Darren Young;

Двайсет и четири години по-рано

Тихите стенания бяха достатъчни, за да заглушат прищракването на бравата на кабинета. Вратите и без това се отваряха безшумно в тази къща, така че дори да бе потънал в мисли, мъжът не би чул отварянето ѝ.
- Господин Ротенберг, честито! Имате син! – оповести мъжки глас без капка емоция, вложена в изречените думи. Типичен говор, за човек, отегчен до болка от живота си, осмислен единствено от слугуването на другиму. При думите стенанията секнаха, а разрошена чернокоса глава се показа между чифт женски крака. Мъжът приветства новината без особен интерес и се върна обратно към предишното си занимание. Самият факт, че предпочиташе да чука секретарката си в домашния си кабинет пред това да придружи съпругата си до болницата говореше сам по себе си за интереса, който поява на бъдещия му наследник представляваше за него.

Двайсет и две години по-рано

- Какво, по дяволите, ти става, Картър? – женският глас се разнесе из трапезария няколко октави по-високо от обичайното. Не ѝ направи впечатление, защото Делия не помнеше последният път, в който бяха водили нормален разговор. Богове, тя дори не помнеше кога за последно бяха разговаряли и в момента се замисляше какъв би бил живота ѝ, ако живееше в малък апартамент в центъра на града, а съпругът ѝ се връщаше от работа всяка вечер вместо да пренася работата в дома си както бе свикнал чернокосият мъж пред нея. Не познаваше този човек и липсата на интерес в погледа му. По дяволите, та те имаха дете, син на две години, който имаше нужда от семейство, което да разграничи правилно от неправилно, а единственото, което правеха те двамата бе да викат.
- Какво ми става? Отсъствах близо месец и ти ме посрещаш с новината, че очакваш дете? – мъжът също повиши тон и я улови за ръката, когато тя опита да излезе от стаята. Разговорите винаги завършваха когато той пожелае, а не когато тя започне с една реплика и се оттегли в кухнята или друга стая. Всяка размяна на реплики между двамата показваше липсата на добри отношения и Делия нямаше представа защо все още търпеше това поведение. Естествено, че знаеше къде е съпруга ѝ, докато тя се притесняваше дали сина им ще оцелее, макар и да се роди едва месец по-рано, което според лекарите не бе фатално. Първият път, в който Картър видя сина си бе след месец. Не сметна за важно да отмени командировъчните срещи на борда, точно както не сметна за нужно да отложи тайните си срещи, за да присъства на раждането. По нищо не личеше да му пука за това дете и Делия трябваше да е тотална глупачка, за да очаква нещо по-различно при тази новина.
- Хората се радват на такива новини, Картър. Или мислиш, че и аз ти изневерявам?
- Не знам какво да мисля, Делия.
- Не би казал същото, ако тези думи идваха от устата на някоя стажантка, нали?
- Това не е твоя работа. Нямаш право да говориш за тях.
Мъжът замахна в пристъп на ярост, но ръката му застина във въздуха, когато тънък писък предсказа детския плач. Единственото, което направи чернокосия, бе да въздъхне и да излезе.

Седем години по-рано

- Имаш ли ми доверие?
Едва сам вярваше в онова, което бе на път да извърши, но колкото и да приличаше на майка си, Дарън винаги бе бил точно копие на баща си. Може би възпитанието не бе чак толкова важно, колкото околната среда, в която израства едно дете. Бе само на две години и половина, когато Лидия се роди. Не си спомняше много от този момент, но грижите за две деца от самотна майка едва ли можеха да се нарекат ползотворни. Делия правеше това, което успяваше да направи заедно с помощта на сестра си и икономът Дани, но не винаги имаше някой, който да наглежда единия, докато тя се справя с другия, а в повечето случаи малката Лидия бе онази, която имаше нужда от повече грижи, така че малко или много Дарън бе свидетел на много от погрешните решения на баща си и постепенно сам започна да прави такива. Никога не би му проличало, че не умееше да борави с чувствата си и предпочиташе да ги погребва вместо да им се отдава. Може би заради това стисна толкова неловко ръката на сестра си в своята.
Деляха ги само две години и половина, а изглеждаха като десетки, през които всеки бе правил решения за своя живот и в много отношение съвсем не приличаха на деца, каквито всъщност бяха. На седемнайсет Дарън беше бунтарят, който изчезваше с дни понякога и получаваше безплатна пица срещу жалки опити с непонятно сформирана банда. Лидия печелеше всяка година шоуто за таланти в предучилищната, а още през първата година в гимназията имаше три покани за пролетния бал и кандидатура за кралица на въпросното събитие. Неща, които не го интересуваха, но се преструваше в обратното.
- Няма ли да е странно? – попита внезапно момичето на милиметри от неговото лице. Действително изглеждаше странно извън контекста, но затова определени хора биваха мразени; те никога не се запитваха за контекста.
- Никой няма да знае, Лидия. У дома сме, а и сама каза, че не искаш да изглеждаш глупаво при такава ситуация и нима искаш да породиш безпочвени фантазии?
- Не.
Цялата философия се коренеше в страха от момента на първата целувка, който тотално бе завладял Лидия. Страхуваше се от липсата на опит при първата си среща, както и се страхуваше да помоли някой приятел за помощ, затова и бе обърна към брат си.
Проблемът бе, че Дарън не го направи от безгранична любов към по-малката си сестричка. Приличаше на баща си повече отколкото би помислил; правеше всичко с някаква цел…

Вечерта на бала се оказа първата и последна среща за Лидия.