Индекс
Рейвънсууд, Пенсилвания. В градът има смъртоносно проклятие, което вече тече от поколения насам. За да се връщат войниците, обратно живи и здрави при семействата си, за всяка война трябва да умират по пет тинейджъра от Рейвънсууд. Има сключен договор, който гласи фамилиите на петте прокълнати фамилии, като при всяка война някой тинейджър от тези фамилии бива убиван с още четирима, единственият начин да прехвърли проклятието на друг е да се обедини с "Децата на Злото". А единственият начин да се развали проклятието ... да останете живи.
Вход
Latest topics
Екип на форума;
.Amelia.
ADMINISTRATOR; AMELIA HESTTLER - 21 - FC: HOLLAND RODEN - CURSE BREAKER -----
Jamie Commun
ADMINISTRATOR; JAMIE COMMUN - 25 - FC: MAX IRONS - CHILD OF EVIL -----
Avery Dubois;
ADMINISTRATOR; AVERY DUBOIS - 22 - FC: JESSIE ANN GRAVEL - GUARDIAN -----
Rosalie Buttler
MODERATOR; ROSALIE BUTTLER - 25 - FC: NINA DOBREV - CITIZEN -----
The mansion
+5
Anabell ♠
Victor Fausnaught
Dianna△
.Nathaniel.
Jamie Commun ◭
9 posters
Страница 2 от 2
Страница 2 от 2 • 
1, 2
Jamie Commun ◭- Look into he's eyes he's cold as ice
- Брой мнения : 872
Join date : 14.02.2014
Re: The mansion
by Anabell ♠ Пет Мар 14, 2014 5:43 pm
Анабел продължаваше да се оглежда, а онези... Ооо, онези. Искаше й се да ги пребие собственоръчно, докато въпреки музиката чуваше коментарите им. Тя дръпна роклята си малко по-надолу и смутено продължи да върви. Когато усети ръце около талията си бе готова да пищи и да се бие, докато не привлече вниманието на своя демон. Но нямаше нужда да го прави. Меките устни впи ли се в нейните я накараха да простене. Анабел вдигна ръце и ги уви около врата му, зарови пръсти в косата му и се притисна към него. Не можеше да си обясни това желание да е с него, не можеше да разбере какво изпитва и този въпрос „защо” продължаваше да я тормози и все пак тя не се отдалечи от него. Не избяга днес, докато имаше възможност. Бе дошла отново тук. Отново го търсеше. Искаше. Макафи отдели устни от неговите и прокара ръка по едната му буза.
-Очаквах да те видя по... Цветен-засмя се и сваляйки ръката си надолу по врата му, мина по гърдите му, корема му и хвана ръба на тениската и го дръпна нагоре.
-И може би без.. Блуза.- тя се засмя отново и допирайки устни до неговите за още една сладка целувка. Макафи се отдръпна и се завъртя, за да я огледа.
-Какво мислиш?! Не, чакай! Задръж си мисълта! Отивам да си взема мартини и се връщам.- тя докосна устни до бузата му и бързо си запроправи път сред тълпата. Когато пред нея се появи онази група момчета, тя извъртя очи и извръщайки поглед от тях тръгна да минава. Анабел извика, когато усети ръката на единия да минава по задника й. Тя удари ръката му и го зашлеви. Ръцете й бързо бяха хванати и дръпнати назад от някой и дъх на алкохол я лъхна, когато едно от момчетата заговори в ухото й.
-Стига де котенце, знаеме коя си и какво работиш. Сигурен съм че срещу една педесетачка ще си по разговорлива.- момчето издаде някакъв отвратителен звук, който се предполагаше че бе мъркане и ръцете му се вдигнаха към гърдите й. Макафи разтвори устни, за да наддаде писък и едната му ръка запуши устата й.
-Просто я заведете в някоя стая.- гласът на един от тях сякаш разряза шумът и тя настъпи мъжа зад нея с всичка сила. Хватката му се отслаби и тя се отскубна от него и почти тичайки се шмугна в тълпата и се заоглежда. Не бе сигурна дали трябва да търси Натаниел или да се прави че няма нищо? Но как ще скрие от него факта че за малко щяха да я изнасилят? Надали щеше да успее. А и опита за това щеше да го ядоса също толкова, колкото и признанието й. Макафи уви ръце около себе си и въпреки присъствието на толкова много хора тя сякаш бе сама. Миналото й, това което Натаниел се опитваше да заличи, стоеше сигурно на метри от нея. Мисълта че би трябвало да потърси помощ от демона я притесняваше. Чувстваше се изгубена. Но естествено, все някой трябваше да я намери и ето че това се случваше и определено не бе Натаниел. Когато лицата на групата задници се появи отново пред нея тя се опокити и отново се опита да се избяга, да намери скривалище... Но какво скривалище? Нима щеше да намесва Натаниел в това? Ами ако само му навлечеше проблеми? Та тя не знаеше на какво е способен... А и те бяха повече от него.
-Не се опитвай да бягаш котенце.- чу глас до ухото си и ръцете й отново бяха в капан.
-Сигурни сме че и на теб ще ти хареса.- Анабел се обърна и чувствайки се напълно безпомощна се изплю в лицето на мъжа.
-Гори в ада.
-Очаквах да те видя по... Цветен-засмя се и сваляйки ръката си надолу по врата му, мина по гърдите му, корема му и хвана ръба на тениската и го дръпна нагоре.
-И може би без.. Блуза.- тя се засмя отново и допирайки устни до неговите за още една сладка целувка. Макафи се отдръпна и се завъртя, за да я огледа.
-Какво мислиш?! Не, чакай! Задръж си мисълта! Отивам да си взема мартини и се връщам.- тя докосна устни до бузата му и бързо си запроправи път сред тълпата. Когато пред нея се появи онази група момчета, тя извъртя очи и извръщайки поглед от тях тръгна да минава. Анабел извика, когато усети ръката на единия да минава по задника й. Тя удари ръката му и го зашлеви. Ръцете й бързо бяха хванати и дръпнати назад от някой и дъх на алкохол я лъхна, когато едно от момчетата заговори в ухото й.
-Стига де котенце, знаеме коя си и какво работиш. Сигурен съм че срещу една педесетачка ще си по разговорлива.- момчето издаде някакъв отвратителен звук, който се предполагаше че бе мъркане и ръцете му се вдигнаха към гърдите й. Макафи разтвори устни, за да наддаде писък и едната му ръка запуши устата й.
-Просто я заведете в някоя стая.- гласът на един от тях сякаш разряза шумът и тя настъпи мъжа зад нея с всичка сила. Хватката му се отслаби и тя се отскубна от него и почти тичайки се шмугна в тълпата и се заоглежда. Не бе сигурна дали трябва да търси Натаниел или да се прави че няма нищо? Но как ще скрие от него факта че за малко щяха да я изнасилят? Надали щеше да успее. А и опита за това щеше да го ядоса също толкова, колкото и признанието й. Макафи уви ръце около себе си и въпреки присъствието на толкова много хора тя сякаш бе сама. Миналото й, това което Натаниел се опитваше да заличи, стоеше сигурно на метри от нея. Мисълта че би трябвало да потърси помощ от демона я притесняваше. Чувстваше се изгубена. Но естествено, все някой трябваше да я намери и ето че това се случваше и определено не бе Натаниел. Когато лицата на групата задници се появи отново пред нея тя се опокити и отново се опита да се избяга, да намери скривалище... Но какво скривалище? Нима щеше да намесва Натаниел в това? Ами ако само му навлечеше проблеми? Та тя не знаеше на какво е способен... А и те бяха повече от него.
-Не се опитвай да бягаш котенце.- чу глас до ухото си и ръцете й отново бяха в капан.
-Сигурни сме че и на теб ще ти хареса.- Анабел се обърна и чувствайки се напълно безпомощна се изплю в лицето на мъжа.
-Гори в ада.
Anabell ♠- Ghosts
- Брой мнения : 96
Join date : 01.03.2014
Re: The mansion
by Jamie Commun ◭ Пет Мар 14, 2014 6:49 pm
.Amelia. написа:
- Spoiler:
- Spoiler:
-Секси си.- прошепна в ухото й и я дръпна към дансинга с хора. Облечен само в къси бели панталонки, неоновите рисунки по тялото му – прости заврантулки по кожата му- светеше в тъмнината. Игличките в косата му също светеха в бяло и зеленикаво, а също и шарките по лицето му. Чувството че е извънземно не го напускаше, усещането че нещо ще се прецака също. Толкова го терзаеше, че просто полудяваше. Оглеждаше се като подплашено пале за присъствието на Абадон, дори игнорира присъствието на семейство Уитмор в имението. Всъщност той бе доста примерен в изминалите няколко дни и нямаше за какво да се притеснява. Не че някога се бе притеснявал от Диана и Даниел, но си бяха трън в задника.
Тялото му се полюшваше в такт с музиката. Ръцете му почиваха върху талията на Амелиа, а всяко негово движение бе толкова рязко и така премерено, че не допускаше хора или по-точно мъже в близост до нея. Не искаше да рискува да й се случи нещо. Любов ли е, чудо ли е.
Комън приведе глава към нея и устните му се докоснаха до нейните за миг и басът отново разтърси цялото му същество. Чуваше мислите и разговорите на хората. Игнорираше драмите и отношенията им. Подсъзнателно търсеше нещо нередно, а и се дразнеше на себе си. Не трябваше да идват. Но какво можеха да правят? Да се заключат някъде и да седят само там. Та те почти не бяха излизали от мезонета близо седмица.
-Искаш ли да си вървим?- попита някак си безгрижно, а лошото усещане продължаваше да го тормози.
[/size]
[size=13.3333]Парти? Изглеждаше прекалено нормално, прекалено просто, прекалено нереално дори. Амелиа се съмняваше, имаше някакво странно чувство, което се бе настанило в корема и’, като че ли навсякъде освен в собственият и’ дом и мезонетът на Комън бе опасно, единствените места на които бе безопасно бяха толкова далеч, а и не можеше просто да си тръгнат, отново да се заключат и да седят в продължение на седмици или месеци в мезонета или къщата и’. Не, не че не можеха – можеха да направят това, но просто някак си не бе редно. Приятно, но нередно. Не, че имаше някаква опасност, поне не и такава която тя познаваше, но след всички изминали събития, опита на Таша за самоубийство някак си я бе стресирало, а и честно казано предпочиташе единствено компанията на Комън, не и’ трябваше друг, за какво и’ бе нечия друга компания?! У него намираше всичко, което и’ бе нужно, той беше единственият човек до нея и някак си се бе привързала ужасно много към него. Недопустимо много дори.
Червенокосата някак си се притесняваше от вида си, не не се притесняваше дали пияните тинейджъри и наркомани щяха да я одобрят, тя някак си искаше да е красива за Комън, но вида и’ бе прекалено небрежен, прекалено разголен. Единственото което покриваше тялото и’ бе неоново розово бюстие и черни къси панталонки, които стигаха точно до под дупето и’, бяха комбинирани с онези небрежни боти тип кубинки. Тялото и’ не бе запълнено с безброй рисунки и завъртулки като всички останали. Съвсем скромно бе нарисувала няколко завъртулки със зелена и розова боя от дясната страна на тялото си, които изтъняваха към врата и’.
Като че ли в знак на нейната неувереност Джейми и’ бе направил комплимент. Това някак си отново възвърна увереността и’, та тя търсеше само неговото одобрение, едва ли имаше чие друго да търси, нямаше други близки освен него. Усмивката се върна на лицето и’.
Уви ръце около тила му, допирайки устните си до неговите.
-И двамата сме. Бялата боя ти седи добре, Комън. – подсмихна се обръщайки се с гръб към него долепи тялото си плътно до неговото, не я интересуваше че боята можеше да се размаже, всъщност на нея дори не и’ харесваха извивките и завъртулките които съвсем набързо бе направила. Тя уви ръката си около тила му, все още обърната с гръб към него и започна да се поклаща в такта с трака който звучеше, като се отъркваше в слабините му, отъркваше тялото си с неговото. Не, всъщност не се опитваше да го възбуди, поне това не беше основната и’ цел, а всъщност такава дори липсваше, тя просто ... „танцуваше”.
- Туко що дойдохме, Джейми. Има ли нещо ? Какво те притеснява ? – отново се обърна с лице към него и уви ръцете си около тила му. Да, можеше да забележи, че постоянно се озърташе, че беше ... притеснен, отнесен, тя самата беше, но някак си желанието и’ да останат на спокойствие „в къщи” бе отдавна изчезнало. Тук се чувстваше толкова нормална.
[/size]Танцът й бе... Нереден. Трябваше да й се забрани със закон да танцува. Не можеше да му причинява това. Не бе редно. Той простена тихо и вътрешно си представяше как я просва на земята и я оправя пред всички, а външно само прокара длани по бедрата й, спря ги под ръба на късите й панталонки и най- нахално провря пръсти под тях и ги отърка в извивките на дупето й. Желанието му за нея бе... Неспирно. Можеше да се възбуди дори на сън, само докато я усеща в ръцете си или просто аромата й е някъде наблизо. Всичко свързано с нея го възбуждаше. Дори сега, дори в момент като този. Докато чакаше шефката си, бившото си гадже да дойде и да... Да направи какво? Да се ядоса и да ги убие и двамата? Не.. Не искаше да си мисли какво би могла да направи Абадон. Но притеснението. Страхът. Имаше усещането че ще загуби нещо тази нощ и няма да е връзка с ключове. Дори ако беше само връзка с ключове щеше да се зарадва. Докато тялото му се отъркваше в нейното долови мисли достатъчно силни, че да ги познае и да вдигне глава. Натаниел. Един от.. братята му? Да, водеше се нещо подобно. Джйми преглътна, копелето не бе тук по работа със сигурност, та нали днес не бе ден за подобни неща. Или нощ. Днес бе мирния процес между всички. Нямаше кръвопролития. Не че на Натаниел му пречеше да убива. Всъщност двамата много си приличаха- психопати. Но сякаш сега си приличаха още повече. Натаниел и мислите му също кънтяха от обвързване без сам да го осъзнава. Въртяха се около едно женско лице, едно женско име. Джейми се засмя тихо и осъзнавайки че бе получил въпрос от Амелиа се сепна и погледна към нея. Притеснението отново го заля. Да... Бяха дошли току що, но не трябваше да са тук. Знаеше, че не трябва да са тук. А и се чувстваше някак си... Неподходящо. Сякаш не бе облечен подходящо за тази вечер, а бе в тон с всичко останало. Сякаш бе беззащитен, а имаше повече сила от всички тук, дори повече сила от ловците. Но пак... Усещането.
-Просто имам чувството, че нещо не е наред. Звуча като параноик - знам.. Но имам това шибано усещане и полудявам.- той притисна тялото й възможно най-близко до своето и въпреки че имаше риск цялата боя по него да изчезне я повдигна и увивайки бедрата й около тазът си докосна устни до врата й.
-Може би просто свикнах да съм семеен и да гледам телевизия.-засмя се опитвайки се сам да се разсее от мислите за нещо „лошо”. А може би наистина само се филмираше. Все пак... Какво толкова можеше да стане на мирен купон? Да им заглъхнат ушите и да препият с шотове? Най-вероятно.
Усещаше възбудата му, харесваше и’ да го докарва до такива състояния, харесваше и’ това, че всъщност я желаеше, както и тя него, което бе странно. До сега връзките и’ се основаваха на това мъжът да я желае или поне да желае да задоволи плътските си нужди с нея, а тя ... тя да е безпомощна. Дори и да не го желаеше да и’ се налага да бъде с него, но това ... той, това беше ... перфектно. Дори не бе разбрала кога толкова много се бе привързала към него, не бе разбрала от кога идваше желанието и’ да направи всичко за него, всичко за да бъде доволен, удовлетворен.
Но освен възбудата му, Хестлър усещаше и още нещо, усещаше ужасът му, притеснението му, още от преди да и’ каже, че има лошо предчувствие. Усещаше, че е напрегнат. Не, не. Това беше тяхната вечер, не трябваше да я пропиляват в лоши предчувствия. В страх, че нещо ще се обърка, че нещо лошо ще се случи. И без това не бяха излизали от една седмица, седяха постоянно в мезонета и сега ... сега когато бяха толкова далеч и толкова далеч от мезонета и се разнообразяваха, нейното притеснение и чувството и’ че тук беше опасно някак си бе преминало в мига в който трака се смени. Искаше и’ се неговото притеснение да изчезне по същият начин, с началото на новата песен да се промени, да се забавлява, нали за това бяха дошли тук все пак.
Хестлър долепи устните си до неговите, като езикът и’ мина по линията им, разтваряйки ги и търсейки неговия, заигравайки се с него. Тялото и’ бе притиснато максималко до неговото, но като че ли и’ се струваше, че е недостатъчно. Изпитваше някакво неистово желание за него, искаше го, имаше нужда от него. Не, всъщност искаше да е щастлив. Искаше да го накара да спре да мисли за предчувствието си, искаше да го разсее.
Тя се отскубна от него, остави някаква дистанция между тях, някаква непривична дистанция, непозната за тях. Изглеждаше толкова странно, нередно. И въпреки това ъглите на устните и’ се извиха в някаква усмивка, от части извратена, подканваща. Тя хвана Комън за ръката, задърпвайки го измежду тълпата. Усети погледите на момичетата върху него, всъщност ... момичета беше силно казано, повечето приличаха на излезнали от публичен дом, курви които не знаеха как дори червилото си да поставят правилно, а вкуса им за дрехи ... дори нямаше думи да го изрази. Не, тези погледи не я притесняваха, дразнеха я, искаше да избие зъбите на онези курви, които просто седяха и точеха лиги по него, но не мислеше да го прави, нямаше смисъл.
Стигайки до една от вратите в имението, Амелиа я отвори и го подкани да влезе. Баня. Не точно каквото търсеше, но вършеше работа, беше уединено. Устните и’ потърсиха неговите, целуваше го страстно, целувките и’ по нищо не наподобяха предишните и’, докато ръцете и’ през това време разкопчаваха панталона му.
- Можем да си тръгнем ако искаш...– устните и’ постепенно слизаха надолу, тя „коленичи” пред него, смъквайки белите панталони заедно с боксерките му. Ръката и’ обхвана възбудата му, започвайки да я движи по дължината му, усещайки как постепенно се втвърдяваше.
- Но партито тъкмо започна, не можем просто да си тръгнем ... – погледна нагоре – към него. Прокара език по дължината на члена му, докато ръката и’ все още го третираше и сключи устни около него, движейки главата си, така че устните и’ да преминават по дължината му. Искаше това, искаше да му достави удоволствие, да го разсее за малко.
Музиката кънтеше в ушите, съзнанието и съществото му. Желанието за нея се бореше с интуицията му да я измъкне от тукй. Но по дяволите. Нямаше как да се води от шестото си чувство в подобна ситуация. Комън имаше усещането че върви след нея, като лъв преследващ плячката си. Погледите на курветата около него не го вълнуваха, не бе като преди седмица. Не, нямаше и следа от курвара Джейми, което бе странно. Една личност не се променя за толкова кратко време. А той. Е добре де, бе се променил само в едно. Имаше си момиче. А психопатията още си бе сериозна част от него и погледите на мъжете, обръщащи глави след червенокоската му, никак, ама никак не му допадаха. Ако имаше възможност и.. Време щеше да се погрижи за всеки един от тях по отделно. В съзнанието му се запечатваха образите на лицата им и сякаш под всеки един си оставяше послеслов „Да го убия по-късно”. Защото Комън беше такъв. Щеше да убива всеки които погледнеше Амелиа, да я пази от всичко и всички, за да не се окаже че шестото му чувство е наистина правилно.
Когато влезе след нея в банята Комън искаше да я награби и да прави секс с нея цялата нощ. Плановете на Амелиа обаче се различаваха от неговите. Комън отговаряше на всяка една нейна целувка, ръцете му опипваха тялото й,а възбудата му нарастваше със скоростта на светлината. Застанала пред него, той можеше да се закълне че ако не я чувстваше така... Близка? Би я накарал да прави това нон стоп. Комън изви глава назад и едната му ръка се стрелна към главата й. Настаниявайки я на тила той прехапа устни и се засмя
-Може и да останем... –простена и задържайки главата й на едно място започна да движи тазът си напред-назад. Сигурно дори щеше да я притисне към стената и да я „чука” в устата, но подсъзнанието му буквално му биеше шамари да се осъзнае. Тя не бе курвите с които Комън се чукаше и факта че искаше да му направи свирка може би трябваш е да го ласкае. Блондинът пусна главата й и удари с една ръка стената.
-Мамка му, спри.- нареди и навеждайки се към нея я хвана за ръцете и я изправи, обърна я с гръб към себе си и заравяйки лице във врата й, дръпна грубо панталонките й надолу. Голата й кожа се разкри за него, дланта му се спусна между бедрата й и се настани върху клитора й. Хващайки ръцете й с другата си ръка, Комън ги вдигна и ги притисна към стената.
-Не мърдай. Искам да останеш така.- гласът му бе строг, дълбок и възбудата му се усещаше в самият му тон. Спускайки устни по врата й, продължи надолу по раменете й. Дланите му се вдигнаха към розовото бюстие и го дръпна нетърпеливо надолу. Ръцете му обгърнаха гърдите й, а устните му продължаваха да се движат по гърба й. Заставайки плътно зад нея, Комън проникна в нея с едно премерено движение. Дъхът му се разля по кожата й, устните му преминаха отново по нея, преди да я захапе леко и да продължи нагоре към нея, спря устните си на врата й. За момент през съзнанието му преминаха лицата на всички в списъка му „Трябва да убия”. Всички които гледаха към нея. Той засмука кожата на врата й, като най-първичния и безболезнен начин да докаже че тя е нечия-собственост. Тя бе негова и нямаше второ мнение по въпроса.
Когато влезе след нея в банята Комън искаше да я награби и да прави секс с нея цялата нощ. Плановете на Амелиа обаче се различаваха от неговите. Комън отговаряше на всяка една нейна целувка, ръцете му опипваха тялото й,а възбудата му нарастваше със скоростта на светлината. Застанала пред него, той можеше да се закълне че ако не я чувстваше така... Близка? Би я накарал да прави това нон стоп. Комън изви глава назад и едната му ръка се стрелна към главата й. Настаниявайки я на тила той прехапа устни и се засмя
-Може и да останем... –простена и задържайки главата й на едно място започна да движи тазът си напред-назад. Сигурно дори щеше да я притисне към стената и да я „чука” в устата, но подсъзнанието му буквално му биеше шамари да се осъзнае. Тя не бе курвите с които Комън се чукаше и факта че искаше да му направи свирка може би трябваш е да го ласкае. Блондинът пусна главата й и удари с една ръка стената.
-Мамка му, спри.- нареди и навеждайки се към нея я хвана за ръцете и я изправи, обърна я с гръб към себе си и заравяйки лице във врата й, дръпна грубо панталонките й надолу. Голата й кожа се разкри за него, дланта му се спусна между бедрата й и се настани върху клитора й. Хващайки ръцете й с другата си ръка, Комън ги вдигна и ги притисна към стената.
-Не мърдай. Искам да останеш така.- гласът му бе строг, дълбок и възбудата му се усещаше в самият му тон. Спускайки устни по врата й, продължи надолу по раменете й. Дланите му се вдигнаха към розовото бюстие и го дръпна нетърпеливо надолу. Ръцете му обгърнаха гърдите й, а устните му продължаваха да се движат по гърба й. Заставайки плътно зад нея, Комън проникна в нея с едно премерено движение. Дъхът му се разля по кожата й, устните му преминаха отново по нея, преди да я захапе леко и да продължи нагоре към нея, спря устните си на врата й. За момент през съзнанието му преминаха лицата на всички в списъка му „Трябва да убия”. Всички които гледаха към нея. Той засмука кожата на врата й, като най-първичния и безболезнен начин да докаже че тя е нечия-собственост. Тя бе негова и нямаше второ мнение по въпроса.
Jamie Commun ◭- Look into he's eyes he's cold as ice
- Брой мнения : 872
Join date : 14.02.2014
Re: The mansion
by .Nathaniel. Пет Мар 14, 2014 7:08 pm
Да, честно казано беше изненадан, че не беше тръгнала да бяга. Беше изненадан, че бе дошла до тук за някакво тъпо парти, на което дори той самият нямаше особено желание да присъства. Та какво щеше да прави той тук, такива места просто не му подхождаха, по – скоро би му подхождала някоя кланница, изоставено мазе в което го чакаха невинни жертви, които той да обезглави или да среже крайниците им, карайки ги да съзерцават всеки един момент от деянията му. Да изпитват колкото се може повече болка. О боже, до къде бе стигнал. Сериозно ли до толкова се бе разлигавал миналата седмица, сериозно ли се бе размекнал до толкова, че да дойде на това място. Хаус парти, звучеше прекалено банално, тъпо, скучно за психопат и бруталист какъвто беше той, а сега какво ... той седеше на тъпото парти, което бе присъщо за онези тийнейджъри с прекалено бушуващите хормони.
Въпреки това всичките мисли за глупавото парти и за това как мястото му не бе тук се изпариха щом усети ръцете и’ по тялото си, щом усети устните и’ под своите, а когато се отдръпна... да той бе видял съвършенството и’ и преди да потърси устните и’ и тогава бе безмълвен, също като сега. Имаше чувството, че колкото и пъти да я погледне нямаше да има думи да опише това което виждаше, защото буквално беше неописуемо. Та това си беше коренна промяна, тя излъчваше стил, сексапил, изисканост .. всичко. Нещо особено странно се надигна у него. Чувство на гордост, беше горд, беше с най – красивото момиче в имението, беше най – големият късметлия, най – големият щастливец.
Целуна я преди да отиде да си вземе напитка и просто мълчаливо се заоглежда наоколо, погледа му обходи лицата на всички, разглеждаше хората, виждаше познати, които честно казано не му се искаше, но дори и те, дори и шибаните ловци, нямаше как да съсипят вечерта му, до този момент Натаниел не мислеше, че има нещо което можеше да му я развали. Но естествено той бе карък. Не, всъщност беше странно, по някакъв извратен начин мислите на Анабел които долови му допаднаха. Защо? Защо ли? Така поне малко или много щеше да се почувства на мястото си, щеше да убие някой, да пребие, да развихри въображението си. Дори не го интересуваше мнението на момичето. Не го интересуваше какво щеше да си помисли тя за него. Беше виждала неговата „лоша” страна, но в сравнение с това което щеше да види, онзи Натаниел който я налагаше, който я биеше защото постоянно бягаше, щеше да и’ се стори като ангелче, буквално.
С ръка в джоба на панталоните и чаша в другата ръка, започна да крачи. Анабел и групата заблудени бяха съвсем на близо. Може би на около четири – пет метра от него. Стъпките му бяха бавни, спокойни, плашещо спокойни. На лицето му отново бе застанала онази извратена усмивка, която показваше освен всичко и самоувереността му. Стигайки до иззад Анабел той обви ръка около талията и’ нежно, допирайки устни до врата и’.
- Да не би да има проблем господа? – въпросът му естествено бе реторичен. Та той вече знаеше мислите им, знаеше намеренията му, това бе една от добрите черти на това да си демон, не всъщност те всички бяха добри.
- Разкарай се от тука, преди да те накарам със сила. – тези май наистина си вярваха. Блондина се засмя, отдели се от Анабел, като с едно рязко движение се озова пред онзи който го бе заплашил, ако това изобщо можеше да се нарече така. Той заби стъклената чаша с уиски в лицето му, силният удар накара чашата да се счупи, оставяйки парче стъкло в едното му око, и няколко по лицето. Най – вероятно щеше да изпадне в шок и сърцето му да се пръсне от адреналина. Не го интересуваше особено. Той извади пистолета си, насочвайки го към някакъв тип който се опитваше да се промъкне в „изненадваща” атака иззад него и дръпна спусъка без дори да му мигне окото. Не, в този момент не го интересуваше какво щеше да си помисли Макафи за него, тя трябваше да е запозната с факта, че той бе такъв. А и искаше да я опази жива, искаше да я предпази от боклуци като тези, не че той не беше по – зле, но някак си се държеше по – цивилизовано и я искаше само за себе си, а не да я дели с група момчета.
Въпреки това всичките мисли за глупавото парти и за това как мястото му не бе тук се изпариха щом усети ръцете и’ по тялото си, щом усети устните и’ под своите, а когато се отдръпна... да той бе видял съвършенството и’ и преди да потърси устните и’ и тогава бе безмълвен, също като сега. Имаше чувството, че колкото и пъти да я погледне нямаше да има думи да опише това което виждаше, защото буквално беше неописуемо. Та това си беше коренна промяна, тя излъчваше стил, сексапил, изисканост .. всичко. Нещо особено странно се надигна у него. Чувство на гордост, беше горд, беше с най – красивото момиче в имението, беше най – големият късметлия, най – големият щастливец.
Целуна я преди да отиде да си вземе напитка и просто мълчаливо се заоглежда наоколо, погледа му обходи лицата на всички, разглеждаше хората, виждаше познати, които честно казано не му се искаше, но дори и те, дори и шибаните ловци, нямаше как да съсипят вечерта му, до този момент Натаниел не мислеше, че има нещо което можеше да му я развали. Но естествено той бе карък. Не, всъщност беше странно, по някакъв извратен начин мислите на Анабел които долови му допаднаха. Защо? Защо ли? Така поне малко или много щеше да се почувства на мястото си, щеше да убие някой, да пребие, да развихри въображението си. Дори не го интересуваше мнението на момичето. Не го интересуваше какво щеше да си помисли тя за него. Беше виждала неговата „лоша” страна, но в сравнение с това което щеше да види, онзи Натаниел който я налагаше, който я биеше защото постоянно бягаше, щеше да и’ се стори като ангелче, буквално.
С ръка в джоба на панталоните и чаша в другата ръка, започна да крачи. Анабел и групата заблудени бяха съвсем на близо. Може би на около четири – пет метра от него. Стъпките му бяха бавни, спокойни, плашещо спокойни. На лицето му отново бе застанала онази извратена усмивка, която показваше освен всичко и самоувереността му. Стигайки до иззад Анабел той обви ръка около талията и’ нежно, допирайки устни до врата и’.
- Да не би да има проблем господа? – въпросът му естествено бе реторичен. Та той вече знаеше мислите им, знаеше намеренията му, това бе една от добрите черти на това да си демон, не всъщност те всички бяха добри.
- Разкарай се от тука, преди да те накарам със сила. – тези май наистина си вярваха. Блондина се засмя, отдели се от Анабел, като с едно рязко движение се озова пред онзи който го бе заплашил, ако това изобщо можеше да се нарече така. Той заби стъклената чаша с уиски в лицето му, силният удар накара чашата да се счупи, оставяйки парче стъкло в едното му око, и няколко по лицето. Най – вероятно щеше да изпадне в шок и сърцето му да се пръсне от адреналина. Не го интересуваше особено. Той извади пистолета си, насочвайки го към някакъв тип който се опитваше да се промъкне в „изненадваща” атака иззад него и дръпна спусъка без дори да му мигне окото. Не, в този момент не го интересуваше какво щеше да си помисли Макафи за него, тя трябваше да е запозната с факта, че той бе такъв. А и искаше да я опази жива, искаше да я предпази от боклуци като тези, не че той не беше по – зле, но някак си се държеше по – цивилизовано и я искаше само за себе си, а не да я дели с група момчета.
.Nathaniel.- Child of evil
- Брой мнения : 144
Join date : 15.02.2014
Re: The mansion
by .Amelia. Пет Мар 14, 2014 8:03 pm
Беше водена от желанието си само и единствено да го ощастливи едва ли не, боже той наистина я притежаваше по всички възможни начини, тя беше негова – изцяло и това и’ харесваше, искаше да е така, не искаше да бъде ничия друга, искаше единствено него. Беше странно нали? Как изобщо можеше да има такива желания след само една седмица? А да, тя имаше този навик, привързваше се прекалено бързо към хората които бяха мили с нея, към онези които изглеждаше че я ценят, а той ... той я караше да се чувства както никога с никой до сега. За първи път в живота си не се чувстваше като боклук.
Когато и’ каза да спре, погледът и’ бе учуден. Какво бе направила? Или по – точно какво не бе направила както трябва? Може би той беше прав в начолото, тя бе просто обикновен ванила секс. Ноктите и’ минаха покрай ъгълчетата на устните, забърсвайки ги.
- Какво има ? – нима до толкова бе сбъркала, че да го откаже от себе си? През главата и’ само за един кратък момент бяха успели да минат толкова много и различни мисли. Притеснения. Не, нали нямаше да го загуби заради една лоша поне според нея – свирка. Защото ако не бе лоша, той нямаше да се откаже от нея.
Само секунди по – късно усещайки студенината на плочките до които тялото и’ се бе долепила всяка тревога се бе изпарила от съзнанието и’, мислеше само за възбудата си, възбуда която бе предизвикал за толкова кратко у нея. Как изобщо бе способен на това? А като се сетеше, че в началото си втълпяваше че го мрази ... дори не можеше да повярва, не, дори не искаше да мисли за това. Изглеждаше и’ в далечното минало, минало за което не искаше да се сеща. Макар и това минало да беше само преди седмица, та тя дори бе успяла да забрави за Таша, за своето раздвоение.
Грубостта му и’ харесваше, караше я да се навлажни по – бързо, харесваше и’ да го усеща така, искаше да го има веднага, на секундата ако беше възможно дори, искаше да не се отделят един от друг, ако можеха просто да се чукат денонощно може би щеше да е най – добрият вариант, на нея не и’ омръзваше, не и’ писваше, възбуда и’ бе безгранична, всичко свързано с него можеше да я възбуди. Дори само леките докосвания на устните му по врата и’. Дори това просто нещо можеше да я накара да го иска до лудост, до безумие.
Подвластна? Не, Амелиа не беше подвластна, определено не беше, особено след намесата на Таша в живота си. Беше се научила някак си винаги да прави обратното на това което и’ се кажеше и въпреки това, слушаше думите на Джейми, изпълняваше ги, стоеше мирна, искаше да го удовлетвори, искаше да го разсея от проклетото му шесто чувство и между временно се наслаждаваше на удоволствието, което и’ доставяше.Прониквайки в нея, дъхът и’ секна, сякаш сърдечният и’ ритъм за момент забави, стенанията заизлизаха от устните и’. Все още с гръб към него, тя уви едната си ръка около тила му, тазът и’ се движеше напред и назад, като правеш въртеливи движения с него, отъркваше тялото си в неговото. Другата си ръка бе увила около кръста му, прокарвайки нокти по кожата му, оставяйки червени следи след себе си. Изви главата си назад, оставяйки удоволствието да я залее. За бога защо трябваше да я подлудява така, защо трябваше да я кара да го иска толкова силно?
Когато и’ каза да спре, погледът и’ бе учуден. Какво бе направила? Или по – точно какво не бе направила както трябва? Може би той беше прав в начолото, тя бе просто обикновен ванила секс. Ноктите и’ минаха покрай ъгълчетата на устните, забърсвайки ги.
- Какво има ? – нима до толкова бе сбъркала, че да го откаже от себе си? През главата и’ само за един кратък момент бяха успели да минат толкова много и различни мисли. Притеснения. Не, нали нямаше да го загуби заради една лоша поне според нея – свирка. Защото ако не бе лоша, той нямаше да се откаже от нея.
Само секунди по – късно усещайки студенината на плочките до които тялото и’ се бе долепила всяка тревога се бе изпарила от съзнанието и’, мислеше само за възбудата си, възбуда която бе предизвикал за толкова кратко у нея. Как изобщо бе способен на това? А като се сетеше, че в началото си втълпяваше че го мрази ... дори не можеше да повярва, не, дори не искаше да мисли за това. Изглеждаше и’ в далечното минало, минало за което не искаше да се сеща. Макар и това минало да беше само преди седмица, та тя дори бе успяла да забрави за Таша, за своето раздвоение.
Грубостта му и’ харесваше, караше я да се навлажни по – бързо, харесваше и’ да го усеща така, искаше да го има веднага, на секундата ако беше възможно дори, искаше да не се отделят един от друг, ако можеха просто да се чукат денонощно може би щеше да е най – добрият вариант, на нея не и’ омръзваше, не и’ писваше, възбуда и’ бе безгранична, всичко свързано с него можеше да я възбуди. Дори само леките докосвания на устните му по врата и’. Дори това просто нещо можеше да я накара да го иска до лудост, до безумие.
Подвластна? Не, Амелиа не беше подвластна, определено не беше, особено след намесата на Таша в живота си. Беше се научила някак си винаги да прави обратното на това което и’ се кажеше и въпреки това, слушаше думите на Джейми, изпълняваше ги, стоеше мирна, искаше да го удовлетвори, искаше да го разсея от проклетото му шесто чувство и между временно се наслаждаваше на удоволствието, което и’ доставяше.Прониквайки в нея, дъхът и’ секна, сякаш сърдечният и’ ритъм за момент забави, стенанията заизлизаха от устните и’. Все още с гръб към него, тя уви едната си ръка около тила му, тазът и’ се движеше напред и назад, като правеш въртеливи движения с него, отъркваше тялото си в неговото. Другата си ръка бе увила около кръста му, прокарвайки нокти по кожата му, оставяйки червени следи след себе си. Изви главата си назад, оставяйки удоволствието да я залее. За бога защо трябваше да я подлудява така, защо трябваше да я кара да го иска толкова силно?
.Amelia.- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 769
Join date : 13.02.2014 -
Re: The mansion
by Anabell ♠ Пет Мар 14, 2014 8:08 pm
.Nathaniel. написа:Да, честно казано беше изненадан, че не беше тръгнала да бяга. Беше изненадан, че бе дошла до тук за някакво тъпо парти, на което дори той самият нямаше особено желание да присъства. Та какво щеше да прави той тук, такива места просто не му подхождаха, по – скоро би му подхождала някоя кланница, изоставено мазе в което го чакаха невинни жертви, които той да обезглави или да среже крайниците им, карайки ги да съзерцават всеки един момент от деянията му. Да изпитват колкото се може повече болка. О боже, до къде бе стигнал. Сериозно ли до толкова се бе разлигавал миналата седмица, сериозно ли се бе размекнал до толкова, че да дойде на това място. Хаус парти, звучеше прекалено банално, тъпо, скучно за психопат и бруталист какъвто беше той, а сега какво ... той седеше на тъпото парти, което бе присъщо за онези тийнейджъри с прекалено бушуващите хормони.
Въпреки това всичките мисли за глупавото парти и за това как мястото му не бе тук се изпариха щом усети ръцете и’ по тялото си, щом усети устните и’ под своите, а когато се отдръпна... да той бе видял съвършенството и’ и преди да потърси устните и’ и тогава бе безмълвен, също като сега. Имаше чувството, че колкото и пъти да я погледне нямаше да има думи да опише това което виждаше, защото буквално беше неописуемо. Та това си беше коренна промяна, тя излъчваше стил, сексапил, изисканост .. всичко. Нещо особено странно се надигна у него. Чувство на гордост, беше горд, беше с най – красивото момиче в имението, беше най – големият късметлия, най – големият щастливец.
Целуна я преди да отиде да си вземе напитка и просто мълчаливо се заоглежда наоколо, погледа му обходи лицата на всички, разглеждаше хората, виждаше познати, които честно казано не му се искаше, но дори и те, дори и шибаните ловци, нямаше как да съсипят вечерта му, до този момент Натаниел не мислеше, че има нещо което можеше да му я развали. Но естествено той бе карък. Не, всъщност беше странно, по някакъв извратен начин мислите на Анабел които долови му допаднаха. Защо? Защо ли? Така поне малко или много щеше да се почувства на мястото си, щеше да убие някой, да пребие, да развихри въображението си. Дори не го интересуваше мнението на момичето. Не го интересуваше какво щеше да си помисли тя за него. Беше виждала неговата „лоша” страна, но в сравнение с това което щеше да види, онзи Натаниел който я налагаше, който я биеше защото постоянно бягаше, щеше да и’ се стори като ангелче, буквално.
С ръка в джоба на панталоните и чаша в другата ръка, започна да крачи. Анабел и групата заблудени бяха съвсем на близо. Може би на около четири – пет метра от него. Стъпките му бяха бавни, спокойни, плашещо спокойни. На лицето му отново бе застанала онази извратена усмивка, която показваше освен всичко и самоувереността му. Стигайки до иззад Анабел той обви ръка около талията и’ нежно, допирайки устни до врата и’.
- Да не би да има проблем господа? – въпросът му естествено бе реторичен. Та той вече знаеше мислите им, знаеше намеренията му, това бе една от добрите черти на това да си демон, не всъщност те всички бяха добри.
- Разкарай се от тука, преди да те накарам със сила. – тези май наистина си вярваха. Блондина се засмя, отдели се от Анабел, като с едно рязко движение се озова пред онзи който го бе заплашил, ако това изобщо можеше да се нарече така. Той заби стъклената чаша с уиски в лицето му, силният удар накара чашата да се счупи, оставяйки парче стъкло в едното му око, и няколко по лицето. Най – вероятно щеше да изпадне в шок и сърцето му да се пръсне от адреналина. Не го интересуваше особено. Той извади пистолета си, насочвайки го към някакъв тип който се опитваше да се промъкне в „изненадваща” атака иззад него и дръпна спусъка без дори да му мигне окото. Не, в този момент не го интересуваше какво щеше да си помисли Макафи за него, тя трябваше да е запозната с факта, че той бе такъв. А и искаше да я опази жива, искаше да я предпази от боклуци като тези, не че той не беше по – зле, но някак си се държеше по – цивилизовано и я искаше само за себе си, а не да я дели с група момчета.
Как щеше да се измъкне от тук? Какво щеше да направи? Дори да викаше какво толкова? Господи, всичко бе объркала. Може би трябваше да си остане в апартамента по пижама и да яде сладолед.... Мамка му искаше сладолед в момента. Да й успокой изопнатите до крайност нерви.Не беше сигурна каква трябва да е реакцията й, когато усети Натаниел. Първо се зарадва, което бе странно. Но радостта изпълни сърцето й и я накара да се сгуши в него и да го помоли да си тръгнат. Когато чу и видя раздвижването в групичката съжали. Сега и двамата щяха да си изпатят и тя щеше да е виновна и... Мислите й секнаха в мига който той счупи чашата си в лицето на единия ходещ хормон. Анабел бе виждала много, много извращения, но това пред нея си бе... Макафи буквално виждаше как стъклото в окото на момчето сякаш се движи. Усещаше как й се повръща, повдигаше й се. Изстрелът от пистолета на Натаниел за момент успя да я отърси и истинктивно Анабел клекна и сложи ръце на главата си. Криеше ли се? Да. Така се бе научила. И да бяга в някоя посока. Но може би нямаше да е подходящо да избяга в момента. Ан се огледа и забеляза погледите на околните. Тя преглътна и се изправи „гордо”, приближи се до Натаниел и улови ръката му. Не му благодари. Погледна към бъдещите трупове и ги посочи.
-Ще... Почистиш ли?- попита с треперещ глас. Усещаше как страхът в нея се надига. Ами ако сега тя си го получеше? То винаги така се нареждаха нещата, че тя да излезе виновна. Дори в случая знаеше че сигурно ще е виновна, защото Натаниел бе ядосан. Истински ядосан. Осъзнавайки това тя съжали мигом за въпроса си и преглътна. Сега какво? Имаше ли правилна реакция в случая? Да остане до него? Да му благодари? А може би да се прави че не съществува.
-Скъпи... Искаш ли да излезем? А може би да отидем да се освежиш?- не знаеше, изобщо не знаеше какво е подходящо да каже, какво е подходящо да направи. Мислите й сигурно кънтяха в неговото съзнание, сигурно го вбесяваше... Тя отново преглътна и отмести поглед от него. Музиката продължаваше да кънти, очите й се впиха в пода и тя очакваше. Очакваше гнева му върху себе си. Очакваше да усети нещо или да чуе някоя жлъчна дума. Каквото и да е. Просто бе сигурна че ще се случи. Не го познаваше до степен на любима жена, но го познаваше достатъчно добре, за да знае какво ще последва. И още преди да я е накарал да се чувства виновна, тя вече изпитваше вината. Съзнателно или не. Просто бе подвластна.. Дяволски подвластна на това, което Натаниел мислеше и чувстваше. Подвластна на действията му.
-Ще... Почистиш ли?- попита с треперещ глас. Усещаше как страхът в нея се надига. Ами ако сега тя си го получеше? То винаги така се нареждаха нещата, че тя да излезе виновна. Дори в случая знаеше че сигурно ще е виновна, защото Натаниел бе ядосан. Истински ядосан. Осъзнавайки това тя съжали мигом за въпроса си и преглътна. Сега какво? Имаше ли правилна реакция в случая? Да остане до него? Да му благодари? А може би да се прави че не съществува.
-Скъпи... Искаш ли да излезем? А може би да отидем да се освежиш?- не знаеше, изобщо не знаеше какво е подходящо да каже, какво е подходящо да направи. Мислите й сигурно кънтяха в неговото съзнание, сигурно го вбесяваше... Тя отново преглътна и отмести поглед от него. Музиката продължаваше да кънти, очите й се впиха в пода и тя очакваше. Очакваше гнева му върху себе си. Очакваше да усети нещо или да чуе някоя жлъчна дума. Каквото и да е. Просто бе сигурна че ще се случи. Не го познаваше до степен на любима жена, но го познаваше достатъчно добре, за да знае какво ще последва. И още преди да я е накарал да се чувства виновна, тя вече изпитваше вината. Съзнателно или не. Просто бе подвластна.. Дяволски подвластна на това, което Натаниел мислеше и чувстваше. Подвластна на действията му.
Anabell ♠- Ghosts
- Брой мнения : 96
Join date : 01.03.2014
Re: The mansion
by Dianna△ Нед Мар 16, 2014 9:29 am
Victor Fausnaught написа:
- Spoiler:
-Ако още някой направи нещо ще му завра дулото отзад.- изсъска и игнорирайки напълно Самюел подаде ръка на Виктор да се изправи и ги огледа.
-Полудяхте ли? Ще се избиете заради това че някой ме нарече курва?!- изплю последната дума и спря поглед на Виктор.
-Е курва съм! Много добре знаеш как поднасям шибаните си извинения! И шибаното копеле го знае заради шибаната си телепатия! –тя извърна поглед към Самюел и поклати глава
-А ти беше зрелият в нашите „взаимоотношения” доказваш го! Другия път си донеси арбалет като на Дарил, току виж ти свърши работа.- тя извъртя очи и приближавайки се до демона го задърпа към изхода. Когато излезе на свеж въздух извади камата си и я заби в сърцето на детето на злото.
-Мирен купон.- прошепна и поклати глава. Диана седна на стълбите и й се прииска да удари някой. Да се сбие с някой,д а убие някой. Не че не бе убила и без това полу-мъртвия демон, но все пак. Уитмор замасажира слепоочията си и след около пет минути се изправи и погледна към вътрешността на имението. Имаше усещането че е с деца. Малки деца. Анджела-беззащитната девойка, онова досадното хлапе дето харесва Денис Белята във филма. Миртъл? Да! Виктор-същински Денис и Самюел... Хлапето от Сам в къщи. Да! Същински Кевин Макалистър. Не бе права да им се кара. Не бе права да се държи така. Но притеснението и яда й я погубваха.
Виктор се изправи, когато чу как Дияна го смъмри. Не му взе оръжието, а взе това на Сам. Той преглътна тежко и беше готов да и се извини, когато тя си тръгна. Преглътна тежко и премина през косата си с ръка, а след това я последва. Щом излезе я видя. Тя стоеше на стълбите и си мърмореше нещо. Беше толкова сладка. Той се доближи бавно и седна до нея. Остави пистолета на едното стъпало и след това я погледна, но тя не го гледаше:
-Виж... Ди... ти не си курва. За мен ти не си курва! - след тези думи преглътна и продължи:
-Ти си най-важното нещо в живота ми. Всеки път щом те видя мозъка ми спира да работи, а сърцето ми полудява. Глътвам си езика и докато се сетя отново какво беше мислене минават няколко минути. Вярно е, че обичаш да правиш секс.. и аз обичам.. така де.. от както почнах да го правя с теб. Не ме интересува с кого и как си го правила... секса не е любов. Това е просто задоволяване на тялото. Любовта.. любовта е нещо друго и много добре знам, че ти я изпитваш.. трудно ти е, но ти си моята половинка. Свикнах с теб.. живея с теб..ти си най-важното нещо в живота ми и ми даваш надежди за всичко! - след тези думи той я погледна. Доближи се плахо до нея и искаше да я прегърне, но не го направи:
-Не исках да те ядосам. Реагирах много бързо, но... просто.. когато този изрод ти заговори и аз... не знам... исках да направя нещо.. - тогава главата му се сведе и ръцете му поеха главата му. Той постави лицето в дланите си и преглътна тежко:
-Аз съм един слабак.. - след тези думи изправи глава, усмихна се и вдиша и издиша тежко:
-Така де... не мога да направя нищо.. дори не мога да те пазя като сам... а искам да си винаги в безопасност! - след тези думи той я погледна и й каза:
-Обичам те Ди и в момента се страхувах повече от това да не нарани теб, от колкото мен... знам, че съм много по-неопитен, но ти си моето Ангелче! Ти си нещото, кеото ще ми помогне да продължа напред и.. - той се протегна и я прегърна, като и каза:
-Моля те.. прости ми за тази глупава постъпка...
Какво й ставаше? Ядосваше се на всичко, дори в случая бе бясна.
-Мислиш ли че това беше най-умното което можеше да направиш?! И стига, стига с постоянното повтаряне на това колко ме обичаш. Знам го! И аз те обичам, но не можем да го казваме нон стоп, смисъла на думите се губи! Няма какво да ти прощавам. Просто, не прави глупости. Не си малко дете! Ако искаш да се биеш с някой се сбий с човек, сещаш се от тези нормалните, като теб и мен! Не с изчадие на Ада! За Бога.- искаше й се да го зашлеви и да си тръгне, но не можеше. Не че не можеше, просто не бе достатъчно ядосана, че да направи нещо подобно,а и не искаше да го остави тук.
-Аз не искам някой да ме пази Ви.- започна да говори по-меко. Тя се пресегна и хвана ръката му.
-Не искам Самюел, не искам да рискуваш за мен, мога да се справям сама! И спри, спри с това ангелче. Аз съм всичко друго, но не и това и мамка му ти го знаеш! Не съм такава, не съм мила, не съм добра. За теб може би.... Но само за теб и няма нужда всички да го знаят.- тя се засмя тихо и докосна устни до неговите. Ръката й се стрелна към пистолета оставен на стълбите и го прибра в кобура на бедрото й. Устните й се докосваха до неговите, тя зарови пръсти в косата му и се настани в скута му. Естествено. Диана и Виктор на едно място. Какво друго можеше да стане. Уитмор прокара едната си длан по врата му и отдръпвайки устни от неговите го стисна.
-Нека забравиме за момент хлапето Виктор? Какво ще кажеш? Сега ще си мъж, голям и страшен. –тя се подсмихна и отново докосна устни до неговите.
-Мислиш ли че това беше най-умното което можеше да направиш?! И стига, стига с постоянното повтаряне на това колко ме обичаш. Знам го! И аз те обичам, но не можем да го казваме нон стоп, смисъла на думите се губи! Няма какво да ти прощавам. Просто, не прави глупости. Не си малко дете! Ако искаш да се биеш с някой се сбий с човек, сещаш се от тези нормалните, като теб и мен! Не с изчадие на Ада! За Бога.- искаше й се да го зашлеви и да си тръгне, но не можеше. Не че не можеше, просто не бе достатъчно ядосана, че да направи нещо подобно,а и не искаше да го остави тук.
-Аз не искам някой да ме пази Ви.- започна да говори по-меко. Тя се пресегна и хвана ръката му.
-Не искам Самюел, не искам да рискуваш за мен, мога да се справям сама! И спри, спри с това ангелче. Аз съм всичко друго, но не и това и мамка му ти го знаеш! Не съм такава, не съм мила, не съм добра. За теб може би.... Но само за теб и няма нужда всички да го знаят.- тя се засмя тихо и докосна устни до неговите. Ръката й се стрелна към пистолета оставен на стълбите и го прибра в кобура на бедрото й. Устните й се докосваха до неговите, тя зарови пръсти в косата му и се настани в скута му. Естествено. Диана и Виктор на едно място. Какво друго можеше да стане. Уитмор прокара едната си длан по врата му и отдръпвайки устни от неговите го стисна.
-Нека забравиме за момент хлапето Виктор? Какво ще кажеш? Сега ще си мъж, голям и страшен. –тя се подсмихна и отново докосна устни до неговите.
Dianna△- They call her ice queen, but they don't really know her
- Брой мнения : 510
Join date : 15.02.2014
Re: The mansion
by .Nathaniel. Нед Мар 16, 2014 1:59 pm
Дествията му, неговият брутализъм – това си беше ежедневие. Беше заложено в него, беше в кръвта му, в системата му. Пред Макафи той изглеждаше като някакъв звяр, изрод, но той си беше демон, това беше нормално, може би не трябваше изобщо да се захваща с нея, да се опитва да я изчисти от наркотиците и защо ... за да може после да се случва това? Не, той само и’ вредеше, в опитите си да и’ помогне, той и’ вредеше. Ами ако не беше тук да и’ помогне, ако тя трябваше да чака него, а не обратното и не бе стигнал навреме при нея? Какво? Да, щеше да убие всички в шибаното имение, той имаше това намерение и сега, защото всички бяха проклети путки, които дори не обърнаха внимание.
Гнева отново се надигна в него, Мейфийлд усети как жилките му се стягат, как напрягаше мускулите си, за да остане неподвижен, за да не направи поредната глупост която щеше да и’ изкара акъла, не искаше да гледа кървища, искаше да я предпази по дяволите, а не да я кара да гледа „Тексаско клане” на живо. Но той беше избухлив, прекалено избухлив, може би повече от всеки друг демон в имението или изобщо, би се нахвърлил за едното нищо, би се нахвърлил на някой само защото погледа му е минал през него или че е пропуснал да мине през него. И когато думите на Анабел достигнаха до слуха му, той избухна ... буквално. Сериозно ли трябваше да изцепва поредната глупост? Толкова ли беше трудно да замълчи, просто за секунда да замълчи. Но този път той имаше на кого да си го изкара, този път имаше още пет ходещи хормона пред себе си, които бяха опитали да навредят на неговото момиче.
Можеше да види уплаха в очите им, да го долови с обонянието си дори, да го чуе по ритъма на сърцата им. Но дори и уплашени те отново щяха да опитат да го победят. Не ги разбираше смъртните. Защо носеха онези мънички ножчета със себе си, които не правеха нищо, а и него не можеха да наранят. Единият от тях, тръгна към Натаниел с насочен нож, при което блондина изви ръката му и заби ножа в собственият му корем, като прокара ръката му надолу, за по – сигурно, така щеше да е убеден че ще му изтече кръвта. Не, не мислеше да се разправя с другите, просто ги застреля в главите и хвана грубо Макафи за лакътя замъквайки я през тълпата.
Въпреки грубостта му, никой не опита да го спре. „Шибани путки” – мина през ума му. Толкова ли бяха страхливи хората? Сериозно ли нямаше да помогнат на някой, само защото имаше риск да си заминат с някой счупен крайник или пък отнет или с риск за живота си!? Не можеше да ги разбере, назад във времето изобщо не беше така, всичко беше различно.
Замъквайки я в някакъв тесен отдалечен от цялата шумотевица коридор той я бутна в стената. Защо правеше всичко само и само, за да го ядоса?
- Какво по дяволите, Анабел? – юмрукът му се засили към стената, точно до главата и’. – Идваш в този вид, с тази ... рокля? Очакваш да не стане нещо подобно? За какво по дяволите ти помагах, исках да те измъкна от онази шибана дупка и ето ... явно искаш да си курва, явно е в кръвта ти. – отново сблъска ръката си със стената. Дори не мислеше какво говори, но какво значение имаше? Дори и да избяга той пак щеше да я върне. Тя беше негова, не го интересуваше дали тя го искаше или не.
Гнева отново се надигна в него, Мейфийлд усети как жилките му се стягат, как напрягаше мускулите си, за да остане неподвижен, за да не направи поредната глупост която щеше да и’ изкара акъла, не искаше да гледа кървища, искаше да я предпази по дяволите, а не да я кара да гледа „Тексаско клане” на живо. Но той беше избухлив, прекалено избухлив, може би повече от всеки друг демон в имението или изобщо, би се нахвърлил за едното нищо, би се нахвърлил на някой само защото погледа му е минал през него или че е пропуснал да мине през него. И когато думите на Анабел достигнаха до слуха му, той избухна ... буквално. Сериозно ли трябваше да изцепва поредната глупост? Толкова ли беше трудно да замълчи, просто за секунда да замълчи. Но този път той имаше на кого да си го изкара, този път имаше още пет ходещи хормона пред себе си, които бяха опитали да навредят на неговото момиче.
Можеше да види уплаха в очите им, да го долови с обонянието си дори, да го чуе по ритъма на сърцата им. Но дори и уплашени те отново щяха да опитат да го победят. Не ги разбираше смъртните. Защо носеха онези мънички ножчета със себе си, които не правеха нищо, а и него не можеха да наранят. Единият от тях, тръгна към Натаниел с насочен нож, при което блондина изви ръката му и заби ножа в собственият му корем, като прокара ръката му надолу, за по – сигурно, така щеше да е убеден че ще му изтече кръвта. Не, не мислеше да се разправя с другите, просто ги застреля в главите и хвана грубо Макафи за лакътя замъквайки я през тълпата.
Въпреки грубостта му, никой не опита да го спре. „Шибани путки” – мина през ума му. Толкова ли бяха страхливи хората? Сериозно ли нямаше да помогнат на някой, само защото имаше риск да си заминат с някой счупен крайник или пък отнет или с риск за живота си!? Не можеше да ги разбере, назад във времето изобщо не беше така, всичко беше различно.
Замъквайки я в някакъв тесен отдалечен от цялата шумотевица коридор той я бутна в стената. Защо правеше всичко само и само, за да го ядоса?
- Какво по дяволите, Анабел? – юмрукът му се засили към стената, точно до главата и’. – Идваш в този вид, с тази ... рокля? Очакваш да не стане нещо подобно? За какво по дяволите ти помагах, исках да те измъкна от онази шибана дупка и ето ... явно искаш да си курва, явно е в кръвта ти. – отново сблъска ръката си със стената. Дори не мислеше какво говори, но какво значение имаше? Дори и да избяга той пак щеше да я върне. Тя беше негова, не го интересуваше дали тя го искаше или не.
.Nathaniel.- Child of evil
- Брой мнения : 144
Join date : 15.02.2014
Re: The mansion
by Jamie Commun ◭ Нед Мар 16, 2014 2:12 pm
Устните му се движеха по врата й, отговаряха на всяка нейна целувка. Имаше усещането, че независимо къде са и какво правят винаги стигаха до тази позиция, той в нея-тя стенеща. Всичко сякаш трябваше да се нарежда така, за да се задоволи желанието на Комън. Той сложи ръце на талията й и притискайки я плътно към себе си усети как ледено студена вода минава през тялото му. Той вдигна глава и застина. Не можеше да си обясни това усещане, но то не бе породено от удоволствие. Интуицията му сякаш работеше на максимум, нервите му изопнати до крайности го накараха да се отдръпне от нея.
-Облечи се.- нареди и вдигна панталона си. Той прокара ръка през косата си и продължаваше сякаш да усеща ледени тръпки движещи се по гръбнака му. Това не бе типично, никак не бе типично и той се страхуваше именно от това. Цяла вечер това го ужасяваше.
-Стой до мен и недей да се отдалечаваш!-гласът му бе някак си студен. Връщаше се към онзи демон, който бе в действителност. Комън отвори вратата и замръзна. Дори той не знаеше как се реагира на това. Секундата в която стоеше на вратата с поглед втренчен в този на създанието му се стори най-дългата в живота му. Първата реакция която бе извикана в Комън бе да дръпне Амелиа зад тялото си. Мъжът пред него го гледаше с тъмните си очи,а тънката струя кръв стичаща се по лицето му изглеждаше също толкова зловещо, колкото бодливата тел около ръцете му и дисковете в главата му. Комън отстъпи крачка назад и очите му трепнаха, към ръцете на създанието. Той затвори вратата точно преди дисковете запратени по него да се забият в тялото му. Ударите им в дървената врата сякаш отекнаха в банята. Той се обърна към Амелиа. Ръцете му се увиха около талията й и преди да е успял да си размени и дума с нея се телепортира обратно в залата в имението. Всичко все още изглеждаше спокойно. Комън се огледа и забеляза неща, които все още сякаш не привличаха вниманието на никой. Той преглътна мъчително и очите му спряха на Натаниел и момичето с него. По принцип на Комън не му пукаше за никой, но от както бе с Амелиа това сякаш бе загубило значение. Той видя как момичето блъска Натаниел в гърдите и тръгва към.. Точно там от където той се връща. Ако бяха нормални хора сигурно щеше да се обади по телефона, но нямаше време, за да търси евентуалния номер на „брат” си.Той се огледа отново и очите му попаднаха на малко момиченце Тя наистина бе малка, облечена като балерина с кървава пачка.
-Шегуваш се с мен.- осъзнавайки какво става той притисна Амелиа още по-плътно към себе си и отново погледна към Натаниел „Спасявай жалкия си задник и този на момичето. Махайте се от тук. Преградата падна” той не остана да провери дали Натаниел ще го направи. Върна погледа си на танцуващата балерина, която в същия момент се обърна към тях.
-О, проклети Луцифер.- прошепна и отново се телепортира извън имението. И въпреки че това изглеждаше като решение Джейми имаше лошото усещане, че не е никакво решение.
-Облечи се.- нареди и вдигна панталона си. Той прокара ръка през косата си и продължаваше сякаш да усеща ледени тръпки движещи се по гръбнака му. Това не бе типично, никак не бе типично и той се страхуваше именно от това. Цяла вечер това го ужасяваше.
-Стой до мен и недей да се отдалечаваш!-гласът му бе някак си студен. Връщаше се към онзи демон, който бе в действителност. Комън отвори вратата и замръзна. Дори той не знаеше как се реагира на това. Секундата в която стоеше на вратата с поглед втренчен в този на създанието му се стори най-дългата в живота му. Първата реакция която бе извикана в Комън бе да дръпне Амелиа зад тялото си. Мъжът пред него го гледаше с тъмните си очи,а тънката струя кръв стичаща се по лицето му изглеждаше също толкова зловещо, колкото бодливата тел около ръцете му и дисковете в главата му. Комън отстъпи крачка назад и очите му трепнаха, към ръцете на създанието. Той затвори вратата точно преди дисковете запратени по него да се забият в тялото му. Ударите им в дървената врата сякаш отекнаха в банята. Той се обърна към Амелиа. Ръцете му се увиха около талията й и преди да е успял да си размени и дума с нея се телепортира обратно в залата в имението. Всичко все още изглеждаше спокойно. Комън се огледа и забеляза неща, които все още сякаш не привличаха вниманието на никой. Той преглътна мъчително и очите му спряха на Натаниел и момичето с него. По принцип на Комън не му пукаше за никой, но от както бе с Амелиа това сякаш бе загубило значение. Той видя как момичето блъска Натаниел в гърдите и тръгва към.. Точно там от където той се връща. Ако бяха нормални хора сигурно щеше да се обади по телефона, но нямаше време, за да търси евентуалния номер на „брат” си.Той се огледа отново и очите му попаднаха на малко момиченце Тя наистина бе малка, облечена като балерина с кървава пачка.
-Шегуваш се с мен.- осъзнавайки какво става той притисна Амелиа още по-плътно към себе си и отново погледна към Натаниел „Спасявай жалкия си задник и този на момичето. Махайте се от тук. Преградата падна” той не остана да провери дали Натаниел ще го направи. Върна погледа си на танцуващата балерина, която в същия момент се обърна към тях.
-О, проклети Луцифер.- прошепна и отново се телепортира извън имението. И въпреки че това изглеждаше като решение Джейми имаше лошото усещане, че не е никакво решение.
Jamie Commun ◭- Look into he's eyes he's cold as ice
- Брой мнения : 872
Join date : 14.02.2014
Re: The mansion
by Anabell ♠ Нед Мар 16, 2014 2:51 pm
Макафи стоеше като поразена, докато го гледаше. Какво по дяволите?! Защо винаги трябваше всичко да се решава така?! Реагираше така спрямо нея-добре. Реагираше така спрямо околните, но сякаш реагираше така и спрямо себе си. След всеки следващ изстрел Анабел трепваше. Телата падаха безжизнени около нея и тя не знаеше как е редно да реагира. Хлад премина по тялото й и тя въздъхна. Не бе сигурна какво представлява този студ. Физическо усещане от ужас или просто ставаше студено? Каквото и да бе тя стоеше и чакаше мълнията на гнева му да се забие в нея. Дори не го погледна, когато пръстите му я стиснаха и я завлече на някъде. Макафи облегна гръб на студената стена и затвори очи, докато потока от жлъчни думия заливаше. Да.. Естествено. Анабел курвата. Как ли не се съмняваше.
-Беше въпрос на време да си кажеш какво мислиш за мен.- тя не се караше с него, дори не се сърдеше. Избута го от себе си и опитвайки се да не заплаче тръгна на някъде. На къде вървеше? Към банята? Та тя дори не бе сигурна къде е банята.. Несигурна във всяка своя следваща крачка бършеше с мъка неоновата боя от тялото си.
-Било в кръвта ми, той сигурно най-добре знае какво е в кръвта ми. Проклетник!-мърмореше под носа си. Изобщо защо бе дошла тук? За да се изпокарат отново? Е се справяха отлично и без да излизат. Можеше да се скара с нея, защото примерно е яла пица вместо спагети или защото не е яла. Или просто за нещо.
Докато крачеше нервно към банята се сблъска с някой и усети убождане в корема. Не като убождане с нож или нещо подобно, но с нещо малко и остро. Тя се дръпна и се одраска.
-Какво по дяволите?- прошепна и вдигна глава. В първия момент не бе сигурна какво е това което седи пред нея. Очите й минаха по маската, която представляваше сторго лице и остри дискове закрепени към черепа и бузите. Макафи спусна погледа си надолу по създанието и кимна с глава.
-Супер костюм, но си мислех че е хаус парти. Не че съм облечена подход...- гласът й секна, когато лицето я изгледа с поглед казващ „Ще те разкъсам” или нещо подобно. Ана погледна към ръцете му и ахна. Очите й отново се вдигнаха към лицето на създанието и към капките кръв стичащи се по пепеляво сивата кожа. Когато с периферията си съзря дисковете във вратата се осъзна. Анабел погледна към създанието и отстъпи назад. Една, две, три крачки. Сините й очи ставаха все по-големи от ужаса. Писъка й проряза въздуха в мига в който едрия мъж тръгна устремено къ м нея. Без да се замисля Анабел побягна... Всъщност побягна е силно казано засили се и падна след втората крачка. Проклети високи обувки. Опитвайки се да лази усети как студените пръсти се сключват около глезените й и Макафи отново запищя. Все някой щеше да й помогне. Или не. Гледката, която се разкри пред нея бе нещо необяснимо. Не едно, ами много подобни същества се появяваха сякаш от всеки ъгъл. Момиче без лице покрито със зъби стоеше в средата на „дансинга”, мъж със зашита уста и остриета вместо ръце. Писъците започнаха малко след нейния собствен. Убийствата също. Анабел усещаше как създанието продължава да я влачи и се опита да се хване за нещо и успя. Тя започна да „рита” за да се измъкне от хватката му. В момента би предпочела дори да се бие с Натаниел. Да прави нещо. Каквото и да е. Само да не е тук. Обръщайки се към нещото го видя как вади от дрехите си дискове и отново изпищя. Не бе сигурна дали писъка й бе просто писък или крещеше името на Натаниел.
-Беше въпрос на време да си кажеш какво мислиш за мен.- тя не се караше с него, дори не се сърдеше. Избута го от себе си и опитвайки се да не заплаче тръгна на някъде. На къде вървеше? Към банята? Та тя дори не бе сигурна къде е банята.. Несигурна във всяка своя следваща крачка бършеше с мъка неоновата боя от тялото си.
-Било в кръвта ми, той сигурно най-добре знае какво е в кръвта ми. Проклетник!-мърмореше под носа си. Изобщо защо бе дошла тук? За да се изпокарат отново? Е се справяха отлично и без да излизат. Можеше да се скара с нея, защото примерно е яла пица вместо спагети или защото не е яла. Или просто за нещо.
Докато крачеше нервно към банята се сблъска с някой и усети убождане в корема. Не като убождане с нож или нещо подобно, но с нещо малко и остро. Тя се дръпна и се одраска.
-Какво по дяволите?- прошепна и вдигна глава. В първия момент не бе сигурна какво е това което седи пред нея. Очите й минаха по маската, която представляваше сторго лице и остри дискове закрепени към черепа и бузите. Макафи спусна погледа си надолу по създанието и кимна с глава.
-Супер костюм, но си мислех че е хаус парти. Не че съм облечена подход...- гласът й секна, когато лицето я изгледа с поглед казващ „Ще те разкъсам” или нещо подобно. Ана погледна към ръцете му и ахна. Очите й отново се вдигнаха към лицето на създанието и към капките кръв стичащи се по пепеляво сивата кожа. Когато с периферията си съзря дисковете във вратата се осъзна. Анабел погледна към създанието и отстъпи назад. Една, две, три крачки. Сините й очи ставаха все по-големи от ужаса. Писъка й проряза въздуха в мига в който едрия мъж тръгна устремено къ м нея. Без да се замисля Анабел побягна... Всъщност побягна е силно казано засили се и падна след втората крачка. Проклети високи обувки. Опитвайки се да лази усети как студените пръсти се сключват около глезените й и Макафи отново запищя. Все някой щеше да й помогне. Или не. Гледката, която се разкри пред нея бе нещо необяснимо. Не едно, ами много подобни същества се появяваха сякаш от всеки ъгъл. Момиче без лице покрито със зъби стоеше в средата на „дансинга”, мъж със зашита уста и остриета вместо ръце. Писъците започнаха малко след нейния собствен. Убийствата също. Анабел усещаше как създанието продължава да я влачи и се опита да се хване за нещо и успя. Тя започна да „рита” за да се измъкне от хватката му. В момента би предпочела дори да се бие с Натаниел. Да прави нещо. Каквото и да е. Само да не е тук. Обръщайки се към нещото го видя как вади от дрехите си дискове и отново изпищя. Не бе сигурна дали писъка й бе просто писък или крещеше името на Натаниел.
Anabell ♠- Ghosts
- Брой мнения : 96
Join date : 01.03.2014
Re: The mansion
by .Amelia. Нед Мар 16, 2014 4:26 pm
Думите му я накараха да застине. Не знаеше какво да си мисли, какво трябваше да значи това „облечи се”. Да, знаеше буквалния смисъл естествено, но не това се чудеше. Та те не бяха свършили все още. Наистина ли днес беше толкова зле, че вече за втори път мислеше, че го отказва от себе си? Тя вдигна панталонките си, закопчавайки ги. Същото направи и с електриково розовото си бюстие. Отново мислите и’ бяха оправдани. Но какво ставаше? Защо да не се отдалечава от него?
Виждайки мъжа пред вратата на банята след като Комън я отвори, червенокосата не отреагира. Хелоуин беше минал отдавна, но сигурно бе някой бездомник, който просто бе намерил костюма и го бе сложил понеже нямаше какво да носи, сигурно изоставеното имение беше негов дом и те бяха нарушили спокойствието му с това „парти”. Не отреагира, всъщност дори се зачуди на Джейми, защо бе застинал така и когато дисковете полетяха към него, всичко като че ли и’ се избистри. Не, не и’ се избистри, просто някак си и’ стана по – ясно, можеше да разбере, че мъжа не беше обикновен човек в хелоуински костюм, но.. Тя забравяше, че Комън е демон, забравяше че те изобщо съществуват, а се очакваше да знае за това? Дори не знаеше какво е това?
Не можеше да помръдне, след като предполагаемата и’ истина я зашлеви в лицето, след като всичко и’ се проясни или поне според нейните хипотетични версии, които мозъкът и’ съставяше, за да си обясни видяното, тя просто застина, не можеше и мускулче да помръдне. Не усети дори кога Комън ги бе телепортирал в друга стая. Главата и’ се изкриви леко настрани, виждайки малкото момиченце – балерина. Лицето и’ – нямаше го. Беше заменено от уста, кръгло чене с остри зъби, зад което имаше още едно, зад което пък се криеше трето и така броят им стигаше до пет или шест. Отново не можеше да отреагира, тялото и’ като че ли се бе сковало от страха, но не я беше страх за собственият и’ живот, не тя никога не мислеше за собственото си благо и изгода, не мислеше как да оттърве кожата си. Мислеше за блондина, да той всъщност не можеше да бъде убит, поне не и’ по примитивни начини като в „живите мъртви”, не мислеше че мъртъвците можеха да го убият, но въпреки това страхът да го изгуби някак си просто не я напускаше.
Погледът и’ спря върху малкото момиченце, вцепенена от страх дори не чуваше думите на Комън, не усещаше как я притискаше, усети само как всичко около нея просто изчезва, как се дематериализира и отново се озоваха на друго място. Имаше чувството, че ако Комън не я държеше сигурно щеше да се свлече на земята, сигурно щеше да рухне. Не, тя трябваше да остане силна, трябваше да се измъкнат от там невредими.
В съзнанието и’ отново изникна образът на малкото момиченце. Всъщност тя не можеше да спре да мисли за нея, очите и’ се насълзиха само при мисълта какво я бе сполетяло. Тя стисна очите си преди Джейми да я е видял, не искаше да я гледа такава, не искаше да я гледа толкова емоционална, защо изобщо беше толкова емоционална!? Преглътна буцата, която се бе заформила в гърлото и’ и се отдръпна от него.
- Какво става? Кои ... какви бяха онези неща? – поправи се, очевидно не бяха хора, не, очевидно въпросът и’ бе прекалено глупав. От къде можеше той да знае кои са? А и се виждаше, че бяха чудовища. Ръката и’ се спусна по дължината на неговата, преплитайки пръсти с неговите.
- Момиченцето ... какво беше станало с нея? – все още мислеше за нея, всъщност мислите и’ бяха обсебени от нея, това малко създание, толкова крехка и ...
Мислите и’ бяха прекъснати от откъсващите се иззад тях звуци. Звучаха като ръмжене, като ръмжене от наистина много – много хора, не не бяха хора, бяха мъртъвци. „Сериозно ли!?” – беше единственото, което мина през ума и’ виждайки редицата от ходещи мъртъвци идващи към тях. Добре официално се чувстваше като в епизод на „Живите мъртви”.
- Джейми ... – откъсна се от устните и’. Какво по дяволите ставаше тази вечер? Може би трябваше да го послуша, не със сигурност трябваше да го послуша и да си бяха тръгнали, отново нейната глупост бе довела до поредното бедствие.
– Съжалявам, трябваше да те послушам, трябваше да си тръгнем.
Виждайки мъжа пред вратата на банята след като Комън я отвори, червенокосата не отреагира. Хелоуин беше минал отдавна, но сигурно бе някой бездомник, който просто бе намерил костюма и го бе сложил понеже нямаше какво да носи, сигурно изоставеното имение беше негов дом и те бяха нарушили спокойствието му с това „парти”. Не отреагира, всъщност дори се зачуди на Джейми, защо бе застинал така и когато дисковете полетяха към него, всичко като че ли и’ се избистри. Не, не и’ се избистри, просто някак си и’ стана по – ясно, можеше да разбере, че мъжа не беше обикновен човек в хелоуински костюм, но.. Тя забравяше, че Комън е демон, забравяше че те изобщо съществуват, а се очакваше да знае за това? Дори не знаеше какво е това?
Не можеше да помръдне, след като предполагаемата и’ истина я зашлеви в лицето, след като всичко и’ се проясни или поне според нейните хипотетични версии, които мозъкът и’ съставяше, за да си обясни видяното, тя просто застина, не можеше и мускулче да помръдне. Не усети дори кога Комън ги бе телепортирал в друга стая. Главата и’ се изкриви леко настрани, виждайки малкото момиченце – балерина. Лицето и’ – нямаше го. Беше заменено от уста, кръгло чене с остри зъби, зад което имаше още едно, зад което пък се криеше трето и така броят им стигаше до пет или шест. Отново не можеше да отреагира, тялото и’ като че ли се бе сковало от страха, но не я беше страх за собственият и’ живот, не тя никога не мислеше за собственото си благо и изгода, не мислеше как да оттърве кожата си. Мислеше за блондина, да той всъщност не можеше да бъде убит, поне не и’ по примитивни начини като в „живите мъртви”, не мислеше че мъртъвците можеха да го убият, но въпреки това страхът да го изгуби някак си просто не я напускаше.
Погледът и’ спря върху малкото момиченце, вцепенена от страх дори не чуваше думите на Комън, не усещаше как я притискаше, усети само как всичко около нея просто изчезва, как се дематериализира и отново се озоваха на друго място. Имаше чувството, че ако Комън не я държеше сигурно щеше да се свлече на земята, сигурно щеше да рухне. Не, тя трябваше да остане силна, трябваше да се измъкнат от там невредими.
В съзнанието и’ отново изникна образът на малкото момиченце. Всъщност тя не можеше да спре да мисли за нея, очите и’ се насълзиха само при мисълта какво я бе сполетяло. Тя стисна очите си преди Джейми да я е видял, не искаше да я гледа такава, не искаше да я гледа толкова емоционална, защо изобщо беше толкова емоционална!? Преглътна буцата, която се бе заформила в гърлото и’ и се отдръпна от него.
- Какво става? Кои ... какви бяха онези неща? – поправи се, очевидно не бяха хора, не, очевидно въпросът и’ бе прекалено глупав. От къде можеше той да знае кои са? А и се виждаше, че бяха чудовища. Ръката и’ се спусна по дължината на неговата, преплитайки пръсти с неговите.
- Момиченцето ... какво беше станало с нея? – все още мислеше за нея, всъщност мислите и’ бяха обсебени от нея, това малко създание, толкова крехка и ...
Мислите и’ бяха прекъснати от откъсващите се иззад тях звуци. Звучаха като ръмжене, като ръмжене от наистина много – много хора, не не бяха хора, бяха мъртъвци. „Сериозно ли!?” – беше единственото, което мина през ума и’ виждайки редицата от ходещи мъртъвци идващи към тях. Добре официално се чувстваше като в епизод на „Живите мъртви”.
- Джейми ... – откъсна се от устните и’. Какво по дяволите ставаше тази вечер? Може би трябваше да го послуша, не със сигурност трябваше да го послуша и да си бяха тръгнали, отново нейната глупост бе довела до поредното бедствие.
– Съжалявам, трябваше да те послушам, трябваше да си тръгнем.
.Amelia.- Everyday i look at the mirror, everyday i see something new, i see my enemy who lives inside me
- Брой мнения : 769
Join date : 13.02.2014 -
Re: The mansion
by .Nathaniel. Нед Мар 16, 2014 5:08 pm
Буквално се чувстваше като някакъв тинейджър. Караха се буквално през десет минути, караха се за абсолютно всичко, всичко беше по негова вина... разбира се. Естествено, кретен, нещастник – можеше да го нарича с хиляди подобни епитети, но той просто се опитваше да я предпази, каква вина имаше че мисленето му бе малко по – различно, от на онези путки, наричащи себе си мъже. Ако се държеше като тях, щеше да я изгуби, щеше да си позволи прекалено силни емоции, които не трябваше да си позволява в никакъв случай, та той беше проклет демон, за бога.
Думите, които прозвучаха в съзнанието му го накараха да се стъписа, да замръзне, той огледа помещението за „брат” си, виждайки точно как се телепортираше с червенокосото момиче. Ясно ... ето защо го беше предупредил, бяха изпаднали в една и съща каша и двамата бяха прекалено глупави, за да се забъркат със смъртни момичета. Глупаци. Къде им беше ума? А можеше просто да седнат и да се наслаждават на шоуто, на опустошението, на хаоса който настъпваше, но не ... те трябваше да изпитват чувства, трябваше да са част от ужаса, но не да го създават ами да бягат от него.
Писъкът, който чу, онзи познат глас, толкова познат писък ... за бога НЕ! Всички мисли от главата на блондина като че ли се изпариха. Тялото му механично се задвижи, затича се, потърси я с поглед.
Не! Нямаше да позволи това, не можеше някакъв урод с дискове навсякъде по себе си, да я третира така, нямаше как да позволи момичето му да е свалено на земята, борейки се за живота си от някакъв ... за бога, та той сигурно е бил човек, сега бе просто дух, който се бе материализирал. Натаниел се телепортира точно зад него, изритвайки го така че да падне на земята, което може би не беше най – умното което можеше да направи тъй като се стовари точно до Анабел. Той и помогна да стане, застави я да седи плътно зад него. Погледа му стрелна към стените на помещението, към пода, към масите. Търсеше нещо... Нещо с което можеше да убие кучият му син, да го накълца на парчета, да го върне обратно при мъртвите, но този път не в предверието, този път копелето щеше да умре, завинаги, неспособен да се върне никога.
Тогава ги видя. Две саби, окачени на стената на ди джейския пулт. За секунда се телепортира, взимайки едната и отново чрез телепортацията си се върна, заставайки над него и посичайки го на две. За да е по – сигурен че копелето няма да направи нещо, той съсече и главата му, ритайки я към по – отдалечен край от тялото. Обичаше да се гаври така с телата на онези, които наистина си заслужаха смъртта. Действията му напомняха на пародия на някой филм, но той беше демон, всичко беше по – лесно тогава, а тези създания, те не го плашеха, бяха толкова по – нисши.
Погледът му стрелна към Анабел, той застана пред нея, обхвана лицето и’ с ръце допирайки устните си до челото и’. Не, беше понесла прекалено много от него, не можеше да понесе и това, как щеше да го предотврати? Не можеха просто да си тръгнат,всъщност можеше и щяха да го направят, той щеше да ги телепортира, но никъде не бе безопасно, завесата бе паднала, навсякъде в града беше опасно.
- Всичко е наред, няма да позволя да пострадаш. Всичко ще се оправи, ще се измъкнем от тук. – той обви ръце около тялото и’ заравяйки глава в косите и’, след което ги телепортира, далеч от имението, макар че колкото и далеч да бяха нямаше значение, онези копелепа бяха навсякъде.
Думите, които прозвучаха в съзнанието му го накараха да се стъписа, да замръзне, той огледа помещението за „брат” си, виждайки точно как се телепортираше с червенокосото момиче. Ясно ... ето защо го беше предупредил, бяха изпаднали в една и съща каша и двамата бяха прекалено глупави, за да се забъркат със смъртни момичета. Глупаци. Къде им беше ума? А можеше просто да седнат и да се наслаждават на шоуто, на опустошението, на хаоса който настъпваше, но не ... те трябваше да изпитват чувства, трябваше да са част от ужаса, но не да го създават ами да бягат от него.
Писъкът, който чу, онзи познат глас, толкова познат писък ... за бога НЕ! Всички мисли от главата на блондина като че ли се изпариха. Тялото му механично се задвижи, затича се, потърси я с поглед.
Не! Нямаше да позволи това, не можеше някакъв урод с дискове навсякъде по себе си, да я третира така, нямаше как да позволи момичето му да е свалено на земята, борейки се за живота си от някакъв ... за бога, та той сигурно е бил човек, сега бе просто дух, който се бе материализирал. Натаниел се телепортира точно зад него, изритвайки го така че да падне на земята, което може би не беше най – умното което можеше да направи тъй като се стовари точно до Анабел. Той и помогна да стане, застави я да седи плътно зад него. Погледа му стрелна към стените на помещението, към пода, към масите. Търсеше нещо... Нещо с което можеше да убие кучият му син, да го накълца на парчета, да го върне обратно при мъртвите, но този път не в предверието, този път копелето щеше да умре, завинаги, неспособен да се върне никога.
Тогава ги видя. Две саби, окачени на стената на ди джейския пулт. За секунда се телепортира, взимайки едната и отново чрез телепортацията си се върна, заставайки над него и посичайки го на две. За да е по – сигурен че копелето няма да направи нещо, той съсече и главата му, ритайки я към по – отдалечен край от тялото. Обичаше да се гаври така с телата на онези, които наистина си заслужаха смъртта. Действията му напомняха на пародия на някой филм, но той беше демон, всичко беше по – лесно тогава, а тези създания, те не го плашеха, бяха толкова по – нисши.
Погледът му стрелна към Анабел, той застана пред нея, обхвана лицето и’ с ръце допирайки устните си до челото и’. Не, беше понесла прекалено много от него, не можеше да понесе и това, как щеше да го предотврати? Не можеха просто да си тръгнат,всъщност можеше и щяха да го направят, той щеше да ги телепортира, но никъде не бе безопасно, завесата бе паднала, навсякъде в града беше опасно.
- Всичко е наред, няма да позволя да пострадаш. Всичко ще се оправи, ще се измъкнем от тук. – той обви ръце около тялото и’ заравяйки глава в косите и’, след което ги телепортира, далеч от имението, макар че колкото и далеч да бяха нямаше значение, онези копелепа бяха навсякъде.
.Nathaniel.- Child of evil
- Брой мнения : 144
Join date : 15.02.2014
Re: The mansion
by Victor Fausnaught Пон Мар 17, 2014 1:50 am
- Spoiler:
- Dianna△ написа:Victor Fausnaught написа:
- Spoiler:
- Dianna△ написа:Господи. Какво им ставаше на всички днес?! Искаше й се да отиде да му удари един здрав шамар и да... Да го прибере в къщи и да го накаже все едно е малко дете. Дори не беше в настроение да прави секс- нетипично. Диана тръгна след него и проправяйки си път сред тълпата видя всичко случващо се и намесващият се сам. Бяха като турски сериал. Анджела, демона, Самюел и Виктор. Дори от части я бе хванал срам. Тя отиде до тях и изби оръжието от ръцете на Самюел, погледна към демона и после към Виктор.
-Ако още някой направи нещо ще му завра дулото отзад.- изсъска и игнорирайки напълно Самюел подаде ръка на Виктор да се изправи и ги огледа.
-Полудяхте ли? Ще се избиете заради това че някой ме нарече курва?!- изплю последната дума и спря поглед на Виктор.
-Е курва съм! Много добре знаеш как поднасям шибаните си извинения! И шибаното копеле го знае заради шибаната си телепатия! –тя извърна поглед към Самюел и поклати глава
-А ти беше зрелият в нашите „взаимоотношения” доказваш го! Другия път си донеси арбалет като на Дарил, току виж ти свърши работа.- тя извъртя очи и приближавайки се до демона го задърпа към изхода. Когато излезе на свеж въздух извади камата си и я заби в сърцето на детето на злото.
-Мирен купон.- прошепна и поклати глава. Диана седна на стълбите и й се прииска да удари някой. Да се сбие с някой,д а убие някой. Не че не бе убила и без това полу-мъртвия демон, но все пак. Уитмор замасажира слепоочията си и след около пет минути се изправи и погледна към вътрешността на имението. Имаше усещането че е с деца. Малки деца. Анджела-беззащитната девойка, онова досадното хлапе дето харесва Денис Белята във филма. Миртъл? Да! Виктор-същински Денис и Самюел... Хлапето от Сам в къщи. Да! Същински Кевин Макалистър. Не бе права да им се кара. Не бе права да се държи така. Но притеснението и яда й я погубваха.
Виктор се изправи, когато чу как Дияна го смъмри. Не му взе оръжието, а взе това на Сам. Той преглътна тежко и беше готов да и се извини, когато тя си тръгна. Преглътна тежко и премина през косата си с ръка, а след това я последва. Щом излезе я видя. Тя стоеше на стълбите и си мърмореше нещо. Беше толкова сладка. Той се доближи бавно и седна до нея. Остави пистолета на едното стъпало и след това я погледна, но тя не го гледаше:
-Виж... Ди... ти не си курва. За мен ти не си курва! - след тези думи преглътна и продължи:
-Ти си най-важното нещо в живота ми. Всеки път щом те видя мозъка ми спира да работи, а сърцето ми полудява. Глътвам си езика и докато се сетя отново какво беше мислене минават няколко минути. Вярно е, че обичаш да правиш секс.. и аз обичам.. така де.. от както почнах да го правя с теб. Не ме интересува с кого и как си го правила... секса не е любов. Това е просто задоволяване на тялото. Любовта.. любовта е нещо друго и много добре знам, че ти я изпитваш.. трудно ти е, но ти си моята половинка. Свикнах с теб.. живея с теб..ти си най-важното нещо в живота ми и ми даваш надежди за всичко! - след тези думи той я погледна. Доближи се плахо до нея и искаше да я прегърне, но не го направи:
-Не исках да те ядосам. Реагирах много бързо, но... просто.. когато този изрод ти заговори и аз... не знам... исках да направя нещо.. - тогава главата му се сведе и ръцете му поеха главата му. Той постави лицето в дланите си и преглътна тежко:
-Аз съм един слабак.. - след тези думи изправи глава, усмихна се и вдиша и издиша тежко:
-Така де... не мога да направя нищо.. дори не мога да те пазя като сам... а искам да си винаги в безопасност! - след тези думи той я погледна и й каза:
-Обичам те Ди и в момента се страхувах повече от това да не нарани теб, от колкото мен... знам, че съм много по-неопитен, но ти си моето Ангелче! Ти си нещото, кеото ще ми помогне да продължа напред и.. - той се протегна и я прегърна, като и каза:
-Моля те.. прости ми за тази глупава постъпка...Какво й ставаше? Ядосваше се на всичко, дори в случая бе бясна.
-Мислиш ли че това беше най-умното което можеше да направиш?! И стига, стига с постоянното повтаряне на това колко ме обичаш. Знам го! И аз те обичам, но не можем да го казваме нон стоп, смисъла на думите се губи! Няма какво да ти прощавам. Просто, не прави глупости. Не си малко дете! Ако искаш да се биеш с някой се сбий с човек, сещаш се от тези нормалните, като теб и мен! Не с изчадие на Ада! За Бога.- искаше й се да го зашлеви и да си тръгне, но не можеше. Не че не можеше, просто не бе достатъчно ядосана, че да направи нещо подобно,а и не искаше да го остави тук.
-Аз не искам някой да ме пази Ви.- започна да говори по-меко. Тя се пресегна и хвана ръката му.
-Не искам Самюел, не искам да рискуваш за мен, мога да се справям сама! И спри, спри с това ангелче. Аз съм всичко друго, но не и това и мамка му ти го знаеш! Не съм такава, не съм мила, не съм добра. За теб може би.... Но само за теб и няма нужда всички да го знаят.- тя се засмя тихо и докосна устни до неговите. Ръката й се стрелна към пистолета оставен на стълбите и го прибра в кобура на бедрото й. Устните й се докосваха до неговите, тя зарови пръсти в косата му и се настани в скута му. Естествено. Диана и Виктор на едно място. Какво друго можеше да стане. Уитмор прокара едната си длан по врата му и отдръпвайки устни от неговите го стисна.
-Нека забравиме за момент хлапето Виктор? Какво ще кажеш? Сега ще си мъж, голям и страшен. –тя се подсмихна и отново докосна устни до неговите.
Виктор усети как Диана се премести в него. Тя се настани в скута му и го целуваше. Беше толкова приятно и нежно. Някак си да е толкова близко до него беше повече от прекрасно. Тя го изпълваше. Прибрала пистолета и вече спокойна тя докосваше устните си до неговите. Той отговори на целувката й и когато му намекна, че трябва да й покаже какъв мъж е станал и то точно заради нея чу някакъв шум. Беше нещо, като ръмжене но не на животно. Нещо странно и щом погледна забеляза фигурата. Изглеждаше, като пиян човек, но не точно. Тогава от вътре се чуха разни крясъци. Ви погледна Ди, а след това нещото, което им прекъсна интимният момент. Вдиша и издиша тежко и я прегърна нежно и й каза:
-Ди... не мисля, че това е.. нормално.. - след тези думи се огледа. Виждаше колата на Сам паркирана на близо. Двамата бяха дошли с нейната кола и сега сигурно щяха да си тръгнат с нея. Виктор преглътна тежко и допълни:
-Така де.. това не е ли...? - и тогава се сети за един клип на Майкъл Джексън. Песента Трилър. Сега оставаше това нещо, което се приближаваше да затанцува, като в клипа. Ви се изправи, като помогна и на Ди да направи същото с него и забеляза, че съществото беше повече от едно. Той я хвана за ръката и преплете пръсти с нейните. Не я погледна. Гледаше надигащата се опасност пред тях и й го каза:
-Ди... Ангелче мое! - след това стисна леко ръката й и й каза:
-И да... ти си моето ангелче виж се... крилцата... всичко.. ти си Ангел! - след тези думи погледна напред и допълни:
-Моят ангел пазител! - усмихна се доволно и попита:
-Е? Какво ще правим? Това не са ли зомбита и... мисля, че ще имаме нужда от помощ.. а може би да се скрием вътре? - и зачака отговора й. За пръв път искаше да знае от нея какво да прави в такъв случай. Не застана пред нея, за да я пази, а до нея, за да се пазят взаимно. Сега той щеше да е нейната половинка, а тя неговата. Щяха да се защитават един друг и понеже тя беше по-опитна Виктор щеше да я слуша. За това от доста време насам затвори устата си и зачака.. той зачака отговор без да говори по-бързо от стрелбата на АК-47. Той искаше мнението на Диана за това какво да прави, ако има инвазия от зомбита.. той намерил кога да се съобразява с нея..
Victor Fausnaught- Citizens
- Брой мнения : 138
Join date : 17.02.2014
Re: The mansion
by Rosalie Buttler Пон Мар 17, 2014 5:40 pm
Роуз се разхождаше из двора на имението с обикновената си наперена походка.Оглеждаше се за познати лица.Когато приключи с цялата обиколка установи,че на партито бяха повечето местни.Да не кажем,че 90% от тях бяха населението в града,а другите 10% бяха тук от скоро и не знаеха какво ги очаква.Тя познаваше почти всички тук.Това не бе хубаво за нея.Искаше и' се да си намери някоя нова играчка която да разиграва цялата вечер,а и ако има късмет и по-дълго време.Тук почти всички я познаваха и повечето я мразеха.Винаги се чудеше защо я мразят.Не им бе сторила нищо.Нито е убила някои техен роднина или любовта на живота им.Обикновено тя прави лошо впечетление на първа среща,но после тя решава как да се държи с тях.Може да се окаже най-хубавото нещо в живота им или техният кошмар.Всичко това тя го решаваше.Розали винаги е била такава и винаги ще бъде.И едва ли някой ще успее да я промени.
"Изобщо защо дойдох?"-питаше се тя.Беше и толкова скучно,че бе готова на всички само някой да я разведри.Изпи количеството алкохол от чашата на масата и взе,че се присаидини към групата хора,които танцуваха.Но и това не помогна.Имаше чувството,че само тя не си изкарва весело,за разлика от другите.Сякаш беше някакъв алтсаидер."Защо не си останах вкъщи в леглото,под меките,бели завивки?!?Щеше да ми е по-добре!"-съжаляваше тя.Но нямаше да се пречупи толкова лесно.Ината и' не и' позволяваше да си тръгне.
Бум..всички хора и свръхестествени същества избухнаха в паника.Това наистина е най-лошият ден в живота и'.Не можеше да стане по-зле,но за жалост стана.Брюнетката попадна в ръцете на проклетото,гнусно чудовище."Сериозно ли?"-продължаваше да се съжалява.Опитваше да се измъкне от ръцете му,но на празно.То бе по-силно от нея.
-Остави ме намира!-започваше да му нарежда със строг тон.-Казах да ме пуснеш!
То въобще не искаше да я чуе.
Оставаше и' само едно.Не вярваше,че ще и'се наложи да го направи.Един от най-големите и' страхове-тя да се пречупи.Започна да вика за помощ.
Изобщо дори не чуха писъците и' за помощ.Хората в днешно време мислеха първо да оправят себе си,а после да другите.Тя ги разбираше много добре.Все пак и тя гледаше първо себе си,а останалите после.
Лека по-лека Розали изгубваше надежда.Искаше и' се в момента да стане като по филмите.Някое секси момченце да я спаси и всичко да се оправи.Това беше единствената и' приятна мисъл,но и тя се изпари.Вече почти всички се бяха скрили или в някоя стая в имението или бяха избягали в някое местенце наоколо.Ту в близката гора,ту в хотела или някъде другаде.
"Изобщо защо дойдох?"-питаше се тя.Беше и толкова скучно,че бе готова на всички само някой да я разведри.Изпи количеството алкохол от чашата на масата и взе,че се присаидини към групата хора,които танцуваха.Но и това не помогна.Имаше чувството,че само тя не си изкарва весело,за разлика от другите.Сякаш беше някакъв алтсаидер."Защо не си останах вкъщи в леглото,под меките,бели завивки?!?Щеше да ми е по-добре!"-съжаляваше тя.Но нямаше да се пречупи толкова лесно.Ината и' не и' позволяваше да си тръгне.
Бум..всички хора и свръхестествени същества избухнаха в паника.Това наистина е най-лошият ден в живота и'.Не можеше да стане по-зле,но за жалост стана.Брюнетката попадна в ръцете на проклетото,гнусно чудовище."Сериозно ли?"-продължаваше да се съжалява.Опитваше да се измъкне от ръцете му,но на празно.То бе по-силно от нея.
-Остави ме намира!-започваше да му нарежда със строг тон.-Казах да ме пуснеш!
То въобще не искаше да я чуе.
Оставаше и' само едно.Не вярваше,че ще и'се наложи да го направи.Един от най-големите и' страхове-тя да се пречупи.Започна да вика за помощ.
Изобщо дори не чуха писъците и' за помощ.Хората в днешно време мислеха първо да оправят себе си,а после да другите.Тя ги разбираше много добре.Все пак и тя гледаше първо себе си,а останалите после.
Лека по-лека Розали изгубваше надежда.Искаше и' се в момента да стане като по филмите.Някое секси момченце да я спаси и всичко да се оправи.Това беше единствената и' приятна мисъл,но и тя се изпари.Вече почти всички се бяха скрили или в някоя стая в имението или бяха избягали в някое местенце наоколо.Ту в близката гора,ту в хотела или някъде другаде.
Rosalie Buttler- Moderator;
- Брой мнения : 282
Join date : 15.02.2014
Age : 27
Страница 2 от 2 • 1, 2
Страница 2 от 2
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» I was broken to pieces. You broke me. And then you put the pieces back together. || Zachary. and Beth.
» Станете наши приятели;
» Търся си другарче за рп
» Нимфоман или наркоман за предишния?
» Склада в края на града
» Прочитай с дъха си, разглеждай с уста, запомняй с езика, чети ме така.... SPAM VOL 4
» I believe in the wonder I believe I can touch the flame- Nathaniel and Anabel
» Търся си...