Склада в края на града

by **Avery Dubois;** Пон Мар 31, 2014 9:36 pm

От походката му, от начина по който започна да говори, всяко действие сякаш започваше да я плаши, не знаеше какво точно ставаше, но в мига, в който той започна да говори, в мига в който чу първите му думи всичко в нея сякаш започна малко по – малко да се преобръща, но следващите му думи направо я покосиха искаше й се да отстъпи крачка на зад, искаше й се изобщо да не бе се сблъсквала с него, искаше й се да крещи, да избяга. Но крясъка не излизаше измежду устните й, а краката й сякаш изобщо не искаше да я слушат, но дори и да се дръпнеше нямаше да успее да направи каквото й да е било.
Искаше й се да му каже да спре, да я пусне, че я боли, искаше да я остави намира да се махне от нея, но с всяка следваща негова дума и ставаше все по – ясно, че наистина не трябваше да го познава Ейвъри просто сякаш започна да се бори за следващата глътка въздух, когато Адам стискаше гърлото й все по – силно. Момичето просто искаше да бе пропуснала всичко това или да бе продължила, просто да не го бе питала какво се е случило.

А това определено не беше онзи Адам, когото познаваше, беше някой друг.. Убиец? Да точно това седеше пред нея, да убие собствената си майка, да гледа как родителите му умират от собствената му ръка. Една сълза се стече от очите й, а страха от това, което щеше да се случи с нея просто заливаше тялото й. Тя не бе направила нищо лошо, не бе наранила никого, а сега.. сега щеше да бъде наказана само заради въпроса, който бе задала. Щеше да бъде наказана за любопитството си.

-Стига, престани не искам да вярвам, че си направил всичко това. – една част от нея, онази част която искаше да повярва, че Адам онзи Адам все още живееше в него , че все още е там и че ще се събуди, но не беше така. Искаше да вярва, че той наистина не е направил всичко, което бе казал. Искаше й се да вярва, че има друга причина и че в момента просто се шегуваше с нея. Но лекия шамар, който бе получила й говореше друго Имаше чувството, че краката й са омекнали и не можеше да избяга никъде,имаше чувството, че е толкова разбита от чутото, че ще се строполи на земята. А следващият момент се случи точно това. Думите му, смразиха кожата й.
Наистина ли щеше да я убие, наистина ли щеше да се случи точно това с нея, точно сега? Точно той ли щеше да го направи? Погледна го в очите, в мига, в който тялото й посрещна все още студения пясък, усети леката болка от сблъсъка, а секунди по – късно усети болката, причинена от ръката му, толкова силна болка, че не искаше да продължава, искаше просто да приключи по – бързо с нея. Сякаш всичко около нея се завъртя при удара, зъбите й изтракаха един в друг, усети болката от прехапването на езика си, и едно тъмно петно, само това виждаше тъмнината появила се пред нея, не чувстваше нищо вече.

Какво й бе причинил? Дали я бе оставил там просто наранена и всичко щеше да приключи със синината на брадичката от удара. Не и тя не знаеше, не чувстваше, не усещаше нищо точно в този момент.
Последното, което бе почувствала беше онази силна болка...

by **Adam Romanov.** Пон Мар 31, 2014 10:00 pm

Той паркира колата си в гаража и слизайки от черния автомобил се протегна. Може би нямаше да му дойдат зле няколко часа сън? Даже щеше д ае по-бодър от сега. Но как щеше да пропусне забавлението си? Всъщност лесно. Просто щеше да я върже и да я остави във ваната. Колко се радваше на собственото си болно съзнание.
Адам я извади от колата и премятайки слабото й тяло отново през рамо тръгна към вътрешността на склада. Подмина помещенията, които вече бе използвал. Миризмата на мърша все още се усещаше във наситения с прах въздух. Той затвори едната леко открехната врата,а от вътре се долови стенание. Романов се подсмихна осъзнавайки, че онази сладка сервитьорка бе доста жилава. Стигайки до най-любимото си място остави тялото на Ейвъри в една мръсна вана и се огледа. Върза ръцете й с въже, а устата й запуши с някакъв плат. Погледна я и докосна мястото на което я бе ударил. Жалко. Сигурно щеше да посинее и да я направи грозна. А, Адам никак не харесваше грозните жени. Той се изправи като прокара ръка през косата си и поглеждайки за последно към момичето излезе и се запъти към стаята в която все още имаше едно живо създание. Той отвори вратата и сбръчи нос. Светлината влизаща от малкия прозорец освети момиче свито на пода. Очите й едва се забелязваха на лицето, което бе цялото подуто и посинено. Когато го забеляза тя се опита да се размърда. Сигурно опит за бягство. Колко само ги обичаше такива. Романов погледна към краката й и липсата на едно стъпало.
-Стига де сладкишче, не се ли научи да не бягаш от мен?- той изцъка с език и се доближи до нея. Адам я повдигна от пода и я погледна.
-Започнала си да се вмирисваш, знаеш ли? Може би ще искаш баня? – той я погали по косата и влачейки я по земята я доближи до вана пълна с кръв и нещо подобно на останки. –Хайде, обещавам да спра да те мъча. Последната ти вана. Миналата не издържа много. Нали знаеш, киселината убива бързо.- той се засмя и вдигайки я отново от земята я пусна внимателно във ваната и се отдръпна бързо преди резките й движения да го опръскат. Писъците й отекнаха в помещението и го накараха да остане и да гледа. Понякога се питаше как може да е толкова брутален, но после се сещаше колко съсипан бе в действителност и какво му бе причинил баща му... Тогава спираше да си задава този въпрос. Когато и последният звук идващ от умиращото момиче заглъхна той излезе и затвори вратата. Удари с длан по нея и се върна в стаята в която бе оставил Ейвъри.
Странното обаче бе че на нея не искаше да й причинява подобна болка. Дори не искаше да я убива. Просто седна на стола до ваната, вдигна краката си обути в маратонки на ръба на металната вана и се облегна назад затваряйки очи. Не беше сигурен че ще заспи, но пък и някак си се надяваше именно на това.
Питам се дали заспиваше с мисълта ‘Браво Адам, извърши едно добро дело в психопатския живот, уби още един човек. Чукни пет.” Дали изпитваше угризения на съвестта?
И ето я усмивката на някакво извратено щастие огряваща лицето му. Да... Определено заспиваше с подобни мисли, а помен за угризение дори не съществуваше.

by **Avery Dubois;** Пон Мар 31, 2014 11:19 pm

Вик? Това ли щеше да я събуди? В действителност не искаше да се буди, не знаеше дали ще се събуди, може би трябваше или не? Не искаше да знае от къде ида този вик, не искаше да знае какво бе станало, не искаше да разбира. Усещаше странна миризма на нещо, нещо което не искаше изобщо да се замисля какво беше. Чу скърцането на дървена врата, а след това и тихо приближаващите се стъпки, който секунди по – късно спряха. Усещаше стегнатото въже около ръцете си, и нещо което нямаше много приятен вкус в устата си. Едвам преглъщаше, а болката в брадичката й бе нещо, което не можеше да игнорира. Не искаше да отваря очите си, за да види какво се случваше около нея, но знаеше едно. Това, което се случваше не беше нищо хубаво.
Искаше й се да мисли, че това което ставаше не бе причинено от онази нейна детска изгора, не бе причинено от онова момче. На Ейвъри й бе прекалено трудно да повярва, че той бе способен на всичкото това. Но онези писъци, който я бяха извадили от припадъка й и показваха единствено и само това. Показваха й, че онова момче го нямаше и се бе превърнало в нещо ужасяващо, нещо което караше всичките косъмчета по ръцете й да настръхват.

Караше я да се замисли „Какво следва сега?” щеше ли да я убие наистина, какво щеше да прави с нея? Може би щеше да я измъчва. Колко време беше минало от както се бе събудила, но не смееше да отвори очите си? Момичето се опита да си поеме дълбока глътка въздух, но миризмата.. миризмата, която усещаше беше толкова ужасяваща, на какво миришеше? На мърша, на изгнила плът? Какво за Бога правеше той? Преглътна отново едвам едвам, преди да отвори очите си и да разбере, че той бе заспал, притвори ги отново и отново ги отвори, виждайки спокойствието, което се беше изписало на лицето му. Ето точно в този момент виждаше онова спокойно момче, което познаваше преди пет години, онова момче, което не можеш да оприличиш на убиец, а не този, който я бе завързал и напъхал гадния мръсен парцал в устата й.

Замисли се, дали в действителност не може да направи нещо, да избяга докато спи, какво щеше да стане, ако го направеше, най – много да навлече гнева му върху себе си.Но трябваше да се опита да направи нещо, нали така? Иначе какво щеше да свърши като онова момиче, чийто крясъци беше чула? Щеше да свърши мъртва и безследно изчезнала. Избута с език набутания парцал от устата си, преглъщайки ужасния вкус, който бе оставил след себе си. Повдигна леко краката си и изрита неговите, които бе подпрял на ръба на ваната, в която се оказа, че се намира.

-Събуди се. – каза му тя смело, въпреки че страха в нея крещеше да не прави нищо от това. Първото което беше, е че тя изобщо не бе в изгодно положение да прави каквото й да е било от това, което бе направила. Щеше да си го отнесе и това й бе пределно ясно. Преглътна леко преди отново да заговори.

-Брат ми ще ме търси, Адам. Моля те, пусни ме на никого нищичко няма да кажа, ще се правя, че никога не съм те виждала. – проплака умолително тя, сякаш знаеше че след като го бе разбудила щеше да го е ядосала и не се знаеше какво щеше да й причини тогава, не искаше да разбира. Но нещо в нея крещеше, че просто нямаше да се измъкне. Нямаше какво да направи, а ако се опиташе да избяга сега или когато и да е било, щеше да страда още повече. Момичето преглътна жално, а очите й се навлажняваха само при мисълта от това, което можеше да последва.

by **Adam Romanov.** Вто Апр 01, 2014 7:56 am

Сън. Това бе накарало Романов да заспи дълбоко. Или може би изтощението? Все тая. Въпросът бе, че той бе истински спокоен и се възползваше от ситуацията като спеше. Натрапчивата миризма на смърт се бе насадила в ноздрите му до такава степен че сигурно вече не му правеше впечатление. А, ако го видите на улицата ще си кажете „Еха. Бих се изчукала с това момче” или „Уау, това е визия.” Но нали знаете. Нищо не е такова каквото изглежда. И уви не говорим за малък пенис или за липса на акъл. Не, напротив. Адам Романов си имаше всичко. Бе умен, чаровен и достатъчно надарен, че да няма оплака ли се. Но онова което се бе пречупило в него. Онова, което го бе превърнало в това което е сега. Онази човечност. Тя липсваше. Заменена от тази лудост той бе като бомба със закъснител или граната без предпазител. Способен да избухне във всеки един момент. А единственият човек който бе жив след неговите избухвания, неговата ревност и психопатия сега се бе покрила в дън земя и това... Това може би влошаваше положението на Адам. Защото само тя бе жената, която можеше да го спре. Да го успокой или просто да бъде с него без да се отвращава от същността му. Така казано изглежда, че дори Ева би могла да го накара и да спре с всичко това, защото нейната дума бе закон за него.
Но както вече казахме малката блондинка отсъстваше от картинката и явно нямаше намерение да се върне. А той щеше да полудява все повече и повече, докато накрая не направеше някоя грешка, която ще го накара или да напусне града или да се предаде и да влезе в затвора където най-вероятно или щеше да извърши още някое убийство или щеше да се самоубие... Или да избяга. Което бе едно от най-вероятните. Но Романов бе толкова умел в това, което правеше че изобщо нямаше намерение да стига до затвор или нещо подобно. О, не. Този град му даваше всичко от което има нужда. Всичко. А кой напуска златна мина без да е взел възможно най-много злато? Никой нормален.
Сладкия сън на Романов се въртеше някъде в детските му години. Точно с тази, която бе отвлякъл. Всъщност в момента дори се питаше защо го е направил, но....
Сънуваше в кратките няколко може би минути, един обяд. Стоеше с гръб към всички онези, които тогава се подиграваха с него. Тогава не говореше с никой. Само Ейвъри смееше да се доближи до него и да... Бъде нормална с него. Добра. И в този момент. В този от части извратен момент в него се отключи сякаш катинар.
Защо? Ами нали знаете, че като сте добри с едно животно то може би няма да ви изяде? Въпреки природата си? Е Адам може би нямаше да убие Ейвъри. Защото онова, което тя търсеше в него я познаваше. А онова бе в основата на всичко. Защото онзи Адам бе малкото хлапе, което сегашния пазеше. Не допускаше никой до онова дете. Твърдеше, че е мъртво, но в действителност той бе там скрит. Истински. И в момента изразяваше желанията си. И желанията му може би щяха да бъдат изпълнени и Романов щеше да се държи добре. До момента в който бе събуден. Той отвори очи и сънено се огледа. Първата му мисъл бе „Мамка му полиция” и това породи някакъв панически гняв в него. Нямаше как да го хванат. Бе толкова на ясно с всичко това. А и дори да бе заподозрян и да го изпратеха на детектор на лъжата, пак нищо нямаше да разберат. За Бога пулса му не се увеличаваше дори някой да опреше пистолет до слепоочието му. От къде знае? Бе играл руска ролетка не веднъж. Каква ирония. А и си имаше проблеми с мафията.... Или мафията имаше проблеми с него? Меко казано. Когато осъзна, че първата му мисъл е грешна и чу гласа на Ейвъри се обърна към нея и повдигна едната си вежда.
-О, нима... Брат ти? Е да.. Всъщност си права... Защо да не те пусна. Щом ще си траеш, може би ще е най-разумно да те освободя.- той стана от стола и приклекна до нея ръцете му минаха внимателно по нейните и се запита. Дали да не я пусне наистина? Не... Нямаше да я пусне. Искаше да е тук. Пръстите му се сключиха около китките й и я стисна с всичка сила.
-Защо искаш да си тръгнеш Ейвъри? Мислех, че сме приятели? А ти искаш да си тръгнеш? Това ме наранява червенокоске. –той вдигна едната си ръка към лицето й и докосна мястото което бе ударил преди близо час или два. Романов се наведе към нея и устните му се докоснаха до наранената й кожа и се вдигнаха към нейните. Не я целуна, но бе само на дъх разстояние.
-Но ти винаги си искала нещо повече, нали скъпа? Признай си. Все още ли искаш нещо повече с мен? Кажи ми? Искаш ли да си моя Ейвъри?- той докосна устни до нейните. Една наистина внимателна и от части ужасяваща целувка. Ръката му мина по лицето й и се вплете в косата й. Очите му се впиха в нейните и той поклати глава.
-Недей да плачеш. Нищо не съм ти направил. Какво ще правиш като ми стане скучно с теб? Тогава няма да имаш сълзи, а всички пищят и плачат... –той се засмя и се изправи. Мамка му спеше му се. Той се огледа и потърка лице. Трябваше да се изкъпе и преоблече.... Но ако я оставеше тук... Тя сигурно щеше да се измъкне. А от това се боеше най-много. Не, че нямаше да я намери де. Щеше да я открие и да я доведе отново тук. Но какво ли щеше да направи ако се измъкне? Някоя глупост, най-вероятно. Не, нямаше да рискува. Имаше дрехи в колата. А можеше да се изкъпе и тук. Но в този момент се сети нещо. Той нали й бе запушил устата? Обърна се към нея рязко и присви очи.
-А ти каква си лисица....- той се доближи до нея отново и този път не бе никак нежен. Отново я стисна за гърлото и доближи лице до нейното. Мамка му.....
-Ако изпищиш само веднъж малката.. Ще ти отрежа езика. Обещавам ти. – той я пусна толкова грубо, че главата й се удари в ръба на ваната. А имаше намерение за една минута да е мил. Уви.

by **Avery Dubois;** Вто Апр 01, 2014 11:21 am

Ейвъри, Ейвъри колко си глупава, ако си беше тръгнала, ако не бе продължила да подпитваш нямаше да се стигне до това положение, нали така? Ако просто бе държала любопитството си на страна, ако не му бе дала път да се покаже наяве, сега щеше да си си в къщи и да продължиш по старо му скучния си живот. Нямаше да има детски изгори, от който в момента не знаеше какво можеш да очакваш, какво щяха да ти направят, какво по – лошо можеше да ти се случи, но уви нищо от това не бе направено и нашата червенокоска, както винаги бе да достъп на любопитството си. Гледаше го, слушаше го и не можеше да повярва, не искаше да повярва все още, че онова беше онова момче, с което споделяше и към което бе добра, към което всички други се отнасяха с подигравка, а тя просто беше там седеше с него на обяд, говореше си и се държеше както всяко човешко същество трябваше да се държи с отсрещния. Не искаше да повярва, че това бе онова момче, в което бе влюбена, с което искаше да има някакво бъдеще, ако той й позволеше. А думите му, закъснели, действията му също. Ако беше казала тогава, ако бе му казала преди да изчезне дали нещо, нямаше да е малко по – различно от това, което е в момента. Но не вярваше.
Но реално като се замислим, всеки би постъпил така на неговото място, дали брат й щеше да постъпи по абсолютно същия начин, както той бе постъпил с родителите си, ако баща й бе посегнал? Дали брат й щеше да реагира както Адам, бе реагирал. Усещаше дъха му толкова близо до устните си, нещо което би искала с желание преди пет години.
Но сега дали го искаше? Дали би искала наистина такъв човек до себе си? Кой би искал убиец в живота си? Дали наистина трябваше да я е страх от него. Може би точно заради страха си искаше да си тръгне, може би точно заради него искаше да избяга от това място и да бъде далеч от него, но беше ли правилния подход.

-Брат ми ще се притесни, когато не му се обадя Адам. – прошепна по – плахо тя, сякаш само това, беше единственото, заради което искаше да си тръгне. Но дали действително бягството беше правилно, ами ако просто желанието да остане, можеше да събуди нещо в него, ако не показваше страха си, ако го заровеше прекалено надълбоко в себе си и просто беше онова момиче от преди пет години, дали тогава нещо можеше да бъде малко по – различно от това, което е в момента. Устните му се докоснаха до нейните, а единственото което се пораждаше в нея не беше някое забравено чувство, беше съвсем различно, беше отвращение, от това което може би е правил с много други момичета преди нея искаше й се да се дръпне да извърти главата си, но не трябваше, нали трябваше да се опита да бъде добра с него.

-И да искам да бъда с теб или да съм искала, едва ли това което правиш е начина, за да бъде някого с теб, Адам. Мислиш ли, че така ще задържиш някоя? Мислиш ли, че ще го накараш да остане около теб за каквото й да е било? - попита го момичето, като не искаше да си признава истината, да винаги бе искала нещо повече от него, винаги бе искала Адам не само като приятел, но така й не бе успяла да си го признае, а дали изобщо трябваше да го прави? Може би всичко беше просто една профаза, може би не трябваше нещата да седят по този начин, ами ако винаги бяха седели така и просто болното му съзнание в момента бе чакало просто ключа, за да бъде отключено, а когато го бе получил всичко бе станало само ужас. Той бе започнал да сее само ужас около хората, около тези който са около него.

-Най- вероятно ще свърша като всяка една, която си довел на това място, още в мига, в който ти стане скучно, със сигурност ще се порадваш и на моите писъци, нали Адам. – от къде бе извадила тази смелост? Може би само щеше да го ядоса, но нали искаше да му покаже, че не се страхуваше от него, защо тогава просто да не говореше за нещата с истинското им име, с това което наистина щеше да се случи с нея имаше ли някакъв избор, по – добре така показвайки му, че не я бе страх от него, от колкото плачеща и молеща го, нали? Момичето преглъщаше болката, която бе оставил преди малко по китките й, но можеше ли да преглътне и следващата му грубост. В мига, в който чу думите му, и усети силната болка в тила си, който се бе ударил в металния ръб на ваната момичето едвам се сдържа да не изпищи от болката, която отново бе предизвикал в тялото й. Но толкова много й се искаше да изкрещи, да покаже колко много я бе заболяло, но просто стиска очите си силно, прехапа устната си, борейки се със себе си просто да остане в съзнание, да не позволява отново онази черна яма да я погълне и да не й позволи да вижда отново. Искаше да бъде в съзнание, поне до следващата болка, която щеше да залее тялото й, може би тогава щеше да се моли да изгуби съзнание, само и само да не чувства, да не вижда какво й се случваше. Захапа силно долната си устна. Като се опитваше да си поеме дълбоко въздух..

-Доставя ти удоволствие, имам в предвид това, което правиш в момента, нали Адам? Изпълва ли те вътрешно, кара ли те да се почувстваш по – добре, да се чувстваш по – добър човек. Карайки хора, които са ти били близки по един или друг начин да страдат пред очите ти? – попита го отново тя смело, въпреки че не знаеше какво можеше да очаква от него, въпреки всичкия страх, които се събираше в тялото й, въпреки леките потрепвания, предупреждения на тялото й, че може би няма да успее да издържи следващата доза болка по – добре от колкото в момента, сякаш искаше да я предупреди, че това което щеше да се случи, нямаше да й позволи отново да покаже смелост срещу него.

by **Adam Romanov.** Вто Апр 01, 2014 3:36 pm

„В омразата ти- аз отхрих Господ.
В греховете ти- аз открих любовта.
Във вярата ти- аз открих прошката”
Нещо в живота ви карало ли ви е да паднете на колене? Да преклоните глава и да се молите за прошка? Да се молите за живота си? Някога в живота си осъзнавате ли се какво имате всъщност? Че не любовта, не гаджетата, не парите или секса са смисъла? Че единственото за което живеете сте вие самият? Осъзнавали ли сте някога в живота си кой сте? Какво става около вас? Виждали ли сте как всички ви манипулират? От родилния дом до погребалната агенция? Всички! Политиците, свещениците, учителите, работодателите. Приятелите и семейството-всички. Знаете ли кой е човека който никога няма да ви подведе? Не, не е любовта на живота ви. Дори той или тя ще избяга, за да спаси собствената си кожа. Но вие, вие самият никога няма да предадете себе си. И част от Адам Романов знаеше това. Виждаше го дори в бягството на сестра си. Всеки път, винаги когато тя имаше нужда от нещо се връщаше при него. Искаше пари, наркотици или секс. Но искаше нещо и го търсеше. А той бе кученцето, което бе готово да се превърти и да подскочи на два крака за бисквитка. И той можеше да го осъзнае още по ясно в момента благодарение на Ейвъри. Не, не тя не бе неговото просветление, но думите й за близките... Ооо тези думи колко го дразнеха. Колко истини му показваха. Истини за които от части бе сляп. Романов поклати глава и продължавайки да я слуша се питаше дали просто да не я убие наистина и да приключи с нея. За какво му бе да пилее нервите си с нея?
-Близки?!- извика и се обърна към нея. В очите му гореше пламъка на лудостта. Адам се доближи до ваната и седна на стола.
-Близки? Наистина ли Ейвъри? – той се облегна назад и спомените се изляха върху него, като кофа със ледено студена вода. Всички случай в които дори тя не е била до него. Всички негови болки. Всички рани, всичките сълзи и горчивина на детството му. Той не бе станал такъв по своя собствена воля. Не той се бе самоунищожил! Не той бе съсипал психиката си.
-Знаеш ли какво направиха моите близки Ейвъри? Знаеш ли колко много се бори, за да оцелея?! Колко пъти щях да умра от ръката на собствения си баща? Колко пъти съм оставян пред дома ни, на студа. Събуждах се сам! Пребит и сам оставен на произвола на съдбата. И след това идвах на училище търпях боклуците там и стисках зъби.-той млъкна и се наведе отново напред.
-И да, да доставя му удоволствие, защото аз нямам близки! Никога не съм имал близки и никога няма да имам. – имаше усещането че сам се обърква. Че си противоречи, но той бе луд. Така че какво значение имаше. На него лично не му пукаше особено.
Романов се изправи и все така ядосан я погледна.
-Няма да си тръгнеш, разбери го. Ще останеш тук и ако продължаваш да ме дразниш ще завършиш по-зле от всички останали.... А относно това дали искаш да си с мен. Не ми пука. И без това нямам нужда от такава като теб. – той излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. Тръгна към колата си и извади сак с дрехи. Щеше да се изкъпе и да хапне нещо. А след това да поспи. Ако трябва щеше да спи на походно легло, но да спи и само Ейвъри да го подразнеше още малко. Щеше да я върже надолу с главата и да я остави да си виси така.
Проклети жени винаги можеха да го изкарат извън нерви. Романов влезе обратно в склада и заключи след себе си. Той тръгна бавно по коридорите, докато стигна до банята. Не се бе къпал тук от доста време, но за негово щастие бе оставил един душ гел и шампоан. Сваляйки дънките и боксерките си той остави сака на един стол и се пъхна под душа. Първоначалната студена водна струя го накара да простене. Обичаше студената вода. Освежаваше го, но тогава дойде ред и на топлата.
Отново започваше да се унася. Имаше нужда от сън. Но тази проклета.... Той извика и удари с ръце стената. Дразнеше се, дразнеше се много. Защо й бе да говори с него? Защо й бе да се прави на смела, като не бе такава? Искаше да... Искаше какво? Да я накара да му се моли. Да... Искаше да я пречупи. Да я накара да му се моли за живота си. Да му признае, да му признае че го иска. Дори и да бе убиец той не трябваше да я отвращава. Той не го правеше за себе си. Добре де. Това бе пълна лъжа. Правеше го за себе си и все пак. Романов затвори очи и опря чело на мраморните плочки. Вдигайки едната си ръка се хвана за врата и с върха на пръстите си докосна дълбоките белези. Дали бе по-лош от родителите си? Със сигурност. Дали можеше да ги обвини, за това в което се бе превърнал? Вероятно. Беше ли редно? Не. Но нищо в този живот не бе редно. Застанал под течащата вода с опряно в стената чело си спомни онзи път, когато за малко баща му да го удави, докато го учеше да лови риба. Вярващите хора... Най-долните същества на тази земя. Изроди. И Адам бе изрод, но в сравнение с баща си... Дори му се струваше че е нормален. Той се отърси от това и бързо се взе в ръце. Нямаше да позволи на една малка курва да го кара да мисли за това. Той не бе такъв. Не му пукаше за тези неща. Не му пукаше за нея и за мнението й. И ако трябваше да я убие, както бе убил всички останали щеше да го направи.
Романов спря водата и гол се доближи до сака си. Извади една тъмно синя хавлиена кърпа и я уви около таза си. Погледна към дънките си и осъзнавайки че всъщност са мръсни ги прибра в плик и ги пъхна в страничния джоб. Премятайки презрамката през рамо тръгна бос към стаята в която бе тя. Влизайки дори не я погледна. Хвърли сака на земята и се просна на походното легло в ъгъла. Той вдигна ръка върху лицето си и затвори очи. Странно, но ако когато другите му бяха казвали същите неща изпускайки частта с близостта той буквално ги смазваше от бой. Но Ейвъри. Щеше да я сломи с безразличие. Да я остави гладна и жадна. Да я остави без никакъв друг избор освен да бъде.. Зависима от него. Защото тя трябваше да бъде зависима от него. Не, че я харесваше или искаше. Не му беше мерак. Просто бе някак си извратен на тази тема.

by **Avery Dubois;** Вто Апр 01, 2014 4:42 pm

Спомени, спомени за къде бяхме без тях, имаше и такива към, които нямаме никакво желание да се връщам, но всички думи я караха да се върне дори и за миг назад, да си припомни колко близки нямаше той. В действителност имаше такива поне тя се смяташе за негов близък в онези моменти. Не искаше да се връща там, но уви точно това се случваше, какво можеше да му каже? Искаше й се да му припомни, но имаше ли смисъл? Да му разкаже от някоя случка преди, облиза леко устните си, наистина не знаеше какво трябваше да му каже. Само притвори очите си, продължавайки да размишлява над миналото, докато той продължаваше да й говори какви ли не глупости.
Честно, ли? Не искаше да приема всичко това за реалност, по – скоро за някой кошмар, от който всеки момент можеше да се събуди, но уви болките, които изпитваше в тялото си й даваха да разбере, че това не беше просто поредния кошмар, беше чистата грозна реалност, на която просто не искаше да повярва.

Искаше й се да й каже всичко, което бе изпитвал, за да отключи тази лудост в съзнанието си, за да отключи целия този ужас, който сееше. Но уви нямаше как да го направи. Но единственото, което щеше да прави сега е да се прави на смела, нямаше да му позволи да я накара да се чувства зависима от него въпреки, че знаеше истината, знаеше че щеше да е зависима от него след като щеше да я държи тук. Не знаеше какво трябва да направи, за да го накара да я пусне освен да играе по неговата свирка, по неговите правила. Може би тогава всичко щеше да бъде наред. Преглътна отново като се загледа в движенията му, а когато излезна просто се зачуди дали сега не беше момента да се опита да избяга, но тогава ако я намереше всичко щеше да стане много по – лошо от колкото е сега. Просто седеше и гледаше в тавана, чудеше се дали нямаше да я остави и дали наистина щеше да свърши най – зле от всички до момента, щеше ли да й го причини?

А когато се върна просто извъртя очи и се загледа навсякъде другаде, но не и в него. Пое си дълбоко въздух, но отново всичко я заля онзи неприятен мириз, беше си точно мириз на смърт, миришеше на мърша на поредното изгнило тяло..Извъртя очите си, като притвори очите си, но не издържаше колко беше минало, времето сякаш не минаваше, но следващия момент просто се обърна и отвори очите си, като го видя заспал на походното легло.
Изправи се до седнало положение във ваната и след това просто се благодареше, че не бе завързал и краката й, излезна тихо от нея и се опитваше да бъде възможно най – тиха щеше да излезне от тук, нямаше да седи въпреки, че ако я намереше щеше да си изпати и беше сигурно в това.
Опитваше се да измъкне ръцете си, но само въжете се впиваше още повече в кожата й и оставяше следи от себе си там. За това просто отвори внимателно, едвам – едвам за да не скърца и я открехна като се измъкна от стаята, оглеждаше се и не знаеше на къде да тръгне все пак като я бе вкарал на това място тя не беше в съзнание, имаше доста стаи. Но не искаше да разбира какво има в тях. Започна да се разхожда из коридорите чудейки се как да се измъкне, но май нямаше да й бъде особенно лесно.

Спря се пред една стая, като отвори стаята вътре миришеше още по – лошо от колкото може да предполага, вътре имаше кръв, и какво ли още не, Ейвъри щеше да повърне само от мириса, който се впиваше през ноздрите й. Облиза устните си, като се опита да си сложи ръцете на устните си, но не успя да предпази всичко.
Излезна толкова бързо колкото и бе влезнала, трябваше да продължи, ами нямаше ли да е по – добре ако се върнеше преди Адам да се е събудил? Не трябваше да се махне от това място, но първо трябваше да се измъкне от тук...Продължаваше да върви из склада, като не знаеше къде какво може да намери.

by **Adam Romanov.** Вто Апр 01, 2014 5:30 pm

Умората му бе толкова голяма, че дори сам не можеше да повярва. Сънят му бе като най-сладкото нещо на този свят. Нямаше сънища. Нямаше спомени. Само спокойствие. Безпаметност. Имаше нужда от подобен вид почивка. Имаше нужда от всякакъв вид почивка. Но явно само той бе на това мнение за себе си. Романов се разсъни от неприятната миризма, която се усили.
Първото, което стори бе да я потърси с поглед. Изправи се ответно в леглото, като видя празната вана. Романов се пресегна към сака и бързо си намери дрехи. Навлече ги и извади един от ножовете от дъното на сака си. Пъхайки го в кубинките, които обу Романов излезе от стаята със скоростта на светлината. Съзнанието му за разлика от преди няколко часа бе трезво. Не бе подвластно на наркотици и алкохол. За момента. Но това бе по-лошия вариант. Защото Адам трезвен е.. Ами като Сатаната в лошо настроение. Той се движеше по коридорите като пантера дебнеща плячката си. Той ходеше тихо, дори тежките му обувки не оставаха звук след себе си. Можеше да види следите оставени от нея в праха. Мина покрай стаята която бе отворила и надникна вътре, като бе вдигнал едната си ръка пред носа, за да не диша ужасната миризма.
Мамка му това нейно любопитство. Романов се ослуша и сякаш долови дишането й. Бавно тръгна по един от коридорите и я видя. Ходеше и разглеждаше сякаш бе в музей. Той поклати глава и се наведе извади ножа от обувката си и се загледа в нея. Бавно се прицели и го хвърли.
Ножа излетя точно към главата й. Добре, не точно. Мина на няколко милиметра. Достатъчно че да я стресне. Острието се заби в стената и дръжката започна да се клати. Сигурен че това е привлякло вниманието й тръгна към нея с бърза крачка и едната му ръка се стрелна към косата й. Пръстите му се вплетоха в червените кичури и той я дръпна с всичка сила сигурен че е откъснал няколко кичура. Той я блъсна в стената и отново я хвана за гърлото.
Нямаше да й проговори. Не, нямаше да каже нищо. Гледаше я в очите и изпитваше желание да й причини много, много неща. Но вместо това направи едно. Вдигна едната си ръка пред лицето и я завъртя така че да я види и от двете страни, миг след това я зашлеви с такава сила, че ако не я стискаше за гушата сигурно щеше да я запрати на земята. Но това бе само началото, той отново я зашлеви и пак, и пак. Когато лицето й бе покрито с достатъчно кръв отново я хвана за косата и буквално започна да я влачи за косата. Блъскаше тялото й в стените, спираше и я удряше отново. Той я завлачи пред онази стая която бе отворила и я изправи така че да я погледне в очите. Усмихна се и я хвърли вътре. Затвори вратата и я заключи. Сега нямаше как да се измъкне. А и със сигурност нямаше да изкара много преди да й се прииска да я пусне. Той се облегна на вратата и се отпусна на нея свличайки се на земята. Подпирайки ръце на коленете си присви очи. Не можеше да повярва че се държеше от части толкова детински. Но тя не заслужаваше зряло поведение! И какво зряло поведение. Опитваше се да му избяга, а това наистина го нараняваше. Добре де, не му пукаше. Няма да ви лъжа. Но това не значи че щеше да й го позволи.
Въпреки че смелостта й. Тази смелост го караше да й се възхищава. Другите също се опитваха да бягат. Но те го правеха като го няма. Естествено. А и винаги докато бе с тях бяха мили. Стараеха се да му угодят. Да не го обидят. Правеха всичко, което той искаше. Угаждаха му. А тя. Тя бе друга. Бе различна. И точно за това искаше да я пречупи. Добре, може би тя щеше да пречупи него в крайна сметка. Но ако се стигнеше до това... То значеше, че Адам ще я задържи доста дълго жива. Не здрава. Жива. Защото тя го ядосваше. Много го ядосваше и то докато не бе друсан. А докато не бе друсан си спомняше за нея. Спомняше си всички техни моменти. Всички мигове. Всички усмивки и закачки. Всеки път в който тя му бе помогнала. Искаше му се да отвори вратата и да.. Се извини? Не... Но да я вземе и да я заведе някъде. Примерно да отседнат в хотел.. Пък току виж станали приятели отново?
Глупости. Той не можеше да има приятели. Та той бе изрод.

by **Avery Dubois;** Вто Апр 01, 2014 6:28 pm

Вървеше по коридорите и се ужасяваше все повече и повече, наистина не можеше да повярва, че той прави всичко това, не искаше да повярва, че заради срива в детството му се бе превърнал в това, което беше в момента. Искаше й се да беше онзи Адам, но точно в мига, в който си го помисли, ножа прелетя покрай главата й, а това я накара да замръзне на мястото си. Просто не искаше да помръдне. А след това и бързото му приближаване искаше да я заболи, знаеше го. Знаеше, че ще я накаже за това, което бе направила. Но това, че не казваше нищо я плашеше още повече. Болка, и отново болка. Усещаше силната болка, която й причиняваше.

Искаше й се да извика, но нямаше да му достави това удоволствие, нямаше да му го достави. Искаше й се да се разплаче, но и това нямаше да направи. Въпреки, че болката от скубането, от ударите всичко това. Щеше да го приживе, щеше да успее. Но дали щеше да успее да пребори болката, която нарастваше вътре в нея, нямаше ли да я пречупи психически, точно от този срив се плашеше най – много. Усещаше кръвта, която се стичаше по лицето й, усещаше болката от ударите в стената...всичко това, но нямаше да заплаче, нямаше да му достави това удоволствие..

-Ще гориш в Ада, Адам за това. – каза му тя преди да затръшне вратата в лицето й. Нали знаете какво казват хората „Когато ударят едната ти блуза, подложи и другата” точно това щеше да направи, щеше да му позволи да прави каквото иска с нея, но нямаше да му позволи да я пречупи.Прехапа устните си и стисна очите си, но сякаш това предизвика болка в лицето й. Болеше я, но единственото което се чу от устните й беше едно тихичко „Ох”

-Знаеш ли Адам, ти си прекрасно същество. Най – чаровното и най – прелестното, което някога съм срещала. Ще ми се цял живот да бъда с теб, ще ми се да те имам само за себе си.. – каза тя, по – тихо, но знаеше, че ще я чуе, че беше още от другата страна. – Не в същност като се замисля, ти си изрод. Превърнал си се в изрод. Ти си най – отвратителносто и скапано същество, което може да съществува. Отвращаваш ме, повръща ми се от теб и от това, което правиш със себе си. А ти сам си си го причинил и никой не ти е виновен. Просто си един побъркан психопат, който ще гори в Ада. Никога няма да си нещо, повече от убиец. Никога няма да имаш нищо, нито ще имаш дете, нито жена, която да се събужда с щастие до теб. – каза си чистата истина, без изобщо да я интересува какво ще стане, дали щеше да побеснее, дали нямаше да каже нищо. Просто каза това, което мислеше. Въпреки, че ако я бяхте попитали преди пет години, въпреки че ако я бяхте попитали преди да й причини всичко това, щеше да каже, че Романов наистина е прекрасно същество и би си признала, че все още имаше дори и малки искрици към него.

-Прави с мен каквото искаш, Адам. Убий ме, мъчи ме, не ме интересува. Но няма да ме пречупиш, няма да ме накараш да ти се моля, няма и да ме чуеш да плача. – Ейвъри сякаш беше толкова сигурна в думите си, макар че вътрешно умираше от страх, умираше от страха от това, което щяха да доведат думите й. Но не искаше да му показва този страх, въпреки че колкото и самоуверено да звучеше, знаеше че той надушваше страха в нея.

За миг се замисли, за всички онези мигове, който бе прекарала с него, за всяка усмивка, за всяка игра, държаха се като деца, забавляваха се като такива, но те бяха деца и това им носеше радост. Но явно Адам, беше погребал онова момче толкова дълбоко, че Ейвъри се чувстваше безсилна въпреки, че се правеше, че не й пука какво щеше да се случи с нея тръпнеше вътрешно.

by **Adam Romanov.** Вто Апр 01, 2014 7:03 pm

Думите й го накараха да вдигне глава и да затвори очи. Той се подсмихна. Да, разбира се. Защо не? Той бе виновен за всичко. Наистина. Той бе направил всичко. Той бе запланувал шибаното си раждане. Как не. Романов извади телефона от джоба си и намери номера на сестра си. Набра го и изчака. Едно позвъняване, второ, трето.
-Да?- гласът на Ева успя да го пречупи. Той хвана лицето си с една ръка и прошепна.
-Защо избяга от мен?
-Не, не съм избягала. Просто не съм при теб. – той се подсмихна, като чу думите й.
- А, стига бе. Мислех си, че си до мен.- отвърна и чу как сестра му се засмя от отсрещната страна.
-Какво има Адам?
-Срещнах едно момиче.. Учехме заедно в Русия.- сестра му дори не дочака да довърши.
-И? Какво?
-Хванах я....
-Убий я, защо ми звъниш? Да не си бебе? Знаеш какво да правиш. Убий я и отиди да си намериш занимание. Не ме занимавай с глупости Адам.- линията прекъсна и той остана като вкаменен с телефона до ухото си. Знаете ли по принцип Романов изпълняваше всяка прищявка на сестра си. Винаги беше готов да й угоди. Но не и сега. Не искаше да убива Ейвъри. Пречупваше оковите си. Адам махна телефона от ухото си след сигурно пет минути и го прибра в джоба си. Романов се изправи и отвори вратата. Погледна към червенокосото момиче и я хвана над лакътя. Дръпна я да се изправи и я изведе от стаята.
Романов тръгна към стаята в която я бе оставил първоначално. Вкара я вътре и я бутна на земята. Пресегна се и взе още едно въже и хващайки краката й започна да връзва глезените й. Изправи се и я вдигна от земята, бутна я да седне на стола и присви очи. Какво трябваше да прави сега с нея. Седна на земята и опря гръб на ваната. Погледна към тавана и въздъхна.
Мълчанието се проточи толкова дълго, че слънцето вече залязваше, когато той отново въздъхна и се изправи.
Изминалите часове прекара в размисли. Да я убие или не? Можеше ли да я убие? Искаше ли да я убие? Не. Искаше тя да е негова. И тя щеше да е негова. Минавайки покрай нея все така мълчалив седна на леглото и вдигна крака, извади телефона си и започна да се рови из приложенията. Погледа му често трепваше към нея. Към нараненото й лице. Към кръвта която самият той бе причинил. Поклати глава и стана отново. Не знаеше какво да прави. Бореше се. Бореше се със себе си и с желанията си. Искаше я. Искаше я жива. Дори искаше да върне времето назад, но не можеше. Но сестра му, му каза да я убие. Той извика и изрита един дървен шкаф. Дървото се счупи от удара и той отиде до сака си извади пистолета и вдигна предпазителя. Приближи се до нея и го опра в главата й. Искаше да натисне спусъка. Пръста му бе точно там. На спусъка и чакаше решението на мозъка му. Можеше да го натисне и всичко да приключи.
Гледаше я. Дулото бе притиснато към черепа й. Косата й бе чорлава и мръсна. Спластена, но червения цвят се виждаше толкова ясно. Сигурно ако косата й бе чиста бе страхотна на допир. Представяше си аромата й. Искаше му се да я докосне. Да бъде мил с нея. Да не се държи така. Романов отново извика и махна пистолета. Прикрепи го към дънките си и застана пред нея. Той прокара едната си ръка по лицето й и прехапа устни.
-Няма да те убия.- прошепна го толкова тихо, че тя може и да не го бе чула. Но няма значение. Той нямаше да я убие. Нямаше. Щеше да я държи жива и да.. Я превърне в своя. Негова лична собственост. Без второ мнение по въпроса. Той стана и погледна през малкия прозорец. Искаше му се да излезе. Но някак си не можеше да я остави тук. Ако беше някоя друга нямаше да му пука щеше да я върже с верига около врата и да я остави в някоя от стаите. Но тя щеше да се измъкне или да направи някоя друга глупост.

by **Avery Dubois;** Вто Апр 01, 2014 7:40 pm

Кожата й настръхва в мига, в който вратата се отвори, стресна се. Какво щеше да следва сега. Издърпа я, извади я, но не каза нищо. Как трябваше да реагира в момента. Какво трябваше да направи и ето отново в онази стая, отново продължаваше да вързва все повече въжета около тялото й. Загледа се в него и се чудеше какво толкова минаваше в момента в главата му. Но сякаш отговора на въпроса й не закъсня.
Усети дулото на пистолета опряно на челото й, студенината му, страха се загнезди в гърлото й, очите й намериха неговите, сякаш наистина бе готова да получи това, което той искаше да направи с нея. Но ако сега го направеше, какво щеше да се случи, най – вероятно щеше да намери новата си жертва. Ейвъри преглътна леко, писъка който се набираше в диафрагмата й, но не знаеше какво трябваше да направи, да изпищи или да продължи да мълчи и да побелява от страх.

Но виждаше нещо, в него което до сега не бе забелязала, сякаш нещо в него се колебаеше, сякаш се чудеше какво решение да вземе. Ейв си затвори очите, чакайки да усети да почувства решението му, сякаш се бе примирила с него, сякаш се бе съгласила с всяко решение което той вземеше. Защото знаеше, че това или ще е края й или началото на нещо, може би малко по – различно. А ако сега той се откажеше да го направи, значи имаше нещо, нещо което малко или много се пречупваше в него, нещо което може би щеше да човърка още малко и може би щеше да види една част от стария Адам, който познаваше. Или най – вероятно в момента сама залъгваше себе си, сама се убеждаваше в нещо, което може би нямаше да се случи. Може би сега щеше да свърши завързана на този стол, брат й щеше да я търси и нямаше да я намери. А Адам...той щеше да се измъкне чист като сълза и да намери следващата си жертва. Пое си дълбока глътка въздух, а чакането я убиваше.. точно когато отново й се искаше да се замисли, бе прекъсната от премахването на пистолета от главата й, усети топлата му ръка да минава по лицето й, отвори очите си и видя, че каза нещо, но не успя да разбере какво точно бе казал. Не можеше да го разбере.
Сякаш облекчението заля тялото й, а онази глътка въздух която си беше поела излезна бавно измежду подутите й устни. Усещаше, че на места бяха цепнати, усещаше лицето си подуто, а в цялото й тяло се бореха единствено болката и страха. Гледаше го и се зачуди какво по – дяволите се случваше с него. Да не би да се замисляше? Да не би .... не не вярваше, че в него може да се е появила дори искрица човештинка.

-Адам...- започна Ейвъри тихо, и въздъхна леко от болката в ребрата й. – Кажи ми... кажи ми какво целиш с всичко това? Това не е начин да задържиш някого, Адам. – продължи да му говори червенокоската, дори и да й бе трудно да го направи в момента. Но искаше да разбере, какво се случваше в главата му.

-Защо не ме уби, нали това искаш, да мъчиш момичетата, докато не се пречупят, а след това ги убиваш. Защо се отказа, Адам?

by **Adam Romanov.** Вто Апр 01, 2014 8:26 pm

Гласът й от части го стресна. Той не очакваше тя да проговори. Не искаше тя да говори. Искаше да пропусне тази част от съществуването си. Защото от както я познаваше винаги се изказваше не на място. Но тя не бе на това мнение. Когато Ейвъри зададе въпроса си, той бе като пирон. Ръждясал пирон забиващ се в съзнанието му. Да задържи някой, да задържи някой. Той се хвана за главата и отново извика, а тези думи се повтаряха ли повтаряха в съзнанието му.
Виеше му се свят, задушаваше се. Не можеше да й отговори. Нямаше отговор. Той не. Той... Какво?! Искаше ли? Да искаше, искаше някой до себе си. Искаше да има жена до себе си! Искаше! Но нямаше! Нямаше защото Ева нямаше да му го позволи. Той дори Ейвъри не трябваше да има. Ева я искаше мъртва и той трябваше да я убие. Трябваше да я убие. Но не можеше да я убие. Бореше се толкова много. Вътрешна война, която нямаше победители и губещи. Той падна на колене на земята държейки се за главата.
-Спри! Спри да говориш!- той буквално бе заровил пръсти в косата си и сигурно щеше да я отскубне от скалпа си. Романов поклати глава и се опита да възстанови дишането си. Не можеше, не можеше да диша. Бе му толкова трудно.
Адам вдигна глава и ръцете му минаха през лицето. Не можеше да остане тук. Не можеше да остане с нея. Не и сега.
-Не! Бъркаш. БЪРКАШ!!- той се изправи и се доближи до нея. Приклякайки отново пред стола вдигна едната си ръка и я сви в юмрук, но не я удари.
-Не ги убивам за това! Не! Те не са тя! Убивам ги защото те не са.... Правя го за нея, разбираш ли!? Защото тя така иска. На нея това й харесва. А аз искам тя да е щастлива!- той се изправи отново и се отдръпна от нея. Погледна към ваната и седна на ръба й. Побъркваше се. Не, той не бе нормален, но изперкваше още повече. Романов подпря лакти на коленете си и след това подпря брадичка на ръцете си.
-Просто исках тя да има всичко! Исках да забравим това което стана. Но тя се промени, а аз нямах избор. Трябва някой да я пази, да я защитава.... Но тя искаше да убия теб! Тя иска да те убия и не мога.- той изрита с пета ваната и я погледна с налудничав, психопатски поглед. Трябваше да я убие. Но не можеше. Нещо не му даваше. Точно това, което тя търсеше в него. Но можеше ли Ейвъри да се пребори с цялата му лудост, за да стигне до момчето опъващо конците на Романов в момента? Надали.
Тъмнокосото момче започна да яде вътрешната страна на едната си буза и осъзнаваше бавно, че бе чист от няколко часа. Не бе друсан или пиян. А трябваше да направи поне едното. Той свали едната си ръка и започна да удря с длан коляното си. Съвсем леки тикове от липсата на наркотици.

by **Avery Dubois;** Вто Апр 01, 2014 9:06 pm

Видя как буквално се разпадаше все повече психически пред нея, а тя седеше и гледаше чуваше думите му, думи който я ужасяваха повтаряше „нея” отново и отново. За кого говореше, но когато продължи, сякаш картинката й се изясняваше, сякаш всичко ставаше все по – ясно и по – ясно. Избистряше се, не беше сигурна, но една част от нея си мислеше, че Ева бе в основата на всичко това. Тя бе тази, която го караше да е това, което е. Но имаше ли оправдание, можеше ли да го оправдае с това, можеше ли да си помисли, че всичко това е нормално?
И тогава чу остатъка, чу новото й желание, а това я смрази. Но едно нещо, сякаш я стопли, той не можеше да го направи, но до кога нямаше да може? До момента, в който Ева не му го наложи или до момента, в който той се изгуби съвсем. Гледаше го и се чудеше, кое беше по – лошото нервните му тикове от липсата на алкохол, а може би от липсата на дрога или това, което й причиняваше, което й бе причинил.

Момичето не можеше да си замълчи отново, не искаше да мълчи, болеше я когато говореше, когато си поемаше въздух, но имаше какво още да каже, трябваше да каже всичко, което мислеше, защото така бе научена, защото това искаше. Искаше да си каже това, което имаше, да бъдат свалени всички карти. А и тя малко или много, виждайки този срив, нежеланието му да я убие, беше сигурна, че онова момче, което познава е някъде там и тя малко или много го докосваше. Искаше да го достигне още повече, но не знаеше какво щеше да си изпати.

-Адам, ти си мъж... Мъж си за Бога и нямаш воля? Не можеш да устоиш на това, което иска тя, само защото искаш да е щастлива. Къде е тя сега, Адам? Къде е? Дали и тя мисли, за твоето щастие, така както ти мислиш за нейното? Дали и тя се замисля, колко си щастлив и какъв живот искаш? – попита го тя говорейки по – тихо усещаше, колко много й бе пресъхнало гърлото, не само от не достига на вода, ами и от душенето. Беше сигурна, че по вратът й бяха отбелязани пръстите му, бе сигурна, че тялото й е покрито със синини от ударите в стената, бе сигурна, че лицето й цялото е загубило цвета си и е покрито със засъхнала кръв, на места синьо, а на други го усещаше подуто. Но сякаш това не я спираше. Въпреки, че не знаеше какво можеше да очаква след малко, въпреки че не знаеше как той ще реагира на думите й всеки един момент. И въпреки паническия страх, който изпитваше вътрешно, въпреки че този страх й казваше да вика и да се опита да избяга, тя не го правеше, а той беше толкова уязвим в момента. Но беше взел мерки, беше вързал краката й, беше вързал и ръцете й, а това отежняваше положението й, защото дори и да на правеше какъвто й да е било опит, нямаше да стигне до никъде.

-Давай тогава..направи го. Убий ме след като тя го иска. Нали това е най – важно за теб, нейните желания.Давай тогава.. пребори своето желание и убий отново заради нея. А след това иди и се надрусай. Или пък, ако е по – лесно направи го сега, а след това просто ме убий. – Ейвъри притвори очите си, просто не искаше да вижда новата доза изперкване която щеше да го залее, но виждаше онова объркване в очите му, виждаше всичко това и сякаш се радваше, че го кара да се обърка, че го караше да се замисли за нещо или просто докосваше онази част от него, която в момента, сякаш беше на нейна страна и не му позволяваше, да я нарани повече... Може би и бъркаше, може би след думите й, точно това щеше да се случи с нея, може би щеше да реши да я убие или да я нарани отново, но и това щеше да понесе. Не знаеше защо изобщо го правеше, не можеше да разбере защо, но го правеше. Беше сигурна, че всички останали са бягали, че всички останали са крещяли като обезумели. Но тя пазеше страха си в себе си, криеше го сякаш от него и не му даваше да го види, въпреки че всичко, което ставаше вътре в нея, можеше да бъде прочетено в очите й...

-Направи го Адам, може би ще я направиш отново щастлива, но кой ще направи теб, щастлив?

by **Adam Romanov.** Сря Апр 02, 2014 5:04 pm

Погледа му бе празен. Пуст. Нямаше следа от чувство и емоция. Нямаше следа от битката, която бе водил до преди момент. Просто бе там без да е там. Присъстваше, но го нямаше. Думите й можеха да го накарат да закрещи. Да я пребие и да я остави да се дави в собствената си кръв. Коя бе тя, че да казва има ли или няма достойнство? Воля?! Романов нямал воля. Точно тя щеше да го каже?
Адам се изправи от стола и се доближи до сака с нещата си. Не беше сигурен какво търси, но когато го откриеше щеше да разбере. Изсипвайки половината си неща на леглото откри малко пликче с амфетамини вътре. Взе две от белите таблетки и ги лапна. Не му се занимаваше да ги троши или нещо подобно. И така щяха да подействат. Той седна на леглото и потърка лице. Нервите му буквално вече започваха да се изтъркват. Романов нямаше достатъчно добра нервна система, за да търпи думите й. Той я погледна и се запита, дали тя самата не искаше той да я убие? Предизвикваше го. Играеше си с него и той много, много добре се осъзнаваше, че е така. Но нямаше да й го позволи. Нямаше да й позволи да го контролира. Да се опитва да изземе функциите на сестра му. Романов взе черното тиксо което бе извадил от сака си и се доближи до нея. Залепи устата й и я плесна леко по бузата.
-Виждаш ли.. Имам воля. Там е проблема че още си жива. Защото просто искам да останеш жива. И те държа жива, но не за да ми опяваш и да ме предизвикваш. – той се изправи и се загледа във вратата. Тялото му започваше бавно да се изпълва с адреналин и сила. Съзнанието му приемаше нещата по-ярко. Той се усмихна и я погледна. Нямаше как да му избяга. Нито една не бе стигала особено далеч в опитите си. А за нея щеше да вземе специални мерки.
Връзвайки Ейвъри за самият стол Той не каза и дума. Просто излезе и заключи вратата зад себе си. Заключи и вратата на самия склад. Той вдища дълбоко поемайки от нощния въздух и тръгна към колата си. Когато се качи пусна радиото и потърси новини. Все още не бе обявена за издирване. И сигурно щяха да я обявят след ден или два. Кoгато вече тотално му бе изпилила нервите.
Ейвъри сама не осъзнаваше колко лошо прави. Той я пазеше жива, защото очевидно я харесваше. А тя... Тя го предизвикваше. Що за глупачка. Ами ако утре наистина изперкаше тотално и я гръмнеше като куче? Не. Това не бе оферта за нея. Но явно рижавелка не го осъзнаваше.

Адам спря колата пред склада късно на следващата сутрин и бе в едно от най-тежките си състояния. Ядосан, надрусан и много пиян. Бе си купил два бургера от някаква закусвалня и нищо за нея. За какво й бе храна? Нали бе много отворена. Можеше да си седи гладна. Малка уличница. Той влезе в склада и вървейки по коридорите ръката му се удряше във всяка врата, докато не отключи и не влезе в тази в която я беше затворил.
-Я.. Ама ти още си жива.- засмя се и я удари леко зад врата. Отиде до леглото и се протегна.
-Знаеш ли мислех си цяла вечер за теб. –той плесна с ръце и я посочи.
-И имах прозрение. Когато най- накрая успееш да ме влудиш до такава степен че да искам да те убия, просто ще ти изтръгна сърцето. Всъщност звучеше по-яко докато го обмислях. Сега не ми харесва толкова. Няма значение де. Мислех си още нещо. Да те маркирам. Така дори някой ден ако си тръгнеш от тук ще знаеш, че си моя. –той се засмя и извади единия бургер от плика, разопакова го и отхапа една голяма хапка. Притвори очи от вкуса и почти буквално измърка.
-Ще ти хареса. Да знаеш, много е вкусно.- той отхапа още една хапка и се облегна на стената вдигайки единия си крак на леглото. И в този момент се сети нещо.
- А знаеш ли!? Ако пък продължиш да говориш както ми говори вчера може просто да ти зашия устата. –той погледна към тиксото на устата й и прокара едната си ръка зад врата си. В този момент се осъзна. Правеше му се секс. Наистина. Бе друсан, пиян и тя... Ооо тя бе пребита и тих. Точно по негов вкус. Изтерзана.
-Мисля да закуся и да правим секс, съгласна ли си? Не, не ми отговаряй. Не че можеш де.- засмя се отново и се наведе напред. –А и ако си съгласна надали ще ми хареса, така че.- сви рамене и отново отхапа от бургера си.

by **Avery Dubois;** Сря Апр 02, 2014 5:32 pm

В момента не знаеше какво точно изпитва, дали го мразеше, дали я отвръщаваше или и я вече не знаеше какво трябваше да изпитва към него, но това което се случваше в момента, явно с това да говори с него нищо нямаше да излезне, може би ако започнеше да играе онази роля на покорното момиче, на онова зависимо момиче нещата щяха да се променят. Колко време не бе спала вече? Оглеждаше стаята, но този път със сигурност нямаше да успее да се измъкне от това, което бе направил. Нямаше нищо остро около нея, а й да успееше да направи нещо каквото и да е било, той бе заключил. За това едва ли щеше да успее да се измъкне изобщо. Ейвъри проплака леко, като й идваше да изкрещи идваше й да направи нещо само и само да се махне от това място, да избяга далеч от него.. но нещо в нея.. нещо в нея искаше да му помогне. Искаше да го накара да прогледне и да спре да прави глупости. Но нямаше шанс, поне не и на този етап.

Може би, ако действително започнеше да играе по неговите правила щеше да успее да стигне до него, повече от колкото да го предизвиква и да му говори, онези истини, които не искаше да чуе. Не искаше да прозре. Преглътна леко, като усещаше как черното тиксо опъваше и без това наранената й кожа. Усещаше, че всеки път, в който помръднеше ръцете си въжетата се врязваха все по навътре в кожата й.
А толкова много й се спеше, просто имаше нужда от няколко часа сън, но как изобщо можеше да се отпусне и да поспи, имаше нужда и от вода, защото имаше чувството, че ще издържи още максимум два дни без това преди да започне организма й да се дехидратира. Но уви нямаше да му го признае, може би след като започнеше да играе по правилата, които той определя, не само щеше да се измъкне, ами и щеше да успее да направи нещо по – различно. Искал я жива, пази ли я? Какво правеше, за какво му беше жива, Дюбоис започна да се замисля и за тези му думи, но какво можеше да значи това.

Може би действително я искаше жива, заради нещо различно, след като не я бе убил, след като сестра му бе пожелала. Бе се разпаднал пред нея, бе видяла онази вътрешна война, която се водеше в него в очите му. Но нима това можеше да значи нещо. В стаята ставаше все по – тъмно, все по – мрачно. Със сигурност на вън, вече бе прекалено късно, нямаше представа за времете нито имаше и идея, от колко време бе тук. Усещаше как очите й бавно започваха да се затварят, а тя се чудеше дали изобщо можеше да се отпусне да поспи малко. И докато се чудеше просто бе заспала..бе се отпуснала до толкова, че единственото, което успя да я накара да отвори очи, беше една слаба миждикаща светлина която изведнъж започна да свети право в очите й. Това я накара да се размърда и да забележи, че Адам все още го нямаше.
Но не закъсня и идването му. Изглеждаше по – същия начин, по който го бе срещнала сутринта, пиян, надрусан... преглътна леко, защото действително не знаеше какво да очаква когато беше в това състояние.

Думите му накараха кожата й да настръхне, да я маркира.. Да си тръгне може би някой ден от тук.. той какво смяташе да прави с нея? Да я задържи действително по този начин ли? А следващите му думи я разтърсиха още повече.. да правят секс? Ама той сериозно ли мислеше да прави това с нея? Момичето преглътна леко, от коментарите му... не й се мислеше какво можеше да се случи и какво можеше да не се случи, беше толкова странно, защото различни чувства започнаха да се борят в нея, а й да се опиташе да каже нещо нямаше никакъв смисъл. Но това за маркирането.. не знаеше какво щеше да й причини.

by **Adam Romanov.** Чет Апр 03, 2014 1:51 pm

Очите й бяха изпълнени със страх и ужас, като го видя. Като го чу. Особено за това с маркирането. Страх, който усещаше наистина буквлано във въздуха. Мамка му възбуждаше се от ужаса й. Искаше му се да я просне на земята и да прави секс с нея цял ден. Но нямаше, нямаше да го направи на сила. Щеше да я накара да го иска.А и нещо в него му подсказваше, че въпреки страха й тя го желаеше. Нямаше как да не го желае. Просто нямаше да е нормално и психарският му мозък нямаше да го приеме. Романов я гледаше и започваше да дъвче по-бавно. Нещо вътре в него искрено се наслаждаваше на тишината. Трябваше да й залепи устата много по-рано. Той се подсмихна и като изяде първия бургер, извади и втория и малко шише с вода.
Може би Романов бе луд, наистина луд. Но нещо в него ценящо може би бившата му приятелка, го накара да се изправи и да и развърже ръцете. Хвана лицето й в шепи и я погледна в очите. Не искаше да се кара пак с нея или нещо подобно. Някак си не мислеше, че е редно. Въпреки че бе влязъл в своето странно настроение сега не искаше да се карат. Не искаше да я преследва. Може би ако се разбираха по-добре нямаше да има проблеми между тях? Да той щеше да полудява от време на време, но тя щеше да е жива и добре. Само да го осъзнаеше сама. Той се усмихна криво и прошепна.
-Ще ти дам да хапнеш нещо... По принцип нямаше, но... Някак си те харесвам Ейвъри. Пък и не ми се иска да умреш от глад или жажда.- той поклати глава и свали черното тиксо. Взе водата и й даде шишето, даде й и бургера и седна на пода пред нея. Романов сложи ръце на коленете й и се загледа в нея.
-Искаш ли да се измиеш? Има къде? Ще ти намеря дрехи ако искаш още нещо. Дори мислех да говориш с брат си... Може да му кажеш че си при някоя приятелка... – той огледа помещението и прокара едната си ръка през косата. Издувайки бузи с въздух той отново я погледна.
-Ако искаш може да... Отидем на хотел? Знам ли... Имам апартамент в центъра, но не е нещо особено. Не знам, ти кажи. – какво по дяволите Адам? Каква е тази промяна? А да... Наркотици, алкохол и лудост. Страхотна комбинация. Е това определено бе граната без предпазител. Ако сега Ейвъри кажеше нещо не на място или направеше нещо не на място със сигурност нещата щяха да се сринат. Дори Романов го осъзнаваше.
Той се изправи и беше готов да я развърже и направо да я изведе от това място. Но ако сбъркаше? Отново започваше да се колебае. Нямаше й доверие. Вярваше й от части, но може би не на нея, а на страха й.
Романов мина зад гърба й и сложи ръце на раменете й като с изключителна, дори леко ужасяваща нежност започна да я разтрива. Пръстите му се движеха внимателно по материята на блузата й. Той се наведе към нея и докосна устни до врата й. Пръстите му минаха под ръба на дрехата, като не докосваха нито повече, нито по-малко. Само раменете й. Той вдигна устни като ги докосваше до кожата й, нагоре към ухото й и прошепна.
-Бъди послушна Ейвъри. Веднъж в живота си бъди послушна и не си играй с нервите ми и току виж си получила това, което винаги си искала.- той се отдръпна и се протегна. Нямаше да я изнасили, поне се надяваше да не се стигне до това, а да стане по нейно желание. Но...

by **Avery Dubois;** Чет Апр 03, 2014 2:32 pm

Седеше и се вглеждаше в него, когато той заговори, имаше нещо но наистина не можеше да разбере какво бе то. Момичето преглътна леко, когато усети , че въжето около ръцете й бе премахнато. Сякаш свали нещо, което ужасно много притискаше кожата й. В действителност беше точно това. Китките й сякаш олекнаха, кожата й за пулсира, а кръвта сякаш започна да минава отново под кожата й. Ейвъри се зачуди какво се случваше, как трябваше да реагира точно в този момент. Но нещо й подсказваше, че ако просто вървеше по неговата свирка, ако опипваше почвата много внимателно щеше да е много по – лесно за самата нея.

Но определено това често сменящо се поведение, което вървеше в него, я караше да обръща мнението си на триста и шейсет градуса, за миг дори се зачуди, дали не е развил някое раздвоение на личността или просто си беше такъв? Какво трябваше да му отговори на всичко това, може би да го остави той самия да вземе решение, защото не бе сигурна как точно трябваше да му отговори. Ейвъри взе сандвича и водата и преди да е отговорила каквото й да е било, отхапа малка хапка от него придружена с отпиването на голяма глътка от водата. Усещайки погледа му върху себе си, преглътна хапката от сандвича и отпи нова глътка вода, която сякаш накара всичко в нея да се събуди. Обаче имаше проблем ченето я болеше, явно от ударите не явно ами следствие на тях и й бе изключително трудно да дъвче, за това просто се отказа.

-Не знам, номера на брат си. Все пак изхвърли телефона ми, забравяш ли? – попита го съвсем спокойно, с равен и от части по омекнал тон. Дори и с това внимаваше, за да не излиза, че се заяжда с него, което не правеше просто излагаше фактите. Прехапа леко наранената си устна продължавайки да го слуша, когато ръцете му започнаха да масажират раменете й. Което беше някак плашещо, защото не го бе виждала да се държи толкова нежно, сякаш я подтикваше или по – скоро я предразполагаше, подготвяше я за нещо, което самата тя не разбираше.

-Да, Адам имам нужда да изчистя тялото си от цялата тази мръсотия. А относно това дали искам да ме махнеш от тук...Не бих го отказала, няма значение къде просто да ме махнеш от това място. Ще дойда където пожелаеш и няма да бягам, защото не го искам. – каза го сякаш беше завършен факт. Говореше му нежно и мило, само за да не стъпи на криво. Може би наистина не искаше да избяга от него, но това щеше да е въпрос на време до кога щеше да издържи на често менящото му се настроение. Въпреки, че беше сигурна, че нямаше да издържи много ако отново й нанесеше някое физическо нараняване. Не искаше да си помисля, какво можеше да се случи отново, ако стъпеше на криво.
Беше убедена, че е достатъчно посиненa, че е достатъчно наранена в момента. Беше й сигурна, че лицето й изобщо не е това, което беше преди да срещне него. Но щеше да прави това което й се казва, току виж нямаше повече подобни ситуации, в което Ейв не можеше да бъде сигурна, защото не знаеше в кой момент щеше да му врътне отново крушката. Момичето взе едната си китка и започна да разтрива прежуленото място от въжето, скланяйки погледа си надуло виждайки колко се бе врязало и прежулило кожата й въжето. Беше сигурна, че не иска точно в момента да се поглежда в някое огледало, защото не знаеше какво щеше да намери в него.

-Благодаря ти. – прошепна малко по – тихо тя, но някак знаеше, че няма да не бъде чута.Може би не всяка която беше водил тук му благодареше, може би това нямаше да е грешна стъпка, а напротив щеше да задържи онази бомба, за да не гръмне още сега.

by **Dianna△** Сря Май 07, 2014 6:16 pm

Ловуването. Какво бе ловуването? Не, не буквалното ловуване включващо хрътки и безсмислено викове и подсвиркване тип „патица” или нещо от този сорт. Ловуването за подобните на Диана Уитмор... Това бе начин на живот. Смисъл в този живот и основна и единствена цел. Поне до ден днешен така разсъждаваше Диана.
Малката Уитмор стояща прилепена към студената стена и чакаща създанието на проклетата Абадон да се зададе, буквално не знаеше друго за живота освен това.
Добре, тя знаеше много неща. Знаеше почти всичко за живота и взимаше с пълни шепи от него до известна степен. Поне що се отнасяше до материалното и плътското. Но само това. Тя служеше на рода си, на семейството си и даваше всичко за него. Буквално всичко. А интересното при нея бе че нямаше нищо против. Щом това бе правилно и редно. То така трябва да бъде. Поне според нея. Баща й казваше, че не е редно да има демони и те да се опитват да „завземат” света и тя уважаваше това. Биеше се за това, защитаваше това и следваше семейния девиз. Защото просто така трябва да бъде. Без второ мнение.
Кафявите й очи се присвиха докато наблюдаваше движението в сградата сигурна, че нещо не е наред. Знаеше точния график на изчадието и то определено се бавеше. Това не бе типично за тях. Добре де, бе типично да не изпълняват някои неща, но не и от сорта на „Изпълняване на заповеди”. Диана поклати глава и преглъщайки мъчително се наведе и извади пистолета и сребърния нож от високите си ботуши. Привеждайки се съвсем леко напред с вдигнати пред нея ръце тръгна, като буквално ходеше на пръсти, за да не бъде чута или нещо подобно и използвайки прикритието дадено й от нощта се доближи до склада. Погледна към спряното бледо синьо Порше и след това надникна през един от прозорците. Повдигайки вежди Уитмор дръпна леко вратата и за нейна изненада и облекчение не чу досадния издайнически звук от сорта на скърцане. Вмъквайки се вътре Ди замръзна за момент чувайки.. Разговор? Не, не би трябвало. Все пак демона бе.. Сам? Нали? Или явно не бе. Тя провери пълнителя си и стисна зъби. Не бе подготвена за битка с двама. Или поне не за пряк сблъсък. Но явно късмета не бе на нейна страна днес. Готова да пише поне смс на брат си и да го извика за подкрепление тя долови още по-странни звуци идващи от вътрешността на склада. Уитмор тръгна натам дали водена от любопитство или от глупостта си, това ще оставим без отговор.
Стъпвайки все така на пръсти момичето настръхваше при всеки звук. Не, не се боеше. Не оставайте с това впечатление. Просто не искаше да я нападнат в гръб и да умре като най-смотания ловец на този свят. Трябваше поне да умре в битка. Честен двубой, да убие няколко копелета и да умре от кръвозагуба докато пие скъпо уиски в любимия си бар. Добре де. Малко тъп начин да умреш, но поне щеше да се чувства... Яка? ЩО за детинщина.
Уитмор тръсна глава, а черната й коса се разпиля по гърба й. Продължавайки да върви и стигайки почти до края на импровизирания коридор пре днея се разкри едновременно интересна и плашеща гледка. Диана спря и погледна към двамата мъже, а първата й мисъл бе „Мъртва съм” и нормално. Поне като гледаше вида им...
Диана остана мълчалива известно време наблюдавайки ги достатъчно дълго, за да забележи едно. Втория мъж щеше да убие демона, който се полагаше на нея. А това нямаше как да стане. Поне не и в нейния свят. Диана се прокашля в опит да спечели вниманието им.
-Здравейте момчета.- усмихна се мило и вдигна пистолета прицелвайки се в главата на единия.
-Не ви прекъсвам, нали?

П.С. Най-тъпия ми възможен пост за вечни времена. Не ми се отдава да пиша първа та няма да се сърдя ако пишеш след една година :D

by **Marcus Hill.** Сря Май 07, 2014 8:02 pm

Явно това да имаш демонът, който си позволи да се противопостави на дявола „зад гърба“ си даваше смелост на тези, на които липсваше преди. Самата идея караше всичко в него да бушува и едва ли не да си представя как разчленява тялото на изчадието пред него. Нямаше да се наложи да залага само на въображението си още дълго.

Не обичаше да прави засади. Предпочиташе честен двубой, който предоставяше възможност и на двете страни да се подготвят за неведомия край. В последните няколко минути се бе опитал да остане безпристрастен към обидите към Луцифер и самия него, както и жалките подхвърляния на предложения от сорта да стане домашна прислужница на Абадонт и може би това щеше да я омилостиви. Колкото и противна да му ставаше с всеки изминал момент тази сцена, можеше да види и комичната ѝ страна – този нехранимайко пред него бе готов да си даде живота, за някого на когото изобщо не му пукаше за него.

Нов герой на сцената… Отегчените му очи се спуснаха по тялото на новодошлата и лека усмивка се изписа на устните му. Всеки мъж би харесал гледката, а той не беше от тези, който се правеха на труднодостъпни или над тези неща. Жалко, че тя предпочиташе да си подритва здравната книжка и то доста брутално. Дори за ловец бе прекалено смела, освен ако нямаше подкрепление. Разпозна я по оръжията едно, от което бе насочено към главата му.

Фактът, че събеседникът му бе даже по-изненадан от него го зарадва – сега поне бе ясно, че всеки бе сам за себе си. Един щеше да излезе от тук с всичките си крайници и това щеше да е той. Отново малко съжаление го налегна за момичето, но изчезна почти толкова бързо, колкото се бе появило.

-Насочи пистолета към истинската опасност тук, мила. – Гласът му бе спокоен, даже можеше да мине за леко отегчен, докато изговаряше думите и бе като че ли вплел очи с нейните. Главата му кимна към мястото, на което до преди малко се бе намирал другия демон, но то вече бе празно. А тя бе атакувана, защото явно на онзи не му бяха издържали нервите срещу двама противника.

by Sponsored content

Склада в края на града

Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града

Re: Склада в края на града