We are more than the worst thing that’s ever happened to us. All of us need to stop apologizing for having been to hell and come back breathing.

Sophia Devereux; 21; the face of evil. ; Leighton Meester

"Понякога е по-добре да оставиш миналото да си отиде и да продължиш напред, единствените спомени от които човек се нуждае са тези които наистина иска да помни, останалите са просто ненужни частици от вече изчезваща, минала истина."
- София появи ли се? - дрезгавият мъжки глас, които се разнесе из стаята напомни неприятносо усещане на все още неотминалата меланхолия след смъртта на семейство Деверо и накара мъжете, които весело си бъбреха и пиеха бира да прекратят разговора си. Последваха няколко неуспешно прикрити погледи, които те си хвърлиха помежду си и отрицателният отговор на въпроса на младия мъж. До един от малкото прозорци в бара стоеше момиче, което замислено се взираше навън, тя бе чула добре въпроса на младия мъж и макар тя да бе единствена тук, която можеше да му даде желания отговор, не се обърна. Напротив, продължи да гледа как дъждът се излива на талази отвън още няколко минути. Сега можеше да си е у дома със семейството си. Семейство, което я обичаше, но което тя никога не бе обичала и нямаше да обича, не ме разбирайте погрешно, вероятно София бе един от малкото хора, които можеха да се радват на наистина перфектно семейство, но вместо да бъде част от това, тя бе избрала да го унищожи. Да, тя седемнадесет годишното момиче, което сега стоеше умислено в полу-празното заведение преди няколко нощи бе извършило най-лошото, което някой можеше да направи - бе убило семейството си. Ако я попитате защо вероятно не би успяла да ви даде основателна причина, защото не искаше да разкрива, че всъщност идеалното й семейство не е толкова идеално, но тя не бе психопат, макар да действаше като такъв за всичко си имаше причина, която за жалост единствено тя щеше да знае.
Обърна се и впери поглед в младия мъж, които преди няколко минути бе попитал за нея, а след това бавно се отправи към офиса, намиращ се зад бара. Това бе неговият кабинет, там някога бе прекарвала нощите си с него, там за първи път му се бе отдала и там щеше да приключи всичко.
- Притесних се за теб. - изрече Джош, хващайки я грубо за ръката и притискайки я към стената секунди след като бе влязла в кабинета му. Устните му намери нейните, дарявайки й поредната страстна целувка, толкова бе свикнала да чувства усните му върху нейните, желаеше го и го обичаше повече отколкото обичаше себе си. Обичаше го толкова, че уби собственото си семейство заради него и ако това не бе достатъчно доказателство за любовта й, то тя бе готова да направи всичко, за да му я докаже, защото го обичаше сляпо, лудо и безумно и бе готова на всичко за него. Но тази любов бе несподелена, той никога не я бе обичал, само я използваше и сега когато Деверо знаеше това щеше да го накаже, не заради родителите си, а заради самата себе си.
- И ти ми липсваше... - прошепна София, отпуснала тялото си в ръцете му, оставяйки го да има пълън контрол над ситуацията. Той прокара ръце през косата й и се заигра с един кичур.
- Боядисала си я. - чу го да отбелязва, докато се взираше ту в лицето й, ту в кичура от косата й с който си играеше. Предполагаше, че промяната нямаше да му се хареса, но съдейки по погледа му бе точно обратното. Може би предпочиташе блондинки, а тя бе пребоядисала прекрасната си копринено мека коса точно в този цвят.
- Харесва ли ти? - попита Софи и заби поглев земята, секунди по-късно след го чу да казва "Разбира се" устните му отново намериха нейните. Нямаше време да мисли, ако не го направеше сега никога нямаше да го направи, той отново щеше да я омае с думите си, щеше да каже каквото тя иска да чуе и тя щеше да се потдаде на думите му. Не, трябваше да го направи сега.
Всичко стана толкова бързо от изваждането на ножа скрит в ботуша й, до забиването му в корема на младия мъж. Сякаш самата тя не бе направила това, а някой друг бе контролирал тялото й, но по-странно бе чувството, което се разнесе из цялото й тяло, когато го видя да пада на земята в краката й, гърчейки се от болка. И това чувство бе не болка, не съжаление. а задоволство, разнесе се като отровa във вените й, напомняйки й колко слаби всъщност бяха хората, можеха да бъдат убити по толкова лесен начин. Какъв срам! Изрита го настрани и побърза да излезе от кабинета, не се притесняваше, че някой може да разбере, че тя го е извършила, може би все пак някой щеше да го намери ,докато се гърчи от болка и да се опита да го попита кой му го е причинил, но той нямаше да може да отговори защото отровата, с която бе напоена камата щеше да му причини толкова голяма болка, че той дори нямаше да може да извика за помощ. Щеше да се гърди в агония още няколко часа, докато накрая животът нямаше да го напусне, а до тогава той щеше да се моли това да се случи по-бързо.
Мога да ви разкажа още много за госпожица Деверо, но смятам, че това е единственото, което си заслужава да знаете, останалото са просто незначителни спомени и би било загуба на време да ви губя времето с тях и за да бъда още по-лоша, няма да ви кажа какво се случи с нея след този ден. Всъщност ако се замислите ви правя услуга, така ще можете да размърдане мозъчетата и да си представите живота на София днес, а аз знам, че всеки обича да си представя свой собствен създаден от него край, затова ви давам възможност да го направите. Единственото, което ще ви кажа е, че тя се научи да обича убийствата до толкова, че това се превърна в една неизменна част от живота й. Може би наистина бе психопат, а може би не, никой не можеше да каже със сигурност.

Одобрена, добре дошла