Weep not for roads untraveled. Weep not for paths left lone. Sebastian Gold

by **sebastian;** Съб Апр 05, 2014 8:18 am

Aaron Paul
Име: Себастиан Голд
Възраст: 29
Раса: Човек

Хора. Създадени от Господ. Неговите любимци, както се твърди в библията и на много други места.
Предполага се, че хората са слаби, крехки. Има много истории от миналото, легенди и „разкази” за хората. За обикновените и за онези в древна Гърция- полубогове. Всички те доказват че хората нямат нужда толкова от божествена сила, за да оцелеят.
И е точно така. С годините хората се усъвършенстваха. Измислиха и сътвориха толкова много нови технологий. Справяха се с всичко. Откриха всичко възможно на света, всичко което би могло да им помогне по един или друг начин.
Превърнаха се в лъжци, измамници, убийци. Оцеляващи.
Бас Голд или Себастиан бе един от типичните примери за оцеляващ. Защо?
Защото от самото си раждане той бе оцеляващ. Майка му-тинейджърка на 16 години, забременяла след една дива нощ не желаела дете в живота си. В действителност историята е много интересна, защото Себастиан така и не бил роден в болница. Всъщност най-добрата приятелка на майка му го изродила, момиче на 17 години, което „гледало” много филми. Е, поне неспокопсаното израждане, не застрашило живота на нито един от двамата. Въпреки че първоначално бебето не дишало. Нямало кой да го накара да диша. Все пак знаете как грубите доктори удрят бебетата по задниците карайки ги да пропищят небесата. Е, двете момичета не го знаели. И въпреки че той бил буквално захвърлен от майка си дори да го погледне, това не било най-лошото.
Не сигурни какво да правят детето, двете приятелки решили да го оставят до някоя кофа за боклук, така дори да умре миризмата щяла да не привлича внимание, а и току виж кучетата го изяли. Без срам те наистина го направили. Оставили малкото, невинно бебе на улицата. В този разказ няма да кажем „И те го оставиха на земята в дяволски студената зимна нощ” Не. Нашия хубавец е зодия Лъв- роден през лятото. Но нощта определено не била приятна. Била гореща, топла, а въздуха изпълнен със странният аромат преди да завали дъжд.
Не е ясно, кое от двете накарало бебето да заплаче. Дали топлината или капките дъжд. Но когато проплакало за първи път с пълни бели дробове, то сякаш разцепило нощта на две.
И детето не спряло да плаче, докато след няколко часа един от кашоните на улицата не бил разместен. От там излязла една възрастна жена, облечена в странни дрехи и почти без зъби. След нея тръгнало едно от уличните псета, което само преди минути душело бебето, но не го изяло.
Явно писъците на малкият „ангел” събудили дори полу глухата жена, която била като дар от небесата за страдащото сираче. Отритнато от „родителите” си. Когато треперещите кокалести ръце го вдигнали от земята и го приближили към беззъбото лице малките, сини очи на бебето се спрeли на лицето на жената. То сякаш се усмихнало и протегнало ръце към жената.
Мередит Голд. Майката на това дете. Не,не говорим за малката курва, която го е оставила. А за жената, която го откри. Мередит бе жена на 57 години, бивша балерина с много блестяща кариера и много тежък живот сега. Тя не просеше, за да оцелява. Напротив имаше пенсия. Малка пенсия, която харчеше основно, за д ахрани животните по улицата и да може да си купи един хляб. Колкото да преживява. Но с появата на малкото дете, за което винаги е мечтала, Мередит се промени.
Тя се върна в стария си апартамент и продаде всички вещи които не бе искала да продаде преди години. Единствените й спомени за това каква е била. Но някак си това дете за нея бе много, много по ценно от това дали ще продаде няколко златни статуетки и диаманти. Нямаше значение.
И въпреки че бе продала всичко това, двамата с малкия Себастиан живееха в мизерия. Тя не можеше да работи, дори не можеше, нямаше сили да отиде до магазина, за да купи храна. Но това не притесняваше Себастиан. Той не бе лакомо дете. Дори бе злоят. Той сякаш знаеше още като бебе, че не трябва да плаче и да затормозява жената. Не трябваше и не го правеше.
И така той израстна. Облечен с едни и същи дрехи, слаб, мършав, но упорит и дяволски умен. Жената го научи да цени изкуството, да чете книги, дори го научи да свири на пиано, което й бе останало от нейните родители. А Бас я обичаше за това. Той бе като най-големия щастливец на този свят, че имаше тази жена. И въпреки че тя му бе казала, че не е негова майка. Бе му разказала за нощта в която го бе открила и му се бе извинила, че не е попаднал в ръцете на някое богато семейство, както би могло да стане ако бе го пратила в сиропиталище, той пак я обичаше като своя майка. Защото тя бе именно това. А и бе мила, мила и добра. Когато сърцето му започваше да се пълни с омраза към биологичните му родители тя го хокаше, карайки го да разбере че хората не винаги имат възможност или желание да отгледат дете. Естествено това не го успокояваше. Не! Той бе много, много бурен нрав. Но все пак я слушаше.
Годините летяха, а с времето Себастиан се превръщаше в красив млад мъж. А Мередит остаряваше. На 16тия си рожден ден, когато се прибираше от училище той хвърли чантата си на дивана и потърка лице.
-Мамо?- извика. Бе изкарал шестица на изпита по алгебра, а треньора по борба искаше да го прати на градския турнир в средна категория за юноши. Трябваше да й се похвали с всичко това, защото за нея и него това бяха подаръците. Успехите в живота.
Себастиан изчака да получи отговор, но такъв не дойде. Извика отново и се изправи, като започна да се оглежда в малкия апартамент. Стигайки до кухнята замръзна за секунда. Мередит лежеше на пода в безсъзнание, а на малката маса почиваше торта. Той се хвърли към майка си, вдигайки я на ръце. Усещайки дишането и пулса й се успокой за момент.
Стигането до спешното и до ден днешен му се губеше. Нямаше си и на представа от къде се е обадил, за да повика линейки или кога са дошли. През цялото време само се стараеше да слуша дишането й.
Същия ден разбра, че майка му е получила инсулт.До няколко дни щеше да почине...
-Обещай ми, че няма да оставиш ученето Себастиан!-гласът й трепереше, а едното й око сякаш имаше тикове.
-Обещай ми!
-Да... Обещавам ти.- прошепна той докато стискаше ръката й. Сините му очи наблюдаваха лицето й. Запаметяваше го.
-Ти си страхотен човек. Винаги съм те приемала за свой роден син. Не съм имала възможност за такъв. Живота ми бе само кариера, но когато кариерата приключи останах сама. – тя щеше да заплаче всеки момент. Бас се надигна и я прегърна.
-Искам да си намериш добра жена. Да те обича и да ти роди момченце. Също толкова добро колкото беше и ти.- тя се усмихна, а той поклати глава. Това щеше да бъде най-голямата загуба в живота му. Последната която щеше да позволи.

Мередит почина седмица по-късно. Тялото й бе отказало да функционира, да се храни,д а пие вода. Не бе издържало. Себастиан не се отдели от нея до сетния й час. Държеше ръката й и наблюдаваше преценяващо докторите, които нон стоп ръчкаха нещо по системите й. Погребението бе платено от държавата. Евтин ковчег, някакво жалко гробище и малък кръст с изписано върху него името й.
Това бе съсипало Себастиан и в същия ден той си бе обещал, че ще поправи това.
Голд не се отметна от обещанието си и въпреки, че бе приет в сиропиталище, той продължи да учи, продължаваше да тренира борба и да търси нови познанства и връзки. За него целият му живот бе борба. Борба за оцеляване.
Докато не навърши 20 и не намери това, което му трябваше. Мафията. Бе се сдушил с едно момче в някакъв клуб. Виждаше се че е богаташко синче. Не бе особено умно или нещо подобно, но имаше много. Златен ролекс на ръката си и скъпи, маркови дрехи и обувки. На главата му почиваха очила на Армани и гледаше с пренебрежение всички. Как се бяха заговорили, как се бяха наредили нещата. В крайна сметка Себастиян стана приятел с този младеж. Доминик. Син на боса на мафията.
Себастиян се превърна в негова охрана, негов приятел, негов съветник и не на по-следно място. Се нареди на високо положение в йерархията. Времето минаваше, а той почваше да постига това, което искаше. Да печели пари, да има възможности. Да има „приятели”. Въпркеи че там никой не ти е приятел, той се самозалъгваше. И какво от това. Нали се чувстваше добре.
С включването му в света на наркотиците и анонимния секс. Той бе станал виновник за много неща. Бе намерил биологичната си майка й... Е, не завърши добре за нея. Бе поръчал много хора и бе стигнал до ниво дясна ръка на самия Мафиот.
Себастиян дори бе направил това, заради което бе започнал да „работи” на подобно място. Бе преместил тялото на майка си в нов ковчег, ново място. Парцел закупен в частно гробище само за нея, с плоча на което бе изписано със златни букви „Мередит Мари Голд- любяща майка и отдадена балерина. Винаги ще те пазя в сърцето си.” И с неговите инициали от долу. Той бе навършил вече двадесет и седем години, когато се случи последното, което очакваше. Зае поста на главния. На Боса. И то единствено с помощта на хора от най-долните нива на пирамидата. Станал убиец и насилник Бас, не бе сигурен кога е изгубил себе си. Но очевидно че бе.

by **.Amelia.** Съб Апр 05, 2014 8:30 am

Одобрен си. Добре дошъл.

Weep not for roads untraveled. Weep not for paths left lone. Sebastian Gold

Weep not for roads untraveled. Weep not for paths left lone. Sebastian Gold

Re: Weep not for roads untraveled. Weep not for paths left lone. Sebastian Gold