Hospital "Saint Anna"

by **Dianna△** Чет Апр 10, 2014 7:09 pm

Музиката звучеше в ушите й, погледа й се разхождаше от лице на лице. Болницата бе претъпкана както винаги. Нищо ново, все пак всеки ден имаше все повече и повече болни, умиращи. Ако всяка болница получаваше по долар за всеки болен прекрачил прага сигурно всички щяха да са милярдери. Марджъри се облегна назад, а гърба й сякаш простена при срещата си с дървената пейка. Не стига, че тук се чакаше два, три часа, но и бе неудобно. Супер...
Изведнъж вратите на отделението се отвориха и вътре влязоха може би 5 човека, плюс едно момиче на носилка. Тъмната коса на момичето бе сплъстена на кичури и най-вероятно това бе заради кръвта, която изтичаше от нея. Хората около носилката правеха нещо, опитваха се да я стабилизират. Накрая на цялата тайфа с много бавна, сякаш зомби крачка ходеше едно момче. Добряга, най-вероятно смотльо, с бяла кожа, чипо носле и със странна прическа. Кафявите му очи блуждаеха след носилката. Марджи свали слушалките си и това привлече погледа на брат й. Той проследи очите й и повдигна вежди.
-Катастрофа.- отбеляза Даниел, а Марджъри кимна с глава. Тя прикова очите си в момчето, което вървеше след вече изчезналата носилка. Дали той бе виновен за инцидента? Запита се, но нямаше време да мисли за това.
-Марджъри Уитмор?- гласът на възрастната жена я сепна. Тя се изправи, а златистите очи на Даниел я съпроводиха до вратата.
-Какво ви води при нас госпожице Уитмор? О, Господи...- гласът на доктора секна, когато видя голямата прободна рана в дясното й рамо.

Близо един час по-късно тя излезе от кабинета и се чувстваше като нова. Черният й потник бе пропит с кръв и какво ли още не. Тя разпусна косата си и видя брат си. Той се изправи с една типична за него крива усмивка и се приближи до нея. Целуна я по бузата,а това й донесе толкова много спомени.. Тя се дръпна леко от него и той се прокашля.
-Отивам да докарам колата. Ще те чакам долу. – Даниел се обърна с гръб към нея и тя въздъхна. Колко типично за тях двамата. Всъщност това си беше чиста проява на нежност, ако трябва да сме честни. Марджъри се протегна и простена от „болка” тя обичаше болката, възбуждаше я, но естествено само тя го знаеше и брат й де. Но той не беше тук. Погледите на всички мъже се спряха на нея и тя извъртя очи.
-Само в мечтите ви. – каза го на висок глас и тръгна към асансьорът. Вадейки телефона си от джоба на дънките си тя се сблъска с някой и моментално не настрой за битка.
-Гледай къде ходиш.- изсъска злобно и се спря,когато видя момчето с чипото носле. Перфектно извитите й вежди се повдигнаха и тя погледна към марлята на рамото си, която се напои с кръв.
-Мамка му. – прошепна и сви устни.- Супееер.

by **;anthany** Нед Апр 13, 2014 6:42 pm

Вина? Какво по точно знаехте за вината? Онова разяждащо чувство от вътре, което просто не ви даваше мира. Сякаш можеше да прояде стомаха ви. Вината в този момент си проправяше път през Антъни. През цялото му същество. Имаше чувството, че имаше скарабеи под плътта си – разяждайки вътрешностите му, проправяйки си път през мускулите му и опитвайки се да излязат през бледата кожа.
Защо изпитваше такава вина ли? Причината бе точно пред очите му. Тъмнокосото момиче, което беше на носилка в асансьора, той не можеше да свали очи от нея, очи които бяха изпълнени с тъга, с вина, не можеше да отмести погледа си, не искаше, имаше чувството че направи ли го момичето щеше да си замине. Дори не я познаваше, просто някаква непозната за чиято евентуална смърт можеше да е виновен той. Но не, не можеше да го допусне, не можеше да има кръв по ръцете си, та той не можеше дори муха да убие. Камо ли да отнеме човешки живот. Не, не, не. Той потърка лицето си с шепи след като прокара ръка през косата си, въздъхвайки все още гледайки момичето. Гледайки я спомените като че ли го зашлевиха. Обгърнаха съзнанието му, имаше чувството че цялото му тяло започна да се тресе спомняйки си всичко, но всъщност той просто седеше спокойно, гледайки с празен поглед и буквално приличащ на мъртвец. И може би, той трябваше да е мъртвеца, той трябваше да е на онази носилка, не онова момиче.
В съзнанието на Дейвидсън се появиха онези образи на пламтяща кола, онова момиче което се бе забило във възгвавницата на кормилото и той ... той който въпреки, че бе виновен за всичко заради наличието на алкохол в кръвта си и внезапното появяване на брюнетката я бе извадил, преди колата да избухне. А сега... Сега беше просто съсипан, ами ако трябваше да живее с тази вина до живот? Ако не следваше облекчение след всичко това? Ако беше просто болка? Не, той не можеше да го понесе, нямаше да може да го направи.
- От семейството ли сте? – дори не бе осъзнал кога бе в коридора чакащ за новини, като че ли имаше бели петна в съзнанията си, не знаеше какво е правил само преди две минути, доста моменти му се губеха.
- Не. Аз ... Дори не я познавам. – промълви на сестрата, която излезе от операционната.
- Съжалявам господине, не можем да ви дадем никаква информация тогава, политика на болницата, ще ви помоля да си отидете в къщи.
- Тя добре ли е? Жива ли е? Само това искам да знам!
- Момичето е силно, държи се, лекарите имат добри прогнози за нея. – сестрата като че ли бегло се усмихна на Дейвидсън, отново отпращайки го с лек знак посочващ асансьора. Естествено Антъни не искаше да буйства, не бе такъв по принцип, просто щеше да си тръгне, да изчака ден – два и да дойде отново, да разпита, може би дори да я види и да и’ се извини, не че едно извинение би свършило работа в случая.
Все така отчаян и с мъртвешки вид, мъжът закрачи флегматично към асансьора като без да се усети дори избута някой. Нямаше сили да види кой, нямаше сили дори да слуша злобните нападки, не имаше сили, но просто не бе в настроение за подобни мелодрами, достатъчно бе натоварен с бремето, че почти бе убил човек, не му трябваше да се товари и с проблемите на избухливата в асансьора. И въпреки всичко, интуиция ако искате го наречете но Антъни вдигна поглед към брюнетката. Красива, слаба, стройно тяло, прекрасни кафяви очи. За момент заслепен от красивата си събеседница той дори не забеляза, че бе причина и още едно нещастие. Сблъсъкът му в нея, бе отворил някаква рана на рамото и’ или нещо подобно, не го интересуваше особено какво е, важното бе, че кървеше.
- По дяволите! – промърмори приближавайки се към брюнетката. – А ... спешното е надолу, предполагам могат да я пре – шият?! – някак си панирано затърси копчето на асансьора изписващо буквата „С” и намирайки го, го натисна няколко пъти докато асансьора не потегли на долу. – По дяволите, добре ли си? Съжалявам ... – като, че ли не можеше да спре да говори, обикновено така ставаше като е нервен, а в момента бе повече от нервен.

by **Dianna△** Нед Апр 13, 2014 7:13 pm

Интерес? Любопитство? Какво се появи в нея че я накара да го зяпне за момент. Като го гледаше от близо забелязваше, че е сравнително хубав. Нямаше нищо специално в него, изглеждаше прекалено невинен и бе... Изключително.... Не, неин тип. Мъж, който не можеше да задържи вниманието й. Поне не и в някоя кръчма или нещо подобно. Тя просто не харесваше такива. Ако го видеше на улицата вървящ до мъж два метра висок с татуси и белези Ди би отишла при белязания, а него да подмине. Просто тези „мъже” не можеха да й дадат това от което имаше нужда. А малката бдсм почитателка и една от най-добрите в областта си. За това и Диана го гледаше така. Сякаш бе луд, бе загубил разсъдъка си. Особено след предложението му. Той нима й предлагаше да отиде в спешното? Стигаше й факта че Даниел я накара да се донесе до кабинета, но и да отиде пак, а и най-вероятно да лежи в болница. Не, нямаше шанс. Тя влезе с гордо вдигната глава в асансьора и отмести потника си. Диана махна марлята напоена в кръв и я хвърли в кофата за боклук.
-Няма нужда да ходя в спешното. Не е нещо особено, само една раничка.
Уитмор погледна към „раничката” и присви очи. Сега какво? Тя въздъхна. Проклетия Даниел с неговите болници и идеи. Нямаше си друга работа, ами сега щеше да й се наложи да изчака някъде където ще може да направи магия за заздравяване. Тя усети как телефона в джоба на якето й вибрира и го извади. Погледна името на Даниел и поклати глава.
-Майната ти.- промърмори и вдигна поглед към момчето.
-Ще задържиш ли за момент?- тя му връчи якето си и вдигна едната си длан към подаващия се конец от раната й. Диана стисна зъби и го дръпна. Не бе сигурна дали болката бе силна или разтърсилият се асансьор, но Уитмор простена. Тя вдигна поглед от раната си точно преди светлините да угаснат.
Уитмор извъртя очи и простена недоволно. Сериозно?! Сериозно. Тя до издърпа конеца и го хвърли на земята, а аварийното осветление светещо в червени нюанси се активира. Инстинктивно Диана извади пистолета прибран в кобура на бедрото й и го вдигна пред себе си. Въпреки че от раната й течеше кръв и цялата се усещаше как трепери тя се заоглежда. Уитмор буквално избута момчето зад гърба си без да се замисли и чу как телефона й вибрира. С ловко движение го извади и вдигна.
-Светлините..-започна, но брат й я прекъсна.
-Тока спря.-каза той и тя извъртя очи. Да, как пък нямаше да спре точно сега. Нали тя беше там и имаше свидетели. Кармата и съдбата са не само кучки. Те бяха незадоволени вироглави вещици в климактериум с много, много лошо усещане за хумор. Гадни същества гаврещи се с всеки човек на тази планета. Включително и с проклетите ловци като Диана и брат й. Тя прибра пистолета в кобура и въздъхна.
-Някаква идея каква е причината?
-Спрял е в целия град, явно повреда. Няма общо с нас.- брат й както винаги звучеше небрежно. Тя се обърна и погледна към момчето с чипото носле.
-Къде сте заседнал?- чу въпроса на брат си и тя отново се огледа.
-Не знам, май между етажите.- в същия момент линията прекъсна. Тиха ругатня се отрони от устните й и тя стисна едната си ръка в юмрук.
-Май ще останем тук известно време.- измърмори и се подпря на стената. Тя взе якето си от ръцете му и свивайки го на топка го притисна към раната на рамото си. Колко забавно. Наистина забавно и иронично. Особено ако й се налагаше да говори с него.... Тогава щеше да е... Просто епично.

by **;anthany** Сря Апр 16, 2014 6:36 pm

Антъни Дейвидсън обикновено не беше такъв...Не кого заблуждаваме, та той си беше такъв от структурата на костите. Точно такъв, готов да помогне на всеки един, във всяка една ситуация, дори не му пукаше какво щеше да му коства това. И каква беше тази мания по добрите дела? Дори не можеше да си го обясни, но просто беше такъв, мразеше тази част от същността си, караше го да изглежда някак си ... дори не знаеше как по – точно.
Погледа на Дейвидсън бе някак стреснат, уплашен дори, издаваше нотки на притеснение. Притеснение за една напълно непозната. Погледа му се спусна към раната и’, след това се върна на лицето и’. Някак си потаряше това постоянно. Разхождаше очи ту към раната, ту към лицето на брюнетката, преценяващ, притеснен. Не знаеше как да отреагира, някак си цялата тази кръв караше съзнанието му да се замае, имаше чувството, че земята под краката му се върти и всеки момент щеше да се стовари на пода. Непоносимостта му към кръв бе до толкова голяма, че дори не обърна особено внимание на спиращия изведнъж асансьор, направи му впечатление едва когато светлините загаснаха за момент и бяха сменени от червената светлина, изпълваща асансьора. Антъни прокара пръсти през тъмната си коса като от устните му излезе звук наподобяващ пуфтене. „Супер, супер ... Защо не, това е най – прекрасния ден, без никакви спънки, всичко е точно” повтаряше си мислено, иронизирайки себе си в собствените си мисли. Естествено, той не беше от онзи тип, които можеха да се бият особено добре, нито да бъдат „героите” в очите на момичетата, не, неговата силна страна беше иронията и по – точно самоиронията, та той я използваше толкова често.
Погледа му който в момента бе втренчен в металните врати на асансьора веднага се насочи към брюнетката чувайки внезапните и’ движения.
- Какво по ... – дори не успя да довърши виждайки я с пистолета в ръка, някак си беше стреснат, но за момент му идеше да се разсмее, усещаше онова гъделичкащо чувство в корема, усещаше смеха който се канеше да се разлее от устните му и едвам успя да го сподави. Та те просто заседнаха, какво си мислеше момичето? Че са ги нападнали терористи? И въпреки, че беше момче с маниери, той слушаше телефонния и’ разговор, беше доста сериозна в думите си, Антъни се чудеше какво да мисли, за нея, за оръжието, за засядането им. За момент дори си помисли, че не е естествено, но щом момичето прибра пистолета някак си получи вътрешно успокоение.
- Хубав ... пистолет ... предполагам!? Много е ... черен. – о супер, ето отново той се проявяваше като „интелектуалец”. Пълен дебил, как изобщо можа да изтърси нещо толкова тъпо „много е черен”, е не розов ще да е. Сериозно, нима и’ правеше комплимент за пистолета? При това толкова малоумен комплимент? Хайде де, Дейвисън имаше интелект, ако се напънеше дори можеше да измисли начин да се махнат от тук, може би... Но не, мислите му като че ли просто бяха блокирали, като че ли трябваше да изглежда идиотски, да се проявява като някакво пет годишно.
Изгубен в собствените си мисли за особената доза дебилизъм, която отново бе излезнала от устата му, той почти бе забравил, че момичето бе ранено. Той се доближи до нея като и’ помогна да седне.
- По дяволите, изглежда сериозно. – и отново, отново той изцепваше поредното тъпо нещо, ако не беше сериозно щеше ли изобщо да е в болницата?
- Съжалявам, ако не се бях бутнал във вас вероятно нямаше да кървите ... тоест раната ви. – просто не можеше да спре да говори, устата му просто отказваше да се затвори и с всяка следваща дума се излагаше все повече и повече, от страни сигурно беше толкова жалка картинка, сигурно ако някой го гледаше щеше да отмести поглед на страни, защото го е срам да гледа действията на един буквално идиот какъвто бе Дейвидсън.
Ръката му трепна към якето на момичето, което тя придържаше към раната, като го отмести. Нямаше смисъл, беше кожено, нямаше да спре кръвта, просто щеше да си изцапа якето. Просто да го похаби, той го остави на пода, сваляйки тениската с която бе облечен като я направи на сноп и я притисна към раната и’. Поне плата на тениската му щеше да притисне добре раната, да спре кръвоизлива за малко или поне да попие кръвта ако не другo.
- Най – малкото, което мога да направя... – нещо като съвсем лека бегла усмивка премина по устните му, докато все още наместваше тениската, така че да си пасне идеално с раната, да намали изтичането.

by **Dianna△** Пет Апр 18, 2014 3:43 pm

Смях? Това се опитваше да излезе от нея.
Тези жалки и глупави хора и техните „разбирания” особено на момчетата на неговата възраст. Диана буквално извъртя очи при думите му за пистолета. Само ако знаеше какво означава тъмнината сигурно би проплакал и би потърсил утеха в полите на майка си. Но нали бе типичен човек, така че какво можеше да очакваме от него? Само сарказъм и тъпи коментари. Като в случая.. Искаше й се да му викне ‘Осъзнай се момче всеки момент може да си мъртъв”, но какво би постигнала с това? Нищо, абсолютно нищо... Той нямаше да разбере, а тя нямаше да му обясни. Не и сега. Не и тук... Никога. Защото срещата им бе просто някаква гавра на съдбата, за да може Ди да си получи заслуженото. А ако още учеше в гимназията сигурно щеше да кара гаджетата си да му пъхат главата в тоалетната докато не се научи да диша през ушите. Да, явно заради това й мислене го бе докарала до тук. Докато говоренето му продължаваше Уитмор изобщо не слушаше. Нямаше интерес към извиненията му. Господи, колко надуто звучи, дори на мен ми идва да я фрасна (сериозно.... Аз бих пищяла от радост :Д :Д:Д Д ) но Уитмор си е Уитмор. Гадна, себична кучка която не зачита никой и нищо... Дори мнението на собствения си брат.
-Не ми говори на „Вие” не съм някоя дама.- каза и вдигна погледа си към него и почти замръзна. Той какво правеше? Ако смяташе да й се извинява със секс.... Тя го огледа и очите й се спряха на издутината отпред на дънките му. Добре де... Може би би се съгласила за една доза ванила в асансьора. Пък и нямаше кой да разбере. Тя се понадигна и въпреки очевидната разлика между тях и факта че той бе... Ами не бе нейния стил. Чиста кожа без татуси и белези, не бе окосмен, нито прекалено здрав. Добре бе по-мускулест от Даниел... Даниел бе леко хърбав на тема тяло, но пък брат й компенсираше с покритата с мастило кожа и страхотния секс... Плюс характера на задник и... Стига де. Даниел си е секси. Тя тръсна глава и готова да удари ръката на момчето, която трепна към якето й, но не го направи. Тя стисна зъби и тиха, едва доловима въздишка се откъсна от устните й, когато усети памучната материя на дрехата му до себе си. Усмихна се на криво и изви глава назад към стената.
-Щеше да е по-секси ако си беше скъсал тениската, но и така става.- тя се засмя и телефонът й отново извибрира. Не отговори. Въпреки че с брат й имаха „специална” връзка. Това не променяше факта че от части се мразеха. Все пак тя бе по-голямата и „зряла” кака, а той „досадния” по-малък брат. За пред хората. Все пак не говорим за момента в който падат дрехи и задръжки някъде зад стените на имението Уитмор, нали? Диана прочисти гърлото си и отново погледна към момчето.
-Кой си ти? – попита и повдиган едната си вежда. В живота на ловците Уитмор нямаше въпроси от рода „Какво е името ти” не.. Това бе доста по-късен въпрос и то към демоните. Преди да ги убият записваха истинските им имена. Но за да се стигне до това Диана трябваше да разбере „кой е” той. Ако бе човек щеше да започне с името си... Блудкавите разкази за живота си и нещо от този тип... Ако бе нещо друго. Е там винаги имаше друго начало. Но то не бе от „приятелските”. Въпреки че надали тази застанала пред Ди особа би могла да бъде нещо друго освен човек. Особено според реакциите му. Но пък кой знае. Абадон измисляше нови и различни начини да заблуди враговете си.... А едно невинно малко и сладко кученце, като това тук би й свършило добра работа, нали?

by Sponsored content

Hospital "Saint Anna"

Hospital "Saint Anna"

Re: Hospital "Saint Anna"

Re: Hospital "Saint Anna"

Re: Hospital "Saint Anna"

Re: Hospital "Saint Anna"

Re: Hospital "Saint Anna"

Re: Hospital "Saint Anna"