря ти за шейка.
Обръщайки се към него, го погледнах наново, през главата ми минавайки мисълта, с която се запитах дали ако сега понечех да си тръгна, той щеше да ми позволи. Все пак, старите навици умираха трудно и очакването той всеки момент да посегне към мен не беше отминало.

Честно казано това ме изненада. И макар да усетих облекчение, когато той ме увери как не иска нищо от мен, все пак се питах защо съм тук. Е, не беше като да е по-лош вариант от този, в който се намирах досега .. Със сигурност предпочитах тази ситуация пред тази по-рано с баща ми. А и непознатият изглежда ме игнорираше, нещо, което също ми носеше облекчение. Сякаш едва забелязваше, че стоя срещу него. И колкото и странно да звучеше, определено за мен това си беше за предпочитане .. бях уморена от това да получавам нови синини и честно казано сега не ми беше до редовно отправяните ми удари. Затова просто отпих от чашата пред себе си и отправих към непознатия една фалшива усмивка като знак, че оценявах напитката. И като стана дума .. как се предполагаше да го наричам? Едва сега ми хрумна .. е, не беше като да не се надявах той просто да стане и да се запъти нанякъде в компанията на сервитьорката, забравяйки за мен, но след като все още стоеше срещу мен ..
-Между другото, аз съм Бет. - казах го съвсем небрежно, погледа ми отклонявайки се към вратата, през която двамата бяхме влезли в кафето. Отчасти очаквах духа на баща ми всеки момент да се появи там, крачейки гневно към мен. От друга страна, се питах дали непознатият пред мен нямаше всеки момент да изчезне през нея. Не, че имаше значение за мен, но ми мина мисълта, че ако той го направеше, нямаше да мога поне да бъда учтива, задето ми помогна по-рано и преди той да е излязъл наистина от кафето, отново се обърнах към него, все още гледайки обаче по посока на вратата
-И ти благодаря, задето ме измъкна от баща ми по-рано. - тонът ми равен, отново отпих от шейка си, най-вече за да преглътна думите. Вече ми беше все едно кой какво щеше да знае, а и както всичко останало, и това не беше като да е от каквото и да било значение.

Имената, да разбира се. Бях забравил за тази толкова важна част от осъществяването на нормален разговор. Въпреки че за мен не беше от голямо значение дали ще науча нейното.. нали скоро след това след като се разделим ще го забравя и едва ли ще си го спомня.. нея, или пък срещата ни. Възпитано или не, не ме и интересуваше какво ще си помисля тя за мен, но въпреки това реших да й се представя. 

- Ейдън- гласът ми беше, както винаги равнодушен. Погледите ни се срещнаха за пръв път от началото на срещата ни. Аз обаче бързо отклоних погледа си в друга посока и след като довърших шейка си продължих- И не ми благодари. Не съм направил нищо.. дори не знам защо го направих- забарабаних нервно с пръсти, но не защото бях нервен, а защото това се бе превърнало в неприятен навик за мен. 

- И все пак имаш досаден баща.. защо те тормозеше?- за днес достатъчно бяхме изглеждали нелепо в очите на другите и сега, когато бяхме само двамата реших, че е по- добре поне да се опитваме да говорим, въпреки че виждах, че тя няма нищо против мълчанието, но седейки така започвах да се чувствам неудобно. Всъщност не ме интересуваше защо я е тормозил, но и не знаех какво друго да я питам. Усетих, че въпросът ми сякаш малко я смути и изражението на лицето й леко се промени. Може би нямаше да поиска да ми отговори. Но това така или иначе беше без значение.