Фонтанът;

by **Anabell ♠** Сря Апр 02, 2014 5:55 pm

Амитиил се загледа в мястото на което бе той преди миг и поклати глава. Нямаше смисъл. Той никога нямаше да разбере, а тя никога нямаше да успее да го убеди в правотата си.
Ангела стъпи на земята и отиде в другата стая, където намери дрехите с които бе облечена преди няколко часа. Вдигна ги от земята и ги хвърли в кофата за боклук. Нямаше нужда от тях. Не искаше да си представя как са били свалени от тялото й. Нямаше нужда от такива мисли. Тя затвори очи и седна на дивана. Сгуши се в белите възглавници и въздъхна. Усещаше миризмата им. Вътре в нея нещо им завидя. А това усещане бе първото, което я превръщаше в подобие на човек. Защото Натаниел не бе прав. Ангелите също имаха чувства. Обичаха, мразеха, ревнуваха.... Те също се влюбваха и също изпитваха завист и нужда да съгрешат. Защото само Господ бе перфектен. Той бе създал всички по негово подобие, но никога нямаше да са идеални.

Бяха минали близо два месеца след последната й среща с демона, а тя дори я бе забравила. Растежа на един ангел бе от ден за ден и тя от пет годишно дете се превръщаше в зряла, смела жена. Не че за това си нямаше причина де.
Братята и сестрите й бавно започваха да се появяват един след друг в града. Всеки минаваше през това, което бе минала и самата тя преди да дойдат и те. Първенците на техния вид. Появата на архангелите бе чествана с тържество в което Амитиил бе водеща фигура. Тя се забавляваше и се наслаждаваше. Бе свикнала вече с живота тук и нямаше какво да я изплаши или учуди. Споровете и срещите й с демона Натаниел я бяха направили по-корава и в момента Амитиил бе във вихъра на живота си на тази земя. Наистина.
Онази злощастна вечер в която Натаниел се бе опитал да отнеме на сила невинността й бе заровена някъде вътре в нея. Ужасен спомен от който нямаше нужда. Особено след като срещна Гавраил. Този мъж. Господи, този мъж. Бе загубена в сините му очи. Бе загубена в начина му на говорене и всяко негово действие. Тя се бе влюбила в него, в цялото му същество и не можеше, просто не можеше да си представи живота без него.
Присъствието на архангела в дните й я накара да поеме пълен контрол над тялото на Анабел, а и душата й сякаш отсъстваше. Може би наблюдаваше някъде от страни случващото се с Амитиил и света, но не се появяваше. Не пречеше. И вместо да се запита дали това е хубаво или лошо Амитиил не се интересуваше. Тя се забавляваше забравила напълно мисията за която говореше преди месеци.
Дори днес. Бе излязла хваната за ръка с него сред хората. Наслаждаваше се на слънчевите лъчи и показваше „кожа” както се изразяваше Гавраил. Мъжа бе идвал на земята и преди. Знаеше как стоят нещата и се забавляваше също като нея. Дори може би той самия бе влюбен или се възползваше от шанса си, докато бе човек и греховете му биваха опрощавани за общото благо.
Както и да е. Не й пукаше. Стига да бе с него. Да прави тези нормални неща с него. Да го наблюдава или той нея. Дори да я рисува. Нещо което имаше навика да прави.
-Не мърдай!- чу гласа му и извъртя очи.
-Сърби ме носа.- прошепна Амитиил и той я погледна над скицника си.
-Представи си, че си го почесала и стой на едно място.- тя извъртя очи отново и се изплези.
-Стига дее.- засмя се архангела и я погледна. Остави скицника на пейката до него и я дръпна към себе си. Устните му срещнаха нейните в една нежна целувка, която я накара да се разтрепери в ръцете му. Амитиил простена и уви ръце около врата му. Усещаше силата му, която сякаш се носеше дори от миризмата му. Тя въздъхна и се отдръпна отърквайки нослето си в неговото. Момичето погледна към скицника му и се подсмихна.
-Перфектна е.
-Ти си перфектна.- отговорът му я накара да се засмее и да стане. Тя погледна към ангелското острие подаващо се от кубинките му и издаде устни напред цупейки се.
-Нали нямаше да го носиш?
-Стига. Няма да говорим за това. Трябва да можем да се защитаваме и..
-Ние можем! Знаеш го. Кой би могъл да ни нарани? Теб? Мен? Кой? А и много добре знаеш, че само тук в парка има поне още петима като нас.
-Двама и са доста далече.
-Гавраиле...- тя извъртя отново очи и извади ябълка от чантата си. Отхапа една голяма хапка и започна да дъвче.
-Не се сърди де....-гласът му прозвуча до ухото й и ръцете му минаха около талията й, придърпвайки я към гърдите му.
-Нали знаеш че не трябва да се сърдиш.- той докосна устни до врата й и тя наклони глава на една страна позволявайки на целувките му да се докосват спокойно до кожата й. Той се подсмихна и вдигна устни към ухото й.
-Това намек ли е красавице?
-Надявай се.- засмя се и се подпря на него. Нямаше по-хубаво от това да обичаш някой. Наистина.

by **.Nathaniel.** Чет Апр 03, 2014 12:24 pm

Имаше една поговорка. Сещате ли се, онази за бягащият Дявол? Гласяща „Дяволът бяга, когато мирният тръгне на война”. Е при Мейфийлд бе точно обратното, той не бе мирният, но пък не се изправяше и срещу Дявола. Бе обезумял до толкова, че щеше да се изправи срещу ангел, може би дори няколко, а може би и десетки, стотици. Не можеше да знае какво му готви Амитиил след заплахите от негова страна, но едно знаше със сигурност. Не мирните бяха най – опасни когато тръгнеха на война. Той беше. Знате ли защо? Защото вече нямаше какво да губи, можеше само да спечели. Да спечели Анабел, да се отърве от ангела превзел тялото и’. Той бе прекарал последните два месеца в проучвания, измъчване на ангели с по – нисш ранг, само и само за да се докопа до информация. Къде да намери оръжие което убива ангел и запазва човешкото тяло непокътнато, защото когато той убиваше ангели, те просто изчезваха заедно с приемника им. Може би не ги е убивал, може би просто ги отстраняваше временно, но имаше ли значение. Не му трябваше още много време, за да постигне това което искаше. Беше научил всичко, беше намерил оръжието което искаше или поне знаеше къде да го намери.
Изнудваше, убиваше, стоеше в сенките, криеше се от радара на Амитиил, не искаше малката уродкиня да разбере за делата му. Не можеше да го позволи, така щеше да изгуби всичко... абсолютно всичко, всичките му усилия щяха да отидат по дяволите. За това много добре прикриваше следите си. Водеше всички ангели в нещо като изоставена църква и щом му даваха това което искаше ги убиваше. Точно пред иконите с образа на Иисус. Колко поетично нали? Но какво очаквате от един психопат готов да направи всичко за своята клауза при това да го направи с класа, защото за него нямаше друг начин. Не можеше просто да ги убие в някой тъмен склад, беше прекалено скучно. Трябваше да са близо до своя Бог, когато му казваха цялата информация която му трябваше.

И ето отново демона бе попаднал на поредната следа, поредният ангел, който бе готов да се поддаде по – точно. Странно колко много ангели имаше, които бяха готови да си изпеят всичко, защото властта горе не им харесва, колко бяха готови да застанат на страната на демоните във войната, само и само защото нямаше да имат друг удобен случай да застанат срещу братята и сестрите си. Невежи. Явно не бяха разбрали, че Натаниел нямаше да се бие на страната на демоните, нито на тази на ангелите, него дори не го интересуваше тази война, той водеше своя собствена. Не с всички ангели, само с един определен. Ангел, който щеше да си плати за всичко. Битка – предусещаше как наближава, а с нея идваше и отмъщението му. Но не тя не заслужаваше да я убие веднага, заслужаваше много повече. Той трябваше да и причини неизменима физическа болка, също така и психическа. Не можеше просто да я убие, не беше в негов стил, а и нямаше да получи отмъщението за което толкова много копнееше. Отмъщението което го бе задържало на крака през отминалите два месеца, онова което му даваше сили. И в действителност Натаниел бе станал много по – силен от предната им среща, не само защото не бе изтощен, силите му буквално бяха нарастнали, тъй като бе сключил доста сделки напоследък и всичките именно с тази цел. Чувстваше се по – силен от всякога, знаеше, че войната наближава. Война на която той щеше да се изправи лице в лице с Амитиил. Това някак си караше устните му да се извият в тънка усмивка, илюстрираща задоволството му.
Мейфийлд минаваше през парка, отивайки към поредният ангел готов да се „присъедини” към демоните. Погледът му блуждаеше на около, оглеждаше се, опитваше да долови ... силата им? Да, именно.
Докато погледа му се разхождаше по лицата в парка ... По дяволите, явно прекалено много държеше на Анабел, вече започваше да вижда другите с нейното лице. Поредната банална двойка, но момичето ... момичето му бе толкова познато, притежаваше Нейното лице. До толкова ли се бе побъркал Мейфийлд? Навсякъде ли щеше да я вижда? Всичко ли трябваше да му напомня именно това, че я бе изгубил?
Но като че ли това не бе извратена шега на съзнанието му, като че ли бе истинска. Усещаше ангелска сила около „двойката”. Двойка? Анабел с друг? Не, не, не. Той нямаше да го позволи, не го интересуваше кой беше в нейното тяло, за миг спря да го интересува дори и това, че може би целият му план щеше да пропадне, единственото за което можеше да мисли бе гнева, който се надигаше в него.
Нали уж бе непорочна, нали тези неща я отвръщаваха. Нали именно за това я бе изнасилил!? Не, не можеше тялото на Анабел да е с друг, нямаше да го позволи.
- Шибана малка курва! – изкрещя към нея след като приближи. Бързо и гневно. Той удари ангела, който смееше да докосва тялото на любимата му, като го свали на земята и го изрита в корема. Не че това щеше да го спре, но може би щеше да го забави или ... глупости. Просто искаше да му срита задника за това, че се усмеляваше дори да гледа Анабел, камо ли да я докосва или целува или ... При мислите за нещо повече Мейфийлд направо избухна. Лицето му като че ли почервеня от гняв. Още малко и сигурно от ушите му щеше да почне да излиза пара, точно като по анимационните филмчета.
Той се обърна към Амитиил и я удари силно.
- Мислиш, че можеш да правиш каквото искаш с това тяло, а? Объркала си, малката, много при това. – тонът му бе като на обезумял. Говореше като някакъв луд маниак, но нали точно това бе той. Той сблъска юмрука си с корема и’. Не го интересуваше колко хора имаше тук, дали ги гледаха и тен подобни глупости. Щяха да си платят за това което бяха сторили.

by **Anabell ♠** Пет Апр 04, 2014 5:40 pm

Тя се смееше докато го гледаше. Господи.. Обичаше го. Нямаше как да не го обича. Той бе идеален.Всичко, всичко бе наред. Ушким. Амитиил бе щастлива, спокойна и точно защото се чувстваше така, трябваше той да се появи. Тъмното и мрачно присъствие на Натаниел. Дори не можеше да реагира. Демона бе станал още по-жесток. Бе още по изпълнен с омраза. Амитиил не можеше да разбере защо той реагира така. Сякаш му изневеряваше... И явно така за него.Бе като скована от думите и действията му. Но само тя. Когато изненадата изчезна в Гавраиил той буквално улови Натаниел за раменете и тялото му се стовари на земята, а Архангела дори не се задъха, за да го направи. Гавраил застана над демона и присви очи, а около тях се спусна мис- подобие на магия, която отклоняваше хората от „действията” им. Гавраил погледна към Амитиил и й подаде ръка да се изправи от земята.
-Изнасилил ли те е?-гласът на мъжа бе хладен и жесток. Той погледна към Ам и повдигна вежда. Момичето сякаш се сви в себе си и погледна към земята. Тя не искаше да нарани отново Натаниел. Не искаше да му причинява всичко това, но.... Но.
Спомена за онази нощ отново се завъртя в главата й и тя простена като погледна идеалното лице на приятеля си. Виждаше как под спокойната му външност нещо започва да кипи. Тя поклати глава и нямаше време дори да реагира. Гавраил действаше толкова бързо, че дори нейните ангелски очи не можеха да видят някой от движенията му.
Архангела завлачи тялото на Натаниел до пейката и го удари. Удряше го отново и отново докато не се изправи над него дишаше тежко, а сините очи бяха потъмнели и сякаш щяха да станат черни. Той си пое дълбоко въздух и се засмя
-Вие демоните винаги сте били изроди и винаги ще бъдете. Жалките творения на Ада. Знаеш ли че Луцифер е искал първоначално да създаде ангели. Искал е армия от такива като нас. Силни, безсмъртни. Смели. Но защото бе прекалено изпълнен с омраза, прекалено голям лъжец и нямаше нищо чисто в него ви създаде вас. Жалките подобия.
Гавраил удари главата на демона в земята и пак, и пак. Той присви отново очи и погледна към Амитиил.
-Убий го.
-Не.
-Убий го, за това което ти е причинил.
-Стига Гавраиле. Не тук. Няма смисъл. Остави го, влачи се по корем като змия. Нека си тръгнем и да не се натоварваме с това сега, а да изчакаме заповедите. Няма смисъл да започваме войната предварително.- опитваше се да звучи разумно, въпреки че бе ужасена от това, което бе видяла Гавраил да върши. Нима той бе толкова жесток? Да... Очевидно. Но нали самият Луцифер бе архангел? Може би и в тях имаше някаква грешка? Нещо, което не бе точно такова каквото изглеждаше. Амитиил погледна към Натаниел и после отново към архангела. Мъжа не искаше да си тръгне. Виждаше го в очите му. Не искаше да остави Натаниел жив, но Амитиил не можеше да причини това на тялото си. Просто не бе редно. И без това бяха разделени, но да го убие. Да го заличи от лицето на земята. Не... Това не бе някак си редно. Не и за нея. Все пак Амитиил не бе жестока. Не бе студена като останалите. Може би заради човека живеещ в нея, но ангела бе слабото звено в редиците на Господ. Очевидно.
-Хайде. Нека си вървим. Моля те.
-Защо не искаш да го убиеш?- гласът на Гавраиил бе изпълнен с ненавист.
Амитиил трепна и поклати глава.
-Защото няма смисъл да го убивам... Няма смисъл да си цапам ръцете с кръвта на това създание.
Говореше от части лъжи и се срамуваше от това. Но... Какво "но" Нито Натаниел, нито някой друг щеше да оцени това й действие. Той пак щеше да я мрази и да се опитва да им навреди.

by **.Nathaniel.** Нед Апр 06, 2014 6:18 pm

Омраза – тя водеше Натаниел толкова добре в начинанията му. Демонската му страна можеше да се види толкова ясно. Отмъщение и омраза, двете неща коеито го водеха. Но нали точно такива трябваше да са демоните. Всяка една емоция от тях трябваше да е премахната, освен омразата, защото така, по този начин те щяха да бъдат перфектните войници. Но всъщност те бяха, бяха безчувствени, бяха водени само от чувството на омраза, но нещо ... нещо като, че ли се беше объркало в Натаниел. Беше като зараза, някаква болест. Може би беше по – добре да умре от колкото да допуска да изпитва някакви емоции, но не ... той вече се бе заразил, вече изпитваше и точно за това не можеше да си позволи да е слаб, защото трябваше да спаси Анабел от онези ангелски изчадия.
Натаниел понасяше всеки удар от ангелското приятелче на Амитиил, без дори да му прави впечатление. Та той беше мазохист, беше измъчван толкова много пъти в Ада за това, че бе предавал народа си и за това ударите които противникът му му нанасяше му се струваха като галене от перце. Ирисите му бяха загубили наситено синият си отенък, като очите му се напълниха с чернота. Мрак, който показваше истинската му същност. Да, точно това бе той, в момента разкриваше истинската си същност. Осъзнаваше точно колко му беше добре, когато бе лош. Всъщност „лош”? Не той не беше лош, той беше просто манипулативен социопат на който не му пречеше да убие всеки който застане на пътя му до това което искаше, а в момента то бе Анабел и ако да я спаси значеше, че ще трябва да нарита малко ангелски задници, вероятно да ги убие, нямаше против. Дори смяташе това начинание за забавно.
Демонът се остави на ангелското изчадие да го завлачи към пейката и след като го пусна да се строполи на земята ръката му трепна към оръжието на ангела, взимайки го съвсем незабелязано, докато той водеше спор с Амитиил. Да, Натаниел много добре знаеше какво бе това, много добре знаеше, че така можеше да убие ангел, но не и Амитиил, всъщност острието щеше да и’ подейства, но така и Анабел също щеше да умре, не че нямаше да я върне, но някак си не искаше да знае на каква цена, макар и да бе съгласен да плати всякаква цена, би заплатил дори и със собственият си живот, но имаше ли смисъл като той винаги откриваше друг начин, щеше да разкара Амитиил от тялото на любимата без това да и’ коства живота. Щеше да намери някакъв начин, той винаги намираше начини.
- Явно не си особено запознат с демоните, не съм поддръжник на скъпото ти братче, не си падам по предатели. – парадокса бе, че самият той бе предател, но това нямаше значение. Натаниел се изправи бавно, като острието което бе откраднал бе в ръкава на коженото му яке.
- Чувствам се малко излишен на сред семейния ви спор, крайно време е да го прекратя ... – той повдигна небрежно рамене, присвивайки за секунди очите си след което с едно премерено движение заби острието право в сърцето на архангела, подсмихвайки се.
- Виждаш ли Амитиил, мисля за теб, сега не е нужно да водите спора кой ще ме убие. – той се подсмихна на ангела. Да, точно така щеше да я накара да изпита всичко което бе изпитал и той. Не го интересуваше дали щеше да умре вече, важното беше, че си бе отмъстил и ако тя държеше на архангела дори и на половина колкото той на Анабел, щеше да е съсипана, съсипана почти колкото него. А това – това му доставяше неимоверно удоволствие.

by **Anabell ♠** Нед Апр 06, 2014 7:07 pm

Самота. Това я бе заобиколило от толкова много време. Самота. Тъмнина, тишина. Нямаше нищо. Бе само тя. Сам сама на света. Не знаеше колко време бе минало. Не бе сигурна дали е умряла? Сигурно бе това, но това ли бе смъртта? Пълна самота? Само мрак?Не, не го приемаше. Нямаше как да е това.
Как би могла да е мъртва? Нали Натаниел би я върнал? Натаниел. Той.... Анабел се сепна дори в мрака от мисълта за него. Нима го бе оставила? Напълно сам? Не... Не можеше. Той щеше да е толкова ядосан.
Много, много ядосан. Анабел въздъхна, ако това бе възможно и затвори очи. Времето което течеше като вода или като пясък я караше да полудява. Нямаше никаква промяна. Нямаше нищо. Нищо, което да й подскаже къде е. Жива ли е или мъртва. Нищо и то прекалено много време. До сега. Сякаш стените на мрака бяха пропукани от светлина. От картини. Бе свободна в собственото си съзнание. Но все още нямаше власт над себе си.
Но защо имаше изобщо достъп до нещо свое? Тогава го чу. Писък. Писък на болка. Ярко сини очи загасващи точно пред нея. Усещаше присъствието на ангела в себе си. Усещаше страха й. Усещаше страданието й. Тялото й се хвърли на земята до мъжа, а Анабел бе свидетел на случващото се. Страничен наблюдател. Ставаше й жал. Особено като Амитиил заплака. Бе загубила този който обича. В това Анабел бе сигурна. Някак си усещаше иронията на съдбата. Но не разбираше защо става свидетел на това.
Амитиил притискаше тялото на любимия си към себе си и шепнеше някакви думи. Думи на непознат за Анабел език. Сигурно латински. Макафи се сви в собственото си съзнание, докато наблюдаваше как очите на мъжа буквално изгаснаха. Не бе сигурна какво бе следващото, което изпита но тялото й се обърна и тя самата замръзна.
-Натаниел.- каза го на глас. В собственото си тяло. Говореше тя, но не бе тя. Усещаше гняв, непознат гняв надигащ се в нея. Но със сигурност не бе тя. Опита се да се усмихне въпреки сърцераздирателния момент на който бе свидетел току що. Но не можеше. На лицето й още пареха сълзите на ангела. Тя видя как се хвърля към него, но не беше тя. Господи колко объркана бе. Какво ставаше? Какво бяха направили пак? Какво бе направил той. Тя го гледаше със собствените си очи и не вярваше какво прави. Тя го удряше. Удари достойни за бойното поле. Удряше го докато самата тя бе там и не можеше да се спре.
-Не, не.- извика и успя. Тялото й залитна и падна назад до тялото на мъжа. И тогава Анабел се осъзна. Натаниел бе убил любимия на Амитиил. Колко малко й трябваше, за да се светне.
-Малката ти курва няма да те спаси отново демоне.- провикна се тя и се пресегна. Извади някакво острие от гърдите на мъртвия мъж и скочи отново на крака.
-Натаниел, бягай.-опита се да извика. Всъщност може би дори бе успяла.
Момичето отново се хвърли към него и продължи да го удря. Удар след удар, блокираше неговите нанасяйки нови. Замахваше с острието и често засягаше кожата му. Анабел се бореше с него със себе си. Опитваше се да вземе контрол над себе си, преди да е направила или да позволи нещо, което не би понесла да се случи. Амитиил повали Натаниел на земята и заставайки над него вдигна острието над главата си.
„Спри!” извика в съзнанието си с надеждата ангела да я чуе.
„Той го уби. Той го уби” чуваше как думите се повтарят. Чуваше ги пак и пак. Амитиил сякаш бе полудяла. И със сигурност бе, защото дори искрящите сини очи добиваха някакъв червен цвят.
„Направил го е за да се защити!” извика несигурно Макафи, а отговор не последва.
-Не скъпа Анабел, направи го защото искаше да си те върне. Сега ще го убия пред очите ти, както той уби Гавраиил пред моите. Танто за танто.- извика след минути ангела и ръцете й се спуснаха към гърдите на Натаниел стискайки оръжието.
Как го направи Анабел нямаше отговор. Нямаше и да получи. Просто липсваше такъв, но докато в краткия миг в който Амитиил бе готова и на крачка от това да убие Натаниел, Анабел взе контрол и вместо в неговите гърди ръцете й извърнаха така силата, че оръжието, ледено студеното острие се заби в нейното тяло.
Анабел усети болката много по-силна от онази която бе усетила преди месеци. Тялото й потрепери, а ярките очи на ангела буквално сякаш изгаснаха. Въздишка на облекчение се откъсна от устните й. Дали бе нейна или на Амитиил- няма правилен отговор. Но Макафи се усмихна и тялото й се срина до това на Натаниел.
Ето го. Момента за който бе изживяла целия си живот. Момента на истината. На смъртта. Тя въздъхна отново и вдигна трепереща ръка към лицето на Натаниел.
-Съжалявам.- прошепна, а от устните й бликна кръв. Студа и болката отново я обгърнаха понасяйки я на вълните на последните й минути. Тя премигна и вдигна поглед към небето. Искаше да запомни синия цвят, да запомни аромата и звука от пеенето на птиците. Усмихна се на криво и отново погледна към лицето на Натаниел. Искаше да му благодари за всичко. За всичко, което бе сторил за нея. За всяка секунда в която е бил до нея. За всички положени от него усилия да я спаси.
Искаше да му каже че е много повече от колкото предполага и бе сигурна, че той я чува. Нали бе телепат. Трябваше да я чуе. Да чуе истината. Да чуе извинението й за всичко, което му бе причинила.
В мислите й пробяга лицето на Хелън и тя трепна.
-П-погрижи се за сестра ми. М-моля те, тя има... Има нужда от помощ.- стон на болка я разтърси и с последни сили Анабел извади острието и го хвърли на земята.
-Успяхме. Разбихме ги, помогнах ти.- тя се засмя тихо и преглътна, а по устните й грееше като слънце алената й кръв. Бе свободна. Истински свободна и щеше да умре така. Да умре душата й заедно с тялото. Да умре до него, след като е направила нещо. Спасила го е. Бе му върнала жеста. Бе постигнала поне това. Сълза на щастие се отрони от окото й и тя се опита да я изтрие. Нямаше сили, не можеше да вдигне ръце. Усещаше как изтръпват.
„Казвала ли съм ти че те обичам” помисли си с надеждата той да я чуе. Спомняше си още от малка бе искал да умре след като отмъсти за родителите си. А сега.. От няколко месеца насам искаше де умре в ръцете на убиеца им... Господи, какво ли я чакаше в отвъдното? Дали щеше да ги види? Дано да... Поне да им обясни и на тях. Да ги помоли за прошка. Тя потърси отново сините му очи и прехапа устна. „Не се опитвай да ме връщаш, чуваш ли?!” трябваше да прозвучи груба или поне строга. Но как звучи строг човек в тези мигове? И то за втори път. Поне дано този път наистина нямаше връщане назад. Тя се насили за последен път и леко надигна глава. Устните й се докоснаха до неговите, усмивка огря лицето й и прошепна.
-Ангел. Ти си ангел.- секунди след това тялото на Анабел бе напълно само. Без повече ангели, без повече болки или страдания. Без душата й. Празно и спокойно. На лицето й грееше усмивка. Точно както трябваше да бъде.

by **.Nathaniel.** Пон Апр 07, 2014 6:42 pm

Натаниел понасяше ударите на подивялата от мъка Амитиил. Приемаше болката, но тя дори не можеше да се сравни с удоволствието което му бе доставило това отмъщение, тази отплата. Сякаш за първи път от няколко месеца насам, от както бе изгубил Анабел той изпитваше някаква бегла искрица на щастие. Не, не щастие, по – скоро задоволство. Изпитваше желание да застане като малките деца сочейки я с пръст и смеейки се, защото и’ бе върнал всичко, което тя му бе причинила. За момент погълнат от мисълта си за отмъщение дори бе забравил това, че всъщност ангела бе обладал Макафи. За момент, за един съвсем кратък момент бе забравил за абсолютно всичко, освен за това че най – накрая бе наракал онова изчадие на Бога да си плати, за това което бе сторил. Око за око, зъб за зъб. Нали това бе поговорката. Каквото посеяло, такова пожънало – това също се отнасяше за съответният случай.
Мейфийлд до толкова се бе отнесъл в еуфоричните си мисли, че за малко дори да пропусне борбата за надмощие която се вихреше в тялото на Ана. Дори не знаеше как успваше да се измъква от умелите и’ нападки с ангелското острие, но ето ... ето, че явно бе прекалено разсеян, заровен в собствените си мисли за успешна вендета, че за малко щеше да изгуби живота си. Усещаше го, усещаше острието почти опряно до кожата си, може би още малко и щеше да го убие, но имаше ли смисъл да живее? Та той нямаше и бегла представа как да я разкара от тялото на Анабел, бе видял че острието убива и човешкото тяло, но естествено. Нали все пак бе кама. А хората... хората и техните лесни за премахване животи. Толкова много го изнервяха. Ето, ето ... Каква бе ползата от това да си човек? Абсолютно никаква, всичко за което се сещаше бяха минуси, графата му с плюсове бе напълно празна.
За секунда, само за секунда Натаниел се запита дали това можеше изобщо да го убие, та демоните и ангелите се убиваха по различни начини и ако бе и за двете раси може би щеше да е ангело – демонско острие или някаква шип дума между двете?
Мейфийлд се откъсна от абсолютно всички свои мисли щом видя как острието променя рязко посоката си, за миг дори изглеждаше като препариран. Той гледаше като попарен, тялото му отново бе изгубило способността си да се движи, беше замръзнал. Просто наблюдаваше случващото се. Когато момичето заби камата в тялото си, от гърдите на демона се нададе силен вик, телепортирайки се зад нея точно преди тялото на Макафи да се строполи на земята. Бе я поел в обятията си, притискаше тялото и’ към своето. Дори не искаше да отговаря на думите и’, не можеше. Как можеше да отговори, имаше чувството че ще избухне в рев като малко дете само ако дори отвори устата си. Не, не можеше да я изгуби отново, не можеше. Не можеше да премине през целият този Ад отново – да е без нея. Не, това не можеше да се случва, не отново. Чувстваше се така както преди два месеца, когато Амитиил бе наръгала тялото и’ с нож, но този път, този път не бе постановка, тя наистина щеше да умре. Нямаше кой да я излекува, онази бяла светлина нямаше да облее всичко, лекувайки Анабел, защото носителят и’ бе мъртъв.
- Не можеш да умреш, не и отново. Не можеш да ме оставиш. Чу ли? Не смей да затваряш очи. Няма да ти позволя да умреш! – думите му бяха почти равни на викове, викове причинени от мъка, от болка. Парещите сълзи се спускаха по лицето му. Думите му звучаха толкова безсмислено, толкова неподредено, но имаше ли значение. – По дяволите, обичам те! Обичам адски много, не можеш да си тръгнеш. Бори се, Анабел. Обещавам ти ще стана по – добър, за теб .. Ще съм по – добър за теб, моля те само не напускай. – ръцете му докосваха лицето и’, косата и’. Той притискаше тялото и’ към своето, усещайки как постепенно става все по – студено, докато накрая пулсът на момичето не спря.
Силен вик се нададе от гърдите му. Той повдигна тялото и’ притискайки го силно към себе си. Не, нямаше силите да я пусне, не можеше да я пусне, дори мъртва той не искаше да се отделя от нея, не можеше. Тялото му не му позволяваше да отпусне захвата си, да я пусне, изглеждаше като някакъв вид измяна спрямо нея.
Мейфийлд усети всичко под себе си да се дематириализира, всичко придоби черен отенък, докато не се материализира в апартамента си. На леглото. Той продължаваше да притиска тялото на мъртвата Макафи към себе си оплаквайки я, викайки. Имаше чувството, че цялото му същество се разпадаше, че органите му гният. Изпитваше дори физическа болка от загубата и’. Не искаше да я пуска, не можеше, нямаше силите да го направи.

by Sponsored content

Фонтанът;

Фонтанът;

Re: Фонтанът;

Re: Фонтанът;

Re: Фонтанът;

Re: Фонтанът;

Re: Фонтанът;

Re: Фонтанът;

Re: Фонтанът;